Вечната нощ

Лагерът „Свобода"

Джипът беше стара военна машина с разширено товарно отделение и без покрив. Господин Куинлан караше като луд в по­ройния дъжд и мастиленочерната тъма; вампирското му зрение не се нуждаеше от фарове. Еф и останалите подскачаха отзад, прогизваха и се носеха слепешком в нощта. Еф затвори очи зара­ди дъжда и клатушкането. Чувстваше се като малка лодка, хваната от тайфун, блъскана от вълните, но решена да стигне целта.

Най-сетне спряха. Еф вдигна очи към грамадната порта - тъм­но петно на фона на тъмното небе. Нямаше нужда от осветление. Господин Куинлан угаси двигателя на джипа. Чуваше се един­ствено дъждът и далечното бучене на генератор някъде вътре в лагера.

Лагерът беше огромен и напоследък го обграждаха с безлич­на бетонна стена, поне двадесет стъпки висока. На светлината на кварцови прожектори от стадиони се строеше денонощно; пра­веха се кофражи, лееше се бетон. Щеше да е готова съвсем ско­ро, но засега в лагера се влизаше през порта от мрежа, укрепена с дъски.

По някаква причина Еф си беше представял, че близо до толко­ва много страдащи хора ще чуе детски плач, викове или някакви други звуци от болка. Мрачната тишина около лагера говореше за ефикасност, която беше не по-малко плашеща.

Без съмнение ги наблюдаваха стригои, които те не можеха да видят. Тялото на господин Куинлан изглеждаше на вампирите ярко и горещо, а петте други същества в джипа бяха по-хладни, значи бяха хора.

Господин Куинлан взе от седалката един бейзболен сак и го метна през рамо, излизайки от колата. Еф се изправи. Китките, кръстът и глезените му бяха вързани с найлоново въже. Петимата мъже бяха вързани нагъсто един за друг. Еф беше в средата, пред него - Гюс, зад него - Фет; първият и последният от веригата бяха Бруно и Хоакин. Един подир друг скочиха в калта.

Еф можеше да долови дъха на пръст и амоняк от стригоите. Господин Куинлан крачеше до него. Водеше своите пленници в лагера.

Еф имаше усещането, че влиза в отворената паст на кит и се боеше той да не го погълне. Знаеше, че вероятността да излезе от тази кланица е не повече от петдесет процента.

Общуването вървеше безсловесно. Господин Куинлан телепа­тично не беше точно на вълната на другите вампири, но сигна­лът му се оказа достатъчен за първата проверка. Физически той не изглеждаше толкова изпит, колкото обикновените вампири; бледата му плът беше гладка и чиста, а не мъртва и прилична на пластмаса като тяхната; червените му очи бяха по-ярки и блес­тяха интелигентно. Всички тръгнаха по тесен проход, ограден с брезент. Проходът беше покрит отгоре с мрежа за кокошарник. Еф погледна през нея към дъжда и съвършената чернота на без- звездното небе.

Влязоха в карантинния пункт. Няколко акумулаторни лампи осветяваха помещението, понеже тази зона от лагера се управля­ваше от хора. Слабата светлина на лампите хвърляше сенки по стените, дъждът тропаше непрестанно, ясно се долавяше обкръ­жението на стотици злонамерени същества и така карантинната зона приличаше на жалка палатчица посред огромна джунгла.

Всички служители бяха с обръснати глави. Очите им бяха сухи и уморени; носеха сиви затворнически гащеризони и перфори­рани гумени чехли.

Поискаха имената на петимата новодошли и всички излъга­ха. Еф положи с тъп молив някаква драскулка до фалшивото име. Господин Куинлан стоеше в дъното на помещението. Зад гърба му дъждът плющеше по брезентовата преграда. Две двойки вам­пири стояха като приказния Голем пред платнените врати.

Историята на господин Куинлан беше такава - заловил петима „външни“, укриващи се в мазе под корейския пазар на Сто дваде­сет и девета улица. Понарушената си телепатия той обясни с удар по главата, който получил, докато укротявал стоката. Всъщност господин Куинлан активно пречеше на вампирите да чуят истин­ските му мисли. Грамадният сак се криеше в сянката под него, върху прогизналия платнен под.

В началото хората опитаха да развържат възлите с надеждата да използват повторно въжето. Но влажният найлон не поддаде и се наложи да режат. Под наблюдението на бдителните вампи­ри Еф стоеше със сведен поглед и разтриваше одраните си китки. Не му беше по силите да ги погледне в очите, без омразата му да проличи. Освен това се притесняваше да не бъде разпознат от ко­лективния разум на стригоите.

Усети, че в палатката настава безпокойство. Мълчанието беше странно. Пазачите се бяха съсредоточили върху господин Куин- лан. Доловили бяха у него нещо различно.

Фет също забеляза - веднага почна да бърбори, за да отклони вниманието от Куинлан.

- Кога ще се храним? - попита той.

Човекът с клипборда вдигна поглед от бележките си и отвърна:

- Когато ви нахранят.

- Надявам се храната да не е прекалено тежка. Разбирате ли, тежката храна не ми понася.

Мъжете прекъснаха заниманията си и го зяпнаха, все едно беше побъркан.

- Не бих се притеснявал за това - рече главният човек.

- Хубаво.

Един от стригоите съгледа сака на господин Куинлан на пода в ъгъла. Пресегна се към него.

Фет застина. Един от хората стисна брадичката на Еф и заразглежда устата му с тънко фенерче. Служителят имаше очи с цвят на черен чай, под които се очертаваха торбички.

- Лекар ли си бил? - попита Еф.

- Нещо от сорта - отговори мъжът и продължи да оглежда зъ­бите му.

- Как така „нещо от сорта“?

- Ветеринар.

Еф затвори очи, а мъжът взе да светка с фенерчето в очите му, заинтригуван от вида им.

- Да вземаш някакви хапове? - поинтересува се ветеринарят.

Еф не одобри тона му и отговори:

- Нещо от сорта.

- Много лоша форма. Болнав си - определи ветеринарят.

Еф видя, че вампирът отваря сака. Найлоновият хастар беше напълнен с олово от престилките в рентгеновия кабинет на един стоматологичен кабинет в града. Когато вампирът усети разру­шителното сребро, пусна сака на пода като попарен.

Господин Куинлан се втурна да го вземе. Еф блъсна ветеринаря и го запрати чак в другия край на палатката. Господин Куинлан се стрелна край вампира, измъкна един меч и се обърна към вампи­рите. Първоначално те бяха втрещени от среброто. Родения на­стъпи бавно към тях, за да даде възможност на Фет, Гюс и другите да вземат оръжията си. Еф се чувстваше определено много по-добре с меч в ръка. Впрочем, оръжието, което господин Куинлан размахваше, беше от неговите, но моментът не беше подходящ за дребнавости.

Вампирите не реагираха като хора. Никой не побягна към вратата, за да избяга или да предупреди останалите. Сигналът за тревога беше телепатичен. След първоначалната изненада те на­паднаха бързо.

