Вечната нощ

Манхатън

Еф се возеше на експресния влак номер седем към цен­търа, уловен здраво отвън на вагона. Стискаше задния ляв ъгъл на последната мотриса, дясната му обувка беше покачена на задната стъпенка, върховете на пръстите му бяха впити в рамката на про­зореца, поклащаше се с движението на влака по моста. Вятърът и черният дъжд шибаха пешовете на графитносивия му дъждобран, скритото му под качулката лице беше извърнато към ремъка на торбата с оръжията.

Навремето вампирите бяха принудени да се возят отвън по влаковете, които сновяха под Манхатън, за да не бъдат открити. През прозореца, под чиято очукана рамка беше забил пръстите си, Еф видя хора, които седяха и се клатушкаха с влака. Отчуж­дените погледи, безизразните лица - напълно обикновена гледка. Еф не ги гледа дълго, защото ако вътре пътуваха стригои, щяха да го забележат със своето регистриращо топлината зрение и това да доведе до крайно неприятно посрещане на следващата стан­ция. Еф все още беше беглец и образът му висеше из всички по­щенски станции и полицейски участъци из града; репортажите как е успял да убие Елдрич Палмър - ловко изфабрикувани от неуспешното му покушение - все още вървяха всяка седмица по телевизията и така името и лицето му оставаха на преден план в умовете на бдителните граждани.

Возенето с влак изискваше умения, които Еф беше развил с опита и нуждата. Тунелите всякога бяха влажни - миришеха на изгорял озон и стара смазка - и опърпаните и мръсни дрехи на Еф служеха като отлична маскировка и за гледане, и за мирис. Зака­чването за задната част на вагона изискваше преценка на времето и точност. Но Еф беше добър в това. Като дете в Сан Франциско той имаше обичая да се вози до училище отзад на трамвая. А на трамвая трябваше да се метнеш точно навреме. Подраниш ли, ще те разкрият. Закъснееш ли, трамваят ще те повлече и здравата ще се отъркаляш.

И в метрото Еф беше паднал няколко пъти - обикновено зара­ди пиянство. Веднъж, когато влакът зави под Тремънт авеню, той загуби стъпка, докато преценяваше къде да скочи, и се повлече след мотрисата, краката му заподскачаха неудържимо по релсите, докато не се претъркули настрани, пукна две ребра и рамото му се изкълчи - костта щракна леко, когато се удари в стоманения перваз от другата страна на линията. Едва избягна удара на на­срещния влак. Спаси се в една от сервизните ниши, замърсена с пикоч и стари вестници, и намести рамото си - обаче то го безпо­коеше през вечер. Ако се обърнеше и легнеше на него в съня си, острата болка го будеше.

Но сега от опит се беше научил да намира стъпенките и цепна­тините по задната страна на вагоните. Познаваше всички влакове и всички вагони - и даже беше измайсторил две къси абордажни куки, с които за секунди да се закачва за хлабавите стоманени па­нели. Изкова ги от хубавите сребърни прибори в гудуедъровото домакинство и те от време на време му служеха и като оръжие за близък бой със стригоите.

Куките бяха прикрепени към дървени дръжки от краката на махагоновата маса, получена като сватбен подарък от майката на Кели. Само ако знаеше... Тя никога не беше харесвала Еф - не беше достатъчно добър за нейната Кели - а сега би го харесвала дори по-малко.

Еф извърна глава и отърси малко влагата, за да погледне през черния дъжд към сградите от двете страни на бетонния виадукт високо над булевард Куийнс. Някои сгради оставаха съсипани, порутени от пожарите по време на превземането, или пък разгра­бени и отдавна изоставени. Части от града изглеждаха като раз­рушени по време на война - и така си беше.

Други се осветяваха от изкуствена светлина, градски зони, възстановени от хората под надзора на фондацията Стоунхарт по заповед на Господаря: светлината беше жизненоважна за ра­ботата в един свят, който беше тъмен по двадесет и два часа в ка­лендарен ден. Електропреносната мрежа по цялата планета беше прекъснала след първите електромагнитни импулси в резултат от многобройните ядрени детонации. Високият волтаж изгори кабелите и потопи по-голямата част от света в благоприятна за вампирите тъмнина. Хората много бързо осъзнаха ужасяващия и жесток факт, че една раса от същества с по-голяма сила е овладяла планетата и човекът е заменен на върха на хранителната верига от някакви същества, чиито биологични нужди изискваха изхранва­не с кръв. Паника и отчаяние пометоха континентите. Заразени­те армии замлъкнаха. По време на консолидацията след Нулевата нощ, докато новата отровна атмосфера продължаваше да ври и да се мъти горе, вампирите установиха нов ред.

