Вечната нощ

Междущатска магистрала 80

На север от Скрантън започнаха да срещат стригои, нареди­ли се като часови покрай магистралата. Пасивни, застинали като камери създания, които изникваха от мрака, просто стърчаха край пътя и гледаха как колите профучават покрай тях.

Фет подскачаше при появата на първите, изкушен да забави и да ги съсече, но Еф му каза да не си губи времето:

- Вече са ни видели.

- Ти погледни този - отвърна му Фет.

Еф първи видя знака с надпис добре дошли в щат НЮ ЙОРК отстрани на пътя. После видя и блесналите като стъкло очи на застаналия под табелата женски вампир, който ги проследи как минават. Вампирите даваха на Господаря положението на колите като някаква инстинктивно действаща система за глобално пози­циониране. Господаря знаеше, че са се запътили на север.

- Дай ми картите - каза Еф.

Фет го направи и Еф ги прегледа на светлината на фенерчето.

- Много сме бързи на магистралата. Но трябва да бъдем умни. Скоро ще хвърлят нещо по нас.

Радиостанцията на предната седалка изпука.

- Видя ли тази? - попита Нора от експлоръра.

Фет взе радиото и отговори:

- Комитета по посрещането? Да.

- Трябва да вървим по селските пътища.

- С вас сме. Еф гледа картата сега.

Включи се и той:

- Кажи й, че отиваме до Бингамтън за бензин. След това да остане встрани от магистралата.

Те направиха точно това. Рязко свиха от магистралата при първата реклама за гориво на изхода за Бингамтън. Последваха стрелката в края на рампата до няколко скупчени бензиностан­ции и закусвални, магазин за мебели и два или три малки мола; пред всеки от тях имаше кафене. Фет пропусна първата бензинос­танция - искаше повече пространство за случай на нужда. Втора­та - на „Мобил“ - имаше три редици резервоари, наредени под ъгъл пред един денонощен магазин. Слънцето отдавна бе избели­ло сините букви от фирмения знак на „Мобил“; виждаше се само червеното О, подобно на гладна кръгла уста.

Нямаше електричество, но бяха задържали ръчната помпа на Крийм от Хамъра; знаеха, че ще им се наложи да точат гориво. Капаците на резервоарите си бяха на местата - добър знак, че в подземните цистерни има гориво. Фет спря джипа до една и пов­дигна капака с лост за гуми. Миризмата на бензин бе остра и при- ятна. Гюс спря и Фет му махна да застане зад тях до колонката. После извади помпата и тръбите и потопи по-дългия край в под­земния резервоар, а по-късия - в резервоара на джипа.

Раната отново го болеше и от време на време прокървяваше, но Фет не каза нищо на останалите. Каза си, че го прави, за да свърши всичко - за да се държи до края. Същевременно бе наяс­но, че всъщност иска да бъде между Еф и Нора.

Господин Куинлан стоеше отстрани на пътя и гледаше в двете посоки по протежение на тъмната лента. Еф носеше раницата с оръжията си през рамо. Гюс държеше автомат Щайер, зареден на­половина със сребро и наполовина с олово. Нора заобиколи сгра­дата, облекчи се и бързо се върна при колите.

Фет помпаше здраво, но работата вървеше бавно и горивото едва започваше да потича в резервоара на колата. Звучеше като мляко, изсипвано в тенекиен съд. Трябваше да помпа по-бързо, за да направи сериозна струя.

- Не влизай прекалено дълбоко - каза му Еф. - На дъното се задържа вода, не помниш ли?

- Помня - нетърпеливо му кимна Фет.

Еф го попита дали не иска да се сменят, но Фет отказа; едри­те му ръце и рамене вършеха работата. Гюс ги остави и отиде на пътя до господин Куинлан. Еф си мислеше дали да не се опъне малко, но откри, че не иска да се намира далеч от Lumen.

Нора го попита:

- Работи ли върху възпламенителя?

Фет поклати глава.

Еф продължи:

- Знаеш колко ме бива в механиката.

Нора поклати глава:

- Не е вярно.

Еф й отвърна:

- Аз ще шофирам през следващата отсечка от пътя. Фет може да работи по детонатора.

- Не ми харесва губенето на толкова дълго време - продължи Нора.

- И без това трябва да чакаме следващото пладне. Покаже ли се слънцето, можем да работим спокойно.

- Цял ден? - възрази Нора. - Твърде много време. Твърде го­лям риск.

- Знам - отвърна й Еф. - Но за да го направим като хората, трябва ни дневна светлина. Дотогава трябва да отблъсваме вам­пирите.

- Стигнем ли водата, не могат да ни докоснат.

- Стигането до водата е съвсем друга работа.

Нора погледна тъмното небе. Появи се хладен ветрец и тя при­сви рамене.

- Май има доста време до дневната светлина. Надявам се да не загубим преднината си тук.

Обърна поглед към мъртвата улица.

- Божичко, все едно сто очи ме наблюдават.

Гюс идваше към тях от отбивката.

- Не си далече от истината - уведоми я той.

- А?

Гюс отвори задната врата на експлоръра и извади две сигнални ракети. Изтича на улицата, за да се отдалечи достатъчно от гори­вото, и ги възпламени. Хвърли първата и тя се запремята над пар­кинга пред „Уендис“ от другата страна на пътя. Съскащият червен пламък освети трима стригои на ъгъла на сградата.

Втората метна по няколко изоставени коли на паркинга за ав­томобили под наем. Преди да падне на асфалта, ракетата удари в гърдите един вампир. Той не трепна.

- Мамка му.

Гюс посочи господин Куинлан.

- Защо той си трае?

- Бяха тук през цялото време.

- Иисусе Христе - изпъшка Гюс. Затича се към офиса за наемане на коли и откри огън по застаналото там създание. Изстрелите отекваха дълго след като вампирът бе паднал на земята. Не беше мъртъв, но беше изваден от строя завинаги. От надупченото му тяло течеше бяла кръв.

- Трябва да се махаме оттук - каза Нора.

- Няма да стигнем далеч без гориво - отвърна Еф. - Фет?

Фет продължаваше да помпа. Горивото вече течеше по-свободно. Потръгна.

Гюс продължи да стреля с щайера по посока на първата ракета, за да разпръсне вампирите оттатък пътя, но те не се уплашиха. Еф забеляза движение между колите на другия паркинг и измъкна меча си. Притичваха някакви фигури.

- Коли! - изкрещя Гюс.

Еф чу шума от приближаващите автомобили. Нямаше фарове. Колите просто излизаха от тъмнината, изпод надлеза, и спираха.

- Фет, искаш ли... ?

- Просто ги отблъсни!

Фет работеше здраво и се мъчеше да не вдишва отровните из­парения.

Нора включи фаровете и на двата автомобила и освети терена в източна и в западна посока.

На изток, срещу магистралата, вампирите се трупаха на края на осветения участък и очите им отразяваха фаровете като чер­вени стъкълца.

На запад, по магистралата, имаше два вана, от които слиза­ха множество създания. Местните вампири бяха призовани на служба.

- Фет? - обади се Еф.

- Ела. Вкарай в другия резервоар - отвърна Фет, без да спира да изпомпва. Еф измъкна маркуча от почти пълния резервоар на джипа и бързо го вкара в експлоръра. По настилката плисна го­риво.

В същия миг чу стъпки. Трябваше малко време, за да разбере откъде идват. Отгоре, от навеса, точно над тях. Вампирите ги об­кръжаваха и затягаха обръча.

Гюс поде стрелба по камионитепомете един-два вампира, но не нанесе истински загуби.

- Махай се от резервоара! - извика Фет. - Не искам искри на­около!

Господин Куинлан се върна от банкета на пътя и застана до Еф и автомобилите. Родения смяташе защитата на Еф за своя отго­ворност.

- Ето ги! - съобщи Нора.

Вампирите заприиждаха. Действията им бяха координирани; най-напред четирима се захванаха с Гюс, като от всяка страна го нападнаха по двама. Той простреля едната двойка и я накълца, после се извърна и повали и другите двама, но едва му се удаде да действа навреме.

Докато той бе зает, няколко тъмни фигури успяха да се откъс­нат от близките парцели и затичаха към колата.

Гюс се обърна, стреля срещу тях, осакати няколко, но трябва­ше да се обърне на другата страна, понеже към него идваха още.

Господин Куинлан се стрелна напред невероятно пъргаво, пресрещна трима настъпващи стригои, хвана гърлата им с ръце и пречупи вратовете им.

Бам! Малък вампир - някогашно дете - скочи на покрива на колата от навеса. Нора замахна към него, малкият вампир изсъс­ка, шмугна се назад и джипът леко се заклати. Еф се втурна пред фаровете към другата страна на джипа, за да съсече дребния зло­дей. Но него го нямаше.

- Не е тук! - извика Еф.

- И тук го няма! - отвърна му Нора.

Еф й отвърна:

- Отдолу!

Тя се наведе и размаха меча си под шасито на автомобила; дъл­жината му бе такава, че принуди детето да отиде право при Еф. Той удари ниско по десния му крак и преряза ахилесовото сухо­жилие. Вместо да се оттегли, осакатеният вампир излезе изпод колата и се нахвърли право върху Гудуедър. Мечът на доктора го пресрещна във въздуха и съсече зажаднелия за кръв стригос. Еф усети напрежението повече от всякога. Усети как мускулите му изтръпват и се свиват. Светкавична болка го прониза от лакътя до кръста. Ръката му се схвана. Знаеше какво е това - бе недохранен, може би направо гладуваше. Ядеше малко и не каквото трябва - никакви минерали, никакви електролити, нервните му окончания бяха силно възпалени. Вече не го биваше за боец. Падна на земята и изпусна меча си. Чувстваше се на милион години.

Влажен хрущящ звук го изненада откъм гърба. Зад него бе гос­подин Куинлан, ярко осветен от фаровете - в едната си ръка дър­жеше тялото на едно дете-вампир, а в другата - главата му. Вампи­рът се бе насочил към Еф, но господин Куинлан го спаси. Родения хвърли телесните части на асфалта, обърна се и зачака следващата атака.

Автоматът на Гюс трещеше на улицата, а в тъмнината се съби­раха все повече вампири. Еф посече още две възрастни създания, които се бяха затичали иззад магазина на бензиностанцията. Тре­вожеше се, че Нора е сама от другата страна на колите.

- Фет! Идвай насам! - изкрещя той.

- Ето ме!

Господин Куинлан продължи да напада, поваляше още и още стригои, а ръцете му бяха побелели. Но те продължаваха да при­иждат.

- Опитват да ни задържат тук - обади се Еф. - Да ни забавят!

- Господаря е на път. И други. Усещам го.

Еф прободе най-близкия вампир в гърлото, после го ритна в гърдите, изтегли меча си, изтича от другата страна на джипа и из­вика:

- Гюс!

Гюс вече се оттегляше, а димящото му оръжие бе замлъкнало.

- Свърших патроните.

Еф замахна към една двойка запътили се към Нора вампири, после извади маркуча от резервоара на колата. Фет го видя и спря да помпа бензин. Измъкна резервния меч на Еф от раницата му и се зае с още един озверял вампир, покатерил се на покрива на джипа.

Гюс скочи на предната седалка и хвана друго оръжие.

- Давайте! Излизайте оттук!

Нямаше време да хвърлят помпата в багажника. Оставиха я там - от тръбата все още се отцеждаше бензин и мокреше покри­ва на колата.

- Не стреляй толкова отблизо! - каза Фет. - Ще ни взривиш!

Еф тръгна към вратата на джипа. През прозорците видя как господин Куинлан хвана един женски вампир за краката и удари главата му в някакъв стоманен стълб. Фет бе на задната седалка, зад Еф, и отбиваше вампирите, които опитваха да проникнат през вратата. Еф скочи на седалката на шофьора, трясна вратата и за­въртя ключа.

Двигателят заработи. Еф видя, че Нора е вътре в експлоръра. Последен бе господин Куинлан - настани се на задната седалка на джипа, а стригоите тичаха към прозореца му. Еф подкара, из­лезе на улицата и покоси два вампира със сребърната решетка на джипа. Видя как Нора изкарва експлоръра на ръба на шосето и спира рязко. Гюс се подаде с картечницата си, наведе се и почна да стреля над покрива по разлятото гориво. То се възпламени, той се шмугна обратно в експлоръра и двете коли изчезнаха, докато огънят пълзеше към отворения резервоар. За един кратък и кра­сив миг той превърна парите в разперени пламъци, и след това резервоарът изригна; яростният чернооранжев блясък разтърси земята, разцепи навеса и изпържи стригоите наоколо.

- Иисусе - промълви Фет, докато гледаше през задния прозо­рец, над увитата в брезент атомна бомба. - А това е нищо в срав­нение с онова, което имаме тук.

