Вечната нощ

Сентръл парк

Замъкът Белведере, който се намираше в северния край на езерото в Сентръл парк, на Седемдесет и девета улица, представляваше маниерен „каприз“ в готически и романски стил. По­строен беше през викторианската епоха - 1869 година - от Джейкъб Рей Моулд и Калвърт Во, дизайнерите на целия парк. Закари Гудуедър знаеше само, че мястото изглежда призрачно и готино, а това винаги го привличаше към сградата - този средновековен (в неговите представи) замък в центъра на парка, в центъра на града. Като дете той обичаше да си измисля истории - как това всъщност било гигантска крепост, построена от малки тролчета за първия архитект на града, господар на мрака на име Белведере, който обитавал катакомбите дълбоко в скалата под замъка и се вестявал в цитаделата нощем, когато обгрижвал своите творения из парка.

Това беше по времето, когато на Зак му се налагаше да прибягва до фантазията за разни свръхестествени и гротескни истории. Когато трябваше да сънува наяве, за да избяга от скуката на модерния свят.

Сега сънищата му бяха реалност. Фантазиите му бяха постижи­ми. Желанията му бяха заповеди, мечтите му се осъществяваха.

Стоеше в отворения вход на замъка - вече юноша - и гледаше как черният дъжд бие върху парка. Плющеше по препълненото Езеро с костенурките, което някога беше богато на водорасли и искрящо зелено, а сега - кална черна дупка. Небето беше застра­шително и надвиснало. Нормално, така да се каже. Когато небето не е синьо, и водата не е синя. За два часа дневно някаква атмос­ферна светлина се процеждаше през безредната облачна покрив­ка и стигаше да подобри видимостта до степен Зак да може да съ­зре покривите на града около него и около парка, който се беше превърнал в подобие на блато от планетата Дагоба. Захранваните със слънчева енергия лампи в парка не можеха за това време да поемат достатъчно, за да осветят двадесет и двата часа мрак. Избледняваха скоро след като вампирите се връщаха от своите убежища под земята или в сенките.

През последната година Зак беше пораснал - при това беше станал силен; преди няколко месеца гласът му почна да се про­меня, линията на брадичката му стана по-твърда, а торсът му се удължаваше сякаш всяка нощ. Силните крака го понесоха нагоре по тясната желязна стълба към Природонаучната обсерватория на Хенри Люс на втория етаж. Край стените и върху остъклени маси бяха запазени изложените скелети на животни, пера и птици от папие-маше, накацали по шперплатови дървета. Навремето Сентръл парк беше едно от най-добрите места за наблюдаване на птици в Съединените щати, но промяната в климата навярно завинаги сложи край на това. В първите седмици след земетресе­нията и вулканичните изригвания, предизвикани от изтичанията от ядрените централи и взривяването на бойните глави, тъмно­то небе беше препълнено с птици. Писъци по цяла нощ. Мор по птиците. Пернати трупове падаха от небето заедно с тежкия че­рен порой. Във въздуха положението беше също толкова обърка­но и отчаяно, колкото и за хората на земята. Вече нямаше топли южни небеса, където птиците да мигрират. В продължение на дни земята беше буквално покрита с пърхащи почернели крила. Плъ­ховете лакомо пируваха с падналите. Болезнено цвърчене и гука- не прорязваше ритъма на дъжда.

Сега обаче паркът беше неподвижен и тих, когато не валеше. Езерата бяха празни. Малко мръсни кости и пера киснеха в не­чистотията и калта. Проскубани крастави катерици от време на време се стрелкаха нагоре по дърветата, но и тяхната популация в парка беше силно намаляла. Зак погледна през един от телескопи­те - беше натикал камъче с размерите на четвърт долар в отвора за монети и сега телескопът работеше без пари - и зрителното му поле се изгуби в мъглата и тъмния дъжд.

Преди идването на вампирите в замъка се помещаваше дейст­ваща метеорологична станция. Повечето уреди си стояха на ост­рия покрив на кулата, както и в една оградена постройка южно от замъка. Нюйоркските радиостанции обичайно съобщаваха какво е времето с думите „Температурата в Сентръл парк е...“ и след­ваха показанията от обсерваторията в кулата. Сега беше юли или пък август - период, който навремето се наричаше „кучешките дни“, ала най-високата температура, засечена от Зак в една осо­бено мека нощ, беше шестдесет и един градуса по Фаренхайт или шестнадесет по Целзий.

