Вечната нощ

Стаатсбърг, Ню Йорк

Нора се возеше на задната седалка на кола, която бързаше под дъжда през околностите на Ню Йорк. Тапицерията беше тъмна на цвят и чиста, обаче постелките на пода бяха зацапани с кал от краката на пътниците. Нора се беше свряла в десния край на се­далката. Не знаеше какво ще последва.

Не знаеше къде я водят. След стряскащата среща с бившия й началник Евърет Барнс, два яки вампира я отведоха в сграда с баня. Без завеси на душовете. Вампирите застанаха заедно до единствената врата. Тук би могла да им окаже съпротива, но до­пусна, че ще е най-добре да продължи така и да види какво пред­стои - може би по-добра възможност за бягство.

Така че тя се съблече и почна да се къпе. В началото се стесня­ваше, но щом погледна грамадните вампири, установи, че са при­ковали обичайните си празни погледи в отсрещната стена и не проявяват никакъв интерес към човешките телесни форми.

Усещаше странно хладката струйка - не можа да получи горе­ща вода - върху голата си глава. Игличките студена вода боцкаха кожата й и се спускаха свободно по тила и гърба й. Почувства се добре от водата. Взе полуизхабен сапун от сапунерката в сте­ната. Натри ръцете, главата и корема си и изпита облекчение от този ритуал. Изми раменете и шията си и поспря да помирише сапуна - роза и люляк - реликва от миналото. Някой някъде беше произвел този сапун. Заедно с хиляди други, пакетирани и изво­зени в някой обикновен ден със задръствания, оставяне на деца на училище и обеди на крак. Някой беше помислил, че сапун с мирис на рози и люляк ще се продава добре и беше направил цве­та, формата и аромата привлекателни за погледите на домакините и майките по претъпканите рафтове на К-март и Уолмарт. И ето го тук - в преработвателната фабрика. Археологически артефакт с дъх на рози и люляк, и на отдавна отминали времена.

На пейка в центъра на помещението лежаха сгънат нов сив гащеризон и бели памучни бикини. Нора се облече и я поведоха през карантинната зона към портите. Над главата й капеше вода от ръждива желязна арка с думата „СВОБОДА“. Пристигнаха две коли. Нора седна отзад в първата, а във втората не се качи никой.

Преграда от здрава прозрачна пластмаса отделяше пътницата от шофьора. Шофьор беше жена, малко над двадесетина годишна, облечена в мъжки шофьорски костюм и кепе. Под него се вижда­ше гладко обръснат тил и Нора заключи, че жената е гологлава и следователно - може би обитателка на лагера. Ала розовината на плътта по врата й и здравият цвят на ръцете й накара Нора да се усъмни, че е обикновен източник на кръв.

Нора пак се извъртя и загледа втората кола, както правеше час по час откакто тръгнаха от лагера. Не можеше да е сигурна за­ради отблясъка на фаровете, но нещо в стойката на шофьора я караше да мисли, че е вампир. Вероятно това беше подкрепление, в случай че опита да избяга. Вратите на колата при нея бяха със свалени дръжки и бутони за стъклото и заключването.

Очакваше да пътуват дълго, но само на две-три мили от лагера колата се отклони от шосето и влезе през портал. В край на дълга, виеща се алея за коли от мъглата се провиждаше къща - по-голя­ма от повечето къщи, които Нора беше виждала. Приличаше на европейско имение сред покрайнините на Ню Йорк. Почти всич­ки прозорци грееха празнично в топла жълта светлина.

Колата спря. Шофьорката остана зад волана, а от къщата изле­зе иконом с два чадъра - с единия пазеше себе си. Отвори вратата откъм Нора и с втория чадър я опази от мръсния дъжд, докато вървяха по хлъзгавите мраморни стъпала. Вътре икономът оста­ви чадърите, дръпна от една полица чиста бяла кърпа, коленичи и избърса калните крака на Нора.