Еф засили покрай колите на улицата, понеже някои от вампи­рите се опитваха да се настанят в тях и да ги подкарат. Той не се притесняваше, че ще ги задмине. Притесняваше се само да не задмине Господаря.

По платното се стрелкаха по-късно появили се вампири и на­право се хвърляха пред джипа в опитите си да ги забавят. Еф ги разкъсваше и само в момента на удара виждаше ужасните им лица в светлината на фаровете. Киселинната бяла кръв разяде гумени­те чистачки на джипа след няколко резки спирания. На входящия път към Междущатска магистрала 81 се беше събрала цяла група. Еф обаче подмина връзката и се насочи по тъмния градски път.

Следваше главната улица. Връчи на Фет картата и взе да следи за хеликоптерите на Господаря в огледалото за обратно виждане. Не ги видя. Напипа радиостанцията на седалката до крака си:

- Нора? Измъкна ли се? Добре ли си?

Ободреният й глас дойде миг по-късно.

- Добре сме! Излязохме!

- Не те виждам...

- Ние сме... не знам. Може би след вас.

- Продължавайте на север. Ако се разделим, срещата е на Фишърс Ландинг колкото може по-бързо. Разбра ли ме? Фишърс Ландинг.

Тя отвърна.

- Фишърс Ландинг. Окей - и гласът й пропука.

- Карай без фарове, когато можеш - но само тогава. Нора?

- Отиваме... нагоре.

- Нора, губя връзка с теб.

- ... Еф...

Той усети Фет да се навежда към него:

- Обхватът на радиостанцията е само километър.

После надзърна в огледалата си:

- Трябва да са тръгнали по друг път. Докато се държат настра­ни от магистралата...

Фет взе радиото и напразно опита да повика Нора.

- По дяволите.

- Знае мястото на срещата - отвърна му Еф. - Тя е с Гюс. Наред ще е.

Фет му върна радиостанцията.

- Имат достатъчно гориво. Трябва само да останем живи до изгрева на слънцето.

Покрай пътя, зад празната рекламна табела на старо изоста­вено автокино, един безизразен стригос проследи преминаващия джип.

Господаря се пресегна с ума си. Изглеждаше не особено ефи­касно, но наблюдаването от няколко перспективи едновре­менно фокусираше мислите му и го успокояваше.

През очите на един от воините си той видя управлявания от доктор Ефраим Гудуедър зелен автомобил да профучава по неос­ветен път в северната част на щата Ню Йорк. Огромният джип следваше жълтата линия по средата. Движеше се на север.

Видя и карания от доктор Нора Мартинес експлорър да мина­ва покрай църква, разположена на малък градски площад. Прес­тъпникът Аугустин Елисалде се наведе от предния прозорец, проблясна цев и образът на Господаря се изгуби. И те се движеха на север, по другата страна на магистралата, от която бяха поте­глили - междущатския път, по който Господаря се возеше с висо­ка скорост.

Той видя как момчето Закари Гудуедър седи в хеликоптера, който летеше косо на северозапад над щата. Момчето гледаше през прозореца на машината и не обръщаше внимание на доктор Евърет Барнс, седнал до него със сивосинкаво лице. Момчето и може би Барнс щяха да бъдат много важни за Господаря при от­вличането на вниманието на Гудуедър или при убеждаването му.

Господаря гледаше и през възприятията на Кели Гудуедър. Пъ­туването в транспортно средство донякъде притъпяваше нейниясамонасочващ се импулс, но Господаря усещаше близостта й с доктор Гудуедър, неин партньор от времето, когато тя бе човек. Чувствителността й даде на Господаря допълнителна перспекти­ва, от която да прецизира фокуса си върху доктор Гудуедър.

- Обърни тук.

Колата се извъртя и изфуча по рампата на изхода. Бандитският главатар Крийм натискаше силно педалите.

- По дяволите - пророни той при вида на все още горящата бензиностанция току до пътя. Миризмата на гориво навлезе във вентилационната система на автомобила.

- Наляво.

Крийм последва нарежданията и веднага обърна от мястото на взрива. Подминаха рекламата на киното и стоящия на пост вам­пир. Господаря още веднъж се потопи в зрението си и се видя в движещата се черна кола.

Настигаха Гудуедър.

Еф бръмчеше по второстепенните пътища, все на север. Не преставаше да сменя направлението, за да държи преслед­вачите си в недоумение. На всеки завой имаше вампири на пост. Познаваше дали е карал твърде дълго по един и същи път, когато поставяха препятствия пред него, за да го забавят или да предиз­викат катастрофа - други коли, ръчна количка, саксии от някой цветарски магазин. При скорост от петдесет мили в час на асфал­тов път подобни неща изникваха късно пред фаровете му и заоби­калянето им беше опасно.

На няколко пъти вампирите опитаха да ги протаранят с кола или да ги следват. За Фет това бе знак да се подаде от люка на ко­лата с картечницата в ръка.

Еф направо подмина града Сиракюз и подкара на изток покрай предградията му. Господаря знаеше къде са - но все още не знае­ше къде отиват. Засега ги спасяваше единствено това. В противен случай Господаря щеше да струпа робите си на брега на реката Сейнт Лорънс и да попречи на Еф и останалите да я преминат.

Да можеше, Еф би продължил да кара до дневната светлина. Бензинът обаче си беше проблем, а спирането за презареждане бе твърде опасно. Щеше да им се наложи да рискуват и да чакат деня на реката като потенциални мишени.

Хубавото бе, че колкото по на север отиваха, толкова по-малко стригои виждаха покрай пътя. Извънградското население бе на тяхна страна.

Нора караше. Четенето на карти не беше сред силните страни на Гюс. Нора вярваше, че по принцип се движат на север, но бе наясно, че от време на време се отклоняват по малко на изток или на запад. Бяха подминали Сиракюз, но изведнъж Уотъртаун - последният по-значителен град преди канадската граница - й се стори прекалено далеч.

Радиото на седалката изпращя няколко пъти, но при всеки опит да се свърже с Еф отговорът бе тишина. След малко тя спря. Не искаше да рискува да изтощи батериите.

Фишърс Ландинг - това място бе определил Еф за срещата. Нора бе загубила представа колко часа са изминали от залеза и колко остават до изгрева - само знаеше, че са твърде много. Твър­де много се нуждаеше от дневната светлина, за да може да си поз­воли да вярва на биологичния си часовник.

Просто отиди там, мислеше си тя. Отиди там и го направи.

- Ето ги и тях, докторе - обади се Гюс.

Нора огледа цялата ширина на улицата пред себе си. Понеже караше твърде съсредоточено в тъмнината, не видя нищо. После го забеляза: слаба светлина между върховете на дърветата.

Подвижна светлина. Хеликоптер.

- Търсят ни - продължи Гюс. - Май още не са ни забелязали.

Нора гледаше едновременно светлината и пътя. Подминаха пътен знак за към магистралата и разбраха, че са се върнали обратно към междущатската. Лоша работа.

Хеликоптерът кръжеше към тях.

- Гася фаровете - съобщи Нора; това означаваше и забавяне на скоростта.

Движеха се по тъмния път и гледаха как хеликоптерът обикаля и наближава. Светлината се усили и започна да се снишава, може би на няколкостотин метра северно от тях.

- Внимавай, внимавай - каза Гюс. - Приземява се.

Тя видя как светлината допира земята:

- Това трябва да е магистралата.

Гюс продължи:

- Според мен въобще не ни видяха.

Нора продължи по пътя; уцелваше платното заради черните клони по върховете на дърветата, които изпъкваха на фона на по- светлото небе. Опитваше да реши какво да прави.

- Да си тръгваме ли? - попита тя. - Или да рискуваме?

Гюс опитваше да погледне през предното стъкло.

- Знаеш ли? - изрече той. - Не мисля, че въобще са търсили нас.

Нора продължи да наблюдава пътя:

- В този случай какво е това?

- Така де. Въпросът е - стиска ли ни да разберем?

Нора бе прекарала достатъчно време с Гюс, за да знае, че това не е въпрос.

- Не - отвърна тя бързо. - Трябва да вървим. Да продължим да се движим.

- Може да е нещо.

- Какво?

- Не знам. Затова трябва да погледнем. Вече няколко киломе­тра не виждам никакви вампири покрай пътя. Според мен става да хвърлим едни бърз поглед.

- Бърз поглед - натърти Нора, все едно можеше да го накара да я послуша.

- Хайде, хайде - отвърна й той. - Ти самата искаш да разбереш. Освен това използват светлина, нали така? Значи са хора.

Тя отби от лявата страна на пътя и изключи двигателя. Изля­зоха от колата, но бяха забравили, че вътрешните светлини се включват при отварянето на вратите. Затвориха вратите, без да ги хлопват, застанаха прави и се заслушаха.

Роторите продължаваха да се въртят, но забавяха. Двигателят на хеликоптера бе току-що изключен. Гюс държеше автомата си малко настрани, докато се изкачваше по буренясалия каменист наклон; Нора го следваше малко вляво.

Като стигнаха горе, забавиха ход и надникнаха над мантинела- та. Чопърът беше на стотина ярда по-надолу по магистралата. Не се виждаха коли. Перките спряха да се въртят, обаче светлините продължиха да огряват пътя отсреща. Нора различи четири силу­ета, единият от които беше по-нисък от останалите. Освен това видя, без да може да е напълно сигурна, как пилотът, най-веро­ятно човек - както можеше да се предположи заради светлината - като че остана в кабината. Чакаше нещо. Какво чакаше? Скоро да излети отново?

Нора и Гюс пак се снишиха.

- Среща? - попита Нора.

- Нещо от сорта. Нали не мислиш, че това е Господаря?

- Не мога да кажа.

- Единият беше дребен. Като дете.

- Аха...

Нора закима утвърдително... и внезапно престана. Рязко вди­гна глава и този път се показа над мантинелата. Гюс я задърпа за колана, но не и преди тя да успее да се увери кое е чорлавото мом­че на пътя.

- Боже мой.

- Какво? Какво те прихваща, по дяволите? - попита Гюс.

- Трябва да идем там - отговори Нора и издърпа меча си.

- Да бе, сигурно. Щом казваш. Обаче какво ще...

- Ще убием възрастните, но не и детето. Просто не бива да ги оставим да се измъкнат.

Нора се изправи и излезе на пътя, преди Гюс да смогне да се на­дигне. Тя тичаше право към хеликоптера и той я догони с усилие. Нора видя как двете по-едри фигури се обръщат към нея, преди да е произвела някакъв доловим шум. Вампирите бяха засекли то- плинното й излъчване и бяха усетили сребърния меч. Спряха и се върнаха при хората. Единият грабна момчето и опита да го вкара в хеликоптера. Канеха се да излетят отново. Моторът заработи и отново се разнесе хидравличният вой на перките.

Гюс почна да стреля. Първо се прицели в дългата опашка на машината, после мина на кабинката за пътниците. Това се оказа достатъчно да отдалечи вампира с момчето от чопъра. Нора вече бе изминала половината разстояние. Гюс стреля нашироко вляво от нея и попадна в кабината. Стъклото не се строши. Куршумите минаха чисто през него и след миг вътре бликна червен фонтан.

Тялото на пилота падна напред. Перките ускоряваха въртене­то си, обаче машината не помръдна.

Единият от вампирите остави човека, когото пазеше, и хукна към Нора. Тя зърна тъмната мастилена шарка на врата му и го разпозна - това беше един от пазачите в лагера, телохранител на Барнс. Мисълта за последния изличи страха на Нора и тя нападна вампира с вдигнат високо меч и мощен вик. Грамадният вампир се сниши в последната секунда, изненада я, обаче тя го пропусна да мине, както матадорът пропуска бягащия бик, и стовари меча си върху гърба му. Той се изпързаля по лице и плътта му пламна. После светкавично скокна и се изправи. Бледа кожа висеше от бу­товете, гърдите и бузата му, ала не това го забави, а нанесената със сребро рана в гърба.

Автоматът на Гюс изтрещя и вампирът се сви. Изстрелите го вцепениха, но не го събориха. Нора не позволи на могъщия си противник да нападне отново. Прицели се в татуировките на вра­та му и го обезглави.

После се върна към хеликоптера и примижа в движения от перките въздух. Другият татуиран вампир се беше отдалечил от хората и искаше да удари Гюс откъм фланга. Разбираше силата на среброто и се пазеше от него, но не и от огнестрелното оръжие. Гюс тръгна право към съскащото създание, в обсега на жилото му, и го простреля многократно в главата. То рухна по гръб, Гюс приближи и го освободи с изстрел във врата.