Господин Куинлан посече един с удар във врата. Гюс се завтече напред и посрещна нападението на друг с острие в гърлото. В тесни пространства беше трудно да им се режат главите, понеже нужният широк размах с оръжието можеше да нарани останали­те, а и кръвта на вампирите беше киселинна и пълна със заразни червеи. Близкият бой със стригоите всякога беше последно сред­ство. Затова петимата си проправиха възможно най-бързо път из­вън палатката на карантинната зона.

Еф, който се въоръжи последен, беше спипан не от вампирите, а от човеците. От ветеринаря и още един. Еф се изуми до такава степен, че реагира като на нападение на вампири и прониза вете­ринаря в основата на шията. Червената артериална кръв бликна и опръска дървения подпорен стълб в средата на палатката. Еф и мъжът се гледаха с широко отворени очи.

- Какво правиш, по дяволите! - кресна Еф.

Ветеринарят се свлече на колене, а вторият мъж насочи цялото си внимание към него.

Бавно се отдалечи от умиращия; Друг от човеците го теглеше за рамото. Еф беше потресен - той уби човек.

Излязоха на открито, в двора на лагера. Дъждът беше поот­слабнал. Пред тях имаше пътека под брезентов навес. Еф обаче не можеше да види лагера като цяло заради тъмнината. Още нямаше вампири, но тревогата със сигурност беше обявена. Трябваше им известно време да привикнат с мрака. И от мрака наизлязоха вам­пири.

Петимата застанаха в дъга, за да отвърнат на всички нападате­ли. Тук можеха свободно да замахват с мечовете, да застанат здра­во на земята и да удрят с достатъчно сила, за да обезглавяват. Еф сечеше, местеше се, обръщаше се и току проверяваше зад гърба си.

Така отбиха първата вълна. Продължиха напред, макар да не разполагаха с никакви сведения за организацията на лагера. Тър­сеха някаква индикация къде се намира основната маса лагерни­ци. Отляво ги нападна нова двойка вампири; господин Куинлан ги съсече, пазейки фланга, и поведе останалите в същата посока.

Видяха пред себе си силуета на някаква висока и тясна струк­тура - наблюдателен пост в средата на каменен кръг. С най-голя- ма бързина дотичаха още вампири и петимата мъже се сгъстиха, тръгнаха като едно цяло. Петте сребърни остриета посичаха ед­новременно.

Трябваше да убиват бързо. За стригоите се знаеше, че са склон­ни да пожертват един или неколцина от своите в стремежа да за­ловят и да превърнат нападащия ги човек. Стратегията им беше такава - премахването на един човек си заслужаваше загубата на един, на трима, че дори и на десетима вампира.

Еф свърна зад другите и тръгна заднешком, така че хората оф­ормиха движещ се кръг, пръстен от сребро, който отблъскваше вампирите. Когато зрението му се нагоди към тъмнината, Еф видя как в далечината други стригои забавят ход, трупат се, дър­жат се на разстояние. Проследяват, без да нападнат. Планират по- координиран удар.

- Трупат се - каза Еф на останалите. - Сякаш умишлено ни водят в тази посока.

Чу влажния звук на отрязване с меч и после - гласа на Фет.

- Постройка пред нас. Единствената ни надежда е да се прид­вижваме зона по зона.

- Влязохме в лагера твърде рано - обади се господин Куинлан.

Все още не се забелязваха никакви признаци на просветляване. Всичко зависеше от този несигурен период слънчева светли­на. Сега важното беше да оцелеят на вражеска територия до за­зоряване.

Гюс изруга и съсече поредното същество.

- Дръжте се близо един до друг - каза Фет.

Еф продължаваше бавно да се движи заднешком. Вече можеше да различава лицата на първата линия преследвачи, които ги гле­даха настойчиво. Гледаха него.

Дали пък не си въобразяваше? Еф забави ход, после напълно спря, а останалите продължиха още малко напред без него. Вам­пирите обаче спряха.

- Ох, по дяволите - промърмори Еф.

Бяха го разпознали. Явно отговаряше на вампирския еквива­лент на признаците от списъка за подозрителни лица и сега теле­патичната им мрежа беше задействана. Кошерът беше предупре­ден за неговото присъствие, което означаваше едно.

Господаря знаеше, че Еф е тук. Виждаше това през очите на слугите си.

- Ей! - викна Фет и се завтече обратно към Еф. - Какви ги вър­шиш, мътните да те вземат? Защо спря?

И тогава забеляза зяпналите стригои. Бяха двадесетина.

- Иисусе Христе, какво им става на тия? Да не чакат да им раз­даваме автографи?

Чакат заповеди.

- Ох, Боже, хайде направо да...

Изненада ги острият писък на лагерната свирка - едно свирва- не и още четири в бърза последователност. И пак тишина.

Еф разбра целта на сигнала - да се предупредят не само вампи­рите, а и човеците. За да се укрият, може би.

Фет хвърли поглед към близката сграда, после отново вдигна очи да провери дали не се развиделява.

- Ако можеш да ги подмамиш по-далече от тук, от нас, много по-бързо ще успеем да влезем и да излезем от това място.

Еф нямаше желание да се превръща в примамка за глутницата кръвопийци, обаче разбра логиката на Фет.

- Само ми направи една услуга - рече той. - Действайте бързо.

Фет се провикна към другите:

- Гюс! Остани с Еф.

- Няма начин - отвърна Гюс. - Аз влизам. Бруно, върви при него.

Еф се подсмихна на явната непоносимост, която Гюс изпитва­ше към него. Подръпна господин Куинлан за ръката и смени меча, който ползваше, със своя собствен.

- Ще се погрижа за хората-пазани - каза господин Куинлан и в миг изчезна.

Еф стисна познатата кожена дръжка на меча и изчака Бруно да дойде при него.

- Добре ли се справяш?

- Повече от добре - рече Бруно с широка усмивка, макар и задъхан. Зъбите му се белнаха красиво на фона на светлокафявото лице.

Еф сведе меча и притича наляво, по-далече от сградата. Вампи­рите го последваха след кратко колебание. Еф и Бруно свърнаха зад някаква тъмна дълга пристройка. Отвъд нея се виждаше свет­лина зад един прозорец.

Светлината означаваше човешки същества.

- Насам! - каза Еф и побегна. Бруно поддържаше темпото и пъхтеше. Еф погледна назад и се увери, че вампирите ги следват. Втурна се към светлината и видя, че пред входа на сградата стои един вампир.

Беше едър, мъжки, открояваше се на осветения прозорец. Вър­ху мощните му гърди и врат личаха стари татуировки, позеленели от бялата кръв и множеството белези.

Мигом гласът на Господаря прозвуча в ума му, проби си път като внезапно завърнал се страшен спомен.

- За какво сте тук, Гудуедър?

Еф спря и насочи меча си към големия вампир. Бруно застана до него и се обърна да държи под око преследвачите.

- Кое е онова нещо, което дойдохте да вземете?

Бруно с рев прониза двама нападатели. Еф се обърна, разсея се, щом видя как другите вампири се купчат само на няколко ярда от тях - пазеха се далечко от среброто - и чак когато си даде смет­ка, че е допуснал да го разсеят, бързо се обърна с вдигнат меч.