- Насам, доктор Мартинес - рече той. Нора го последва през просторното фоайе, а босите й нозе стъпваха безшумно по студе­ния под. Ярко осветени стаи, подово отопление, приятен мирис на политура за мебели. Всичко беше толкова цивилизовано, тол­кова човешко. С други думи, толкова приличаше на сън. Лагерът и този дом се различаваха като пепел и сатен.

Икономът отвори двукрила врата и разкри разкошна трапеза­рия, където в единия ъгъл на дълга маса беше сервирано за двама. Съдовете бяха със златни ръбчета, в средата се мъдреше малък герб. Чашите бяха кристални, обаче приборите бяха от неръжда­ема стомана вместо от сребро. Като че ли в цялата къща това беше единствената отстъпка пред действителността на управлявания от вампирите свят.

На метален поднос, поставен диагонално между двете места, бяха подредени купа с прекрасни сливи, порцеланова кошничка с различни пасти и две чинии с шоколадови трюфели и други за­харни изделия. Сливите я примамваха. Пресегна се към купата, преди да успее да се спре, припомняйки си водата с опиат в ла­гера. Трябваше да устои на изкушението и - въпреки глада - да действа умно.

Не седна. Остана права, боса. Някъде далеч в къщата звучеше тиха музика. В другия край на стаята имаше още една врата и тя реши да натисне дръжката. Но усети, че я наблюдават. Озърна се за камери, обаче нямаше.

Втората врата се отвори. Влезе Барнс, отново облечен в парад- ната бяла униформа на адмирал. Кожата му лъщеше здрава и ро­зова около спретнатата вандайковска брадичка. Нора почти беше забравила колко здраво може да изглежда едно добре хранено чо­вешко същество.

- Е, добре - подзе той, докато крачеше покрай масата към Нора. Ръката му беше пъхната в джоба. Играеше си на господар на имението. - Тук средата е много по-дружелюбна и подходяща за подновяване на нашето познанство, нали? Животът в лагера е така мрачен. Този дом е моето малко убежище. - Размаха ръка към трапезарията и цялата къща. - Твърде голям е само за мен, разбира се. Но с отчуждената собственост всички имоти са на една и съща цена. Така че, защо да се задоволя с нещо по-долно от най-доброто? Доколкото разбрах, тази къща преди е принадлежа­ла на някакъв порнограф. Значи всичко тук е купено с мърсотии и затова не се чувствам особено зле, че го взех. - Барнс се усмихна, разтегляйки брадата си, и приближи нейния край на масата. - Не сте се хранили? - подхвърли той и погледна подноса с десертите. Взе си пастичка със захарна глазура. - Представях си, че сте прег- ладняла.

Барнс гордо разгледа пастичката.

- Правят ги специално за мен. Всеки ден, в една пекарна в Куийнс, само за мен. Когато бях дете, мечтаех за тях, но не можех да си ги позволя... А сега...

Барнс отхапа, седна начело на масата и постла салфетка върху коленете си.

Щом разбра, че храната не е отровна, грабна една слива и бър­зо я погълна. Попи сока от брадичката си и се пресегна за още една.

- Копеле такова - рече тя с пълна уста.

Барнс се усмихна механично, очаквайки нещо по-добро от нея.

- Ех, Нора, минавате направо към същината... „Реалист“ е по- подходяща дума. Ако искате, и „опортюнист“. Мога да го приема. Може би. Но това сега е един нов свят. Който приеме този факт и се приспособи, живее много по-добре.

- Колко благородно. Симпатизант на тези... тези чудовища.

- Тъкмо напротив, бих казал, че способността да проявявам симпатия не ми е присъща.

- Тогава спекулант.

Барнс се позамисли и продължи да се преструва, че водят уч­тив разговор. Дояде пастичката и облиза върховете на пръстите си един по един.

- Може би.

- Или пък „предател“? Или „мръсник“?

Барнс удари с длан по масата.

- Достатъчно - рече той и замаха е ръка, за да отпъди думата като досадна муха. - Държите се за морала, понеже само това Ви остана! А вижте мен! Вижте всичко, което имам...

Нора не отклони поглед от него.