Човекът беше коленичил и стискаше отворената врата на чо- пъра. Момчето пък наблюдаваше премахването на двата вампира. После се обърна и побягна към осветения банкет на пътя. Нора видя, че то държи нещо пред себе си, и извика:

- Гюс, хвани го!

Гюс беше по-близо до хлапето и хукна подире му. Мършавото момче бягаше бързо, но не беше стабилно. Прескочи мантинела- та, но в мрака от другата страна преплете нозе и се спъна.

Нора стоеше до Барнс под въртящите се перки на чопъра като под чадър. Той все още беше на колене и се чувстваше зле от полета. Ала когато вдигна поглед и позна Нора, бездруго бледно­то му лице пребледня още повече.

Нора вдигна меча си и тъкмо щеше да го посече, когато чу че­тири остри изпуквания, позаглушени от рева на машината. Малка пушка. В паниката си момчето стреляше по тях. Не беше уцелена, но куршумите експлодираха прекалено близо до нея. Тя се отмес­ти от Барнс и навлезе в храсталака. Видя как Гюс се втурва към момчето и го хваща, преди да е могло да стреля отново. Хвана го за ризата и го обърна към светлината, за да е сигурен, че си няма работа с вампир. Мексиканецът издърпа празната пушка от ръка­та му и я хвърли към дърветата. Хлапето се противеше, тъй че Гюс хубавичко го раздруса, достатъчно силно, за да знае какво може да му се случи, ако опита да се бие. При все това момчето прими­жа на светлината и опита да се измъкне, явно наистина уплашено от Гюс.

- Спокойно, малкия. Господи.

Помъкна извиващия се юноша обратно през мантинелата.

Нора го попита:

- Добре ли си, Гюс?

- Калпав стрелец е, та ми няма нищо - отвърна й той.

Нора отново погледна хеликоптера. Барнс се бе изпарил. Тя се загледа покрай светлините на машината в опит да го открие, но напразно, и тихичко изруга.

Гюс още веднъж се вгледа в лицето на момчето и забеляза нещо в него, в очите, в структурата на лицето. Изглеждаше му познато. Твърде познато.

Гюс хвърли поглед към Нора.

- Ох, стига вече.

Хлапакът го изрита с петата на маратонката. Гюс му го върна, обаче по-силничко.

- Боже. Цял бащичко си - отбеляза Гюс.

Това поусмири момчето. Продължи да се мъчи да се измъкне, но все пак погледна Гюс.

- Какво знаеш ти за баща ми?

Когато гледаше Зак, Нора едновременно го познаваше напъл­но и изобщо не го познаваше. Очите му изобщо не приличаха на очите на детето от спомените й. Чертите му бяха съзрели, както би станало с всяко момче в течение на две години. В очите му оба­че липсваше някогашният блясък. Любопитството още бе нали­це, ала вече по-мрачно и по-дълбоко. Сякаш неговата личност се беше оттеглила навътре в ума; искаше му се да може да чете дру­гите, но да не ги допуска в себе си. Или пък просто беше в шок. Все пак беше само на тринадесет години.

Той е празен. Той не е тук, помисли Нора.

- Закари - промълви тя, без да знае как да постъпи.

Момчето я погледа малко и после по очите му се видя, че я е познал.

- Нора - отговори Зак. Произнесе името бавно, все едно поч­ти го е забравил.

Господаря разполагаше с по-малко вампири, които да набюдават различните възможни пътища из северната част на Ню Джърси, но ставаше все по-сигурен в маршрута си. Беше наблю­давал засадата на доктор Мартинес през очите на телохраните­лите на доктор Барнс, докато те не бяха освободени. В момента виждаше на магистралата хеликоптера, чиито перки още се вър­тяха. Виждаше го през очите на Кели Гудуедър.

Гледаше как тя упътва шофьора си надолу по стръмнината към някакъв сервизен път. Движеха се бързо, преследваха експлоръра. Връзката на Кели със Зак беше много по-силна от връзката с бив­шия й съпруг доктор Ефраим Гудуедър. Копнежът й беше много по-явен и - в момента - много по-полезен.

Господаря вече разбираше още по-добре как напредват не­верниците. Бяха захапали стръвта, за която той знаеше, че ще е неустоима. Той гледаше през очите на Закари Гудуедър, който се­деше на задната седалка на автомобила, управляван от Аугустин Елисалде. Господаря беше едва ли не заедно с тях вътре в колата. Те се движеха към мястото на срещата с доктор Гудуедър. А той притежаваше Occido Lumen и знаеше къде е Черното място.

- Следвам ги - пропука в радиостанцията гласът на Барнс. - Ще Ви държа в течение. Виждате координатите ми.

Наистина, на джи-пи-ес устройството се виждаше движеща се точка. Несъвършено, бледо механично подобие на връзка с Гос­подаря. Но той не можеше да си позволи да споделя нещо повече с предателя Барнс.

- Имам оръжие - обади се пак Барнс. - Очаквам Вашите заповеди.

Господаря се подсмихна. Какво раболепие.

Вече бяха близо, може би само на няколко мили от целта си. Посоката, в която се движеха, подсказваше, че искат да стигнат или до езерото Онтарио, или до реката Сейнт Лорънс. Прекося­ването на вода не беше проблем. Господаря разполагаше с Крийм, който да го превози при необходимост - гангстерът формално още беше човек, макар и под пълната власт на Господаря.

Той нареди хеликоптерите да летят право на север.

Крийм имаше болки в устата. Венците му горяха покрай сребърните коронки на зъбите. Първо той си помисли, че това е от удара на господин Куинлан. Сега обаче и пръстите го заболяха, та свали сребърните пръстени, за да ги облекчи. Струпа украше­нията в поставката за чаша на таблото.

Не се чувстваше добре. Усещаше се замаян и топъл. Най-на­пред се уплаши да не е бактериална инфекция като нещото, кое­то бе отнесло човека на Гюс. Често погледнеше тъмното, гъмжа­що от червеи лице на Господаря в огледалото за задно виждане, Крийм се притесняваше да не би Господаря да го е заразил. Само за миг усети нещо да се движи из ръката и бицепса му. Нещо по­вече от сърбеж. Нещо, запътило се към сърцето му.

Джипът на Еф стигна първи Фишърс Ландинг. Най-северният път вървеше покрай брега на Сейнт Лорънс. Господин Куин­лан не можеше да открие никакви вампири в близката околност. Видяха знак с надписа

да сочи на­там, където пътят се отделяше от речния бряг. Свърнаха по чер­ния път и стигнаха до голяма вдаваща се в реката земна маса. Има­ше хижи, ресторант с магазинче наблизо и пясъчен плаж с при­тиснат до него почти невидим над водата док.

Еф рязко спря на края на пътя, остави фаровете включени и ги насочи към водата. Искаше да излезе на дока. Трябваше им лодка.

Щом затвори вратата, мощна светлина грейна в очите му и на­право го ослепи. Той вдигна ръка и можа само да определи два източника - от ресторанта и от будка за даване на плажни дюше­ци под наем. За миг се паникьоса, но разбра, че това са източници на изкуствена светлина; вампирите нямаха нужда от нея и не я ползваха.

Чу се глас, истински глас, а не достигащият до ума му шепот на някой вампир:

- Стой! Не мърдай!

- Окей, окей! - отвърна Еф и опита да защити очите си. - Аз съм човек!

- Сега ще я видим тая работа - произнесе женският глас.

От другата страна се обади мъжки глас:

- Въоръжен е!

Еф погледна към Фет, застанал от другата страна на джипа. Фет ги попита:

- Вие въоръжени ли сте?

- По-добре не питай! - изрече мъжкият глас.

- Може ли и ние, и вие да оставим оръжията и да си погово­рим? - продължи Фет.

- Не - отвърна му женският глас. - Добре е, че не сте кръво­пийци, но това не значи, че не сте нападатели. Или маскирани хора от Стоунхарт.

- Нито едното, нито другото - продължи Еф, като се пазеше от светлините с отворени длани. - Дошли сме тук за... една мисия. Но нямаме много време.

- Има още един на задната седалка! - изкрещя мъжкият глас. - Покажи се!

По дяволите, рече си Еф. Как да започне?

- Вижте, дойдохме тук чак от Ню Йорк.

- Уверен съм, че там ще бъдат направо щастливи да ви видят как се връщате.

- Вие... вие звучите като бойци. Срещу вампирите. И ние сме бойци. Част от съпротивата.

- Нямаме свободни места тука, приятелю.

Еф продължи.

- Трябва да достигнем до единия от островите.

- Чудесно. Само го направете от някое друго място по реката Сейнт Лорънс. Не искаме никакви неприятности, но сме готови да ги посрещнем.

- Ако ми дадете само десет минути да обясня...

- Имате десет секунди да напуснете. Мога да видя твоите очи и очите на приятелчето ти. На светлината са добре. Но ако други­ят ви приятел не излезе от колата, започваме да стреляме.

- Най-напред, в колата имаме нещо чупливо и експлозивно, тъй че във ваш интерес е да не стреляте. Второ, няма да харесате другия ни приятел.

Намеси се и Фет.

- Той изглежда като вампир. Зениците му ще блеснат като стъкло на светлината, понеже е отчасти вампир.

Мъжкият глас възрази:

- Няма такова чудо.

- Има - поде на свой ред Еф. - Той е на наша страна, и аз мога да го обясня - или да опитам - ако ми дадете възможност.

Еф усети как източникът на светлината се движи към него. Стегна се в очакване на нападение.

Мъжкият глас от другата светлина каза:

- Внимавай, Ан!

Жената спря на около десет ярда от Еф, достатъчно близо, та той да усети топлината от лампата. Забеляза гумени ботуши и един лакът зад лъча.

- Уилям! - извика женският глас.

Уилям, мъжът с другия фенер, се затича към Фет.

- Какво става?

- Разгледай добре лицето му - продължи жената.

За момент и двата лъча светеха право в него.

- Какво? - попита Уилям. - Не е вампир.

- Не, глупако. От новините. Издирваният човек. Ти ли си Гудуедър?

- Да. Казвам се Ефраим.

- Гудуедър. Докторът беглец. Който уби Елдрич Палмър.

- Всъщност - уточни Еф - обвинението срещу мен бе лъжли­во. Не аз убих стария мръсник. Въпреки че опитах.

- Те те търсеха много сериозно, тия гадове, нали?

Еф кимна.

- Все още ме търсят.

Уилям се намеси.

- Не знам, Ан.

Тя продължи.

- Имаш десет минути, задник такъв. Само дето твоят тъй наре­чен приятел остава в колата, а ако опита да излезе, всички отивате за храна на рибите.

Фет стоеше пред задния край на джипа, показваше им устрой­ството и добавения на светлината на фенерчето таймер.

- Мамка му. Шибана атомна бомба - изрече Ан, жена на петде­сетина, с дълга излиняла сива коса на плитка. Беше обута в рибар­ски ботуши под мушамена дреха.

- Сигурно сте си мислели, че ще е по-голямо - каза Фет.

- Знам ли какво съм си мислила.

Погледна отново Еф и Фет. Уилям - мъж над четиридесетте, напъхан в разръфан вълнен пуловер и провиснали джинси - ос­тана настрана с две ръце на пушката. Лампите бяха в краката му; едната придължаваше да свети. Светлината намяташе господин Куинлан, вече излязъл от колата, със заплашително наметало от сенки.

- Знам само, че положението ви е твърде странно, за да е из­мислено.

- Не искаме от вас нищо освен карта на островите и средство да тръгнем оттук - обясни Еф.

- Ще взривите това малко чудо.

- Да - продължи той. - Наистина. Ще ви се наложи да се пре­местите оттук, независимо дали островът е на половин миля от брега или не.

- Не живеем тук - отвърна Уилям.

Най-напред Ан го изгледа с упрек - бе казал твърде много. По­сле обаче омекна - можеше да бъде откровена с Еф и Фет, тъй като и те бяха откровени с нея.

- Ние живеем на островите - рече тя. - Там проклетите кръво­пийци не могат да достигнат. Там има стари фортове от времето на Войната за независимост. Живеем в тях.

- Колко хора сте?

- Всичко на всичко - четиридесет и двама души. Бяхме пет­десет и шест; загубили сме четиринадесет. Живеем разделени на три групи, понеже дори и след края на света някои хора не могат да се спогаждат помежду си. Повечето сме съседи, дето не се по­знавахме преди тая проклетия. Постоянно се връщаме на матери­ка за оръжия, инструменти и храна - нещо като Робинзон Крузо, ако сметнем материка за разбития кораб.

- Имате лодки - обади се Еф.

- Имаме лодки. Три моторници и колкото щеш малки с гребла.

- Хубаво - продължи той. - Много добре. Надявам се да ни заемете една. Съжалявам, че ви докарваме тази неприятност.

