Вечната нощ

Магазинът „Мейсис" на площад Дерълд"

Еф и Нора излязоха от станция Пенсилвания, на Тридесет и четвърта улица. Точно в тази станция преди около две години Еф беше оставил Нора, Зак и госпожа Мартинес в последен отчаян опит да ги изведе на безопасно място, преди вампирската чума да завладее града. Цяла орда същества беше изкарала влака от релси в тунела под Норт ривър и предотврати бягството. Кели изчезна със Зак и го отведе при Господаря.

Сега Еф и Нора се бяха упътили към една малка аптека, която се помещаваше вътре в сградата на „Мейсис“. Нора наблюдаваше минувачите - смачкани хора на път за работа или обратно, други пък - тръгнали към пункта в Емпайър стейт билдинг да разменят ваучери срещу храна и облекло.

- Сега какво? - попита Еф.

Нора погледна към отсрещната страна на Седмо авеню, разли­чи магазина на една пресечка по-нататък; предният му вход беше закован.

- Ще влезем в аптеката през магазина. Следвай ме.

Въртящите се врати отдавна бяха заключени, а на мястото на строшените им стъкла имаше здраво заковани дъски. Пазарува­нето като необходимост или като начин за прекарване на свободното време вече не съществуваше. Всичко беше с купони или ваучери.

Еф отпра парче шперплат от входа откъм Тридесет и четвърта улица. В „най-големия универсален магазин в целия свят“ цареше бъркотия. Преобърнати рафтове, изпокъсани дрехи. Приличаше не толкова на грабеж, колкото на полесражение. И то на не една битка. Тук бяха вилнели и вампири, и хора.

Еф и Нора прескочиха тезгяха и се озоваха в аптеката. Стела­жите бяха почти опразнени. Нора подбра каквото й трябваше, включително слаб антибиотик и няколко спринцовки. Докато тя не гледаше, Еф пъхна в джоба си шишенце викодин и после го прибра в малка кесийка.

Свършиха работата за няколко минути. Нора хвърли поглед на Еф и рече:

- Имам нужда от топли дрехи и здрави обувки. Чехлите от ла­гера се износиха.

Еф мислеше да пусне някоя шега за жените и пазаруването, обаче се отказа и само кимна. По-навътре в магазина не беше тол­кова зле. Качиха се по стъпалата на прочутия дървен ескалатор - първото подобно съоръжение, инсталирано в сграда.

Фенерчетата им играеха по етажа, който не беше променен, откак пазаруването вече не съществуваше. Манекените подпла­шиха Еф - в първия миг, когато ги освети, голите им глави и без­изразните им лица малко му заприличаха на стригои.

- Като моята прическа - бегло се усмихна Нора. - Модата сега е такава...

Огледаха целия етаж в търсене на признаци за опасност или уязвимост.

- Уплашен съм, Нора - каза Еф и доста я изненада. - Планът... Уплашен съм и не се срамувам да си призная.

- Размяната ще е трудна - долетя приглушеният глас на Нора откъм някакво задно помещение, където тя търсеше обувки по мярка из кутиите. - Това е тънкостта. Предлагам ти да кажеш на Господаря, че ние носим книгата на господин Куинлан, който да я проучи. Господаря със сигурност знае за Родения. Кажи му, че планираш да вземеш книгата при първа възможност. Ще разпола­гаме с мястото за взривяването на бомбата и ти ще го подмамиш там. И тогава може да води колкото ще подкрепления. Бомбата си е бомба...

Еф кимна и заразглежда лицето й за някакви признаци за пре­дателство. Сега бяха сами и моментът беше подходящ, ако тя въз­намеряваше да се разкрие като изменница.

Въздържа се от елегантните кожени боти. Търсеше нещо по- издръжливо и без токчета.

- Фалшивата книга просто трябва да изглежда добре - каза Еф. - Трябва да изглежда правилно. Според мен нещата ще се развият толкова бързо, че ще е нужно да мине само на пръв поглед.

- Фет ще го направи - отговори Нора със съвършена убеде­ност. Почти гордо. - Можеш да му вярваш... - И после осъзна с кого разговаря и додаде - Слушай, Еф. За Фет...

- Не е необходимо да казваш нищо. Разбирам. Светът е гаден и заслужаваме да сме единствено с онези, които държат на нас повече от всичко друго. Малко е странно... но ако ще има друг мъж с теб, то аз съм доволен, че това е Фет. Защото той по-скоро би умрял, отколкото да допусне нещо да ти се случи. Сетракян знаеше това и избра Фет, а не мен. Ти също го знаеш. Той може да направи нещо, което аз никога не успях - да е с теб.