Щом приближи Куийнсбъро плаза, влакът забави скорост. Еф отлепи крак от задната стъпенка и увисна от сляпата страна, за да остане незабелязан откъм перона. Тежкият непрестанен дъжд беше добър само за едно: прикриваше го от бдителните кърваво­червени очи на вампирите.

Чу как вратите се плъзват и отварят, как хората се потътрят на­вън и навътре. Автоматичните съобщения за станциите изжужаха от говорителите. Вратите се затвориха и влакът потегли отново. Еф пак се улови за рамката на прозореца с разранените си пръсти и загледа как сумрачният перон чезне от очите му плъзга се по­край линията като света от миналото, свива се, избледнява, погъл­нат от мръсния дъжд и от нощта.

Влакът скоро се мушна под земята, далеч от проливния дъжд. След още две станции влезе в тунела Стейнуей под Ийст ривър. Тъкмо модерните удобства като това - удивителната възмож­ност да се пътува под бързите води на реката - допринесоха за погубването на човешката раса. Вампирите, по природа неспо­собни сами да прекосят движеща се вода, можеха да заобиколят подобни препятствия чрез тунели, самолети и други средства за бърз превоз.

Влакът забави скорост и приближи станцията Гранд сентръл - и точно навреме. Еф попремести хватката от външната страна на вагона, борейки се с изтощението, здраво заловил своите са- моръчно изработени куки. Беше недохранен, сега беше толкова слаб, колкото като първокласник в гимназията. Привикнал бе с непрестанната мъчителна празнина под лъжичката; знаеше, че не­достигът на витамини и протеини засяга не само костите и мус­кулите, но и ума му.

Преди влакът да спре напълно, Еф скочи върху чакъла между двете линии. Търкулна се на лявото си рамо и вещо се приземи. Размърда пръсти, прогони приличното на артрит схващане на кокалчетата и пусна куките. Задната светлина на влака се изгуби някъде напред и той чу скърцането на стоманените колела по сто­манените релси - металически писък, към който слухът му така и не привикна.

Обърна се и закуцука в обратната посока, по-навътре в тунела. Беше минавал по този път достатъчно често, та да не се нуждае от уреда за нощно виждане, за да се добере до другия перон. Третата релса не беше пречка - покрита с дървен капак, тя всъщност беше удобно стъпало към изоставената площадка.

На покрития с плочки под лежаха строителни материали от прекъснат в самото си начало ремонт: скеле, камара парчета от маркучи, увити в найлон нови тръби. Еф бутна назад влажната си качулка и извади от торбата уреда за нощно виждане; сложи го на главата си и намести лещата пред дясното око. Доволен, че нищо не е поместено след последното му минаване, той тръгна към не- маркираната врата.

В най-натоварените времена, преди идването на вампирите, всеки ден половин милион души прекосяваха полирания под от тенесийски мрамор на Гранд конкърс някъде над главата му. Еф не можеше да рискува и да влезе в главния терминал - половинакровата чакалня предоставяше малко прикрития - но се беше качвал на тесните метални пътечки на покрива. Оттам наблюда­ваше паметниците на отминалата епоха: забележителни небос­търгачи като този на МетЛайф или Крайслер билдинг, мрачни и притихнали в нощта. Покатерил се беше над високите колкото два етажа изходи на вентилацията, на покрива на терминала, за да застане с лице към Четиридесет и втора улица и Парк авеню, между грамадните статуи на римските божества Минерва, Хер­кулес и Меркурий над големия часовник със стъкло от Тифани. От централната част на покрива свеждаше поглед на повече от сто стъпки под себе си към приличната на катедрала станция. По- близо не смееше да иде.