Острието му срещна дясната страна на гърдите на вампира, проби кожата и мускула, но не го прониза. Еф издърпа бързо меча и го заби в гърлото на съществото, тъкмо когато то почваше да отпуща челюстта си, за да разкрие жилото.

- Гадове! - крещеше Бруно.

Вече всички нападаха. Еф се извъртя и приготви меча. Ала те просто бяха прекалено много; движеха се като един. Почна да от­стъпва ...

- Търсите някого\ Гудуедър.

... и усети камъни под краката си, докато приближаваше сгра­дата. Бруно продължаваше да промушва и да сече, докато Еф гър­бом се изкачи по три стъпала, напипа дръжката на вратата и я от­вори.

- Сега сте мой, Гудуедър.

Гласът кънтеше, дезориентираше го. Еф дръпна рамото на Бруно и го накара да го последва вътре. Тичаха между набързо стъкмени клетки, в които бяха затворени хора в различни фази на умопобъркването. Явно беше някаква лудница. Хората крещяха по Еф и Бруно.

- Нямате изход Гудуедър.

Еф силно тръсна глава в опит да отпъди гласа на Господаря от ума си. Присъствието му беше влудяващо. Заедно с хората, стиснали решетките на клетките, то завъртя Еф във вихрушка от объркване и ужас.

Първият от преследвачите влезе. Еф пробва една врата и се озова в някакъв кабинет с подобен на зъболекарски стол - обле­галката за глава и подът под стола бяха покрити с напукана засъ­хнала човешка кръв. Следващата врата водеше навън и Еф преско­чи трите стъпала. Долу го очакваха още вампири, очевидно зао­биколили сградата, наместо да влязат в нея. Еф почна да се върти и да ги сече; обърна се тъкмо навреме, за да види как един женски скача от покрива към него.

- Защо дойдохте тук, Гудуедър?

Еф отскочи от посечения женски вампир. Двамата с Бруно заотстъпваха рамо до рамо към една неосветена постройка без прозорци, която опираше във високата външна ограда. Дали това беше щаб-квартирата на вампирите? Гнездото на стригоите в ла­гера?

Еф и Бруно бързо свърнаха зад нея, само за да установят, че оградата завива рязко и свършва при друга неосветена построй­ка.

- Както казах, нямате изход.

Еф се съпротивляваше на вампирите, които го нападаха от тъмнината.

- Има изход, копеле такова - промърмори Еф.

- Копеле ли каза? - изгледа го гневно Бруно. - Ти ни натика в този капан!

- Когато Ви заловя и Ви превърна, ще узная всички Ваши тайни.

Еф застина.

- Идват - рече той на Бруно и се подготви да посрещне вам­пирите.

Нора дойде в административната сграда, в кабинета на ди­ректора, готова да се съгласи с всичките му желания, само и само да спаси майка си и да се добере до Барнс. Презираше го по­вече и от вампирите. Призляваше й от неговата безнравственост, а от убеждението му, че тя е толкова слаба, та да се подчинява на неговата воля, направо й се завиваше свят.

Щеше да му даде да разбере - щеше да го убие. Ако той си фан­тазираше как тя му се отдава, то тя имаше план да забие острието в сърцето му. Убийство с нож за масло: колко уместно!

Щеше да го направи, докато Барнс лежи в леглото, или пък докато бърбори по време на противно благовъзпитаната вечеря. Той беше по-зъл от стригоите: неговата поквара не беше болест, не беше нещо натрапено му отвън. За него това беше възмож­ност. Избор.

Най-лошо беше, че вижда Нора като потенциална жертва. Беше я разчел погрешно и на нея й оставаше само да му покаже, че греши. Със стомана.

Стоя три часа във фоайето, където нямаше нито столове, нито тоалетна. Барнс на два пъти излезе от кабинета си, безукорен в бялата адмиралска униформа, минаваше край Нора, понесъл раз­ни книжа, без да покаже, че я забелязва, без да каже и дума, и вли­заше зад друга врата. И така, Нора чакаше, кипеше. Дори когато свирката съобщи, че е време за хранене, тя остана, притиснала с ръка къркорещия си стомах. Мислите й бяха съсредоточени вър­ху нейната майка и върху убийството.

Най-накрая помощницата на Барнс - млада жена с чиста кес­тенява коса до раменете и изпран гащеризон - отвори вратата и пусна Нора да влезе, без да й каже нищо. Остана на прага, докато Нора минаваше, усещайки парфюмираната й кожа и ментовия й дъх за уста. Помощницата я изгледа неодобрително и Нора й от­върна със същото, представяйки си как точно младата жена се е сдобила с такава блага служба в света на Барнс.

Жената седна зад бюрото си и остави Нора да пробва следва­щата врата; беше заключена. Нора седна на един от твърдите сгъ­ваеми столове до стената срещу бюрото. Помощницата се разшу- моля в усърдието си да не обръща внимание на Нора и същевре­менно - да затвърди превъзходството си. Телефонът изжужа и тя отговори тихо. Като се изключат недовършените дървени стени и лаптопът, стаята имаше вид на нискотехнологичен офис от чети­ридесетте години на XX век - телефон с кабел, комплект хартия и писалка, попивателна. В отсамния ъгъл на бюрото, до попивател­ната върху картонената чинийка се мъдреше шоколадова сладка с орехи. След като прошепна няколко думи, помощницата затвори телефона и забеляза, че Нора гледа десертчето. Пресегна се към чинийката и лекичко гризна от сладката, посипвайки трохи в ску­та си.

Нора чу щракването на бравата и гласа на Барнс.

- Влезте!

Помощницата премести десерта от другата страна на бюрото, по-далече от Нора, преди да й махне да влезе. Нора отново отиде до вратата и завъртя дръжката; този път отвори.

Барнс стоеше зад бюрото си и тъпчеше документи в диплома­тическо куфарче; приготвяше се да си тръгва.

- Добро утро, Карли. Готова ли е колата?

- Да, сър, доктор Барнс - изчурулика помощницата. - Току-що звъннаха от портала.

- Обади им се да пуснат отоплението отзад.

- Слушам.

- Нора? - подхвана Барнс, без да прекъсва заниманието си. Държанието му беше доста различно от последната им среща в просторния му дом. - Има ли нещо, което желаете да обсъдите е мен?

- Печелите.

- Печеля ли? Прекрасно. Кажете ми сега, какво печеля?

- Ще стане по Вашия начин. С мен.

Барнс се позабави малко, преди да затвори куфарчето и да щракне ключалките. Погледна Нора и лекичко кимна сам на себе си, като че му беше трудно да си припомни първоначалното пред­ложение.

- Много добре - рече и почна да рови в чекмеджето за нещо забравено.

Нора чакаше.

- И? - обади се тя.

- И.

- Сега какво?

- Сега много бързам. Но ще Ви съобщя.

- Мислех си... Няма ли сега да отида у Вас?

- Скоро. Друг път. Тежък ден и прочие.

- Но... аз съм готова сега.

- Да. Помислих си, че ще проявите повече ентусиазъм. Лагер­ният живот не Ви ли харесва? Не, не мисля, че Ви харесва - Барнс хвана дръжката на куфарчето. - Скоро ще пратя да Ви повикат.