После се обърна към Родения.

- Нещо?

- Нищо.

Но по тона му Еф разбра, че времето им е на привършване. За­пита Ан:

- Познавате ли островите?

Тя кимна.

- Уилям ги познава най-добре. Знае ги като петте си пръста.

Еф се прехвърли към него.

- Можем ли да влезем в ресторанта и да ми нахвърляте някои указания? Знам какво търся. Островът е с много малко растител­ност, скалист, формата му е като трилистна детелина, тоест - като три преплитащи се пръстена. Като знак за биологична заплаха, ако можете да си го представите.

Ан и Уилям се спогледаха и стана ясно, че и двамата отлично знаят за кой остров им говори Еф. Той усети прилив на адрена­лин.

Изненада ги изпукване на радиото, което накара Уилям да отс­тъпи. Беше радиостанцията от предната седалка на джипа.

- Наши приятели - обясни Фет, стигна до вратата и хвана ра­диото. - Нора?

- Слава Богу - дочу се тя; гласът й бе неясен. - Стигнахме Фи- шърс Ландинг. Къде сте?

- Следвай знаците към плажа. Ще видиш стрелка за Къмпинг „Ривърсайд.“ Следвай черния път към водата. Побързай, но се движи внимателно. Срещнахме други хора, които могат да ни по­могнат да влезем в реката.

- Други хора?

- Довери ми се и ела тук веднага.

- Окей, виждам знака за към плажа - отговори тя. - Ще дой­дем.

Фет изключи радиото.

- Близо са.

- Добре - и Еф отново се обърна към господин Куинлан. Роде­ния наблюдаваше небето, сякаш търсеше знамение. Това притес­ни доктор Гудуедър. - Още някаква информация за нас?

- Нищо ново.

- Колко часа имаме до пладне?

- Боя се, че са твърде много.

- Нещо те притеснява - продължи Еф. - Какво е то?

Не харесвам пътуванията по вода.

- Ясно. Друго?

- Досега трябваше да сме видели Господаря. Не ми се нрави, че още не сме се срещнали...

Ан и Уилям искаха да говорят, но Еф просто искаше да му на­чертаят как да стигне до острова, тъй че ги остави да рисуват на гърба на една книжна салфетка и се върна при Фет. Другият бе застанал пред бомбата - поставена на щанда за сладолед пред магазинчето до ресторанта. През стъклените врати Еф видя как господин Куинлан чака вампирите на плажа.

Еф започна:

- Колко време ще имаме?

Фет му отговори:

- Не знам. Надявам се да ни стигне.

Показа му ключа и задействания предпазител.

- Така го поставяш на забавеното действие.

То се намираше до иконката на часовник, изрисувана на мал­кото табло.

- А така не го поставяй.

И посочи кръстчето.

- В този случай бягай презглава.

Еф усети как още едно схващане пълзи по ръката му. Стисна юмрук и потисна болката, доколкото можеше.

- Не ми харесва идеята да я оставим тук. Много неща могат да се прецакат само за няколко минути.

- Нямаме избор. Не и ако искаме да оцелеем.

И двамата погледнаха към приближаващите се фарове. Фет из­тича към колата на Нора, а Еф остана, за да наблюдава работата на Уилям. Ан излизаше с предложения, а Уилям изглеждаше отегчен.

- Четири острова настрани и един нагоре.

- Ами Малкия пръст?

- Не можеш да даваш на тези острови някакви галени имена и да очакваш всеки друг да ги запомня.

Ан погледна Еф и му обясни:

- Третият остров изглежда така, сякаш има кутре.

Еф погледна скицата; пътят се виждаше ясно, и това бе доста- тъчно.

Той продължи.

- Можете ли да отведете останалите надолу по реката до ва­шия остров преди нас? Ние няма да оставаме и да използваме провизиите ви. Просто място, където да се скрием и да изчакаме всичко да премине.

- Разбира се - отвърна му Ан. - Особено ако вярвате, че може­те да направите нещото, което твърдите, че можете да направите.

Еф кимна.

- Животът на Земята отново ще се промени.

- Отново ще стане нормален.

- Не бих се съгласил - продължи Еф. - Доста вода ще изтече, преди да се върнем към нещо, което да наподобява нормалния живот. Поне няма вампирите да ни управляват.

Ан явно се бе научила да не оставя надеждите си да хвърчат прекалено нависоко. Тя му рече:

- Съжалявам, че те нарекох задник, момче. Ти си корав мъжага.

Еф не можа да се удържи и се усмихна. Напоследък приемаше всякакви комплименти, все едно колко двусмислени.

- Можеш ли да ни кажеш за града? - продължи тя. - Чухме, че целият град изгорял.

- Не, той е...

Стъклените врати на магазинчето се отвориха и Еф се обърна. Влезе Гюс с автомата в едната ръка. През стъклото се видя как и Нора приближава вратата. До нея вместо Фет вървеше високо момче на около тринадесет години. Влязоха и Еф не можа да каже или продума нищо... но сухите му очи изведнъж се изпълниха със сълзи, а гърлото му се сви.

Зак се огледа предпазливо. Очите му подминаха Еф, спряха се на старите реклами на сладоледи по стената... после бавно се върнаха на лицето на баща му.

Еф отиде до него. Момчето отвори уста, но не каза нищо. Еф застана на коляно пред сина си. Преди можеше да го погледне право в очите от това положение. Днес трябваше да вдигне по­глед на няколко инча. Разрошената коса падаше над лицето на Зак и отчасти скриваше очите му.

Той спокойно запита баща си:

- Какво правиш тук?

Бе пораснал много. Косата беше дълга и неравна, заресана на­зад - точно както някое момче на неговите години би избрало да прави вън от родителския контрол. Изглеждаше доста чист и до­бре хранен.

Еф го сграбчи и го прегърна здраво. Така възприемаше сина си като нещо действително. Усещаше го някак странно в ръцете си - Зак миришеше различно, беше различен - по-голям. Слаб. Еф си даде сметка колко изтощен ще да е изглеждал пък той на сина си.

Момчето не отвърна на прегръдката му. Стоеше вдървено и просто я понасяше.

Отдели го от себе си, за да го разгледа отново. Искаше да знае всичко, да знае как Зак е попаднал тук, но осъзна, че сега тези неща нямаха значение.

Синът му бе тук. Все още бе човек. Бе на свобода.

- О, Зак - Еф си припомни деня, когато го бе загубил, преди почти две години. В очите му се появиха сълзи. - Съжалявам. Много съжалявам.

Зак го гледаше някак странно:

- За какво?

- Задето оставих майка ти да те вземе... - започна баща му, но прекъсна.

- Закари - продължи зарадвано той. - Погледни се. Толкова висок си станал! Та ти си мъж...

Устата на момчето остана отворена, но то бе твърде смаяно, та да може да говори. Зяпаше баща си - човека, който бе овладял сънищата му като някакъв всемогъщ призрак; бащата, който го бе изоставил; гледаше човека, когото помнеше като висок, силен и умен мъж. Та той бе безсилно, изсушено, незначително същество. Размъкнат, разтреперан, слаб.

Зак усети прилив на отвращение.

- Лоялен ли си?

- Не спрях да те търся - продължи Еф. - Не се предадох. Зная, че са ти казали, че съм мъртъв - през цялото време се сражавах. Две години се опитвам да те върна...

Зак се огледа. Господин Куинлан бе влязъл в магазина. Зак спря погледа си за най-дълго именно върху Родения.

- Майка ми идва да ме вземе - произнесе детето. - Ще е ядо­сана.

Еф кимна твърдо.

- Знам, че ще е ядосана. Но... всичко почти свърши.

- Известно ми е.

- Благодарен ли си за всичко, което ти осигурих, което ти по­казах?

- Ела насам - Еф стисна раменете на момчето и го отведе до бомбата. Фет тръгна да ги пресрещне, но Еф не забеляза. - Това е ядрено устройство. Ще го използваме, за да взривим един остров. За да унищожим Господаря и всички като него.

Зак изгледа бомбата и запита въпреки волята си:

- Защо?

- Наближава времето.

Фет погледна Нора и по гърба му премина хлад. Еф сякаш не забелязваше нищо, погълнат от ролята си на блудния баща.

- За да станат нещата такива, каквито бяха - отговори той на питането на сина си. - Преди стригоите. Преди мрака.

Зак изгледа Еф странно. Момчето видимо премигваше; нарочно, като нервен тик за самоуспокояване.

- Искам да се върна у дома.

Еф кимна в съгласие.

- А аз искам да те заведа там. Нещата ти са в твоята спалня така, както си ги оставил. Всичко. Отиваме веднага щом това свърши.

Закари поклати глава, без да гледа към Еф. Гледаше господин Куинлан.

- У дома значи в замъка. В Сентръл парк.

Обнадежденото изражение на Еф помръкна.

- Не, няма да се връщаш повече там. Знам, че ще отнеме малко време, но ще се оправиш.

- Момчето е превърнато.

Главата на Еф рязко се извърна към господин Куинлан. Роде­ния стоеше изправен и гледаше Зак.

Еф се взря в сина си. Косата му беше на мястото си; общият му вид бе добър. Очите му не приличаха на черни кръгове върху червен фон. Гърлото му не бе раздуто.

- Грешиш. Той е човек.

- Физически е човек. Погледнете очите му обаче. Довел е ня­кого със себе си.

Еф хвана брадичката на момчето. Повдигна косата от очите му. Може би бяха малко замъглени. Малко отнесени. Най-напред Зак гледаше предизвикателно, после опита да отмести очи, подобно на всеки тийнейджър.

- Не - продължи Еф. - Той е добре. Ще бъде добре. Чувства се засегнат от мен... това е нормално. Ядосан ми е и... трябва да го качим на лодката. Да отиде на реката.

Еф погледна Нора и Фет.

Колкото по-скоро, толкова по-добре.

- Тук са.

- Какво? - изрече Нора.

Господин Куинлан още повече нахлупи качулката върху глава­та си.

Отивайте на реката. Ще задържа колкото мога от тях. Родения излезе през вратата. Еф грабна Зак, побутна го към вратата, но после спря. Обърна се към Фет:

- Взимаме него и бомбата едновременно.

Фет явно не бе доволен, но не каза нищо.

- Василий, той ми е син - умолително изрече Еф и се закашля. - Мой син... всичко, което имам. Но аз ще изпълня задачата си. Няма да ни проваля.

За пръв път от толкова време насам Фет видя в погледа на Еф някогашната решителност - водачеството, което той неволно уважаваше. Това бе мъжът, когото Нора бе обичала, а той бе след­вал.

- Тогава остани тук - отвърна Фет, хвана раницата си и тръгна след Гюс и Нора.

Ан и Уилям се спуснаха към него с картата. Еф им каза:

- Отидете при лодките. Чакайте ни.

- Мястото няма да стигне за всички, ако отивате до острова.

- Ще го оправим - каза Еф. - Отивайте. Преди да са опитали да ги потопят.

Еф заключи вратата зад тях и се обърна към Зак. Погледна ли­цето на сина си и потърси там увереност.

- Всичко е наред, Зи. Ще бъдем окей. Скоро ще свърши.

Зак премигваше бързо, докато гледаше как баща му навива картата и я пъхва в джоба на палтото си.

Стригоите прииждаха от мрака. Господин Куинлан виждаше топлинните им отпечатъци през дърветата и ги чакаше. Де­сетки вампири, като след тях идеха още - може би стотици. Гюс се появи и започна да стреля от черния път по една неосветена кола. От покрива излизаха искри, стъклото се напука, но возило­то продължи напред. Гюс стоеше пред него, докато не се увери, че е изпратил в стъклото смъртоносна доза куршуми. После отско­чи встрани в последния момент - или поне така му се струваше.

Ала колата се обърна подире му както се бе насочил към гора­та. Един дебел дънер я спря със звънлив удар, но не преди предна­та решетка да удари краката му и да го изстреля сред дърветата. Лявата му ръка изпука като строшен клон. Когато стъпи на кра­ката си, я видя да виси изкривена от страната му; беше счупена в лакътя и може би в рамото.

Гюс изруга през зъби; болката бе ужасна. Въпреки това бой­ните му инстинкти продължаваха да действат; застави се да изти­ча до колата, като очакваше вампирите да се изсипят от нея като циркови клоуни.

Гюс се пресегна със здравата си ръка - с нея държеше щайера - и побутна главата на шофьора от кормилото. Беше Крийм, гла­вата му вече облегната на седалката, сякаш е задрямал - само дето бе получил два от изстрелите на Гюс в главата и един в гърдите.

- Екзекуция „Мозамбик“ наопаки, мръснико - произнесе мек­сиканецът и отпусна главата; носът леко изхрущя върху волана.