Зак беше роден през август. В офиса отзад имаше календар от преди две години и на него му се щеше да бе проявил повече внимание в проследяването на времето. Навършил ли беше вече тринадесет години? Чувстваше, че е така. Реши, че наистина ги е навършил. Официално беше тийнейджър.

Зак все още помнеше - слабо - един слънчев следобед, когато баща му го беше завел в зоологическата градина в Сентръл парк. Посетиха същото това природонаучно изложение в замъка, по­сле седнаха на каменната стена до метеорологичните уреди и ядоха италиански сладолед. Зак помнеше как довери на баща си, че децата в училище понякога се шегуват с фамилното му име, Гудуедър[3]³, и казват, че Зак ще стане метеоролог, когато порасне.

- Какъв ще станеш? - попита го татко му.

- Пазач в зоопарка - отвърна Зак. - И може би мотоциклетист.

- Звучи добре - каза татко му. Хвърлиха хартийките от сладо­леда в кошчето и отидоха да гледат едно матине. А в края на този ден, след съвършения следобед, баща и син тържествено си обе­щаха да повторят екскурзията. Така и не го направиха. Като тол­кова много обещания в историята на Зак и Еф, и това си остана неизпълнено.

Струваше му се, че си спомня някакъв сън - дали изобщо това се е случило. Баща му отдавна го нямаше, мъртъв беше, както и професор Сетракян и останалите. От време на време, много рядко, Зак чуваше експлозия някъде в града или виждаше стълб от гъст дим или прах да се издига сред дъжда и се чудеше. Явно имаше някакви хора, които още се противяха на неизбежното. Това караше Зак да се замисли за миещите мечки, които досаждаха на семейството му една коледна ваканция и разграбваха боклуците, каквото и да правеше татко му, за да им попречи. Сигурно и това беше нещо подобно, предположи Зак. Досада, нищо повече.

Зак излезе от мухлясалата изложбена зала и се спусна по стълбите. Господаря му беше направил стая, която Зак обзаведе като собствената си стая у дома. Само дето в стаята му вкъщи няма­ше екран колкото цяла стена, отмъкнат от ESPN-зоната на Таймс скуеър. Нито пък машина за пепси-кола, или цял рафт комикси. Зак срита някаква конзола за игра, която беше зарязал на пода, и се тръшна в един от луксозните кожени столове от стадиона на „Янките“, от местата за по хиляда долара зад хоума. Понякога му водеха деца, с които да играе, или пък играеше с тях он-лайн в специално поддържан за това сървър. Обаче Зак почти винаги по­беждаваше. Всички останали бяха загубили уменията си. Господ­стващото положение можеше и да е скучно, особено когато вече не се произвеждаха нови игри.

В началото престоят в замъка го ужасяваше. Чувал бе всички истории за Господаря. Все чакаше да го превърнат във вампир, като майка му, но това не стана. Защо? Така и не получи обясне­ние. Не че беше искал да му обясняват. Тук той беше гост и нещо като знаменитост, понеже беше единственото човешко същество. През двете години откак Зак гостуваше на Господаря, нито един не-вампир не беше допуснат вътре или близо до замъка Белведе- ре. Онова, което в началото изглеждаше като отвличане, посте­пенно, с течение на времето, заприлича на подбор. На призвание. Като че ли за него беше запазено специално място в новия свят.

От всички хора, Зак бе избраният. За какво - не знаеше. Знае­ше само, че съществото, което го постави в това привилегирова­но положение, беше абсолютен господар на новото владение. И по някаква причина искаше Зак да е до него.

Историите за страховития гигант, безмилостния убиец и въ­плъщение на злото, които бяха разказвани на Зак, очевидно бяха преувеличени. Първо на първо, Господаря беше среден на ръст за възрастен. За древно същество изглеждаше доста младолик. Черните му очи бяха пронизващи; такива, че Зак определено вижда­ше възможността да станат ужасяващи, ако някой го разочарова. Но зад тези очи - за някой късметлия като Зак, който можеше да ги гледа направо - имаше дълбочина и тъмнина, които надхвърляха човешкото, мъдрост, която идеше от времето, разум, свързан с по-висш свят. Господаря беше водач, командваше огромен клан вампири в целия град и целия свят, армия от същества, които от­кликваха на телепатичния му призив, отправен от трона в този замък в блатистия център на Ню Йорк.