Еф отвори вратата и с помощта на уреда се взря в пълната тъмнина оттатък. Слезе по две високи стълби, после мина през друга незаключена врата в дълъг коридор. По стената му вървяха дебелите тръби на отоплението, което още работеше, та те бумтяха от жегата. Докато стигне до следващата врата, Еф плувна в пот.

Измъкна малък сребърен нож от торбата - тук беше нужна предпазливост. Аварийният изход с циментови стени не беше място, където някой би искал да го приклещят. В пода се бе про­цедила обагрена в черно подпочвена вода - идващото от небето замърсяване беше станало постоянна черта на екосистемата. В този участък от метрото някога редовно обикаляха работници от поддръжката, които изхвърляха бездомниците, любопитните, вандалите. После стригоите за кратко овладяха целия подземен свят в града и тук се укриваха, прехранваха и разпространяваха. А когато Господаря промени атмосфирата на планетата, за да от­ърве вампирите от заплахата на изтребващите вируса им ултра­виолетови слънчеви лъчи, те се вдигнаха от този приличен на ла­биринт долен свят и предявиха претенциите си за повърхността.

На последната врата се четеше бяло-червен надпис:

Еф върна ножа и уреда за нощно виждане в торбата и отвори вратата с бутане - жиците на алармата бяха срязани много отдавна.

В лицето му лъхна зловоние от гъстия черен дъжд. Той вдигна прогизналата си качулка и тръгна на изток по Четиридесет и втора улица. Понеже вървеше с приведена глава, гледаше как краката му джапат по тротоара. Много от разбитите или изоставени в първите дни автомобили си стояха изтикани до бордюра и по повечето улици можеха да минават еднопосочно само сервизни и снабдителни коли, шофирани от вампири или от хората на Стоунхарт. Очите на Еф оставаха сведени, но той бдително оглежда­ше двете страни на улицата. Навикнал бе никога да не се озърта подозрително; в града имаше твърде много прозорци и твърде много вампирски очи. Ако изглеждаш подозрителен, значи си по­дозрителен. Еф правеше и невъзможното, за да избегне всякакъв контакт със стригоите. По улиците, както навсякъде, хората бяха втора класа граждани и подлежаха на претърсване и всякакви насилия. Съществуваше нещо като апартейд на видовете. Еф не можеше да рискува да го разкрият.

Забърза по Първо авеню, към Службата на главния съдебен лекар и пъргаво се спусна по рампата за линейки и катафалки. Провря се между носилките и подвижния гардероб. С приятелите му ги бяха сложили тук да прикриват входа за мазето. Влезе през от­ворената врата на градската морга.

Вътре постоя няколко мига в мрака и тишината и се ослуша. В това помещение с масите за аутопсия от неръждаема стомана и многобройните мивки преди две години бе докарана първата група от обречените пасажери на полет 753 на Реджис Еър. Тук Еф за пръв път изследва приличните на убождания ранички по вратовете на привидно мъртвите пътници и разкри пробиви до каротидната артерия. Скоро щяха да установят, че са направени от вампирско жило. Освен това тук за пръв път му бяха показали странното, образувано преди смъртта, удебеление на гънките около гласните струни, което по-късно определиха като подготвителна фаза в развитието на месестите жила на създанията. И тук той за пръв път стана свидетел на превръщането на кръвта на жертвата - от здраво червена на цвят тя стана мазновато бяла.

Освен това, тъкмо на тротоара пред моргата Еф и Нора за пръв път се натъкнаха на стария съдържател на заложна къща Ейбрахам Сетракян. От смъртоносните качества на среброто и ултра­виолетовата светлина до съществуването на Древните и тяхната роля в оформянето на човешката цивилизация от най-стари вре­мена и до съществуването на отцепника от групата на Древните, известен като Господаря, чието пътуване до Новия свят на борда на полет 753 отбеляза началото на края - всичко, което Еф знаеше за вампирското племе, беше научил от този жилав старец.

Сградата беше необитаема от идването на вампирите насам. Моргата не се вписваше в инфраструктурата на град, управляван от вампири, понеже смъртта вече не беше неизбежната последна точка от съществуването на човека. Следователно свързаните с края на жизнения път ритуали като оплакването, подготовката на тялото и погребването му вече не бяха необходими и рядко се изпълняваха.