- Убиха всички истински водачи още в първите седмици. Хора­та, които оформяха общественото мнение, които имаха влияние. Така направиха място такива като Вас да изплават на върха. Едва ли е особено приятно. Да изплавате върху нечистотията.

Барнс се усмихна, като че нейното мнение не значеше нищо.

- Опитвам да се държа цивилизовано. Опитвам да Ви помогна. Затова седнете... Яжте... Разговаряйте...

Нора побутна стола, за да се отдалечи малко от Барнс.

- Позволете - каза той. И почна да маже кроасан е масло и сладко от боровинки за нея. - Използвате военновременни по­нятия като „предател“ и „спекулант“. Ако въобще е имало война, то тя е свършила. Някои хора, такива като Вас, още не са приели новата реалност. Но се заблуждавате. Всички ли трябва да сме роби? Това ли е единственият избор? Не мисля така. Има и сред­но положение, даже високо. За онези малцина сред хората, които притежават изключителни умения и са достатъчно прозорливи да ги прилагат.

Положи кроасана в чинията на Нора.

- Бях забравила колко сте хлъзгав. И амбициозен.

Барнс се подсмихна, сякаш това беше комплимент.

- Е, и в лагера може да се живее пълноценно. Човек може да живее не само за себе си, но и за другите. Такава основна биоло- гична функция като производството на кръв е огромен ресурс за техния вид. Да не мислите, че при това положение не разполагаме с възможности за влияние? Тоест, ако човек постъпва правилно. Ако успее да им покаже, че е ценен за тях.

- Като затворник.

- Пак опростявате нещата. Използвате езика на губещите, Нора. Вярвам, че лагерът съществува не с цел наказание или под­тисничество. Той е само съоръжение, конструирано да дава ма­сова продукция и да е максимално ефективно. По мое мнение - всъщност смятам, че това е прост факт - хората бързо започват да ценят живота с ясно очертани очаквания. С прости и разбираеми правила за оцеляване. В това има истинско удобство. В целия свят броят на хората е намалял с една трета. В голяма степен това е работа на Господаря, но и самите хора се изтребват едни други в преследване на прости неща... като храната, която стои пред Вас. Та така. Мога да Ви уверя, че отдадете ли се веднъж напълно на лагерния живот, ще разберете, че той е забележително нестре- сиращ.

Нора пренебрегна приготвения от ръката на Барнс кроасан и си наля вода с лимон.

- Според мен най-страшното е, че наистина вярвате в това.

- Разбирането, че ние, хората, сме нещо повече от животни, от същества, насадени на тази земя, че - напротив - сме избрани, ето кое ни вкара в беля. Направи ни спокойни. Направи ни само­доволни. Привилегировани. Когато си помисля за приказките за Бог, които разказвахме сами на себе си и едни на други...

Един прислужник отвори двукрилата врата и внесе бутилка с увито със златист станиол гърло на метален поднос.

- А, виното - рече Барнс и побутна чашата си към прислужни­ка.

Нора наблюдаваше как той сипва малко в чашата.

- Какво е всичко това? - попита тя.

- Приорат. Испанско е. Паласиос, Л'Ермита от реколта 2004 година. Наред с хубавата къща наследих отлична изба.

- Исках да кажа друго. Довеждането ми тук. Защо? Какво ис­кате?

- За да Ви предложа нещо. Голяма възможност. Която може значително да подобри Вашата участ в новия живот, при това ве­роятно завинаги.

Нора го погледа как опитва и одобрява виното, как разрешава на слугата да му долее.

- Трябва Ви още един шофьор? Миячка на чинии? Сервитьор­ка?

Този път в усмивката на Барнс имаше нещо срамежливо. Гледа­ше ръцете на Нора, все едно му се иска да ги улови в своите.

- Знаете ли, Нора, винаги съм се възхищавал на Вашата красо­та. И... за да съм съвсем честен, винаги съм смятал, че Ефраим не заслужава жена като Вас...

Нора опита да отговори, но не можа да издаде и звук. От гър­дите й се изтръгна тиха въздишка.

