Вечната нощ

Под университета „Колумбия"

Еф скиташе из подземните тунели на някогашната лудни­ца, под някогашния университет. Искаше само да ходи. Разтърси се из основи, когато видя Зак в замъка Белведере редом с Кели и Господаря. С ужас си беше представял всякаква участ за своя син - убит, измъчван от глад в заключена клетка - но никога не му беше минавало през ума, че Зак може да стои до Господаря.

Да не би демонът Кели да беше привлякла сина им при него? Или Господаря беше този, който искаше Зак да е с него? И ако беше така, то защо?

Може би Господаря беше заплашил Кели и не беше оставил на Зак друг избор, освен да се подчини? Еф искаше да се придържа към тази хипотеза. Защото идеята, че момчето по своя воля би се съюзило с Господаря, беше невъобразима. Родителите най-много се боят от покварата на своите деца. За Еф беше нужно да вярва, че Зак е изгубено малко момче, а не блуден син.

Но страхът не му позволяваше да се отдаде на тази фантазия. Когато се отдалечи от екрана, Еф се почувства като призрак.

Порови в джоба на якето си и намери две бели таблетки ви- кодин. Проблеснаха в ръката му като брилянти на светлината на фенера. Натика ги в устата си и ги преглътна на сухо. Едната му приседна и се наложи да подскочи няколко пъти, за да я прокара.

- Той е мой.

Еф светкавично се огледа. Гласът на Кели - приглушен и дале­чен, обаче определено беше нейният глас. Завъртя се два пъти, но видя, че е съвършено сам в подземния коридор.

- Винаги е бил мой.

Еф поизмъкна меча от ножницата. Тръгна напред, към едно късо стълбище, което водеше надолу. Гласът беше в главата му, но някакво шесто чувство му показваше пътя.

- Той седи от дясната страна на Отеца.

Еф вече затича разгневен, лъчът светлина от челния му фенер трепереше. Зави по един сумрачен коридор, свърна още веднъж и се озова в...

Килията. Окованата майка на Гюс.

Огледа помещението. Нямаше друго. Бавно се извърна към не­подвижния вампир в средата на клетката. Майката на Гюс не по­мръдна; фенерът на Еф хвърляше решетеста сянка върху тялото й.

Гласът на Кели каза:

- Зак вярва, че си мъртъв.

Еф измъкна изцяло меча от ножницата и отвърна:

- Млъкни!

- Започва да забравя. Стария свят и всичко от него. Това вече го няма; то е като сън от детството му.

- Тихо!

- Той се вслушва в Господаря. Почтителен е. Учи се.

Еф тикна меча между два пръта на клетката. Майката на Гюс потрепери, отвратена от среброто, и гърдите й се полюляха като махало в полумрака.

- Какво учи? Отговори ми!

Гласът на Кели не отговори.

- Вие му промивате мозъка. Нали така?

- Ние сме негови родители.

Еф се сви, като че тези думи го срязаха.

- Не. Не... какво можеш да знаеш ти за това? Какво можеш да знаеш за любовта, за това да си баща или син... ?

- Ние сме плодородната кръв. Родили сме множество синове... Ела при нас.

- Не.

- Само така можеш да бъдеш отново с него.

Еф леко спусна ръката си.

- Махни се. Ще те убия...

- Ела при нас и остани с него завинаги.

Щом чу това, Еф застина за миг, парализиран от отчаянието.

Тя искаше нещо от него. Господаря искаше нещо от него. Насили се да се отдръпне. Да ги отблъсне. Да спре да говори. Да си тръг­не.

Млъквай!, помисли той. Гневът беше по-силен от гласа му. Стисна здраво сребърния меч. Излезе тичешком от килията и се втурна из проходите, а гласът на Кели продължи да звучи в ума му.

- Ела при нас.

Еф свърна в друг коридор и отвори със замах някаква ръждива врата.

- Ела при Зак.

Продължи да тича. С всяка следваща стъпка се ядосваше и гне­веше все повече.

- Сам знаеш, че искаш да го направиш.

После - смях. Не човешкият смях на Кели, звънлив, лек и зара­зителен, а предизвикателен смях, който целеше да го подразни. И да го върне.

Еф тичаше и тичаше. И смехът се стопи в далечината.

Продължи да бяга слепешком, мечът му тракаше по разни зах­върлени столове и дращеше по пода. Таблетките викодин вече действаха и той имаше усещането, че плува; тялото му беше прет­ръпнало, но не и умът му. Когато излезе от килията, той сякаш направи завой и вътре в себе си. Повече от всякога искаше да освободи Нора от лагера. Да я измъкне от ръцете на вампирите. Искаше да покаже на Господаря как дори и в сегашните окаяни времена едно човешко същество може да бъде спасено. Че не е за­губил Зак и хватката на Господаря не е толкова сигурна, колкото онзи вероятно си въобразява.

Еф спря да си поеме дъх. Начелният му фенер гаснеше и той го почука; светлината потрепери. Искаше да разбере къде се намира и да излезе на повърхността, преди да се загуби в тъмния лаби­ринт. Нямаше търпение да извести останалите, че е готов да иде в лагера и да се бие.