За Еф тази сграда беше нещо като неофициална оперативна база. Той тръгна по стълбите нагоре, готов да чуе от Нора как не­говото отчаяние заради отсъствието на Зак пречи на съпротивата. Доктор Нора Мартинес беше пряко подчинена на Еф в проекта „Канарче“ в Центъра за контрол на болестите. Сред напрежението и хаоса при появата на вампирите отдавна тлеещата връз­ка между двамата премина от професионална в лична. Еф беше опитал да изведе Нора и Зак на безопасно място извън града по времето, когато влаковете още се движеха през Пен стейшън. Но най-големите страхове на Еф се сбъднаха, когато Кели, привле­чена от своя Близък, поведе банда стригои из тунелите под река­та Хъдсън. Те предизвикаха дерайлирането на влака и изтребиха пътниците, а Кели нападна Нора и отвлече своя син.

Пленяването на Зак - за което Еф ни най-малко не винеше Нора - все пак отвори пропаст между тях. То отвори пропаст и между Еф и всичко останало. Еф не се чувстваше свързан със самия себе си. Усещаше се прекършен, разбит на парчета и знаеше, че сега може да предложи на Нора само това.

Нора си имаше свои грижи - преди всичко с майка си, Мариела Мартинес, чийто ум беше замъглен от болестта на Алцхаймер. Сградата на Службата на главния съдебен лекар беше достатъчно голяма и майката на Нора можеше да обикаля из горните етажи, превързана с колани към инвалидната количка, или да се плъзга по чорапи във фоайето, докато разговаря с хора, които вече не са с нея или отдавна са мъртви. Окаяно съществуване, но всъщност не твърде различно от това на останалите оцелели хора. А може би и по-добро - умът на госпожа Мартинес беше намерил спасение в миналото и така можеше да избегне ужасите на настоящето.

Първият знак за Еф, че нещо не е наред, беше количката, прео­бърната на една страна до вратата към стълбището на четвъртия етаж; коланите се валяха по пода. После го удари дъх на амоняк - остатъчната миризма от присъствието на вампири. Еф измък­на меча и ускори ход по коридора; усети как му призлява. Сградата разполагаше с някакво електрическо захранване, но той не можеше да ползва фенер или лампи, видими откъм улицата, и за­това продължи по сумрачния коридор, отбранително приведен и предпазлив край вратите, ъглите и други възможни скривалища.

Подмина един съборен параван. Разровена кабинка за преоб­личане. Преобърнат стол.

- Нора! - извика той. Непредпазливо, обаче ако тук още има­ше някакви стригои, искаше веднага да ги привлече.

На пода в един ъглов кабинет откри раницата на Нора. Беше отворена, дрехите и личните й вещи бяха разпилени из стаята. Ултравиолетовата й лампа стоеше в ъгъла, включена да се зареж­да. Дрехите бяха едно нещо, обаче Еф знаеше, че Нора няма да тръгне където и да е без лампата, освен ако няма друг избор. Не забеляза никъде нейната торба с оръжия.

Взе преносимата лампа и включи черната светлина. Тя разкри усукани светли петна на мокета и отстрани на бюрото - петна от вампирски екскременти.

Тук бяха вилнели стригои - това беше очевидно. Еф се помъчи да остане съсредоточен и спокоен. Реши, че е сам, поне на този етаж - нямаше вампири, което беше добре, но я нямаше и Нора, нито пък майка й, което го съсипа.

Имало ли е борба? Постара се да разчете следите в стаята, пет­ната и прекатурения стол. Прецени, че е нямало. Обиколи фоайе­то в търсене на други доказателства за борба - освен поразената мебелировка - но не откри нищо. Битката щеше да е последното средство на Нора и ако се беше съпротивлявала тук, сега сграда­та щеше да е под контрола на вампирите. В очите на Еф случилото се приличаше повече на обир.

Докато оглеждаше бюрото, той откри натъпкана отдолу тор­бата с оръжия на Нора; мечът й беше вътре. Явно са я изненада­ли. Щом не е имало борба, сблъсък на среброто с вампирите, то вероятността Нора да загине от насилствена смърт намаляваше рязко. Стригоите не се интересуваха от жертви. Целта им беше да напълнят лагерите.