Нора разбра - той умишлено я караше да чака. Удължаваше мъ­ките й в замяна на това, че тя не легна веднага с него онзи ден, в дома му. Старият мръсник се опияняваше от властта си.

- И ако обичате, отбележете си за по-нататък, че аз не съм чо­век, когото да карате да чака. Вярвам, че сега това Ви стана ясно. Карли?

Помощницата се появи на отворената врата.

- Да, доктор Барнс?

- Карли, не мога да намеря тефтера. Вероятно може да го по­търсиш и да го донесеш по-късно вкъщи.

- Да, доктор Барнс.

- Да речем, около девет и половина?

Нора видя на лицето на Карли не самодоволното перчене, ко­ето очакваше, а намек за погнуса.

Барнс и Карли излязоха в приемната и заговориха шепнешком. Нелепо - все едно Нора беше съпругата на Барнс.

Тя използва случая, втурна се към бюрото му и затърси нещо - каквото и да е - което да й помогне; всякаква информация, която не й се полагаше да види. Но Барнс беше прибрал почти всичко. Нора дръпна средното чекмедже и откри направена на компю­тър карта на лагера. Всяка зона беше дадена в различен цвят. След родилното, което тя вече беше посетила, в посоката на зоната за „оттегляне“ - както беше подразбрала - имаше зона „Пускане“. Тук имаше щрихован участък с надпис „Слънчева светлина“. Нора опита да откъсне картата и да я вземе, но тя беше залепена за дъ­ното на чекмеджето. Отново бързо я огледа и я запамети; после затвори чекмеджето, тъкмо когато Барнс се върна.

Нора доста се потруди да прикрие гнева си и да се обърне към директора с усмивка.

- А майка ми? Вие ми обещахте...

- Така е. Ако Вие изпълните Вашата част от сделката, аз - раз­бира се - ще изпълня моята. Честна скаутска.

-Ясно беше, че Барнс иска Нора да го моли, а тя просто не мо­жеше да се насили да го направи.

- Искам да знам, че тя е невредима.

Барнс кимна и се подсмихна.

- Вие искате да давате нареждания, ето какво искате. Зад сте­ните на този лагер само аз диктувам времето за това и за всичко останало.

Нора кимна, но умът й вече беше другаде. Криеше ръка зад гърба си, извиваше китка и избутваше острието напред.

- Ако майка Ви подлежи на обработка, така и ще стане. Вие ня­мате думата по въпроса. Вероятно вече са я взели и тя е отведена за прочистване. Вашият живот обаче все още може да се изтъргу- ва. Надявам се, че ще имате печалба.

Нора вече държеше острието. Стисна го здраво.

- Разбрано?

- Разбрано - процеди Нора през зъби.

- Ще трябва да се държите много по-сговорчиво, когато пратя да Ви вземат. Така че, гответе се. И се усмихнете.

Тя искаше да го убие на място.

От външния кабинет долетя уплашеният глас на помощницата и откъсна Нора от мислите й.

- Сър?

Барнс се отмести, преди Нора да успее да направи нещо, и из­лезе в приемната сам.

Нора чу тичащи нагоре по сълбите стъпки. Шляпаха по пода: боси крака.

Вампирски крака.

В кабинета се втурнаха четири грамадни вампира, някога мъже. По провисналата кожа на немъртвите главорези още ли­чаха специфичните затворнически татуировки. Карли уплашено пое дъх, когато четиримата се хвърлиха към Барнс.

- Какво става? - попита той.

Те му отговориха - телепатично. И бързо. Барнс не можа да реагира. Те го грабнаха за ръцете и практически го понесоха през вратата и навън през фоайето. После се разнесе писъкът на лагер­ната свирка.

Навън викаха. Нещо се случваше. Нора чуваше затръшване на врати на долния етаж; усещаше как сградата потреперва.

Помощницата остана в ъгъла зад бюрото, с долепена до ухото телефонна слушалка. Нора чу тежки стъпки по стълбите. Ботуши - значи хора. Помощницата се сви, а Нора отиде до вратата и в същия миг Фет нахълта в приемната.

Нора занемя. Фет беше въоръжен само с меч. Изглеждаше по­дивял от гонитбата. Нора се усмихна широко и с благодарност.

Фет погледна бегло нея и младата жена зад бюрото и си тръгна. Вече беше излязъл, даже щеше да свърне по коридора, когато из­веднъж се сепна, спря и погледна назад.

- Нора?

Гола глава и гащеризон. Не я беше познал.

- Ви - отвърна тя.

Той я грабна, Нора сключи ръце зад гърба му и зарови лице в миризливото му и вмирисано рамо. Фет отпусна прегръдката си, за да я погледне отново. Едновременно ликуваше от късмета да я открие и се мъчеше да разбере защо главата й е обръсната.

- Това си ти - продума той и докосна главата й. После я огледа цялата. - Ти...

- И ти... - отвърна през сълзи тя. Не Еф. Отново. Не Еф. Ти.

Фет пак я прегърна. След него дойдоха още хора. Гюс и още един мексиканец. Гюс забави крачка, когато видя Фет да прегръ­ща някаква гологлава лагерничка. Мина доста време, преди да продума.

- Доктор Мартинес?

- Аз съм, Гюс. Това наистина ли си ти?

- Aguevo! Аз съм.

- Каква е тази сграда? - попита Фет. - Администрация или нещо такова? Какво правиш ти тук?

Нора в началото даже не си спомни защо е тук.

- Барнс! - рече накрая. - От Центъра. Управлява този лагер. Всички лагери.

- Къде, по дяволите, е той?

- Ей сега дойдоха да го вземат четири грамадни вампира. Лич- ната му охрана. Тръгна натам.

Фет пристъпи в празното фоайе.

- Насам?

- На портала го чака кола - Нора излезе при него. - Еф с вас ли е?

Ревност прониза Фет.

- Навън е. Удържа вампирите. Бих тръгнал след оня тип, Барнс, заради тебе, обаче трябва да се връщаме при Еф.

- И майка ми - Нора стисна крайчеца на ризата му. – Майка ми. Не тръгвам без нея.

- Майка ти ли? - учуди се Фет. - Тя още е тук?

- Така мисля.

Нора хвана лицето на Фет с длани.

- Не мога да повярвам, че си тук. За мен.

Фет можеше да я целуне. Можеше. Сред хаоса и безредието, и опасностите - можеше. Светът около тях беше изчезнал. Пред Фет беше тя, само тя.

- За теб ли? - обади се Гюс. - Ами. На нас просто ни харесва тая работа с убиването, дявол да го вземе. Нали така, Фет? - Ус­мивката му обаче говореше друго. - Давайте да се връщаме при моя човек Бруно.

Нора ги последва, но внезапно спря. Върна се при Карли, която още стоеше зад бюрото, а телефонната слушалка висеше в ръката й. Нора се втурна към нея и очите на помощницата се разшириха от уплаха. Нора се пресегна през бюрото и грабна остатъка от сладката от картонената чинийка. Отхапа голямо парче и метна остътка по стената, до главата на Карли.

Но в този победоносен миг Нора изпитваше само жал към мла­дата жена. Пък и сладката далеч не беше толкова вкусна, колкото тя си мислеше.