Противоречиви чувства завладяха Нора. Това беше най-до­брото от Еф - той беше щедър, умен и грижовен. За миг тя едва не предпочете Еф да се беше оказал някакъв скапаняк. Но виждаше истинския Еф, мъжа, в когото някога се бе влюбила. В сърцето си още усещаше привличане.

- А ако Господаря поиска да му занеса книгата?

- Можеш да му кажеш, че те преследваме. Че имаш нужда той да дойде да те вземе. Или пък да настояваш да ти доведе Зак.

Еф посърна като си спомни колко рязко Господаря му беше от­казал това.

- И така стигаме до един основен въпрос - каза той. - Как мога да активирам бомбата и да се махна?

- Не знам. Сега все още има твърде много променливи вели­чини. Ще трябва много късмет. И смелост. Не бих те винила, ако имаш задни мисли.

Наблюдаваше го. Търсеше някакво пропукване в държанието му... или възможност да разкрие, че и тя е замесена.

- Задни мисли ли? - каза той в опит да измъкне още нещо. - За това дали мога да свърша всичко докрай?

Забеляза угриженост, когато тя поклати глава. Нямаше и на­мек за двуличие. И беше щастлив. Облекчен. Нещата между тях се бяха променили толкова много, но в сърцето си Нора оставаше борец, както винаги. Това помогна на Еф да повярва, че и той си е останал същият.

- Какво е това? - попита Нора.

- Кое?

- Стори ми се, че почти се усмихваш.

Еф поклати глава.

- Просто осъзнах, че в крайна сметка Зак ще бъде свободен. Каквото и да струва това, ще го направя.

- Според мен това е удивително, Еф. Наистина.

- Не смяташ ли, че Господаря ще прозре всичко? Дали ще по­вярва, че съм способен да постъпя така? Да ви предам?

- Ще повярва. Това приляга на неговия начин на мислене. Съ­гласен ли си?

Еф кимна и беше доволен, че тя не го гледа. Щом тя не беше предателка, кой тогава? Не беше Фет, със сигурност. Можеше ли да е Гюс? И заплахите му към Еф да са само блъф? Хоакин беше другият възможен заподозрян. От подобно изкривено мислене Еф просто полудяваше.

- ... никога не можеш да пропаднеш, никога не можеш да про­паднеш.

Еф чу нещо навън, в главната зала на етажа. Шумоленето, кое­то някога обикновено се свързваше с гризачите, сега означаваше само едно.

Нора също беше чула. Двамата угасиха фенерчетата.

- Стой тук - каза Еф. Нора разбираше, че за да успее хитрина­та му, той трябва да излезе сам. - И внимавай.

- Винаги - отвърна Нора и извади сребърния меч.

Еф се прокрадна през вратата, като внимаваше да не я удари с дръжката на меча, стърчаща от раницата му. Намести монокуляра за нощно виждане и изчака образът да се стабилизира.

Всичко беше спокойно. Всички манекени имаха нормални ръце, никакви вампирски пръсти. Еф тръгна надясно, като се при­държаше близо до стената, и забеляза, че една закачалка на кръгла стойка близо до ескалатора за слизане лекичко се поклаща.

Измъкна меча и бързо излезе на най-горното дървено стъпало на ескалатора. Ескалаторът беше разположен в тясно простран­ство със стени. Еф слезе възможно най-бързо и тихо и продължи към долния етаж. Нещо му подсказваше да продължи да слиза. Така и направи.

На последното стъпало спря, понеже подуши нещо. Оттук не­отдавна беше минал вампир. Странно беше един вампир да изли­за сам, при това без да има работа. Или пък патрулирането в този магазин беше негово задължение. Еф слезе от ескалатора и огледа етажа, зелен от уреда за нощно виждане. Нищо не помръдваше. Тъкмо щеше да тръгне към една просторна зала, когато от друга­та страна долетя слабо щракване.

Пак нищо не видя. Приклекна ниско и тръгна покрай закачал­ките за дрехи по посока на шума. Над портала имаше обозначе­ния за тоалетните, администрацията и асансьора. Еф се прокрад­на първо към офисите, като провери зад всяка отключена врата. Заключените можеше да провери по-късно, след като прочисти останалата част от етажа. Отиде при тоалетните и открехна вратата на дамската само на няколко пръста, за да провери дали изда­ва звук. Почти никакъв. Влезе и провери кабинките една по една с меч в ръка.

Върна се във фоайето, спря, ослуша се. Имаше чувството, че е изгубил едва доловимата следа. Отвори вратата на мъжката тоа­летна и се промъкна. Подмина писоарите и побутна вратите на кабинките с върха на меча. После разочарован се обърна да из­лезе.