Пленена ли беше Нора? Възможно, обаче Еф я познаваше - тя никога не би се дала без бой, а следи от бой той просто не вижда­ше. Следователно Нора би се покорила само от страх за безопас­ността на госпожа Мартинес.

При това положение нямаше вероятност Нора да е превър­ната. Под управлението на Господаря стригоите не бързаха да увеличават числеността си - пиенето на кръвта на човек и зара­зяването му с вируса просто създаваше още един вампир, който трябва да се прехранва. Не, по-вероятно беше Нора да е откарана в пленнически лагер извън града. Оттам можеха да я разпределят на някаква работа или да я накажат другояче. За лагерите не беше известно много; някои от хората, които влизаха в тях, така и не се появяваха отново. Далеч по-сигурен щеше да е краят на госпожа Мартинес, която отдавна беше подминала възпроизводителната си възраст.

Еф се заоглежда трескаво в опит да реши какво да прави. Като че инцидентът беше случаен - но наистина ли беше такъв? По­някога се налагаше Еф да страни от останалите и внимателно да следи посещенията си в тази сграда заради Кели , която неуморно го преследваше. Разкриването му щеше да доведе Гос­подаря право в сърцето на тяхната съпротива. Да не би нещо да се беше объркало? И Фет ли беше компрометиран? Мигар Госпо­даря беше съумял да улови всички от тяхната клетка?

Еф отиде и отвори лаптопа на бюрото. Все още беше включен и той чукна клавиш, за да събуди монитора. Компютърните тер­минали в страдата бяха свързани в мрежа с все още функциони­ращ сървър.На места интернет беше тежко увреден и като цяло не можеше да се разчита на него. По-вероятно беше човек да по­лучи съобщение за грешка, отколкото да зареди някоя страница. Непризнатите и неоторизираните адреси бяха особено податли­ви на червеи и вируси и повечето от компютрите тук или бяха блокирали заради някоя поразила твърдия диск команда, или бяха забавени до неизползваемо пълзене заради развалените опе­рационни системи. Мобилните телефони вече не съществуваха като технология; не можеха да служат нито за разговори, нито за достъп до интернет. Защо да се позволява на долната класа чо­веци достъп до комуникационна мрежа, която може да обиколи целия свят - такова нещо вампирите правеха телепатично.

Еф и останалите действаха с презумпцията, че всички опера­ции по интернет се следят от вампирите. Страницата, която той сега гледаше - явно внезапно изоставена от Нора, която не е мо­гла да изключи - беше някаква размяна на лични съобщения; из­писан със съкращения чат между двама.

НМарт очевидно беше Нора Мартинес. Събеседникът й, ВФет, беше Василий Фет, някогашен нюйоркски унищожител на плъхо­ве. Фет се беше включил в борбата рано заради едно нашествие на плъхове, предизвикано от идването на стригоите. Оказа се безценен за каузата заради умението си да изтребва вредители и заради познаването на града, особено на подземните проходи в кварталите. И той като Еф стана ученик на покойния Сетракян и намери себе си като ловец на вампири в новия свят. В момента се намираше на борда на товарен кораб някъде из Атлантическия океан, връщаше се от особено важна мисия в Исландия.

Разговорът, изпъстрен с непоносимата граматика на Фет, беше започнат предишния ден и се отнасяше главно до Еф. Той проче­те думи, които не му се полагаше да види никога:

И след това:

Еф свлече торбата от гърба си, прибра меча в ножницата и се отпусна на стола.

Втренчи се в последните реплики, четеше ги отново и отново, чуваше гласа на Нора, после бруклинския говор на Фет.

Четейки думите, Еф се почувства безтегловен - като че ли си­лата на гравитацията беше напуснала тялото му. Но ето, седеше си неподвижно.

Би трябвало да се ядоса повече. Да изпитва повече справедлив гняв. Той беше предаден. Да побеснее от ревност.

И той наистина изпитваше всички тези неща. Ала не дълбоко. Не остро. Имаше ги и той ги осъзнаваше, но стигаха до... вече познатото. Толкова беше зле, че никаква друга емоция, колкото и люта да беше, не можеше да му подейства.

Как се стигна до това? През изминалите две години Еф поня­кога съзнателно се беше държал на разстояние от Нора. Правеше го, за да я защити, да защити всички тях... или поне така си казва­ше в оправдание на това, че просто я изоставя.