Гюс не засече ничие друго присъствие - макар че задната врата стоеше странно отворена.

Господаря...

Господин Куинлан се бе понесъл подир плячката си със светка­вична бързина. Гюс се облегна на колата и започна да преценява сериозността на раната на ръката си. Тогава забеляза струйката кръв, протекла от врата на Крийм...

Раната не беше причинена от куршум.

Изведнъж очите на Крийм се отвориха. Той излетя от колата и се хвърли към Гюс. Ударът на масивното му тяло направо изкара въздуха от дробовете на Гюс, все едно бик удря матадора; силата на Крийм бе почти колкото на колата и Гюс направо полетя. Той се хвана за оръжието си, но ръката на Крийм обхвана неговата с невероятна сила, премаза сухожилията му и застави пръстите да се разтворят. Коляното на Крийм бе върху ранената лява ръка на Гюс и разтрошаваше счупената кост като чукчето на хаванче.

Гюс изкрещя от гняв и болка.

Очите на Крийм бяха широко отворени, изглеждаха безумни и леко разфокусирани. Лъскавата му усмивка започна да дими и да изпуща пара - вече обзетите от заразата венци изгаряха при контакта със сребърните импланти. По същата причина изгаря­ше и плътта от ставите му. Крийм обаче не спираше, направляван от волята на Господаря. Щом челюстта му се отвори и изщрака шумно, Гюс разбра, че Господаря иска да вземе него и така да из­влече информация, за да провали плана им. Болката в лявата ръка направо обсеби Гюс, но той можа да види как жилото на Крийм напъпва в устата му, бавно и някак странно притеглящо; зачерве­ната плът се разделяше и разтваряше, показваше все нови и нови слоеве и се нагласяше да се задейства.

Волята на Господаря предизвика мигновеното превръщане на Крийм. Жилото се наля с кръв сред облаците сребърна пара и бе готово да удари. По гърдите на Гюс покапаха лига и останки от кръвта, когато безпаметното същество - в миналото Крийм - на­дигна вампирската си глава.

С едно последно усилие Гюс успя да извърти ръката с оръжи­ето тъй, че да се прицели, макар и неточно, в главата на Крийм. Стреля веднъж, два, три пъти; при толкова малко разстояние все­ки изстрел откъсваше по много месо и кости от лицето и врата на Крийм.

Жилото обаче се стрелкаше бясно из въздуха и търсеше да се добере до Гюс. Той пък продължи да стреля и уцели даже жилото. Вампирска кръв и червеи се разхвърчаха навсякъде, когато Гюс успя да пречупи гръбнака на Крийм и да пресече гръбначния му мозък.

Крийм се преобърна и падна тежко на пода, като потръпваше и изпускаше пара.

Гюс побягна от оживилите се кръвни червеи. Веднага усети убождане в крака и бързо вдигна левия крачол на панталона си. Видя как един червей се забива в тялото му. Инстинктивно се пресегна за едно остро парче от натрошената решетка на автомо­била и го заби в крака си. Направи разрез и видя видя как червеят се извива и навлиза все по-надълбоко. Гюс го хвана и го изскубна от крака си. Шиповете на червея се бяха закачили здраво и бол­ката бе убийствена - но той го направи, извади тънкия червей, хвърли го на земята и го уби.

Стъпи на крака; гърдите му се вдигаха и спускаха, кракът му кървеше. Но той нямаше проблем с това да гледа собствената си кръв - стига да оставаше червена. Господин Куинлан се върна и загледа сцената, особено трупа на Крийм.

Гюс се ухили.

- Виждаш ли, сотра? Не можеш да ме оставиш дори и за една минута.

Родения усети как други натрапници се придвижват по вет­ровития бряг и насочи Фет натам. Първият от нападателите тръгна към Родения. Първата вълна, която щеше да бъде пожерт­вана, настъпи устремно, и господин Куинлан им отвърна със същата ярост. Докато се биеше, засече от дясната си страна три пипалца, струпани около женски вампир. Едно от тях се откъсна и го нападна, като се понесе на четири крака към него. Господин Куинлан отхвърли настрана един двукрак вампир, за да се заеме с пъргавото сляпо създание. Той го запрати надалеч, то се преобър­на по гръб, но после отново застана на четири крака, като живот­но, което е било отблъснато от потенциалната си плячка. Още два вампира нападнаха господин Куинлан, и той бързо се отмести, за да ги избегне, като не преставаше да следи пипалото.

Едно тяло долетя от една от предните маси и се стовари върху гърба и раменете на господин Куинлан с пронизителен писък - Кели Гудуедър, дясната й ръка размахана - и одраска лицето на Родения. Той нададе вой и удари назад; тя отново го удари, но той пресрещна и сграбчи китката й.

Залпът от картечницата на Гюс я събори от раменете на госпо­дин Куинлан. Той предусети следващо нападение на пипалцето, но след това го съзря надупчено и паднало в прахта.

Господин Куинлан докосна лицето си. Ръката му се отдели леп­кава и бяла. Обърна се, за да достигне Кели, но нея я нямаше.

Някъде в ресторанта иззвънтя стъкло. Еф приготви сребър­ния си меч. Той премести Зак в ъгъла на щанда за сладкиши; така го пазеше, но и го държеше като в капан, без възможност да избяга. Бомбата остана откъм стената, над торбата на Гюс и чер­ната кожена чанта на Родения.

От ресторанта дотърча противно малко пипалце, следвано от още едно. Еф извади сребърния си меч и позволи на сляпото съз­дание да го усети. Зад тях, в мрачния отвор на вратата, се появи фигура, само силует, черна като пантера.

Кели.

Изглеждаше ужасно повяхнала; дори бившият й съпруг едвам разпозна нейните черти. Алената гуша леко се поклащаше под мъртвите очи в червено и черно.

Бе дошла за Зак. Еф знаеше какво трябва да направи. Имаше само един начин да развали магията. Когато взе решението, мечът в ръцете му затрепери - ала трептенето дойде от самото острие, а не от нервите му. Както държеше меча пред себе си, той сякаш започна слабо да блести.

Тя започна да приближава към него, а от двете й страни вървя­ха превъзбудените пипалца. Еф й показа острието.

- Това е краят, Кели... и аз съжалявам много... толкова много...

Тя не виждаше Еф, а само застаналия зад него Зак. Лицето й не можеше да изобрази каквото й да е чувство, но Еф разбираше импулса да притежава и да защитава. Разбираше го много добре. Гърбът му се сгърчи отново и болката стана почти непоносима, но той успя някак да я овладее и да се удържи.

Кели се съсредоточи върху Еф. Помръдна ръката си - само леко движение напред - и пипалцата се впуснаха към него като отвързани кучета. Нападнаха го и от двете страни; Еф имаше само части от секундата, за да избере между тях. У\ари едното и пропусна, но успя да изрита другото настрани. Първото го на­падна отново и Еф го засече с меча, но бе загубил равновесие и само го удари с плоското по главата. Пипалцето се оттегли замая­но и бавно се изправи.

Кели рипна на една от масите, отскочи от нея и опита да прех­върли Еф и да достигне Зак. Еф обаче застана право на пътя й и двамата се сблъскаха - тя се претърколи настрани, а Еф за малко да падне назад.

Той забеляза как другото пипалце преценява размерите му отстрани и приготви меча си. Тогава Зак се втурна покрай него. Еф едва успя да улови момчето за яката и го дръпна обратно. Зак се измъкна от дрехата, но остана прав точно пред баща си.

- Прекратете това! - каза той, протегнал едната си ръка към майка си, другата към Еф. - Недейте!

- Зак! - изкрещя Еф. Момчето бе достатъчно близо и до двама­та, та Еф се уплаши, че той и Кели ще хванат по една ръка и ще се получи нещо като дърпане на въже.

- Спри! - изкрещя Зак. - Моля те! Моля те - не я наранявай! Тя е всичко, което имам...!

Думите раниха Еф. Той, отсъстващият баща, бе аномалията. Винаги е бил аномалия. За миг стойката на Кели се отпусна, а ръ­цете й се виснаха край голите хълбоци.

Зак й каза:

- Ще дойда с теб. Искам да се върна.

Но в този миг друга сила се прояви в очите на Кели - нечия чужда, чудовищна воля. Тя веднага отскочи и силно блъсна Зак настрани. Челюстта й се отвори и жилото се стрелна към Еф, кой­то едва се отмести навреме и гледаше как мускулестият придатък изсвистява точно на мястото, където се бе намирал вратът му. Замахна към жилото й, но бе загубил равновесие и не улучи.

Пипалцата се нахвърлиха върху Зак и го събориха. Момчето крещеше. Жилото на Кели се прибра и само връхчето му се пода­ваше от устата й като тънък раздвоен език. Тя се хвърли върху Еф, наведе глава, удари го в слънчевия сплит и го свали на пода. Той се хлъзна назад и се удари силно в преградата на щанда.

Бързо застана на колене, отново обзет от спазъм - ребрата, някои от тях счупени, се забиха в белите дробове и светкавич­но стегнаха гръдния му кош. Така замахът му беше по-къс, когато извади меча и опита да я спре. Кели изрита ръката му. Босият й крак го удари под лакътя и дланите му се стовариха върху щанда. Мечът изпадна от хватката му и издрънча на пода.

Еф погледна нагоре. Кели се втурна към него. В очите й грееше яркочервен блясък.

Той протегна ръка надолу, без да поглежда, и някак напипа дръжката на меча. Хвана го точно в мига, когато челюстта й се отвори и тя се хвърли напред.

Острието преряза гърлото й, пресече механизма на жилото и излезе откъм гърба. Еф съзерцаваше ужасено как жилото се от­пуска, а тя го гледа невярващо. Отворената й уста се изпълни с бяла, гъмжаща от червеи кръв, а тялото се отпусна върху сребър­ния меч.

За миг - вероятно плод на въображението му, но той го прие - Еф видя в очите й някогашния човек на име Кели да го гледа с израз на пълен покой.

После създанието се върна и клюмна окончателно.

Еф продължи да я държи изправена, докато бялата кръв не стигна почти до дръжката на оръжието му. След това се отърси от потреса си, завъртя се, извади меча и тялото на Кели се отпус­на на пода.

Зак завика. Изправи се, движен от силата и гнева си, и отхвър­ли пипалцата. Слепите деца-вампири направо побесняха и се впуснаха към Еф. Той извъртя лепкавия меч диагонално отдолу нагоре и с лекота посече първото. Тогава второто отскокна назад. Еф го гледаше как се оттегля с широки крачки от помещението и не спира да го гледа - главата му беше извъртяна почти изцяло към гърба.

Свали меча. Зак стоеше над останките на превърнатата си във вампир майка, плачеше и хлипаше. После погледна баща си с ом­раза и отвращение.

- Ти я уби - произнесе той.

- Убих вампира, който ни я бе отнел. Който я отне от теб.

- Мразя те! Ужасно те мразя!

В яростта си Зак видя фенерче с дълга дръжка на плота тезгяха, грабна го и се упъти кам баща си. Еф пресрещна насочения към главата му удар, но инерцията на момчето ги сблъска, то се озо­ва върху него и притисна счупените му ребра. Синът му се оказа изненадващо силен и Еф изпита ужасяваща болка. Зак нанасяше удари, а баща му ги възпираше с ръка. Момчето изпусна фенера, но продължи да се бие - удряше Еф с юмруци по гърдите, а ръце­те му се плъзваха под дрехата. Най-накрая Еф пусна меча си, за да хване китките на момчето и да го удържи.

И тогава видя смачкано листче хартия в левия му юмрук. Зак усети, че баща му е забелязал, и опита да му попречи да разтвори пръстите на ръката му.

Еф измъкна намачканата карта. Зак бе опитал да я вземе от него. Надзърна в очите на сина си и забеляза присъствието в тях. Видя как Господаря наблюдава през сина му.

- Не - произнесе Еф. - Недей, моля те. Недей!

Той отблъсна момчето. Повдигна му се. Погледна картата и я пъхна в джоба си. Зак се изправи и започна да се оттегля назад. Еф разбра, че синът му ще се затича към атомната бомба. Към де­тонатора.

Родения бе там. Господин Куинлан пресрещна момчето, хвана го в мечешката си прегръдка и го отведе настрани. Драскотина от лявото око до дясната буза пресичаше лицето на Куинлан. Еф се изправи, но разкъсващата болка в гърдите бе нищо в сравнение със загубата на Зак.

Той хвана меча си и отиде до момчето, все още хванато от Ро­дения. Зак гримасничеше и поклащаше равномерно глава. Еф за­държа сребърното острие до сина си и зачака реакцията. Сребро­то не го засегна. Господаря бе в ума, но не и в тялото му.