- Разбира се, по онова време, в една правителствена служба, щеше да е... непрофесионално да правя каквито и да е аванси на подчинена. Наричаха го тормоз или нещо подобно. Помните ли онези странни и неестествени правила? Колко префърцунена беше станала цивилизацията към края? Сега имаме много по-ес- тествен ред. Онзи, който иска и може... завладява и взима.

Нора най-сетне преглътна и си върна дар слово.

- Да не би да казвате онова, което си мисля, че казвате, Евърет?

Барнс лекичко се поизчерви, като да му липсваше увереност в грубиянството.

- Не са останали много хора от предишния ми живот. Нито пък от Вашия. Няма ли да е хубаво от време на време да си при­помняме какво беше? Може да е много приятно, мисля аз - да споделяме спомените си. Анекдоти от работата... дати и места. Да си спомняме какви бяха нещата. Имаме толкова общо - наша­та професия, опитът ни в работата. Ако желаете, дори можете да практикувате медицина в лагера. Доколкото си спомням, имах­те опит в социалните служби. Можете да се грижите за болните, да ги готвите да се върнат към продуктивния живот. Или даже да вършите по-сериозна работа, щом искате. Както знаете, влияни­ето ми е голямо.

Нора отвърна с равен глас:

- А в замяна?

- В замяна ли? Лукс. Удобства. Да живеете тук, с мен - пробно, в началото. Никой от нас не би желал усложнения. Мисля, че с времето всичко ще се нареди добре. Съжалявам, че не Ви намерих преди да обръснат прекрасните Ви коси. Но имаме перуки...

Той протегна ръка към голата й глава, обаче Нора бързо се из­прави и се дръпна назад.

- Така ли Вашият шофьор получи работата си?

Барнс бавно оттегли ръката си; по лицето му се изписа съжале­ние. Не за него, а за Нора, сякаш тя грубо беше пресякла някаква забранена граница.

- Е, навремето Вие видимо без усилие се съгласихте с Гудуедър, който беше Ваш началник.

Нора не толкова се обиди, колкото не можа да повярва.

- Това било значи. Връзката ни не Ви се е понравила. Вие бяхте началник на моя началник. Мислехте, че Вие сте този, който би трябвало да... Правото на първата нощ, така ли?

- Само напомням, че няма да Ви е за пръв път - Барнс се об­легна и скръсти ръце и крака, като че ли беше напълно убеден в правотата на доводите си. - За Вас не е необичайно да попаднете в подобно положение.

- Леле-мале. Вие наистина сте такъв имбецил и лицемер, за ка­къвто винаги съм Ви смятала...

Барнс не трепна и продължи да се усмихва.

- Мисля, че изборът е лесен. Живот в лагера, или - възможно е, ако изиграете картите си правилно - живот тук. Никой с всич­кия си не би се замислял много.

Нора усети как невярващо се усмихва и смутено сбърчи лице.

- Мръсен гадняр. По-лош сте от вампир, знаете ли? При Вас не е нужда, а възможност. Опивате се от властта си. Би било твърде мърляво за Вас просто да ме изнасилите. По-скоро бихте ме вър­зали с „лукс“. Искате да съм благодарна и покорна. Да съм призна­телна, задето ме експлоатирате. Чудовище. Разбирам защо толко­ва добре пасвате в техните планове. Но в тази къща и по цялата разрушена планета няма достатъчно плодове, които да ме накарат да...

- Може би няколко дни в една по-сурова обстановка ще про­менят мнението Ви.

Очите на Барнс бяха станали по-твърди, докато тя го разобли­чаваше. Сега изглеждаше дори по-заинтригуван от нея, сякаш се зареждаше от неравенството помежду им.