И все пак - не можеше да разбере. Прочете отново другата част. Значи, той беше „риск“. Беше „опасен“. Не можеха да разчи­тат на него. Сякаш си мислеха, че те го носят. Част от него из­пита облекчение. Облекчение заради Нора - добре е за нея - но по-голямата част просто пулсираше от надигащия се гняв. Какво ли беше това? Ревнуваше, само защото не бе способен повече да я задържи? Бог му беше свидетел, че не се стараеше особено; да не би да се гневеше, задето някой друг е намерил неговата заб­равена играчка и сега той си я иска обратно? Познаваше себе си толкова малко... Майката на Кели навремето му казваше, че ви­наги закъснява с десет минути за всички важни събития в живота си. Закъсня за раждането на Зак, закъсня за сватбата, закъсня да спаси брака си от разпадане. Бог знаеше, че закъсня да спаси Зак или да спаси света, а сега - сега това...

Нора? С Фет?

Беше си тръгнала. Защо той не стори нещо по-рано? Странно, сред болката и усещането за загуба, той изпитваше и облекчение. Вече не беше нужно да се тревожи - не беше нужно да компенси­ра своите недостатъци, да обяснява отсъствията си, да успокоява Нора. Но тъкмо когато тази слаба вълна на облекчението беше на път да подейства, той се обърна и се видя в огледалото.

Изглеждаше остарял. Много повече, отколкото би трябвало. И беше мръсен, почти като скитник. Косата му лепнеше по пот- ното чело, а по дрехите му беше напластена мърсотия от много месеци. Очите му бяха хлътнали. Изпъкналите му скули опъваха изтънялата кожа наоколо. Не е чудно, рече си той. Не е чудно.

Замаян се надигна от стола. Слезе четири етажа надолу и тръг­на под проливния дъжд към болницата Белвю, недалеч от сграда­та на съдебната медицина. Покатери се, влезе през един счупен прозорец и тръгна през тъмните пусти зали към спешното от­деление. Някога спешното отделение на болницата Белвю беше първостепенен травматологичен център, тоест разполагаше със специалисти от всички области и с най-добрата апаратура.

И с най-добрите медикаменти.

Стигна до стаята на сестрите и видя, че вратата на шкафа с ле­карствата е отпрана. Заключеният хладилник също беше разбит и обран. Никакъв перкодан, никакъв викодин, никакъв демерол. Натъпка в джоба си по няколко блистера оксикодон и други ан- тидепресанти - сам си постави диагнозата и сам си предписа ле­карствата - и захвърли празните картонени опаковки през рамо. Извади две бели таблетки оксикодон и ги преглътна на сухо. По­сле застина.

Придвижил се бе толкова бързо и беше вдигнал толкова много шум, че не беше чул приближаването на босите крака. С крайче- ца на окото си зърна раздвижване оттатък сестринската стая и се изправи.

Двама стригои се бяха вторачили в него. Напълно развити вам­пири, без коса, бледи, без дрехи. Видя как удебелените артерии издуват шиите им и се спускат през ключиците към гърдите като пулсиращи корени на дърво. Някога единият е бил мъж (по-едро тяло), а другият - жена (съсухрени бледи гърди).

Тези зрели вампири се отличаваха с още нещо - сбръчкана провиснала гуша. Гнъсна издадена навън плът като обичките на пуяк, бледо червеникава, когато бяха гладни, или наситено але­на след хранене. Гушите на тези двамата бяха бледи, висяха като скротуми и се полюляваха с всяко мръдване на главите им. Знак за тяхното положение, белег на опитни ловци.

Дали те бяха подмамили Нора и майка й да излязат от сградата на съдебната медицина, или пък ги бяха изкарали по друг някакъв начиц? Нямаше как да се потвърди, ала нещо подсказваше на Еф, че са те. Ако се окажеше прав, значи Нора може все пак да се е измъкнала.

Видя нещо като проблясък на разпознаване в иначе празните им червени очи. Обикновено във вампирския поглед нямаше ис­кри или следи от мозъчна дейност - Еф обаче беше виждал този поглед по-рано и разбра, че е разпознат и идентифициран. Суро- гатните им очи бяха предали откритието на Господаря и неговото присъствие нахлу мощно в умовете им и ги обсеби. Ордата щеше да пристигне само след минути.