- Това не си ти - рече Еф на Зак, пък и на себе си. - Ще се оп­равиш. Трябва да те измъкна оттук.

- Трябва да побързаме.

Еф измъкна Зак от хватката на Куинлан.

- Да вървим към лодките.

Родения преметна кожената торба през рамо, хвана ремъците на бомбата и я вдигна от тезгяха. Еф взе торбата от пода и побут­на Зак към вратата.

Доктор Евърет Барнс се криеше зад депото за боклука, на двадесетина стъпки от ресторанта, на края на мръсния паркинг. Вдиша през разбитите си зъби и усети приятното пробождане на болката. Ако в играта имаше и атомна бомба - което, имай­ки предвид явната обсебеност на Ефраим от отмъщението, бе истина - Барнс трябваше да се измъкне колкото може по-далеч от това място, но не преди да е застрелял оная кучка. Той имаше пистолет. Девет милиметров, със зареден пълнител. Трябваше да го използва срещу Ефраим, но от негова гледна точка Нора щеше да е бонус. Черешката на тортата.

Опита да задържи дъха си, за да успокои пулса. Допря пръсти до гърдите си и усети странна аритмия. Едва се ориентираше и сляпо следваше джипиеса, който го свързваше с Господаря и поз­воляваше да определи положението на Зак чрез датчик, скрит в една от обувките на тийнейджъра. Въпреки уверенията на Гос­подаря Барнс бе нервен; при толкова вампири навсякъде въобще не беше сигурно, че те ще различат приятеля от врага. За всеки случай, докторът бе решил да се добере до някакво превозно средство, ако искаше да има някакъв шанс да се измъкне преди лагерът да се превърне в атомна гъба.

Съгледа Нора на стотина стъпки напред. Прицели се колкото можа и откри огън. Пет изстрела излетяха един след друг от оръ­жието и поне един от тях я засегна, тъй като тя падна зад една редичка дървета... и след нея във въздуха пръсна кръв.

- Уцелих те, курво мръсна! - произнесе триумфално Барнс.

Тръгна от вратата и се затича през откритото пространство към дърветата. Ако успееше да върви по черния път до главната улица, можеше и да намери кола или друго возило.

Достигна първата редица дървета, спря и потрепери, понеже видя на земята локвичка кръв... но не и Нора.

- По дяволите! - произнесе той, инстинктивно се обърна и на­влезе между дърветата, като напъха пистолета в панталоните си. Металът го опари, и той изквича Мамка му! Не бе и помислял, че оръжията са толкова горещи. Протегна и двете ръце пред лицето си - клоните се закачаха за униформата му и късаха медалите от гърдите му. Спря се на едно сечище и се прикри задъхан в храсти­те; горещото дуло продължаваше да изгаря крака му.

- Мен ли търсиш?

Барнс се извърна и видя Нора Мартинес само през три дърве­та. На челото й имаше драскотина - открита кървава рана с голе­мината на пръст. Това бе единствената й контузия.

Той опита да побегне, но тя го спипа за яката и го дръпна назад.

- Така и не проведохме последната среща, за която настоява­ше - подхвърли Нора и започна да го блъска през дърветата към черния път.

- Нора, моля те...

Тя го издърпа на открито и го изгледа. Сърцето му препускаше и дишането му бе накъсано.

- Ти не управляваш този лагер, нали? - запита го тя.

Той дръпна пистолета, но го закачи за панталоните си модел „Сансабелт“. Нора бързо му го взе и го запъна с опитно движение. Опря го в лицето му.

Той вдигна ръце:

- Моля те!

- А, ето ги и тях.

Иззад дърветата се появиха вампирите, готови да се нахвърлят, спирани само от сребърното острие в ръката на Нора. Те заоби­колиха двамата човеци и се оглеждаха за пролука.

- Аз съм доктор Евърет Барнс - обяви мъжът.

- Не си мисли, че точно в момента ще обръщат внимание на титлите - отвърна му тя, докато ги държеше на разстояние. Пре- бърка джобовете на Барнс, откри предавателя и го стъпка. - Спо­ред мен, ти повече не си полезен.

- Какво ще правиш? - попита той.

- Разбира се, ще пусна тия кръвопийци - отговори му тя. - Въ­просът е какво ще правиш ти?

- Аз... нямам повече оръжия.

- Лоша работа. Понеже, точно като теб, те не държат особено на честния бой.

- Ти... няма да го направиш.

- Ще го направя - прекъсна го тя. - Имам по-сериозни про­блеми от теб.

- Дай ми оръжие... моля те... и ще направя всичко, което иска­те. Ще ви дам каквото искате...

- Искаш оръжие? - попита го Нора.

Барнс изскимтя нещо като „да.“

- Е, на ти тогава...

Извади от джоба си обработения лично от нея нож и го заби дълбоко в рамото на Барнс, между раменната кост и ключицата.

Той изквича и - по-важното - от него протече кръв.

Нора нададе боен вик, впусна се към най-едрия от вампирите, съсече го, завъртя се и привлече още от тях към себе си.

Останалите почакаха за миг, за да се уверят, че другият човек не притежава сребро и че миризмата на кръв иде от него. После се нахвърлиха отгоре му като кучета на месо.

Еф повлече Зак със себе си и тръгна след Родения към брегова­та линия, там, където започваше докът. Видя как господин Куинлан се поколеба за момент с бъчвообразната бомба в ръцете си, преди да стъпи от пясъка върху дървените талпи на дългия док.

Нора забърза да ги посрещне. Фет дотича до нея, притеснен от раната й.

- Кой ти направи това? - изрева той.

- Барнс - каза тя. - Не се притеснявай. Няма да го видим по­вече.

После се обърна към господин Куинлан.

- Трябва да вървите! Знаете, че не можете да чакате дневната светлина!

Господаря очаква това, тъй че ще остана. Това е може би по­следният път, в който ще видим слънцето.

- Тръгваме - рече Еф, докато Зак дърпаше ръката му.

- Готов съм - отвърна Фет и се упъти към дока.

Еф вдигна меча и постави острието близо до гърлото на Фет.

- Само аз - каза той.

- Абе ти какво...? - Фет отби меча на Гудуедър със своето ос­трие. - Какво си въобразяваш, че вършиш?

Еф поклати глава.

- Оставаш с Нора.

Нора погледна първо единия, после другия.

- Не - възрази Фет. - Трябвам ви, за да направя това.

- Тя се нуждае от теб - продължи Еф и изпита болка от всяка дума. - Аз имам господин Куинлан. - Погледна отново към дока; трябваше да върви. - Качвайте се на някоя лодка и отплавайте по реката. Трябва да дам Зак на Ан и Уилям, за да го махнат оттук. Ще им кажа да ви търсят.

Нора се намеси:

- Нека господин Куинлан задейства детонатора. Просто го ос­тави там.

- Трябва да съм сигурен, че е нагласен. Тогава ще тръгна.

Нора го прегърна здраво и отстъпи. Повдигна брадичката на

Зак, за да погледне лицето му, да го окуражи или да го утеши. Момчето примигна и отмести очи.

- Ще бъдеш окей - каза му тя.

Но вниманието на Зак бе другаде. Той гледаше към небето, и след миг Еф също чу звука.

Черни хеликоптери. Идваха от юг. Летяха ниско.

Гюс докуцука от брега. Еф веднага видя, че лявата му ръка е лошо счупена - беше налята с кръв - но от това гневът на гангсте­ра към него не намаля.

- Хеликоптери! - излая той. - Какво чакате, бе?

Еф бързо смъкна раницата от рамото си.

- Вземи я - каза той на Фет. Вътре беше Occido Lumen.

- Майната му на наръчника, човече - продължи Гюс. - Това тук е практика!

После хвърли оръжието си, свали раницата с болезнено ръм­жене - най-напред здравата ръка, после Нора му помогна да осво­боди и ранената - и бръкна вътре за две виолетови метални ку­тии. Измъкна щифтовете със зъби и търкулна димките наляво и надясно.

От тях избълва виолетов пушек и вятърът го пое, та прикри брега и дока поне временно от приближаващите хеликоптери.

- Изчезвайте оттука! - изкрещя Гюс. - Ти и момчето ти. По­грижете се за Господаря. Аз ще ви пазя задниците - но не забра­вяй, Гудуедър, имаме си сметки за уреждане след това.

После мексиканецът внимателно нави ръкава на якето над по­дутата китка на ранената си ръка и показа на Еф образуваната от порязванията дума MADRE.

- Еф - обърна се към него Нора. - Не забравяй - Господаря все още е някъде наоколо.

На другия край на дока, на около трийсетина ярда от брега, Ан и Уилям чакаха в две десетфутови алуминиеви лодки с извънбордови мотори. Еф доведе Зак до първата лодка. Момчето не искаше да се качи, та баща му го вдигна и го настани вътре. Погледна сина си:

- Ще се оправим с тая работа, нали така, Зи?

Зак не отвърна. Гледаше как Родения поставя бомбата на дру­гата лодка, между крайната и средната седалка, и как после внима­телно, но твърдо изнесе Уилям и го постави обратно на дока.

Еф си припомни, че сега Господаря е в главата на Зак и също вижда това. Виждаше и самия него.

- Почти приключихме - произнесе той.

Покривалото от виолетов дим се вдигна от брега, достигна дърветата и разкри още вампири.

- Господаря се нуждае от човек, който да го преведе през вода­та - каза Фет и застана до Нора и Гюс. - Не вярвам тук да е оста­нал някой друг освен нас тримата. Трябва да не допуснем някой друг да стигне до лодките.

Виолетовият дим се раздели необичайно, сякаш се завиваше в себе си. Сякаш нещо бе преминало през него с невероятна бързина.

- Чакайте, видяхте ли това? - изкрещя Фет.

Нора чу потропването, което издаваше присъствието на Гос­подаря. Невъзможно, но димната стена промени движението си изцяло, отдръпна се от дърветата и се понесе срещу посоката на речния бриз към брега - и ги обкръжи. Нора и Фет веднага се оказаха разделени и към тях от дима мълчаливо, с меката стъпка на босите си крака върху влажния пясък, заизлизаха вампири.

Хеликоптерните перки разсичаха въздуха. Пукот и глухи удари от изстрелите отгоре хвърляха пясъка върху обувките им. Снай­перистите стреляха на сляпо в облака дим. Един вампир бе уце­лен в главата точно преди Нора да го съсече. Роторите връщаха дима обратно към нея; тя бе заслепена, кашляше, но описа пълен кръг около себе си с меча. Изведнъж се зачуди от коя страна беше брегът и от коя - водата. Видя някакво завихряне в дима – като пясъчна вихрушка - и още веднъж ясно чу потропването.

Господаря. Тя продължи да се върти и да се сражава с дима и с всичко в него.

Гюс постави ранената ръка зад гърба си и слепешката затича през задушаващия виолетов облак, като се придържаше към брега. Лодките бяха завързани за един несвързан със земята док, на четиридесет-петдесет стъпки във водата.

Лявата страна на Гюс бе отекла, а ръката му - възпалена. По­чувства се неспокоен, когато се измъкна от виолетовия облак пред обърнатите към реката прозорци на ресторанта; очакваше редичка изгладнели вампири. Беше сам на брега.

Но не и във въздуха. Видя черните хеликоптери - шест от тях бяха право над него, а други шест или горе-долу толкова идваха отзад. Висяха ниско, скупчени като гигантски механични пчели, и хвърляха пясък в лицето на Гюс. Един от тях се придвижи над ре­ката, развълнува водата от повърхността и повдигна капки, които удряха като парченца стъкло.

Гюс чу изстрелите на пушките и разбра, че стрелят по лодките. Опитваха да ги потопят. Усети тупкания около краката си и схва­на, че стрелят и по него, но бе по-притеснен от машините, които потеглиха над езерото в търсене на Гудуедър и атомната бомба.

- Que chingados esperas? - изруга той на испански. - Какво ча­каш, бе?

Гюс стреля по вертолетите и опита да ги свали. Изпепеляващо пробождане в прасеца го събори на едно коляно и той осъзна, че е прострелян. Продължи да стреля по насочилите се над реката хеликоптери и виждаше как сикрите отскачат от стабилизаторите им.

Още един пушечен изстрел прониза страната му със силата на попадение от стрела.

- Давай, Еф! Направи го! - извика той, докато падаше на лакъ­тя си и продължаваше да стреля.

Един от хеликоптерите се поднесе и от него във водата падна човешка фигурка. Машината не успя да се изправи, стабилизато­рът й се завъртя напред и се удари в друг хеликоптер; и двата пад­наха и се разбиха в реката.