Зави още веднъж и в края на дългия мрачен коридор съгледа една фигура. Нещо в Стойката - отпуснатите ръце и леко присви­тите колене - говореше, че това е вампир.

Еф вдигна меча и направи още няколко крачки с надеждата да освети по-добре създанието.

То не помръдна. Пред погледа на Еф стените потрепваха и се полюляваха заради викодина. Може би му се привиждаше - виж­даше неща, които искаше да види. Защото искаше сражение.

Щом се убеди, че видяното е измислица, Еф се одързости и приближи още до призрака.

- Ела насам - рече той, още кипящ от гняв заради Кели и Гос­подаря. - Ела да си получиш заслуженото.

Съществото остана на място и Еф можа да го огледа по-добре. Качулката стоеше заострена на главата му и хвърляше сянка вър­ху лицето, скривайки очите. Ботуши и джинси. Едната ръка беше отпусната край тялото, а другата - полускрита зад гърба.

С ядна решимост Еф закрачи към вампира, все едно отива в другия край на стаята, за да затръшне вратата. Фигурата пак не помръдна. С изнесен назад крак за опора, Еф стисна меча с две ръце и замахна като бейзболист. Целеше шията на съществото.

За негова изненада мечът иззвънтя и ръцете му отскочиха на­зад. Едва не изтърва дръжката. За миг се разхвърчаха искри.

На Еф му трябваше известно време да си даде сметка, че вам­пирът е парирал удара му с нещо стоманено.

С изтръпнали длани и натъртени стави отново стисна меча, отстъпи назад и пак замахна. Вампирът размаха с една ръка сто­манен лост и с лекота отби нападението. Изведнъж изрита Еф в гърдите и той се препъна и се просна на пода.

Зяпна закачулената фигура. Беше съвсем истинска, обаче ня­как ... различна. Не приличаше на полуумните вампири, с които беше навикнал да се бие. Този излъчваше спокойствие, самокон­трол, които го открояваха от останалата сган.

Еф с труд се изправи на крака. Силата на противника разпали огъня в него. Не знаеше що за вампир е това, пък и не го беше грижа.

- Ела! - кресна той на съществото. То отново не помръдна. Еф насочи меча водоравно, та да може онзи да види острия сребърен връх. Престори се, че ще го прониже, завъртя се бързо и замахна с достатъчно голяма сила да разсече вампира на две - най-майстор- ското му движение. Но вампирът предвиди този ход и парира със стоманения лост. Еф пак нападна - отстъпи леко и подходи от другата страна, насочвайки се към врата на съперника.

Вампирът беше готов. Сграбчи предмишницата на Еф и я сти­сна като в нажежени белезници. Усука ръката му с такава сила, че Еф трябваше да се огъне назад, за да не се счупят лакътят и ра­мото му. Изрева от болка. Повече не можеше да държи меча. Той падна с тракане на пода. Със свободната ръка Еф измъкна камата от колана си и замахна към лицето на съществото.

То се изненада, захвърли Еф на пода и отстъпи.

Еф запълзя по-далеч от него. Лакътят му гореше от болка. В близкия край на коридора притичаха още две фигури. Човешки. Фет и Гюс.

Точно навреме. Еф се обърна към вече изправения пред пре­възхождащия го противник-вампир с очакването той да изсъска и да побегне.

Ала вампирът се приведе и вдигна от земята меча на Еф. Хвана облечената в кожа дръжка и го развъртя, като че преценяваше те­глото и направата му.

Еф никога не беше виждал вампир доброволно да се прибли­жава така до сребро - какво остава да вземе сребърно оръжие в ръка.

Фет беше измъкнал меча си, но Гюс го възпря и подмина Еф, без да му помогне да се изправи. Вампирът подхвърли меча на Гюс, небрежно, с дръжката напред. Гюс го улови умело и приведе острието.

- На много неща ме научи - рече Гюс, - но пропусна частта с тия страхотни влизания.

Отговорът на вампира беше телепатичен и си остана само за Гюс. Побутна назад качулката и разкри съвършено плешивия си безух череп, неестествено гладък, нещо като крадец, нахлузил чо­рап.

Очите обаче бяха различни. Блестящи, пронизително червени, като на плъх.

Еф се изправи и поразтри лакътя си. Това нещо очевидно беше вампир, обаче Гюс си стоеше близо до него. Стоеше с него.

Фет, все още с ръка върху дръжката на меча, се обади.

- Ето те и тебе.

- Какво, по дяволите, е това? - поинтересува се Еф. Явно пак последен разбираше какво става.

Гюс върна меча на Еф по-рязко, отколкото беше нужно.

- Би трябвало да помниш господин Куинлан - рече той. - Най- големият ловец на служба на Древните. И понастоящем най-стра- хотният мъжага в целия проклет град.

После Гюс се обърна към господин Куинлан.

- Спипаха една наша приятелка и я хвърлиха в лагер за кръв. Искаме си я.

Господин Куинлан спря върху Еф очите си, пълни с познание­то на много векове. Плавният му и премерен баритонов глас на­влезе в ума на Еф.

- Доктор Гудуедър, както разбирам.

Еф срещна погледа му и кимна едва-едва. Господин Куинлан се обърна към Фет.

- Тук съм с надеждата да постигнем споразумение.