Вечната нощ

Закари и Господаря

Лоялен ли си? - попита Господаря. - Благодарен ли си за всичкокоето ти осигурих, което ти показах?

- Да - отвърна Закари Гудуедър без миг двоумене. Паякооб­разният силует на Кели Гудуедър наблюдаваше сина си от един корниз наблизо.

- Наближава времето, когато двамата ще придадем форма на тази нова земя. Всичко, което познаваш - и всички, които са ти близки - ще са си отишли. Ще ми бъдеш ли верен?

- Ще бъда - отвърна Зак.

- Предавали са ме много пъти. Трябва да си наясно, че съм запоз­нат с механизма на заговори от този тип. Част от волята ми те обитава. Можеш да чуваш много ясно гласа ми, и в замяна аз мога да чета най-съкровените ти мисли.

Господаря се изправи и огледа момчето; не забелязваше ни­какво съмнение. Зак почиташе Господаря и благодарността му бе истинска.

- Някога бях предаден от ония, които би трябвало да ми бъдат най-близки; от създанията с еднаква на моята същност - Древни­те. Те нямаха гордост; не изпитваха истински глад. Стигаше им да си живуркат в сенките. Те обвиняваха мен за положението ни и се криеха сред отпадъците, изхвърлени от хората. Смятаха се за могъщи, но бяха доста слаби. Те искаха съюзяване. Аз искам господ­ство. Разбираш това, нали?

- Снежният леопард - промълви Зак.

- Точно. Всички отношения са основани на силата. Господство и подчинение. Няма друг начин. Никакво равенство, никаква бли­зост, никакво споделяне. В едно кралство има само един крал.

И в този много добре премерен момент Господаря погледна Зак, пусна в действие онова, което според него би трябвало да прилича на човешка добронамереност, и добави:

- Един крал и един принц. Разбираш и това, нали, сине мой?

Зак кимна и с това прие и предложението, и титлата. Господаря наблюдаваше всеки жест и всяка отсянка върху лицето на младе­жа; внимателно слушаше ритъма на сърцето му и следеше пулса на каротидната му артерия. Момчето бе трогнато - въодушевено от тази имитация на връзка.

- Леопардът в клетката бе илюзия. Ти трябваше да я унищо­жиш. Решетките и клетките са знак на слабост. Несъвършени средства за контрол. Може и да си повярваш, че служат да под­чинят създанието вътре, да го унижат, но с течение на времето разбираш, че те служат и да го държат на разстояние. Те стават символ на страха ти. Ограничават и теб толкова, колкото звяра от другата им страна. Просто твоята клетка е по-голяма, а сво­бодата на леопарда е затворена в неговата.

- Но ако го унищожиш - продължи Зак да развива мисълта - ако го унищожиш... не остава никакво колебание.

- Унищожението е най-висшата степен на контрол. Да. Ние двамата вече сме близо до степента на контрол, на пълно господ­ство над тази земя. Затова трябва да съм сигурен, че между теб и мен не стои нищо друго.

- Нищо - отвърна Зак с пълна увереност.

Господаря кимна и привидно се умисли - паузата бе предва­рително подготвена за по-голям ефект. Новината, която възнаме­ряваше да съобщи на Зак, изискваше внимателно подбиране но подходящия момент.

- Ами ако ти съобщя, че баща ти е все още жив ?

И Господаря го усети - въртоп от чувства вътре в Зак; беше го предвидил и все пак му се наслаждаваше. Обичаше вкуса на пре­чупените надежди.

- Баща ми е мъртъв - изрече Зак. - Загина с професор Сетракян и...

- Жив е. Това ми бе съобщено едва напоследък. Боя се, че не мога да те осветля по въпроса защо никога не е опитал да те спаси или да се свърже с теб. Но наистина е жив и опитва да ме унищожи.

- Няма да го оставя да го направи - намеси се Зак и явно беше сериозен. Въпреки природата си, Господаря се усещаше странно поласкан от чистотата на чувството, изпитвано от младия човек. Естествената човешка емпатия - явлението, познато като „Сток­холмски синдром“, при което пленниците започваха да се отъждествявят с поробителите си и да ги защитават - бе лесна мело­дия, която Господаря можеше да изпълнява добре. Той бе виртуоз на човешкото поведение. Това обаче бе нещо повече - истинска привързаност. Това, уверен бе Господаря, бе любов.

- В момента правиш избор, Закари. Може би твоят пръв избор като голям човек. Избраното от теб сега ще те изгради и ще из­гради света около теб. Трябва да си напълно сигурен.

Зак усети буца в гърлото си. Усети негодувание. Годините на скръб се превърнаха по един почти алхимичен начин в усещане за изоставеност. Къде се беше губил баща му? Защо го бе изоставил? Погледна Кели - тя стоеше наблизо, ужасяваща и призрачна, чу­довищен изрод. И тя бе изоставена. Не бе ли това грешка на баща му? Не бе ли пожертвал всички тях - майка му, Мат, самия Зак - при преследването на Господаря? Приличната му на плашило майка бе по-лоялна от баща му. Винаги закъснял, винаги някъде далеч, винаги го нямаше.

- Избирам теб - рече Зак на Господаря. - Баща ми е мъртъв. Нека си остане така.

И този път бе напълно сериозен.