Господаря беше същество, което обладаваше истинска магия. Диаболична магия, да, обаче това беше единствената истинска магия, която Зак беше виждал. Добро и зло вече бяха неточни понятия. Светът беше променен. Нощта беше ден. Долу беше новото горе. Тук, в лицето на Господаря, имаше доказателство за по-висше същество. Свръхчовек. Божество. Силата му бе необикновена.

Ето, например, астмата на Зак Новият климат правеше въздуха изключително лош заради застоя, повишените нива на озона и рециркулацията на прахови частици. Плътната облачна покривка притискаше всичко като мръсно одеяло, местните модели на времето бяха изменени, а океанският бриз не можеше да освежи циркулацията на въздуха в града. Въдеха се плесени, летяха спори.

Зак обаче си беше добре. Нещо повече - дробовете му бяха чисти, дишаше без свирене или запъхтяване. Всъщност, не бе пре­живявал нищо наподобяващо астматичен пристъп, откак беше с Господаря. От две години не беше използвал инхалатора, понеже вече нямаше нужда от него.

Дихателната му система беше напълно зависима от една суб­станция, чието действие беше по-вълшебно и по-ефикасно от албутерола или преднизона. Малка бяла капка от кръвта на Господаря, приемана през устата, от убодения пръст на Господаря върху езика на Зак, прочистваше дробовете на момчето и му позволяваше да диша свободно.

Онова, което в началото изглеждаше странно и противно, сега беше като дар: млечнобялата кръв с едва доловимия електриче­ски заряд и металическия вкус на мед и лютив камфор. Горчиво лекарство, обаче действието му бе чудодейно. Всеки астматик би дал едва ли не всичко, за да не изпитва повече душащата паника при пристъпа.

Поглъщането на кръвта не превърна Зак във вампир. Господаря внимаваше нито един от кръвните червеи да не попадне върху езика на Зак. Единственото желание на Господаря беше Зак да е здрав и да се чувства добре. Но при все това истинската причина за привързаността и страхопочитанието, които Зак хранеше към Господаря, не беше властта, която той упражнява, а властта, която дава. Явно Зак беше някак специален. Различен, по-издигнат от останалите човешки същества. Господаря го бе подбрал и се грижеше за него. По липсата на по-подходяща дума можеше да се каже, че Господаря се беше сприятелил с него.

Да вземем зоопарка. Когато Зак чу, че Господаря ще затвори зоопарка за вечни времена, той протестира. Господаря предложи да го пощади и да го отстъпи на Зак, но при едно условие - Зак да поеме грижата за него. Да храни животните и да чисти клетките, лично. Зак подскочи от радост и зоопаркът стана негов. Ей така (Получи предложение и за въртележката, но въртележките бяха за бебета; даже помогна при разрушаването й.). Господаря можеше да изпълнява желания като джин от приказките.

Разбира се, Зак не осъзнаваше колко много работа има за вър­шене, но се стараеше колкото може. Изменената атмосфера бър­зо погуби някои животни, включително червената панда и повечето птици, та така работата на Зак се пооблекчи. Все пак, понеже нямаше кой да го подтиква да се старае, той допусна интервалите между храненията да стават все по-дълги. Гледаше като омагьосан как някои от животните се обърнаха едни срещу други - и от бозайниците, и от влечугите. Големият женски снежен леопард му беше любим и от него се боеше най-много. Следователно леопардът биваше хранен най-редовно - в началото едри късове прясно месо, докарвано с камион през ден. После - жива коза. Зак я доведе в клетката и иззад едно дърво наблюдава как леопардът издебва жертвата. После овца. После сърна. Обаче с течение на времето зоопаркът започна да страда от липса на поддръжка, клетките се задръстиха с изпражнения, понеже на Зак му беше втръснало да чисти. След много месеци той почна да изпитва досада от зоопарка и все повече пренебрегваше своите отговорности. Понякога нощем чуваше воя на животните, но никога - на леопарда.