Навън, в двора, Еф сечеше, въртеше се и разчистваше наоколо си възможно най-широко пространство. Жилата на вампи­рите можеха да достигнат най-много шест стъпки; горе-долу тол­кова беше и общата дължина на ръката на Еф и на меча. И така, той продължаваше да замахва и да прорязва сребърен кръг с ра­диус шест стъпки.

Бруно обаче имаше друга стратегия. Той посрещаше всяко отделно нападение и понеже си беше жестоко ефикасен убиец, засега се справяше по този начин. Но вече почваше да се уморява. Спусна се след двойка вампири, които дойдоха откъм сляпата му страна. Но това се оказа клопка. Когато се подлъга, стригоите го отделиха от Еф и застанаха помежду им. Еф опита да си пробие път до Бруно, обаче вампирите се придържаха към своята страте­гия - разделяй и убивай.

Еф усети с гърба си стената на сградата. Неговият кръг от сре­бро се беше превърнал в полукръг. Мечът му беше като горяща факла, която пропъжда вампирския мрак. Няколко вампира се спуснаха на четири крака, за да се шмугнат под меча му и да го смъкнат долу, но той успя да ги посече - удари здраво, калта под него побеля от кръвта им. Но докато телата се трупаха, кръгът около Еф се свиваше все повече.

Чу как Бруно изпъшка, после простена. Беше притиснат до оградата. Еф го видя да отрязва едно жило с меча си, но твърде късно. Бруно беше ужилен. Мигновен контакт, проникване - и поражението вече беше нанесено. Червеят беше в него, патогенът навлезе в кръвообращението му. Кръвта на Бруно обаче не беше източена и той продължи да се бие. Всъщност, биеше се по-енер- гично от преди. Продължи, макар да знаеше, че и да оживее в това сражение, вече е обречен. Десетки червеи се гърчеха под кожата на лицето и шията му.

Другите стригои, около Еф, телепатично узнаха за този успех, почувстваха победата и се нахвърлиха върху него в самозабрава. Неколцина изоставиха Бруно и дойдоха да побутват тези откъм гърбовете, така че безопасната зона на Еф се сви още повече. От­страни в тялото му вече се забиваха лакти, той се въртеше и сече­ше дивите им лица, поклащащите се алени гуши и раззинатите им усти. Едно жило полетя към него и удари стената до ухото му със звук като от забиване на стрела. Еф го преряза. Но имаше още. Еф се мъчеше да образува стена от сребро, ала ръцете и раменете му сякаш крещяха от болка. Достатъчно беше само едно жило да стигне до него. Усещаше силата на вампирите, които го обграж­даха. Господин Куинлан се появи и веднага се включи в боя. Идва­нето му се отрази добре, но всички знаеха, че просто се мъчат да удържат вълната. Еф не след дълго щеше да бъде победен.

Скоро всичко щеше да свърши.

Ярка светлина отвори небето над тях. Еф смяташе, че това е някаква ракета или друг подобен сигнал, пуснат от вампирите. Можеше дори да е направено за разсейване. Ако отклонеше вни­манието си дори за миг, щяха да го довършат.

Но светлината остана, засили се, разшири се. Движеше се; беше по-високо, отколкото той смяташе в началото.

Най-важното - атаката на вампирите се позабави. Телата им се сковаха и те със зяпнали уста извърнаха глави към тъмното небе.

Еф не можеше да повярва на късмета си. Подготви меча, за да си проправи път сред стригоите, да опита със сетни сили да се спаси, убивайки...

Но дори и той не можа да устои. Небесният пламък беше тол­кова привлекателен. И той трябваше да поеме риска и да поглед­не нагоре към мръсното небе.

През черното покривало от сажди, което задушаваше плане­тата, падаше яростен пламък. Режеше като огън от ацетиленова горелка. Сияеше в тъмнината като комета с глава от чист пламък и изтъняваща опашка. Изгаряща сълза от червено-оранжев огън раздираше изкуствената нощ.

Това можеше да е само някакъв спътник - или даже нещо по- голямо - който се е отклонил от орбитата си и навлиза в атмос­ферата. Като огнено гюлле, запратено по земята от победеното слънце.

Вампирите заотстъпваха. Червените им очи бяха приковани в огнената струя, те се препъваха един в друг, некоординирани като никога. Страхуват се или нещо подобно, помисли Еф. Небесният знак проникна в техните примитивни същности, а те можеха да изразят ужаса си само с пискане и тромаво отстъпление.

Даже господин Куинлан малко се отдръпна. Надвит от светли­ната и от цялото зрелище.

Падащият спътник гореше ярко в небето и раздели гъстите пепеляви облаци. Внезапно ивица дневна светлина нахлу като ог­нения пръст на Бог, прогаряйки всичко. Простря се на около три мили и покри целия лагер.

Фет, Гюс и Хоакин пресрещнаха горящите и пищящи вампири. Тримата се хвърлиха сред ужасената сган и посякоха по-бавните. Тяхното нападение предизвика безредно бягство във всички по­соки.

В миг величественият стълб светлина разкри лагера. Високата стена, мрачните постройки, влажната земя. Всичко беше просто, почти грозно, но обикновената външност го правеше още по-страшно. Изглеждаше като мясТо, на което се върши истинската работа; като заден двор на шоуруум или мърлява ресторантска кухня.

Еф с нарастващо внимание гледаше огнената ивица - главата й гореше все по-силно и по-ярко, докато накрая пламъкът я погу­би; яростната огнена опашка изтъня до край. После - нищо.

Зад нея дългоочакваната дневна светлина най-сетне беше по­чнала да озарява небето. Като че огнената ивица известяваше за нейното идване. Бледият овал на слънцето се провидя и лъчите му се промъкнаха през пукнатините в отровния пашкул. В някогаш­ния свят подобна светлина не би могла да мине и за зазоряване, ала сега беше достатъчна. Натика бягащите създания под земята за час или два.

Еф видя зад Фет и Гюс една затворничка и въпреки голата глава и безформения гащеризон, тутакси разпозна в нейно лице Нора. Връхлетяха го противоречиви чувства. Сякаш от последната им среща бяха изминали години, а не седмици. Но точно сега имаха по-належаща работа.

Господин Куинлан се оттегли в сенките. Поносимостта му към ултравиолетовата светлина беше достигнала до своя краен пре­дел.

- Ще ви чакам... в университета... пожелавам късмет на всич­ки ви.

След тези думи той без усилие се прехвърли през стената на лагера и изчезна в миг.

Гюс забеляза, че Бруно се стиска за гърлото и отиде при него.

- Quepaso, vato?

- Копелето се намърда в мене - отговори Бруно. Сгърчи лице, облиза пресъхналите си устни и плю. Позата му беше неестест­вено отпусната, сякаш вече усещаше как червеите пълзят в него. - Хора, обречен съм.

Всички млъкнаха. Гюс в потреса си се пресегна и взе да опипва лицето и гърлото на Бруно. После го дръпна и силно го прегърна.

- Бруно.

- Проклетите уроди. Имаха късмета да ме уцелят - отвърна приятелят му.

- По дяволите! - кресна Гюс и се отдръпна от него. Не знаеше какво да прави. Никой не знаеше. Гюс се отдалечи и нададе неис­тов вой.