Гюс бе свършил амунициите. Лежеше на брега, само на някол­ко метра от водата, и гледаше как птиците на смъртта се събират над него. За един миг тялото му бе осветено от лазерните лъчи на оптическите прибори, които пронизваха оцветената мъгла.

- Гудуедър си има шибаните ангели - засмя се Гюс и вдиша. - Аз пък имам лазерни прицели. - Видя снайперистите да се пода­ват от отворените врати на кабинките си и да се прицелват в него. - Осветете ме, скапаняци!

Пясъкът затанцува около него, докато го прострелваха. Де­сетки куршуми разтърсиха тялото му, разкъсаха го и направо го накълцаха... последната му мисъл беше: Докторе гледай да не оплескаш нещата и тоя път.

Къде ме водиш?

Зак стоеше в средата на лодката и се поклащаше напред- назад по килватера. Пърпорещият мотор бе заглъхнал в мрака и виолетовата мъгла и остави в главата на Зак само обичайното усе­щане за бръмчене. То се смесваше с ниския звук на приближава­щите хеликоптери.

Ан отблъскваше лодката от кнехта, а Уилям не спираше да опъ­ва кордата на кашлящия мотор; покрай тях се носеха ленти дим.

- Към нашия остров в реката - тя погледна към Уилям. - Побързай.

- Какво имате там? - попита Зак.

- Убежище. Топли легла.

- И?

- Гледаме пилета. Градина. Има колкото щеш домакинска ра­бота. Това е един стар форт, от времето на Американската рево­люция. Има деца на твоята възраст. Не се притеснявай, там ще си в безопасност.

Ти беше в безопасност тук, произнесе гласът на Господаря.

Зак кимна и премигна. Живееше като принц в истински замък в центъра на града. Притежаваше зоологическа градина. Всичко, което бе искал.

Докато баща ти не опита да те отведе.

Нещо каза на Зак да се съсредоточи върху дока. Моторът из­веднъж се съживи, Уилям се обърна върху задната седалка, хва­на лоста на кормилото и ги насочи по течението. Хеликоптерите вече се виждаха; светлините и лазерните им визьори проблясваха през виолетовия пушек на брега. Зак премигна седем пъти по се­дем, когато докът започна да се отдалечава.

От края на доковете се откъсна размазано петно, което полетя право към тях. От него се показа Господаря - наметката му се раз­вяваше зад него като криле; ръцете му бяха разперени, а в една от тях бе бастунът с вълчата глава.

Босите му крака стъпиха с трясък в лодката. Приклекналата на носа Ан едва можа да се обърне.

- Дяволите да ме...

Тя видя Господаря пред себе си - разпозна бледата плът на Габриел Боливар, оня, за когото племенницата й все дрънкаше. Носеше тениски с негови снимки, окачаше плакатите му по сте­ните. Ан можа само да си каже, Никога не харесвах скапаната му музика...

Господаря остави тоягата си, посегна за нея и с едно движение я разкъса на две, както цирковите атлети правят с някой дебел те­лефонен указател, и я захвърли в реката.

Уилям бе просто вцепенен от Господаря, който го хвана за ръката и сплеска лицето му с такава сила, че вратът на мъжа се пречупи и главата му падна от раменете като качулката на палто. Господаря събори и него във водата, после хвана отново бастуна си и погледна към момчето.

Заведи ме там, сине мой.

Зак се премести на кормилото и промени курса. Господаря стое­ше изправен на средната седалка и дрехата му се вееше на вятъра, докато следваха изчезващата следа на първата лодка.

Димът започна да се разсейва и Фет отговори на повикванията на Нора. Намериха се един друг и се ориентираха към ресто­ранта, като избягаха от изстрелите на снайперистите от въздуха.

Вътре намериха останалите оръжия на Гюс. Фет хвана Нора за ръката, двамата отидоха до прозорците откъм реката и отвориха един от тях навън. Нора бе взела Lumen.

Видяха как лодките се отделят от брега.

- Къде е Гюс? - попита Нора.

- Ще трябва да си тръгнем с плуване - произнесе Фет. Ране­ната му ръка беше залята с кръв от отворилата се рана. - Но най- напред...

Той стреля срещу светлините на хеликоптерите и счупи първа­та, в която се беше прицелил.

- Не могат да стрелят по нещо, което не виждат! - извика той.

Нора направи същото - пистолетът подскачаше в ръката й. И тя улучи. Останалите светлини претърсваха брега за източника на автоматичната стрелба.

Тогава Нора видя тялото на Гюс проснато на пясъка; речната вода се плискаше до него.

Шокът и скръбта й я държаха само за момент. Незабавно войн­ственият дух на Гюс обзе нея и Фет. Недей да скърбиш - бий се. И двамата излязоха предизвикателно на брега и започнаха да стре­лят по хеликоптерите на Господаря.

С отдалечаването им от брега лодката друсаше все по-силно.

Родения държеше здраво каишите на бомбата, а Еф държеше курса и гледаше да не ги прекатури. Покрай бордовете се плиска­ше гъста, черно-зелена вода и пръските й достигаха покритието на бомбата и дъбовите урни; на дъното се образуваше локвичка. Дъждът отново запръска и те потеглиха по посока на вятъра.

Господин Куинлан вдигна урните от мокрото дъно на лодка­та и ги отдалечи от водата. Еф не знаеше какво означава това, но пренасянето на останките на Древните до мястото на произхода на последния от тях му напомни, че краят наближаваше. Потре­сът от видяното у Зак го беше извадил от равновесие.

Мина покрай втория остров - дълъг скалист бряг, зад който се издигаха голи, умиращи дървета. Еф провери картата; хартията се овлажни в ръката му, а мастилото започна да се размива.

Опита се да надвие шума на мотора и на вятъра, но болката в ребрата пристягаше гласа му:

- Как Господаря е изградил тази...симбиотична връзка със сина ми, без да го е превърнал?

Не знам. Важното е, че сега е далеч от Господаря.

- Влиянието на Господаря ще изчезне в мига, когато се спра­вим него, заедно с всичките му вампири?

Всичко, което Господаря е представлявал, ще изчезне.

Еф бе въодушевен. Изпитваше истинска надежда. Вярваше, че той и Зак могат отново да бъдат баща и син.

- Смятам, че ще е малко като оправяне след забъркване с ня­кой култ. Без повече терапии и подобни. Просто искам да го вър­на в старата му спалня. Да започна оттам.

Единствената терапия е оцеляването. Не исках да Ви го казвам преди, понеже се боях да не загубите концентрация. Вярвам, че Гос­подаря е подготвял сина Ви за бъдещото си тяло.

Еф преглътна.

- Самият аз се боях от това. Не можех да се сетя за друга при­чина да го държи до себе си и да не го превърне. Но защо? Защо Зак?

Може би има твърде малко общо със сина Ви.

- Смяташ, че е заради мен?

Няма как да зная. Само знам, че Господаря е извратено съще­ство. Обича да се вкоренява в болката. Да подравя и да развращава. Може би е видял предизвикателство във Вас. Вие бяхте първият на борда на самолета, с който той пристигна в Ню Йорк. Съюзихте се с Ейбрахам Сетракян - заклетия му враг. Подчиняването на цяла раса си е постижение, но все пак е доста безлично. Господаря има нуждата да причинява болка лично. Има нуждата да усеща страданието на някой друг. Има нуждата да го изпита собстве­норъчно. Най-близката до това съвременна дума е „садизъм." Това го и погуби.

Изтощен, Еф гледаше как подминават третия тъмен остров. След четвъртия той приближи лодката до брега. Беше му трудно да различи очертанията на земната маса от реката, а и в тъмни­ната не беше възможно да види всичките шест скали; някак си Еф разбра, че картата е вярна и че това е Черното място. Голите, черни дървета на необитаемия остров напомняха обгорени и вка­менени многопръсти гиганти, издигнали ръце към небето насред вика си,

Еф забеляза едно заливче, насочи се към него, спря двигателя и лодката заби нос в камъка. Родения хвана атомната бомба, изпра­ви се и пристъпи на скалистия бряг.

Нора беше права. Оставете ме да приключа работата. Върне­те се при момчето си.

Еф погледна закачуления вампир с издраскано лице, готов да сложи край на съществуването си. Самоубийството бе неестест­вено деяние за смъртните човеци - ами за едно безсмъртно съ­щество? Мъченичеството на господин Куинлан бе нещо много по-извънредно, неестествено, насилствено.

- Не знам какво да кажа - промълви Еф.

Родения му кимна в отговор.

Тогава е време да си вървите.

И той заизкачва скалистия наклон с буреподобната бомба в ръце и с останките на Древните в раницата си. Еф се поколеба единствено заради спомена от видението си и от натрапчивите му образи. Родения не бе посочен като изкупител. Но Еф не бе имал достатъчно време да се занимава с Occido Lumen, и може би разчитането на пророчеството бе различно.

Еф отново спусна перката във водата и хвана кордата на двига­теля. Без малко щеше да дръпне, когато чу мотор; звукът достига­ше до него по вятъра.

Още една лодка. Тя се приближаваше. Само още една лодка беше моторна.

Лодката на Зак.

Доктор Гудуедър се огледа за Родения, но той вече бе изчезнал оттатък склона. Сърцето на Еф се разхлопа, докато се взира­ше в тъмната мъгла над реката и се напрягаше да види приближа­ващата лодка. Звукът издаваше, че идва бързо.

Еф се изправи и скочи от лодката върху скалите; едната му ръка държеше счупените ребра, а дръжките на мечовете се поклащаха над раменете му. Закатери се по скалистия наклон с възможната бързина. Земята изпускаше мъгла под дъжда и сякаш се затопля­ше, предусещайки близката атомна кремация.

Еф изкачи хълма, но не можа да разпознае господин Куинлан измежду дърветата. Втурна се в мъртвата гора и го повика, колко­то му даваха гърдите - Куинлан! - после излезе от другата страна в някакво заблатено сечище.

Мъглата се бе разнесла. Родения бе поставил оръжието при­близително в центъра на детелинообразния остров, по средата на окръжност от камъни, които наподобяваха черни скални меху­ри. Куинлан сновеше около бомбата и поставяше белите дъбови урни с праха на Древните.

Той чу гласа на Еф, обърна се и едва тогава усети приближава­нето на Господаря.

- Тук е! - извика Еф. - Тук...

Мощен вятър разбърка мъглата. Господин Куинлан имаше вре­ме само колкото да се приготви за приземяването и посегна към Господаря, когато той изникна от нищото. Инерцията на сблъсъ­ка ги отхвърли много метри настрани, докато не можеха да се ви­дят в мъглата. Еф видя как нещо се върти и пада във въздуха - най- вероятно старият бастун на Сетракян с вълчата глава.

Еф забрави за болката в гърдите си, затича се за бомбата и изва­ди меча. Тогава мъглата се завихри и закри оръжието.

Татко!

Еф се обърна към гласа на Зак, който дочу зад себе си. Бързо се завъртя обратно в предишната си позиция, разбирайки, че са го изиграли. Ребрата го боляха. Навлезе в мъглата и се заоглежда за бомбата; опипваше земята за наредените камъни и опитваше да се ориентира.

Тогава пред него направо от мъглата изникна Господаря.

Еф пристъпи назад от изненада. Два белега, следа от сблъсъка и битката с Родения, пресичаха лицето на чудовището накръст.

Глупак.

Еф все още не можеше да се съвземе или да намери думи. Глава­та му бръмчеше, сякаш току-що бе чул експлозия. Видя как плътта на Господаря се набръчква, как един от червеите се подава през отвора от едно одраскване и изпълзява през него, за да влезе в следващия. Господаря дори не трепна. Вдигна ръце, огледа мъг­ливия си роден остров и после тържествуващо погледна към тъм­ното небе.

С цялата си налична сила Еф се затича срещу Господаря с насо­чен напред право към гърлото му меч.

Господаря го отблъсна през лицето тъй силно, че го запрати през въздуха на няколко метра разстояние върху каменистата земя.

Ahsudagu-wah. Черната земя.

Еф най-напред помисли, че Господаря е счупил прешлен във врата му. При падането си на земята нямаше останал въздух и се притесни от пукнат бял дроб. Другият му меч бе изпаднал от ра­ницата някъде между тях двамата.

Езикът на Онондага. Европейските нашественици не си напра­виха труда да преведат името както трябва или въобще да го пре­веждат. Виждаш ли, Гудуедър ? Културите умират. Животът не е кръговрат, а е безмилостно праволинеен.

Еф опита да стане и счупените ребра направо го пронизваха. Куинлан!, извика той, но излезе предимно хъхрене.

Трябваше да се придържаш към сделката ни, Гудуедър. Разбира се, аз никога нямаше да изпълня своята част. Можеше поне това унижение да си спестиш. Тази болка. Да се предадеш винаги е по- лесно.