Измина близо година и Зак отиде при Господаря да се оплаче, че работата му е много.

- Тогава зоопаркът ще бъде изоставен. И животните ще загинат.

- Не искам да загинат. Аз просто... не искам вече да се грижа за тях. Можеш да накараш някои от твоите да вършат работата и те няма да се оплачат никога.

- Искаш да запазя зоопарка само за твое удоволствие.

- Да. - Зак беше искал и по-екстравагантни неща и винаги ги беше получавал. - Защо не?

- При едно условие.

- Добре.

- Наблюдавах как се държиш с леопарда.

- Наистина ли?

- Гледах как даваш на леопарда животни, които да улови и да изяде. Ловкостта и красотата му те привличат. Но силата му те плаши.

- Май да.

- Освен това наблюдавах как оставяш другите животни да гладуват.

Зак взе да негодува.

- Те са прекалено много, та да се грижа за тях...

- Видях как ги насъскваш едно срещу друго. Твоето любопитство е напълно естествено. Да гледаш как no-низшите създания реагират при стрес. Очарователно> нали? Да гледаш как се борят за оцеляване...

Зак не знаеше дали трябва да си признае, че е така.

- Животните са твои и можеш да постъпваш с тях както по­желаеш. Това се отнася и до леопарда. Ти контролираш територи­ята му и режима на храненето му. Не би трябвало да се боиш от него.

- Е... не се боя. Не се страхувам истински.

- Тогава... защо не го убиеш?

- Какво?

- Никога ли не си се замислял какво би било да убиеш подобно животно?

- Да го убия? Да убия леопарда?

- Додея ти да се грижиш за зоопарка, понеже това е изкуствено, противоестествено. Инстинктите ти са провилни, но методът ти е лош. Ти искаш да притежаваш тези примитивни същества. Обаче те не са създадени да бъдат отглеждани. Твърде силни са. Твърде горди. Има само един начин да притежаваш такова диво животно. Да го направиш свое.

- Да го убиеш.

- Покажи, че си на висотата на тази задача. За награда аз ще се погрижа твоят зоопарк да остане отворен и животните да бъдат хранени и гледани, а ти да бъдеш освободен от задълженията си там.

- Не... не мога.

- Защото леопардът е красив или защото се боиш от него?

- Просто... така.

- Кое е единственото нещо, което ти отказах? Единственото нещо, за което ме помоли, но аз отклоних молбата ти и не позволих?

- Заредена пушка.

- Ще уредя за теб да се поддържа една пушка, която да ползваш в рамките на зоопарка. Ти решаваш... Искам да вземеш страна...

И така, на другия ден Зак отиде в зоопарка просто да подър­жи зареденото оръжие. Намери го на една масичка с чадър близо до входа - чисто нова пушка, малка, с лъскав приклад от орехово дърво, накладка и оптически мерник. Тежеше само седем фунта. Зак предпазливо понесе пушката и обиколи своя зоопарк, като се прицелваше в разни неща. Искаше да постреля, но не знаеше колко патрона има. Зареждаше се ръчно, а той не беше съвсем сигурен, че може да презареди, дори и да получеше още муни­ции. Прицели се в табелката „Тоалетни“ сложи пръст на спусъка, всъщност не го натисна, и пушката скокна в ръцете му. Прикладът го удари по рамото, откатът го накара да политне назад. Изстре­лът прозвуча като силно пукане. Зак пое дълбоко дъх и видя как от дулото излиза клъбце дим. Погледна табелката - имаше дупка в буквата „о“.

През следващите няколко дни Зак се поупражни да стреля по изключителните и причудливи бронзови животни на часовника на Дьолакорт. Часовникът все още пееше на всеки половин час. Докато фигурите обикаляха, Зак се прицели в хипопотама с ци­гулката. Съвсем пропусна с първите два изстрела, а с третия на­щърби козата с гайдите. Нервно презареди и зачака следващата обиколка на фигурите, приседнал на една пейка, докато задрема от далечния вой на сирени. Тридесет минути по-късно камбанки­те на часовника го събудиха. Този път той се прицели предвари­телно, вместо да се мъчи да проследи движението на мишената. Три изстрела по хипопотама и вече определено чу острия звук на рикошета в бронзовата фигура. След два дни козата беше останала без крайчеца на едната гайда, а пингвинът - без част от палката за барабана си. Зак вече целеше фигурите бързо и точно. Усещаше се готов.