- И ако настина изберете да останете там, в изолация и на тъм­но - което, разбира се, е Ваше право - нека Ви напомня какво трябва да очаквате. По една случайност кръвта Ви е от В-положителната група, а тя е най-желаната от вампирската класа пора­ди някаква причина. Вкус? Добавка от рода на витамините? Това означава, че ще Ви заплодят. Понеже сте постъпили в лагера без партньор, ще Ви изберат такъв. Той ще е от същата кръвна гру­па, за да се увеличат шансовете за създаване на В-положително потомство. Аз например съм такъв. Това лесно може да се уреди. После, докато можете да раждате, винаги или ще сте бременна, или ще кърмите. Което си има своите предимства, както може би сте видели. По-добро жилище, по-добра храна, по два пъти на ден плодове и зеленчуци. Разбира се, ако се окаже, че имате проблеми със зачеването, след един разумен период на многократни опити с помощта на различни лекарства срещу безплодие, ще Ви прех­върлят на работа в лагера и ще Ви взимат кръв на всеки пет дни. И за да съм напълно откровен, скоро ще умрете - Барнс пестеливо се подсмихваше. - Освен това, проявих волността да прегледам документите от постъпването Ви в лагера, „госпожице Родригес“. Знам, че сте приета заедно с Вашата майка.

Нора усети как настръхва кожата на тила й - там, където има­ше коса.

- Били сте заловени в метрото, докато сте опитвали да се укри­ете. Питам се, накъде ли сте отивали вие двете?

- Къде е тя?

- Всъщност, още е жива. Но, както навярно знаете, заради на­предналата възраст и видимо разклатеното й здраве, за нея е пла­нирано източване на кръвта. После трайно ще се оттегли.

При тези думи зрението на Нора се замъгли.

- И така - продължи Барнс и си подбра трюфелче от бял шо­колад, - напълно е възможно тя да бъде пощадена. Може... това ми хрумна току-що, дори да бъде доведена тук, да бъде в нещо като пенсия. Да й се даде стая, по всяка вероятност и медицинска сестра. Може да получи добри грижи.

Ръцете на Нора трепереха.

- Значи... искате да спите с мен и да си играете на семейство?

Барнс отхапа от трюфела и с удоволствие вкуси сладкия крем вътре.

- Знаете ли, всичко това можеше да мине далеч по-приятно. Опитах с добро. Нора, аз съм джентълмен.

- Вие сте кучи син. Ето какъв сте.

Барнс кимна доволно.

- Ха. Испанският Ви темперамент. Борбена сте. Хубаво.

- Проклето чудовище.

- Това вече го казахте. Е, искам да помислите върху още нещо. Знайте, че трябваше да го направя още щом Ви видях в лагера - да Ви идентифицирам и да Ви предам на Господаря. Той с най-голя­мо удоволствие ще научи нещо повече за доктор Гудуедър и ос­таналите членове на вашата банда бунтовници. Например сегаш­ното им местонахождение и ресурсите, с които разполагат. Дори само да узнае накъде бяхте тръгнали вие двете с онзи манхатън- ски влак или откъде идвахте - Барнс пак кимна и се усмихна. - Господаря е особено мотивиран да получи такава информация. Съвсем поверително Ви казвам, че според мен Господаря би се наслаждавал на Вашата компания дори повече от мен самия. И би използвал майка Ви, за да се добере до Вас. Несъмнено. Ако се върнете в лагера без мен, рано или късно ще бъдете разкрита. И в това също мога да Ви уверя.

Барнс се изправи, позаглади гънките на адмиралската си уни­форма и изтръска трошиците.

- Вече разбирате, че разполагате и с трета възможност. Да се срещнете с Господаря, да се срещнете с вечността, превръщайки се във вампир.

Погледът на Нора се мержелееше някъде. Чувстваше се отпад­нала и замаяна. Струваше й се, че усещането при източването на кръвта е нещо такова.

- Имате да размишлявате върху решението си - заключи Барнс. - Няма да Ви задържам повече. Знам, че искате да се вър­нете право в лагера, при Вашата майка, докато все още е жива. - Той отиде при двукрилата врата и я отвори. - Помислете и ме информирайте какво сте решили. Времето изтича...

Без Барнс да я види, Нора тикна в джоба си един от ножовете за масло.