Чувствата на Еф бяха на път да го разкъсат. Стоеше изправен според силите си, а болката в гърдите го притискаше непрестан­но. През мъглата забеляза, само на няколко ръце разстояние, оч­ертанията на атомната бомба.

Тогава каза:

- Нека ти предложа един последен шанс да се предадеш.

Скочи към бомбата и заопипва за детонатора. Рече си, че бе го­лям късмет, че Господаря го бе блъснал толкова близо до устрой­ството... и самата мисъл го накара да се обърне и да погледне от­ново към създанието.

Еф забеляза още един силует да изплува от мъглата над земята. Зак идваше към Господаря, без съмнение извикан телепатично. Той изглеждаше на Еф почти мъж - като обичаното дете, което вече не можеш да разпознаеш. Зак стоеше до Господаря, и извед­нъж Еф не държеше повече на него - и едновременно с това, дър­жеше на Зак повече от всякога.

Всичко свърши, Гудуедър. Сега книгата ще бъде затворена зави­наги.

Господаря бе разчитал на това. Той вярваше, че Еф няма да на­рани сина си - че няма да може да унищожи с експлозия Господа­ря, ако това означава да пожертва и Зак.

Синовете се възбунтуват срещу бащите см. Господаря отново издигна ръце към небето. Винаги е било така.

Еф погледна сина си, застанал до чудовището. Със сълзи в очи­те той се усмихна на момчето.

- Прощавам ти, Зак... И се надявам, че и ти ми прощаваш.

После завъртя превключвателя от забавено действие на ръчно детониране. Действаше много бързо и все пак Господаря се по­несе към него и бързо измина разстоянието между тях двамата. Еф пусна детонатора точно навреме - иначе ударът на Господаря щеше да откъсне кабелите от бомбата и да я направи безполезна.

Еф се строполи като мъртъв, отърси се от удара и опита да ста­не. Видя как Господаря идва за него - червените му очи святкаха от кръстообразното порязване.

Зад него долетя Родения. Господин Куинлан държеше втория меч на Еф. Той прониза звяра, преди оня да може да се обърне, и Господаря се изви от болка.

Родения издърпа меча и Господаря се обърна към него. Лицето на господин Куинлан бе разбито, лявата му буза бе хлътнала, че­люстта му бе увиснала и блестящата кръв заливаше врата му. Но той замахна към Господаря и пресече ръцете му.

Бесът на другия направо прогони мъглата; нечувствителен към болката, той нападна собственото си ранено творение и за­почна да отблъсква Родения от бомбата. Баща и син, вкопчени във възможно най-безмилостната битка.

Еф видя Зак да стои откъм гърба на господин Куинлан и да гледа отнесено, а в очите му проблясваше нещо като огън. После момчето се обърна, сякаш вниманието му бе насочено към нещо. Господаря го направляваше. Зак се наведе и взе нещо дълго.

Бастунът на Сетракян. Момчето знаеше, че здравото завърта­не на дръжката сваля дървеното покритие и оголва сребърното острие.

Хвана меча с двете си ръце. Погледна господин Куинлан откъм гърба.

Еф вече тичаше към него. Застана пред Зак, между него и Роде­ния; държеше едната ръка пред наранените си гърди, а с другата стискаше меча.

Зак погледна към баща си и не свали своя меч.

Еф сниши острието си. Искаше Зак да замахне срещу него. Това щеше да направи работата му много по-лесна.

Момчето се разтрепери. Може би се бореше със себе си и се противеше на онова, което Господаря му нареждаше да свърши.

Еф се пресегна към китките му и измъкна меча на Сетракян от ръцете на сина си.

- Окей - каза той. - Всичко е наред.

Господин Куинлан надви Господаря. Еф не можеше да чуе диа­лога на умовете им; само знаеше, че шумът в главата му е направо оглушителен. Господин Куинлан стисна врата на Господаря, впи пръстите си в него, проби плътта и опитваше да го пречупи.

- Татко.

И тогава Господаря изстреля жилото си - то се заби във врата на Родения като механично бутало. Силата му бе такава, че счу­пи прешлените. Кръвните червеи нахлуха в съвършеното тяло на господин Куинлан и засноваха под бледата му кожа за пръв и по­следен път.

Еф видя светлините и чу роторите на хеликоптерите, които приближаваха острова. Бяха ги намерили. Прожекторите затърсиха сред опустошената земя. Моментът беше сега - или никога.

Еф се впусна, доколкото му го позволяваха пробитите бели дробове; очертанията на бомбата се тресяха в полезрението му. Оставаха му само няколко метра, когато се разнесе рев и тежък удар се стовари върху тила му.

Двата меча се изплъзнаха из ръцете му. Усети как някой го сграбчва странично. Болката стана раздираща. Впи нокти в калта и съгледа сребристо-белия меч на Сетракян. Едва успя да сграбчи дръжката с вълчата глава, когато Господаря го завъртя и го запра­ти във въздуха.

Ръцете, лицето и шията на Господаря бяха изпорязани и от тях струеше бяла кръв. Еф замахна към врата му с оръжието на стареца, ала съществото улови ръката му и изпревари удара. Еф изпитваше огромна болка в гърдите. А и силата на Господаря бе чудовищна. Той изви ръката на Еф назад и така насочи меча към собственото му гърло.

Заля ги светлина от хеликоптера. Еф погледна в полумрака към насеченото, блестящо лице на Господаря. Видя как червеите се гърчеха под кожата му, въодушевени от близостта на човешката кръв и от предвкусването на убийството. Барабаненето в главата на Еф се усили и се издигна до глас; тонът му стана почти ангел­ски.

Имам ново тяло, което е готово и ме очаква. Следващия път, когато някой погледне лицето на сина ти, ще вижда мен.

Червеите мърдаха из плътта на лицето му, сякаш бяха в екстаз.

Сбогом, Гудуедър.

Но Еф отслаби съпротивата си срещу хватката на Господаря точно преди той да е в състояние да го довърши. Поряза гърлото си и отвори една вена. Видя как собствената му червена кръв бли­ква и пада право върху лицето на Господаря - червеите направо побесняха.

Господаря изръмжа и се разтърси, отхвърли Еф и притисна ръце към лицето си.

Еф падна тежко. Извъртя се; трябваше му цялата му сила, за да се обърне.

В ивицата светлина от хеликоптера Господаря залитна назад, докато опитваше да накара собствените си паразитни червеи да спрат да се гощават с човешката кръв по лицето му и така да му пречат да вижда.

Еф наблюдаваше всичко това замаяно, като на забавен кадър. Тогава потупването в земята до него му върна усещането за скорост.

Снайперистите. Още един лъч светлина го засече, червените лазерни точки танцуваха по главата и по гърдите му... атомната бомба бе само на няколко крачки.

Еф запълзя през калта към устройството, докато изстрелите преобръщаха земята около него. Достигна го и се хвърли отгоре му, за да се добере до детонатора.

Хвана го и рискува отново да погледне към Зак.

Момчето стоеше близо до тялото на Родения. Няколко от па­разитите го достигнаха и Еф видя как Зак опитва да ги отхвър­ли... а после видя как те се забиха в ръката и във врата му.

Тялото на господин Куинлан се изправи, в очите му се четеше нов поглед - нова воля. Волята на Господаря, който напълно раз­бираше тъмната страна на човешката природа, но не и любовта.

Това е любов - промълви Еф. - Господи, как боли само - но това е любов...

И ето как той, който винаги бе закъснявал за почти всичко в живота си, се оказа навреме за най-важната си среща, уговаряна някога. Натисна ключа.

Нищо не стана. В продължение на един мъчителен момент за Еф островът бе истински оазис на спокойствието, въпреки над­висналите отгоре хеликоптери.

Еф видя господин Куинлан да го приближава - последен тла­сък на волята на Господаря.

Усети два удара в гърдите си. Лежеше на земята и гледаше рани­те си. Видя кървавите дупки точно отдясно на сърцето си. Кръвта му се стичаше в земята.

Еф погледна покрай господин Куинлан, към Зак - лицето му се белееше на светлината от хеликоптера. Волята му все още беше в него, все още не беше победена. Видя очите на Зак - на сина си, да, дори и сега на своя син - той все така имаше най-хубавите очи...

Еф се усмихна.

И тогава се случи чудото.

Най-спокойно нещо. Не земетресение, не и ураган, нито раз­тваряне на морето. За миг небето се изчисти и надолу потече блес­тящ стълб чиста, прочистваща светлина, милион пъти по-мощна от всички хеликоптерни прожектори. Тъмната облачна покривка се отвори и се появи светлината.

Родения, вече заразен от кръвта на Господаря, засъска и се за­търчи в светлината. Пищеше като рак в процес на сваряване; от тялото му заизлизаха дим и пара.

Нищо от това не отклони погледа на Еф от очите на сина му. И когато Зак видя как баща му му се усмихва - в силната светлина на истинския ден - той го позна, позна го като

- Татко - изрече меко момчето.

И тогава ядреното устройство експлодира. Всичко в точката на взрива се изпари - телата, пясъкът, растенията, хеликоптерите - всичко изчезна.

Напълно прочистено.

От един плаж на брега на реката, близо до езерото Онтарио, Нора съзря събитията само за миг. После Фет я дръпна към една скала и двамата се свиха на кълбо върху пясъка.

Ударната вълна разтърси послужилия им за укритие изоставен форт и събори прах и камъни от стените. Нора бе уверена, че ця­лата посторйка ще се срути в реката. Ушите й заглъхнаха, вода­та наоколо се надигна, и дори през плътно затворените си очи, с ръце над главата, тя видя ярка светлина.

Дъждът падаше настрани, земята изстена от болка... и след това светлината помръкна, каменната крепост се умири, без да се разпадне, и всичко стана спокойно.

По-нататък тя осъзна, че двамата с Фет бяха временно оглуша­ли от взрива, но за момента тишината бе дълбока и умиротворяваше духа. Фет се изправи от положението, в което я прикриваше, и двамата излязоха иззад скалното препятствие, докато водата се оттегляше от брега.

Тя осъзна видяното тогава - по-голямото чудо в небето - едва по-късно.

Гавриил, първият архангел - същество, създадено от тъй ярка светлина, та слънцето и блясъкът на ядрената експлозия побле­дняха - се спусна покрай лъча светлина на ярките си сребърни криле.

Михаил, убитият, прибра крилата си и се спусна право надолу, после се понесе по хоризонтална линия на около километър над острова и леко се плъзгаше през остатъка от пътя си.

И тогава се появи Озриил, сякаш излязъл от самата земя; от­ново цял, възкресен от пепелта. Докато се издигаше нагоре, от широките му криле се сипеха кал и камъни. Той отново бе дух, а не плът.

Нора видя всичко това сред абсолютната тишина на момент­ната глухота. Вероятно по тази причина тя го запомни още по- добре. Не можеше да чуе яростния тътнеж, който само усещаше с краката си, нито пукота на ослепителната светлина, която стопли лицето и душата й. Един истински старозаветен миг, видян от чо­век, облечен не в ленена роба, а в дрехи на Гап от миналия моден сезон. Този момент разтърси ума и вярата й за остатъка от живо­та й. Без да го забележи, тя заплака.

Гавриил и Михаил се присъединиха към Озриил и заедно се възнесоха към светлината. Дупката в облаците засия още повече, щом тримата архангели я достигнаха. Тогава с последното прип- ламване на божествената намеса отворът ги прие и се закри.

Нора и Фет се огледаха. Реката още бушуваше, а лодката им бе отнесена. Фет прегледа Нора, за да се увери, че тя е наред.

Живи сме - той размърда устни, понеже не се чуваха никакви думи.

Видя ли това?, попита го тя.

Фет поклати глава - не в отрицание, но в смисъл - не го вярвам.

И двамата погледнаха към небето, в очакване още нещо да се случи.

Голяма част от брега около тях се бе превърнала в опалесцентно стъкло.

Обитателите на форта наизлязоха - няколко десетки дрипави мъже и жени; някои водеха със себе си деца. Нора и Фет ги бяха предупредили да се скрият, и сега хората им искаха обясне­ние.

Нора трябваше да вика, за да я чуят.

- Ан и Уилям? - попита тя. - С тях имаше момче, момче на тринадесет години!

Възрастните поклатиха глави.

Нора продължи:

- Бяха тръгнали преди нас!

Някой се обади:

- Може би са на друг остров?

Тя кимна, макар че не го вярваше. Двамата с Фет бяха дости­гнали форта с лодка с гребла. Ан и Уилям трябваше да са пристиг­нали много по-рано.

Фет положи ръка на рамото на Нора.

- Ами Еф?

Тя нямаше начин да го потвърди, но знаеше, че той няма да се върне.