Хоакин просълзен се приближи до Бруно, заби върха на меча си в калта и рече:

- Това място, това проклето място е адът на земята.

После вдигна меча към небето и изкрещя:

- Ще изтребя кръвопийците до един в твоя памет!

Гюс бързо се върна. Посочи Еф с пръст.

- Ти обаче се справи, а? Как стават тия работи? Предполагаше се, че ще бъдете заедно. Какво се случи с моето момче?

Фет пристъпи между двамата.

- Той не е виновен.

- Откъде знаеш? - сопна се Гюс, а очите му пламтяха от болка. - Ти беше с мене!

Гюс рязко се обърна и отиде пак при Бруно.

- Само ми кажи, че тоя шибаняк е виновен, Бруно, и ще го убия тук и сега. Кажи ми!

Бруно обаче, дори да го беше чул, не отговори. Разглеждаше ръцете си, търсеше червеите.

- Вампирите са виновни, Гюс - намеси се отново Фет. - Не се разсейвай.

- О, аз не се разсейвам - отвърна Гюс. Тръгна заплашително към Фет, който спокойно го остави да доближи, понеже знаеше, че младежът трябва да намери отдушник за отчаянието си. - Не се разсейвам. Фокусиран съм като шибан лазерен лъч. Аз съм Сребърния Нинджа.

Гюс пак посочи Еф и повтори:

- Не се разсейвам.

Еф понечи да се защити, но се отказа. Даде си сметка, че Гюс не се интересува какво е станало наистина. Просто гневът беше за него единственият начин да изрази болката си.

Фет се обърна към Еф.

- Какво беше онова нещо в небето?

Еф сви рамене.

- Не знам. Направо бях загинал, като Бруно. Спипаха ме и всичко свърши. И тогава онова нещо проряза небето. Падаше към земята. Уплаши стригоите. Крайно глупашки късмет.

- Това не беше късмет - заяви Нора. - Друго беше.

Еф се сепна; беше се разсеял от променената й външност.

- Какво друго?

- Не можеш да го отречеш - каза Нора, - или може би не ис­каш да знаеш. Може даже и да не ти пука. Но това не просто се случи, Ефраим. Случи се на теб. На нас.

Тя погледна Фет и доуточни:

- На всички нас.

Еф се обърка. Нещо да гори в атмосферата заради тях?

- Хайде да те измъкнем оттук - каза той. - И Бруно. Преди още някой да пострада.

- Няма начин - отсече Гюс. - Ще разнищя това място. Искам да открия копелето, което затри моето момче.

- Не - отвърна Нора и пристъпи напред, най-дребната от всички тях. - Първо ще намерим майка ми.

Еф беше стъписан.

- Нора... нали не вярваш наистина, че тя е още тук?

- Още е жива. И точно ти няма да повярваш кой ми каза това.

Нора разказа на Еф за Евърет Барнс. Първоначално Еф се оза­дачи; чудеше се защо тя би си правила подобни шеги. После на­право се сащиса.

- Евърет Барнс - началник на лагер за кръв?

- Началник на всички лагери за кръв - поясни Нора.

Еф отказваше да повярва, но скоро разбра, че е точно така. Най-лошото в тази вест беше, че тя беше съвършено логична.

- Кучият му син.

- Тя е тук - продължи Нора. - Той каза, че е тук. И смятам, че знам къде.

- Добре - склони Еф уморено и без да знае доколко бива да настоява по толкова чувствителен въпрос. - Но си спомни какво опита да ни причини Барнс по-рано.

- Това няма значение.

- Нора - рече Еф. Той не искаше да остава по-дълго от необ­ходимото в лагера. - Не смяташ ли, че Барнс би ти казал нещо...

- Трябва да идем да я вземем - заяви Нора и се извърна от него. Фет й се притече на помощ.

- Имаме слънце. Преди облакът да се спусне отново. Ще про­верим.

Еф погледна първо него, после Нора. Те вземаха решения заед­но. Еф беше малцинство.

- Добре - рече накрая. - Да побързаме.

Когато малко светлина се прокрадна над света - все едно някой беше завъртял реостата от последната на предпоследна­та степен - лагерът се разкри пред тях като мърляв полувоенен обект и затвор. Високата ограда завършваше с намотки бодлива тел. Повечето сгради бяха евтино построени и зацапани от дъж­довете. Натрапчиво изключение правеше административната сграда; на единия й калкан беше изобразен символът на корпо­рацията Стоунхарт: черен кръг, разполовен от сиво-син лъч, като затварящо се око.

Нора бързо ги поведе по покрития с брезент проход навътре в лагера, покрай вътрешни портали и други сгради.

- Родилната зона - каза тя и посочи високата порта. - Изоли­рат бременните жени. Отделят ги от вампирите.

- От суеверие?

- Стори ми се по-скоро карантина. Не знам. Какво би се слу­чило с плода, ако майката бъде превърната?

- Не знам - каза Фет. - Никога не съм мислил за това.

- Е, те са помислили - продължи Нора. - Като че ли са взели всички предпазни мерки това никога да не се случи.

Подминаха главния вход и продължиха край стената. Еф про­дължаваше да поглежда назад.

- Къде са всички хора? - попита той.

- Бременните жени живеят в бунгала отзад. В бараката на за­пад оттук са хората, на които източват кръв. Прилича на концла­гер. Мисля, че ще обработват майка ми някъде в зоната пред нас.

Посочи две тъмни сгради зад родилната зона. Не изглеждаха много обещаващо. Забързаха към входа на голям обор. В момента охранителните пунктове пред него бяха празни.

- Това ли е? - попита Фет.

Нора се огледа, помъчи се да се ориентира.

- Видях една карта... Не знам. Не си го представях така.

Фет първо провери охранителните пунктове. Вътре имаше ре­дица малки монитори, всичките тъмни. Никакви ключове за ос­ветление, никакви столове.

- Вампири охраняват това място - каза той. - За да държат хо­рата вън от него, или пък вътре?

Входът не беше заключен. Първото помещение, което би тряб­вало да е офис или приемна, беше претъпкано с гребла, лопати, мотики, навити маркучи, култиватори и ръчни колички. Подът беше мръсен.

Отвътре се чуваше грухтене и цвърчене. Еф помисли, че хора издават тези звуци и го втресе. Но не беше така.

- Животни - каза Нора и приближи вратата.

Огромният обор беше шумен и светъл. Беше висок колкото триетажна сграда и два пъти по-широк от футболно игрище. Не беше възможно да обхванеш с един поглед тази ферма на закрито. От мертеците висяха мощни лампи. Зеленчуковите лехи и овощ- ната градина имаха и допълнително осветление. Вътре беше мно­го горещо, но въздухът циркулираше багодарение на грамадни вентилатори и имаше лек ветрец.

Прасетата се бутаха в кално ограждение до непокрита кочина. Срещу кочината се намираше кокошарник с високи огради, а до него - нещо, от което идеха звуци като от краварник и кошара. Мирисът на тор се носеше по изкуствения ветрец.

В началото Еф трябваше да заслони очите си заради сипналата се от тавана силна светлина; почти нямаше сенки. Тръгнаха по една пътека край напоителна тръба, повдигната на крачета на ви­сочина от две стъпки.

