Вечната нощ

Интерлюдия 2 OCCIDO LUMEN: ИСТОРИЯТА НА ГОСПОДАРЯ

Имаше и трети.

Всяка от свещените книги - Тората, Библията и Корана - раз­казва историята за разрушаването на Содом и Гомор. Разказва я по свой начин и Occido Lumen.

В книгата Битие, глава 18[15] трима архангели в човешки облик се явяват пред Авраам. За двама от тях се казва, че продължават и отиват в осъдените градове в равнината, отсядат у Лот, гощават се, а по-късно са обкръжени от содомските мъже. Архангелите ги ослепяват и сетне разрушават града им.

Третият архангел е преднамерено пропуснат. Скрит. Изгубен.

Ето каква е неговата история.

Сред просторната плодородна равнина на реката Йордан, бли­зо до онова, което днес се нарича Мъртво море, се издигаха пет града. И от тях Содом бе най-горд, най-красив. Стоеше сред щед­рата земя като знак и паметник на богатството и добруването.

Напояван от сложна мрежа канали, градът се разрастваше око­ло тях безредно през вековете и накрая доби очертанията на ле­тящ гълъб. Площта му беше десетина акра и формата му се видя, когато около 2024 г. пр. Хр. бяха издигнати стените му. Те бяха над четиридесет стъпки високи и шест стъпки дебели, от печена тухла и измазани с гипс, та блестяха ярко на слънцето. В предели­те им тухлените къщи бяха застроени така нагъсто, че изглежда­ха като сложени една върху друга. Най-високата постройка беше храмът на ханаанския бог Молох. Населението на Содом възли­заше на около две хиляди човека. Плодове, подправки и зърно имаше в изобилие и градът богатееше от тях. Мигом се виждаха просветващите под лъчите на залеза стъкла и позлатените брон­зови плочи на дузина палати.

Огромни градски порти охраняваха богатствата. От шест не­равни камъка, грамадни и тежки, беше съграден свод, а в него - портите от желязо и дърво, неподатливи на огъня или на тарана.

И при тия порти седеше Лот, син на Харан, племенник на Авраам, когато дойдоха трите създания от светлина.

Бяха бледи, лъчисти и недостъпни. Част от същината на Бога и поради това - без несъвършенства. От гърбовете им излазяха че­тири дълги крайника, обвити в рехава светлина. Можеха да бъдат взети за светещи крила. Крайниците тихо шумоляха с всяка стъп­ка на създанията и помръдваха така, както човек полюшва ръце, докато крачи. Като се доближаваха, те добиваха очертания и плът и накрая застанаха там, голи и като че изгубени. Кожата им свете­ше като най-чист алабастър. Красотата им болезнено напомняше колко несъвършен е смъртният човек Лот.

Проводени бяха да накажат гордостта, покварата и жестокост­та, отгледани между стените на богатия град. Гавриил, Михаил и Озриил бяха пратениците на Бога - Неговите най-доверени, най- обични творения и Неговите най-безмилостни воини.

А от тях най-обичан от Бога беше Озриил. Искаше същата ве­чер да иде на площада, както им беше казано. Ала Лот ги убеди да идат у дома му. Гавриил и Михаил склониха и така Озриил, кой­то много искаше да научи греховете на тези градове, се съгласи с волята на братята си. От тримата, у Озриил беше Божият глас, разрушителната сила, която щеше да изтрие двата грешни града от лицето на земята. Както се казва във всички легенди, той беше любимецът на Бога - най-свидното и най-красивото Му творе­ние.

Лот беше благословен със земя, стока и набожна жена. Затова пирът в дома му беше щедър и богат. И тримата архангели се го­щаваха като човеци, и двете дъщери на Лот, девици, им умиха но­зете. Телесното усещане беше непознато и за тримата, но Озриил беше изпълнен от него по-дълбоко от другите. Тогава Озриил за пръв път живя като личност, отделно от енергията на Бога. Бог е повече енергия, не е антропоморфен, и Божият език е биология­та. Червената кръвна клетка, магнетизмът, синапсът на невроните - всяко от тях е чудо и във всяко присъства и минава Бог. Когато жената на Лот се поряза, докато приготвяше подправките и зех­тина, Озриил загледа кръвта й с голямо любопитство. Мирисът й го развълнува. Изкуши го. А на цвят кръвта беше скъпоценна, плътна... като течен рубин в светлината на свещите. Жената се беше противила на присъствието на мъжете още от началото и сега потръпна, когато усети как архангелът гледа омаян раната й.

Озриил беше идвал на земята неведнъж. Когато Адам умря на деветстотин и тридесет годишна възраст и когато присмехулни­ците бяха отнесени от тъмните води на Потопа, а Ной оцеля. Ала Озриил винаги пътуваше като безплътен дух, същността му беше неделима от Бога. Никога не беше превръщан в плът.