Територията налеопарда се състоеше от водопад, бреза и бам­букова горичка - всичко това обградено отвсякъде с мрежа от неръждаема стомана. Теренът вътре беше неравен, с тунели, про­копани в склона, който излизаше на площадката за наблюдение.

Снежният леопард застана на една скала и загледа Зак, чиято поява свързваше с хранене. Черният дъжд беше зацапал козината на животното, но то все още притежаваше царствено излъчване. Леопардът беше дълъг четири стъпки и можеше да скача четири­десет до петдесет стъпки, ако има причина за това - например, при преследване на плячка.

Слезе от скалата и почна да върви в кръг. Шумът от изстрелите го беше настроил враждебно. Защо Господаря искаше Зак да го убие? С каква цел? Приличаше на жертва. Все едно от Зак беше поискано да екзекутира най-храброто животно, за да оцелеят ос­таналите.

Той се ужаси, когато женският леопард се приближи с подско­ци към стоманената мрежа и оголи зъби. Беше гладен и се разоча­рова, когато не подуши никаква храна. Освен това се разтревожи от пушечните изстрели - макар че Зак видя нещо по-друго. Той отскочи назад, после си вдъхна сигурност, насочи пушката към леопарда и отвърна на ниското му заплашително ръмжене. Лео- пардът обикаляше в тесен кръг и не откъсваше очи от Зак. Беше ненаситен. Зак разбра, че просто яде месото и - ако то свърши - без да се замисли ще се обърне и ще изяде ръката, която го храни. Ако се налага да прескочи оградата, ще прескочи. Ще нападне.

Господаря беше прав. Зак се боеше от леопарда. И с основание. Кой обаче беше надзирателят и кой - надзираваният? Не караше ли леопардът Зак да работи за него, да го храни редовно в продъл­жение на много месеци? Зак беше негово животно, точно както и той беше на Зак. Сега, когато държеше пушката в ръце, изведнъж това му се видя несправедливо.

Мразеше високомерието на леопарда, мразеше волята му. Тръгна да обикаля клетката, а снежният леопард го следваше от другата страна на мрежата. Зак влезе в зоната за хранене с над­писа „Само за служители на зоопарка“ и надзърна през малкото прозорче над вратата, от която хвърляше месото за леопарда или му пускаше животно. Дълбокото дишане на Зак сякаш изпълни цялото помещение. Той се приведе и мина през вратата, която се затръшна подире му.

Досега не беше влизал в клетката на леопарда. Вдигна очи и видя мрежата отгоре. Пред него по земята бяха разпилени кости с разни размери, останки от предишни хранения на леопарда.

Преди това имаше разни велики фантазии - как влиза в бамбуковата горичка и следи котката, гледа я право в очите, преди да реши дали да натисне спусъка. Но звукът от затварянето на врата прозвуча на леопарда като гонг за вечеря и той веднага се приближи дебнешком иззад един голям камък, стратегически поставен да прикрива мястото за хранене от погледа на посетителите.

Леопардът спря сепнато, изненада се, че вижда Зак вътре. За пръв път между тях нямаше стомана. Сведе глава, като че опитваше да разбере това странно развитие на събитията, а Зак разбра, че е направил ужасна грешка. Опря пушката на рамо и, без да се прицели, натисна спусъка. Нищо. Повтори. Нищо.

Дръпна затвора напред и назад. Натисна спусъка и пушката подскочи в ръцете му. Трескаво дръпна затвора отново, натисна спусъка и звукът от изстрела беше единственото нещо, което можа да чуе със звънтящите си уши. Повтори и пушката подско­чи. Пак - и празната пушка щракна. Пак - пак празна.

Едва тогава осъзна, че снежният леопард лежи на хълбок пред него. Приближи до животното и видя как петната от кръв по козината му се разширяват. Очите му бяха затворени, могъщите му крайници не помръдваха.