- Фабрика за храна - рече Фет. Посочи камерите. - Тук рабо­тят хора. Вампирите ги държат под око. - Зажумя към лампите. - Може би горе между обикновените лампи са наслагали и ултра­виолетови, за да наподобят истинската слънчева светлина.

- И хората имат нужда от светлина - добави Нора.

- Вампирите не могат да влизат вътре. Хората са оставени сами да се грижат за животните и да прибират реколтата.

- Съмявам се, че са сами - каза Еф.

Гюс свирна, за да привлече вниманието им.

- Горе - рече той.

Еф вдигна поглед. Завъртя се в пълен кръг и най-сетне забеляза една фигура, която се движеше по пътечката на две трети височи­ната на дългата стена.

Човек. Облечен в дълга сива престилка и с широка непромока­ема шапка на главата. Движеше се с най-голямата възможна бър­зина покрай парапета.

- От Стоунхарт е - отбеляза Фет. Хората на Елдрич Палмър след неговата смърт бяха минали на служба при Господаря, който овладя корпорацията с цялата й огромна индустриална инфра­структура. Бяха симпатизанти на стригоите и нещо като спеку­ланти в смисъла на новата икономика, където се работеше срещу храна и подслон.

- Ей! - провикна се Фет. Мъжът не отговори. Само наведе гла­ва и забърза още повече.

Погледът на Еф пробяга по пътечката до ъгъла. Там имаше ши­рока триъгълна платформа, която служеше и за наблюдателница, и за снайперска стрелба. Към тавана беше вирнато дългото дуло на картечница.

- Снишете се! - викна Фет и всички се пръснаха. Гюс и Бруно затичаха към входа, Фет грабна Нора и я отведе до ъгъла на коко­шарника, Еф се стрелна към кошарата на овцете, а Хоакин - към градините.

Еф се сниши и затича край оградата; точно от попадането в такова тясно пространство се страхуваше. Но той нямаше да за­гине от човешка ръка. Поне това беше решил доста отдавна. Бяха лесна мишена тук, долу сред спокойната и добре осветена ферма - а по този въпрос Еф можеше да направи нещо.

Овцете бяха разтревожени и блееха толкова силно, че той не чуваше нищо друго. Погледна назад и видя как Гюс и Бруно тичат към една стълба до стената. Мъжът от Стоунхарт беше стигнал до триъгълната площадка и бърникаше за картечницата, след което насочи дулото надолу. Първият откос беше по Гюс. Куршумите удряха земята зад него, докато стрелецът не загуби ъгъл. Гюс и Бруно почнаха да се качват по стълбата по лявата стена, но няма­ше как да се озоват точно под противника и той получи възмож­ност отново да опита да ги обстрелва, докато стигнат до пътечка­та горе.

Еф махна телените примки от портичката на кошарата. Овцете шумно навлязоха в откритото оградено пространство. Еф наме­ри подвижната част от оградата му и се прехвърли, за да отвори от външната страна. Вдигна крака и остана горе, за да не го стъп­чат бягащите животни.

Чу стрелба, но не погледна, а притича до краварника и повто­ри същото - отвори вратата и пусна стадото. Добичетата не бяха някакви охранени холщайнки, а можеха да минат за крави само по име - слаби, с провиснала кожа и бледи очи, и бързи. Разбягаха се на разни страни, като доста от тях се втурнаха в овощната гради­на и размазаха хилавите ябълкови дръвчета.

Еф обиколи обора да потърси другите. Далече вдясно видя Хоакин - стоеше зад една от лампите и ползваше някакъв инстру­мент, за да я насочи нагоре и да заслепи стрелеца. Гениалната му идея вършеше добра работа. Разсея човека от Стоунхарт и така Гюс и Бруно можаха да преодолеят изложената на огън част от стълбата. Хоакин се сниши, когато онзи уцели лампата и крушка­та се пръсна в дъжд от искри.

Фет търчеше под прикритието на една заблудена юница към стълбата на близката стена, вдясно от мястото на стрелеца. Еф свърна зад ъгъла на краварника и тъкмо, когато се канеше също да се втурне към стената, калта в краката му заподскача. Той отстъпи светкавично и куршумите нащърбиха дъските на мястото, където допреди миг се намираше главата му.

Стълбата се олюляваше под тежестта на Фет, който се кате­реше към пътечката. Стрелецът се беше усукал целия в уси­лието да насочи огъня към Гюс и Бруно, но те бяха ниско на пъ­течката и куршумите тракаха по железата. Някой отдолу насочи друга лампа към мъжа от Стоунхарт и в светлината Фет видя как лицето му се изкриви, все едно знаеше, че ще загуби. Какви бяха тези хора, които по своя воля служеха на вампирите?

Нечовешки, рече си Фет.

Тъкмо тази мисъл му даде сили да преодолее последните стъпа­ла. Противникът още не знаеше, че някой го приближава от тази страна, но можеше всеки момент да се обърне. Представата как дългото дуло се насочва към него накара Фет да тича по-бързо и да измъкне меча от ножницата.

Нечовешки мръсници.

Стрелецът чу или усети тропането на ботушите му. Извъртя се с облещени очи и стреля, преди да е обърнал дулото докрай. Късно. Фет беше прекалено близо. Заби меча в корема на стрелеца и го издърпа.

Мъжът се свлече на колене, объркан и потресен от това, че Фет нарушава новия вампирски ред, също толкова, колкото Фет беше потресен от това, че той предава човешкия род. От обиденото му лице блъвна жлъчка и кръв и закапа по дулото на картечницата.

Агонията му въобще не приличаше на вампирската. Фет не беше навикнал да убива хора. Сребърният меч ставаше за убива­не на вампири, но беше съвършено негоден за човеци.

Бруно дотича от другата пътечка и, преди Фет да успее да ре­агира, сграбчи мъжа, вдигна го и го хвърли от площадката. Той се завъртя във въздуха, оставяйки кървава диря, и падна с главата напред.

Гюс грабна картечницата. Завъртя я, за да обхване цялата из­куствена ферма долу. После се прицели нагоре, в лампите, които я осветяваха.

Фет чу вик и разпозна гласа на Нора. Видя я долу - размахваше ръце и сочеше картечницата, а наоколо припкаха овцете.

Фет грабна ръцете на Гюс, точно под раменете. Не го спираше, просто опитваше да привлече вниманието му.

- Недей. Тази храна е за хората.

Гюс потрепери. Той искаше да подпали това място. Най-сетне отклони дулото от лампите и започна да стреля по отсрещната сте­на на огромното помещение, а гилзите затрополиха по площадката.

Нора излезе първа от фермата. Усещаше как другите искат тя вече да си тръгне заедно с тях. Бледата светлина скоро щеше да изчезне от небето. С всяка следваща стъпка Нора ставаше все по-нетърпелива и накрая затича.

Следващата постройка беше обградена с ограда и гъста черна мрежа. Видя сградата - по-стара от другите, част от някогашната фабрика за обработка на храна. По-малка от фермата, безлична индустриална сграда, която направо крещеше „кланица“.