Затова Озриил никога не беше изпитвал глад. Болка. И сега усещанията го заляха. Усети пръстта под нозете си... усети как нощният хлад милва ръцете му... вкуси храната, отгледана от зе­мята и от по-долните твари. Преди мислеше, че ще гледа на тия неща отстрани и отдалеко, а откри, че го притеглят по-близо до човешкото племе и до самата земя. По-близо до живите създания. Студената вода плискаше по нозете му. Храната попадна в устата му и се спусна в гърлото му. Искаше още и още телесни неща; любопитството го овладя.

Когато мъжете от града се струпаха пред дома на Лот, узнали за тайнствените странници, Озриил бе запленен от виковете им. Мъжете размахваха факли и оръжия и искаха да видят странни­ците, та да ги познаят, защото бяха се наслушали за красотата им. Грубото плътско желание на тълпата омая Озриил и му напомни за неговия глад. И когато Лот предложи да даде дъщерите си, а мъжете отвън му отказаха, Озриил използва силата си и излезе от дома им незабелязан.

До едно време следваше тълпата. Криеше се между къщите, на няколко стъпки от хората, чувстваше буйната сила на множество­то, така различна от Божията енергия. Ала и човеците бяха изпъл­нени със същата красота и слава, дарове свише. Тези движещи се парчета плът - лицата им никога не намираха покой - ревяха като един, искаха странниците най-скотски. Тяхната лъст беше толко­ва откровена и толкова упойваща.

Много се знаеше за греховете на Содом и Гомор, ала Озриил малко можеше да види, докато крачеше по улиците на Содом. А улиците бяха осветени от бронзови маслени лампи и настлани с алабастър. Имаше три кръгли площада и портите край тях бяха украсени със злато и сребро.

Зад златните се криеха плътските наслади, а зад сребърните - по-тъмните удоволствия. Преминалите през сребърните порти искаха жестокост и насилие. Тази жестокост Бог не можеше да прости. Не обилието и не забравата, а жестокостта на жители­те на Содом и Гомор към пътниците и робите. Негостоприемни и безмилостни градове бяха те. От керваните докарваха роби и пленени врагове да задоволяват клиентите зад сребърните порти.

И волно или неволно, Озриил пристъпи през един сребърен праг. Стопанката беше месеста жена със светла маслинена кожа. Груба, без обноски - жена на роботърговец; вълнуваше я само печалбата. Ала в онази нощ тя вдигна поглед от мястото си в пред­дверието на дома за удоволствия и в златната светлина на лампите съзря най-красивото, най-благото създание в човешки облик. Ар­хангелите бяха съвършени и безполови. Нямаше косъм по телата и лицата им, кожата им беше гладка като опал, очите им бяха като бисери. Зъбите и венците им бяха като слонова кост, дългите им крайници бяха безукорно съразмерни и красиви. Нямаха и следа от гениталии - биологическа подробност, която щеше смътно да се отрази у бъдещите изчадия.

Такава беше красотата - сладкото великолепие - на Озриил, та жената щеше да заплаче и да замоли за прошка. Но дългите години в занаята я одързостиха да предложи услугите си. Когато Озриил видя префиненото насилие зад тези стени, усети как изначалната благодат у него чезне, изоставя го, а желанието се надига. Ако и да не знаеше какво търси, той го намери.

Последва порива си, стисна стопанката за шията и я отведе до стената. Видя как на лицето й се изписва страх. Усети яките, макар и тънки, сухожилия на врата й, целуна ги, облиза ги и вку­си солената остра пот. После я захапа дълбоко и силно, разкъса плътта й, подръпна артериите й със зъби, като да бяха струни на арфа, и почна диво да пие от рукналата кръв. Озриил уби жената. Не за да я принесе в жертва на своя всемогъщ Господ, а просто за да Го опознае. Да знае. Да притежава. Да властва и да завладява.

И вкусът на кръвта, и смъртта на яката жена, и плавното пре­минаване на силата у него, всичко това беше чист екстаз. Когато погълна кръвта, направена от същността и славата на божестве­ното и така прекъсна онзи поток, който беше присъствието на Бог, Озриил стана трескав. Искаше още. Защо Бог му отказваше, отказваше на него, любимеца Си, това? Амброзията, скрита в тези несъвършени създания.

Казваха, че най-сладкото вино е от най-лошите зърна.

Но сега Озриил се питаше - а какво е виното от най-добрите зърна?

Тялото на жената лежеше неподвижно в краката му, плиснала­та кръв проблясваше като сребро на лунната светлина, а Озриил мислеше само за едно: имат ли ангелите кръв?