- Доктор Гу ду едър... - продумаха едновременно съществата и гласовете им цвърнаха в злокобна хармония. Телата им се надиг­наха като две марионетки, водени от една обща невидима връв. Господаря.

Еф гледаше и омагьосан, и отвратен, как празният им взор даде път на разума, как стойката на по-висшето същество придаде форма и цел на телата им, които се помръднаха и изправиха както ръката изпълва ръкавицата.

Бледите длъгнести лица на създанията станаха по-отчетливи, когато волята на Господаря завладя отпуснатите им усти и праз­ните им очи.

- Изглеждате... доста уморен... - казаха марионетките близ­наци и телата им мръднаха в унисон. - Според мене би трябвало да си починете... не мислите ли ? Присъединете се към нас. Предайте се. Аз ще Ви обгрижвам. Всичко, което пожелаете...

Чудовището имаше право: той беше уморен - ох, толкова беше уморен - и да, би искал да се предаде. Мога ли?, помисли той. Моля? Да се предам?

Очите му се напълниха със сълзи и той усети как коленете му се подгъват, като че се кани да седне.

- Хората, които обичате и Ви липсват, живеят в моите обя­тия... - казаха двамата пратеници. Думите в посланието бяха подбрани толкова внимателно. Толкова примамливо, толкова многозначително...

Ръцете на Еф затрепериха, когато той се пресегна назад и хвана овехтелите кожени дръжки на двата си дълги меча. Измъкна ги право нагоре, за да не разпори торбата. Може би хапчетата вече действаха - нещо щракна в ума му и го накара да свърже двата урода, женски и мъжки, с Нора и Фет. Неговата любима и верния му приятел, които сега заговорничеха против него. Като че те са­мите бяха нападнали Еф тук, спипали го бяха да рови в шкафа с лекарствата като някакъв наркоман, видели бяха колко е изпаднал - а за това те носеха пряката отговорност.

- Не - рече той на Господаря с накъсан хленч. Гласът му пресе­кна дори от тази кратка сричка. И вместо да отблъсне емоциите си, Еф ги изтика напред, сля ги и ги превърна в гняв.

- Както желаете - отговори Господаря. - Пак ще се видим... скоро...

И след това волята отстъпи на ловците. Зверовете се върнаха с пръхтене и сумтене, зарязаха изправената стойка и се отпуснаха на четири крака, готови да обградят плячката си. Еф не даде на вампирите възможност да го залъжат. Хвърли се първо направо към мъжкия с двата меча в готовност. Вампирът отскочи в последния момент - вампирите бяха ловки и бързи - но не и преди върхът на меча да удари торса му отстрани. Порязването беше достатъчно дълбоко, та да накара вампира да загуби равновесие и да се приземи зле. От раната течеше бяла кръв. Стригоите рядко изпитваха телесна болка, но от сребро ги болеше. Съществото се изви и улови раненото място.

В този момент на забавяне и невнимание Еф се завъртя и замахна с другия меч на височината на раменете. С един разрез точ- но под челюстта отдели главата от шията и раменете. Ръцете на вампира се вдигнаха в рефлекс на самозащита и после тялото и крайниците се отпуснаха.

Еф пак се обърна, тъкмо когато женският се намираше във въз­духа. Беше прехвърлил тезгяха и скочи срещу Еф, готов да одере лицето му с ноктестите си средни пръсти. Но Еф успя да го отклони с ръце, вампирът прелетя, удари се тежко в стената и се строполи на пода. При това Еф загуби и двата меча. Ръцете му бяха толкова слаби. О, да, да, моля, искам да се предам.