- Това ли е? - попита Фет.

Зад сградата се виждаше извивката на външната стена.

- Освен... освен ако не е различно от картата - рече Нора.

Тя не преставаше да се надява. Това място определено не при­личаше на вход за някаква пенсионерска общност или каквато и да е гостоприемна среда.

Фет я спря.

- Нека вляза първо аз - рече той. - Ти чакай тук.

Тя го погледа как тръгва, а останалите се струпаха около нея така, както съмненията се трупаха в ума й.

- Не - отсече тя и настигна Фет. Не й достигаше въздух и тихо додаде - И аз идвам.

Фет отвори поратата, колкото да влязат двамата. Другите оти­доха до една странична врата, която се оказа отключена.

Вътре бръмчаха машини. Тегнеше трудно определима в нача­лото миризма.

Миризмата на стари монети, затоплени в потен юмрук. Чо­вешка кръв.

Нора се сви. Знаеше какво ще види още преди да стигнат до първите килии.

В помещения не по-големи от тоалетна стояха инвалидни колички с високи облегалки. Бяха наклонени под плетеница от навити маркучи, които висяха от по-дебели тръби. Бяха чисти и служеха за отвеждането на човешка кръв до по-големите съдове, окачени на стойки. Килиите бяха празни.

По-нататък подминаха хладилно помещение, където зловеща­та стока беше пакетирана и съхранявана. Кръвта беше годна за употреба четиридесет и два дни, но може би като храна за вампи­рите можеше да се ползва по-кратко.

Нора си представи възрастните хора, които биваха довеждани тук - как седят отпуснати в количките, а кръвта им изтича през прикачените на шиите им тръбички. Видя как очите им се обръ­щат в орбитите. Предположи, че може би са подмамени да дойдат тук чрез въздействието на Господаря върху техните уморени и крехки умове.

Трескаво продължи да се движи. Знаеше каква е истината, ала отказваше да я приеме. Опита да извика майка си, а тишината, ко­ято й отговори, беше страшна. Гласът й отекна и прозвъня отча­яно.

Влязоха в широко помещение, облицовано с плочки до три четвърти от височината им и с множество отвори на канали по за- цапания в червено под. Кланица. Сбръчкани тела висяха на куки, одрани кожи бяха струпани отдолу.

Нора усети как й се гади, но стомахът й беше празен. Тя стисна ръката на Фет и той й помогна да остане на краката си.

Барнс, каза си Нора. Този касапин и лъжец.

- Ще го убия - промълви тя.

Еф се появи и застана до Фет.

- Трябва да тръгваме.

Нора беше заровила лице в гърдите на Фет и усети как той кимва в потвърждение.

- Ще пратят хеликоптери. Полиция, с обикновени оръжия - добави Еф.

Фет обгърна Нора с ръка и я отведе до най-близкия изход. Тя не искаше да вижда нищо повече. Искаше да излезе от лагера за­винаги.

Светлината навън беше болнаво жълта. Гюс се качи в кабинка- та на един багер, паркиран оттатък калния път, до оградата. По­бутна ръчките и двигателят заработи.

Нора усети как Фет се скова и вдигна поглед. Наблизо стояха десетина прилични на призраци хора в гащеризони. Бяха излезли от бараките в нарушение на правилника. Несъмнено привлечени от картечната стрелба и любопитни защо е вдигната тревогата. Или пък тъкмо те бяха изтеглили късите клечки.

Гюс слезе от багера и взе да крещи на хората, да ги ругае, заде­то са такива бездейни страхливци. Ала Нора му викна да млъква.

- Те не са страхливци - укори го тя. - Те са недохранени, имат ниско кръвно налягане, хипотензия...Трябва да им помогнем, за да могат те да си помогнат сами.

Фет остави Нора да се качи в кабинката на багера и да проучи как действа.

- Гюс - обади се Бруно. - Аз оставам.

- Какво? - удиви се Гюс.

- Оставам тук, за да издъня тая гадост. Време е за малко от­мъщение. Ще им покажа, че са ухапали не тоя скапаняк, когото е трябвало.

Гюс схвана. Веднага разбра.

- Ти си шибан, гаден герой, hombre.

- Най-гадният. По-гаден от тебе.

Гюс се усмихна. Толкова беше горд с приятеля си, че направо се задушаваше. Стиснаха ръце и се привлякоха един друг в здрава братска прегръдка. Хоакин направи същото.

- Никога няма да те забравим, човече.

Бруно си придаде ядосано изражение, за да прикрие размек­ването си. Погледна назад към сградата за източване на кръв и додаде:

- Нито пък тия копелета. Гаранция.

Фет беше обърнал багера и сега го подкара напред, блъсна оградата и я прегази с широките вериги на машината.

Вече се чуваха полицейски сирени. Множество. Приближава­ха.

Бруно отиде при Нора.

- Госпожо? - рече той. - Ще изгоря това място. Заради тебе и заради мене. Да знаеш.

Нора кимна безутешно.

- Тръгвайте вече - подкани ги Бруно и се отправи към клани­цата с меч в ръка.

- Махайте се всички! - викна заплашително той на хората от лагера и ги пропъди. - Нужна ми е всяка минута.

Еф подаде ръка на Нора, обаче Фет се беше върнал за нея и тя го хвана под мишница и подмина. Еф след миг ги последва отта­тък съборената телена ограда.

Бруно беснееше от болка. Усещаше как червеите шават в него. Врагът беше проникнал в кръвоносната му система, разпрос­трял се беше из вътрешните му органи, гърчеше се в мозъка му. И Бруно бързаше. Премести самостоятелните ултравиолетови лампи от градините на фермата, отнесе ги във фабриката за из­точване на кръв и ги разположи вътре, до вратите, за да забавят нахлуването на вампирите. После се залови да пререже всички тръби и да потроши апаратурата за източване на кръв с такова настървение, като че раздираше собствените си заразени арте­рии. Пробиваше и режеше опаковките с охладената кръв; подът и дрехите му се обагриха в червено. Кръвта шуртеше навсякъде, Бруно прогизна, но не престана да реже, докато не се увери, че е унищожил и последния пакет. После започна да троши уредите, вакуумните помпи.

Вампирите се мъчеха да влязат, но ултравиолетовите лампи ги изпържваха. Бруно разкъса човешките трупове и кожи, ала не знаеше какво друго да направи с тях. Щеше му се да разполага с бензин и запалка. Включи машините и почна да сече кабелите им с надеждата да предизвика късо съединение и пожар.

Когато първият полицай проникна в сградата, той се натък­на на Бруно, който разрушаваше всичко с подивял поглед, целия окъпан в кръв. Полицаят стреля по него без предупреждение. Два куршума счупиха ключицата и раздробиха лявото му рамо.

Бруно чу как влизат още полицаи и се покатери по опряната с рафтовете за стока стълба до най-високата точка в сградата. Уви­сна на една ръка над полицаите и вампирите, които бяха полудели и от нанесените поражения, и от кръвта, която капеше от Бруно. Когато вампирите плъпнаха нагоре към него, Бруно изви шията си по посока на гладните същества долу, прониза я с меча си и - мамицата ви! - унищожи и последния източник на човешка кръв в цялата сграда.