Зак се качи върху камъка и приседна с празната пушка в скута си. Чувствата го завладяха, раменете му се разтресоха и той заплака. Чувстваше се едновременно победител и победен. Огледа зоопарка от клетката. Започнало беше да вали.

След това за Зак нещата почнаха да се променят. Пушката му имаше само по четири патрона и известно време той се връща­ше всеки ден в зоопарка за упражнения - още надписи, пейки, клони. Започна да поема повече рискове. Караше малък мотор по старите маршрути за джогинг, обикаляше и обикаляше Голямата морава, минаваше по празните алеи в парка, покрай съсухрени- те останки на обесените и край пепелта от погребалните клади. Когато излизаше да кара мотора през нощта, не включваше фаро­вете. Беше вълнуващо, вълшебно - приключение. Защитаван от Господаря, той не чувстваше страх.

Ала още чувстваше присъствието на майка си. Връзката им беше останала силна дори и след нейното превръщане, но с вре­мето избледняваше. Съществото, което някога беше Кели Гудуедър, вече едва приличаше на жената, която беше майка на Зак.

Нямаше коса, скалпът й беше мръсен, устните й бяха тънки и безцветни. Деликатните хрущяли на носа и ушите й бяха закър­нели израстъци. Мека опърпана плът висеше от шията й, имаше зачатък на алена гуша, която се люлееше, когато тя обърнеше гла­ва. Гърдите й бяха плоски, сбръчкани, по ръцете и краката й бяха наслоени толкова нечистотии, че поройните дъждове не можеха да ги отмият. Черните й очни ябълки лежаха върху тъмночервени дъна и бяха почти винаги безжизнени... само в редки случаи, може би единствено във въображението си, Зак виждаше някакъв проблясък на разпознаване, който напомняше за някогашната му майка. Не беше някакво чувство или изражение. По-скоро понякога сянката падаше на лицето й така, че прикриваше вампирската й същност, а не толкова разкриваше старата й човешка личност. Кратки мигове, които с времето ставаха все по-редки - но те бяха достатъчни. Повече психически, отколкото физически, майката на Зак стоеше в периферията на неговия нов живот.

Зак отегчено дръпна ръчката на машината за закуски и блокче Милки уей тупна в чекмеджето. Той го изяде, докато слизаше на­долу към първия етаж и после навън в търсене на някаква беля, в която да се забърка. Сякаш по даден сигнал майка му се покатери по грапавата скална основа на замъка. Беше ловка като котка, катереше се по влажните шисти без видимо усилие, босите й стъпала и дланите й с удължени средни пръсти се местеха от опора на опора, като че хиляди пъти беше минавала по този път. С лекота се прехвърли на пасажа. Две прилични на паяци пипалца я след­ваха, подскачайки на четири крака.

Зак стоеше вътре във входа, колкото да не го вали, и когато тя приближи, забеляза дори под наслоената мръсотия, че гушата й е зачервена и налята с кръв. Значи, скоро се беше хранила.

- Хубава ли беше вечерята, мамо? - попита Зак с погнуса. Плашилото, което някога беше негова майка, го изгледа с празни очи. Винаги щом я видеше, Зак изпитваше едни и същи противоречиви импулси - отвращение и обич. Тя го следваше, понякога с часове, като обикновено се държеше на разстояние като дебнещ вълк. Веднъж нещо го подтикна да я погали по главата, след което заплака беззвучно.

Тя влезе в замъка, без да погледне лицето на Зак. Мокрите й стъпки и калта, която нанесоха с ръце и крака пипалцата, се притуриха към нечистотията, напластена по каменния под. Зак погледна майка си и за миг съзря как се появява лицето на някогашната Кели, изкривено от вампирската мутация. Ала също толкова внезапно илюзията се разруши, споменът беше помътен от непрестанното присъствие на онова чудовище, което Зак не мо­жеше да спре да обича. Всички други си бяха отишли от живота му. Само това остана на Зак - счупената кукла, която да му прави компания.

Зак усети как ветровитият замък се изпълва с топлина, сякаш оставена от нечие бързо движение. Господаря се беше върнал. Тихо мърморене изпълни главата на Зак. Видя, че майка му се качва нагоре по стълбите, и я последва. Щеше му се да види защо е това оживление.