Вампирът пъргаво скочи на четири крака и загледа Еф изотдолу. Очите му се впиваха в него, представляваха Господаря, злото присъствие, което отне от него всичко. Гневът на Еф се разгоря отново. Бързо измъкна куките за закачване на влака и се пригот­ви за сблъсък. Вампирът нападна и Еф отвърна - поклащащата се гуша беше отлична цел. Правил беше това движение стотици пъти - като работник във фабрика за риба, който разпаря едър тон. Едната кука се заби в гърлото зад гушата, хлътна бързо и се впи зад хрущялната тръба, където се помещаваше ларинксът и откъдето се изстрелваше жилото. Като дръпна здраво куката надолу, той блокира жилото и принуди съществото да коленичи със свински писък. Другата кука влезе в очната кухина и палецът на Еф се заби под брадичката и затвори устата. Едно лято преди много, много години баща му му беше показал това движение, когато ловяха змии в някаква речица на север.

- Стисни челюстта - учеше баща му. - Заключи устата, за да не могат да хапят.

Малко змии бяха отровни, но ухапването на повечето беше лошо и в устите им се въдеха доста бактерии, които причиняваха силна болка. Оказа се, че градското чедо Еф е добър змиеловец. Идеше му отвътре. Даже успя да блесне в един хубав ден - улови змия на улицата у дома, когато Зак още беше малък. Чувстваше превъзходство, чувстваше се като герой. Милион години преди новата ера.

Сега Еф, слаб и несигурен, държеше едно мощно немъртво същество, нетърпимо горещо на пипане, пълно с ядна сила и глад. Сега не стоеше нагазил до колене в хладната калифорнийска рекичка, нито пък слизаше от минивана, за да улови някаква си градска змия. Наистина беше в опасност. Можеше да долови как мускулите му поддават. Силата му чезнеше. Да... да - искам да се предам...

И слабостта го разгневи. И помисли за всичко, което беше загубил - Кели, Нора, Зак, целия свят - и дръпна силно с първобитен крясък, разкъса трахеята и изтръгна якия хрущял. Челюстта се счупи и се откачи едновременно под натиска на кирливия му палец. Струя кръв и червеи шурна напред, а Еф се дръпна назад, ловко ги избегна, затанцува като боксьор извън обсега на противника си.

Вампирът се плъзна о стената и стана, пъшкаше, сдраните му гуша и врат висяха и кървяха обилно. Еф отбегна един удар, вампирът се дръпна на няколко стъпки, свистеше и виеше лигаво - странен слаб звук като от патица. Еф го залъга отново, но сега създанието изобщо не се подведе. Еф тъкмо го беше въвлякъл в някакъв ритъм, когато той се скова на място, а след това побягна.

Ако някога на Еф му паднеше сгода да състави списък с правила за бой, то някъде в челото му би написал: „Никога не преслед­вай вампир, който бяга.“ Никога нищо добро не излизаше от това. Догонването на вампира не носеше никакво стратегическо пре­димство. Той надаваше сигнал за тревога, недоловим за човеш­кото ухо. През последните две години вампирите бяха развили свои стратегии за координирани нападения. Ако един вампир побегне, това беше или тактика за забавяне на противника, или направо капан.

Въпреки това Еф, в яда си, постъпи както не трябваше. Взе мечовете си и последва вампира през фоайето до врата с надпис „Стълби“. Гневът и особената жажда за какво да е отмъщение го накараха да блъсне вратата и да изтича два етажа нагоре. Тога­ва женският вампир излезе от стълбището, заскача по коридора, а Еф го последва с дългите мечове в ръце. Вампирът сви наляво, после надясно, стигна до друго стълбище и се завтече един етаж нагоре.

Заедно с умората, у Еф се върна и здравият разум. Съгледа жен­ския в далечния край на коридора и усети, че той се бави, чака го, иска да се увери, че Еф го е видял да завива зад ъгъла.

Спря. Това не можеше да е капан. Той едва що се беше появил в болницата; нямаше време за клопки. Следователно единстве­ната друга причина вампирът да го поведе в такава безнадеждна гонитба беше...

Еф влезе в най-близката стая и приближи прозореца. По стъклото се стичаше мазен черен дъжд, градът долу беше скрит зад леещата се мръсна вода.

Видя тъмни фигури, които можа да определи като тела, да пре­пускат по тротоарите от отсрещните сгради. Заляха улицата под него. Още и още, иззад ъглите и през вратите, като пожарникари при тревога, прииждаха към входа на болницата.

Еф отстъпи. Телепатичният призив наистина беше успял. Един от архитектите на съпротивата на човеците, доктор Ефраим Гудуедър, е затворен в болницата Белвю.