Сред вихрушка от хартии и боклуци вампирът изскочи от от­ворения кош за смет в ъгъла до вратата и се приземи на една от мивките от другата страна на помещението. Еф първо се олюля и леко отстъпи, изруга и почна да размахва меча, за да предотвра­ти възможни нападения. Бързо зае позиция и тръгна с острието напред, понеже не искаше да се озове натикан в някоя от тесните кабинки. Замахна с меча към съскащия вампир и го заобиколи; приближи до коша, откъдето той изскочи, и под краката му хар­тията зашумоля.

Съществото клечеше на мивката, стиснало гладкия ръб, ко­ленете му бяха вдигнати от двете страни на главата. Гледаше Еф. Той най-сетне успя да го види ясно през монокуляра. Момче. Десетина-дванадесетгодишно афроамериканче, чиито очи изглеж­даха като чисто стъкло.

Сляпо момче. Едно от пипалцата.

Горната му устна беше така извита в някакво подобие на пре­ценяваща усмивка. Стискаше ръба на мивката с пръстите на ръ­цете и краката, като че се канеше да скочи. Еф насочи върха на меча си към средата на тялото му.

- Изпратен си да ме намериш ли?

- Да.

Еф малко сведе острието от изненада. Не от отговора, а от гласа.

Гласът на Кели. И думите на Господаря.

Питаше се дали Кели не е по някакъв начин отговорна за пи­палцата. Дали не е тяхна пастирка, тъй да се каже. Или диспечер. И ако беше така, ако наистина тези слепи вампирски деца телепати бяха поставени под нейното неофициално ръководство, колко удобно и тъжно-иронично беше това. Кели Гудуедър си оставаше майка-закрилница дори и в смъртта.

- Защо се оказа толкова лесно този път?

- Ти искаше да бъдеш намерен.

Пипалцето скочи, но не към Еф. Метна се от плота към стената и после тупна на пода на четири крака.

Еф проследи движението му с меча. Съществото клекна на пода и го загледа.

- Ще ме заколиш ли, Ефраим?

Предизвикателният глас на Кели. Дали не беше нейна идеята да прати момче на годините на Зак?

- Защо ме измъчваш така?

- Бих могъл да пратя сто жадни вампира, които след секунди да те обкръжат. Кажи ми, защо да не го направя.

- Защото книгата не е тук. И нещо по-важно - ако нарушиш сделката, ще си прережа гърлото, преди да допусна да получиш достъп до моя ум.

- Блъфираш.

Еф замахна към момчето. То се потътри назад, удари вратата на една кабинка и спря там.

- Как ти харесва? Заплахите ти не ме изпълват с вяра, че ще спазиш своята част от уговорката.

- Моли се да го сторя.

- Интересен избор на думи: „моли се“ - Еф застана на прага на кабинката; ъгълът на помещението вонеше. - Озриил. Да, четох книгата, която така отчаяно желаеш. И разговарях с господин Куинлан, Родения.

- Тогава би трябвало да знаеш, че всъщност аз не съм Озриил.

- Не си. Ти си червеите, които са изпълзели от кръвта на ангела-убиец. След като Бог наредил да го разчленят като пиле.

- Двамата с теб сме бунтари по природа. Мога да си представя, че и синът ти е такъв.

Еф подмина тези думи, твърдо решен повече да не търпи оби­дите на Господаря.

- Синът ми няма нищо общо с тебе.

- Не бъди толкова сигурен. Къде е книгата?

- Беше скрита в хранилищата под обществената билиотека през цялото време, в случай че се чудиш. Сега се предполага, че печеля малко време за моите хора.

- Предполагам, не Родения я изучава ненаситно.

- Правилно. Това не те ли тревожи?

- Ще бъдат нужни години за нейното дешифриране от очите на недостойните.

- Хубаво. Значи не бързаш. Мога да се поотдръпна, да почакам от тебе по-добро предложение.

- А аз мога да разкъсам сина ти на парчета.

Еф имаше желанието да прекара меча през гърлото на немърт- вото дете. Да остави Господаря да чака още. Но в същото време не искаше да го притиска прекалено. Не и когато беше заложен животът на Зак.

- Сега ти блъфираш. Тревожиш се, а се преструваш, че не е така. Искаш тази книга, много я искаш. Защо така скоро?

Създанието не отговори.

- Няма друг предател. Ти само лъжеш.

Вампирчето продължаваше да клечи, опряло гръб в стената.

- Добре. Играй така.

- Баща ми е мъртъв.

Сърцето на Еф прескочи, замря в гърдите му за дълго. Така се потресе, чувайки гласа на Зак - ясно, сякаш беше тук, до него.

Трепереше. Откри, че му е трудно да възпре надигащия се в гърлото му гневен рев.

- Ти, проклет...

Господаря се върна към гласа на Кели.

- Ти ще донесеш книгата възможно най-скоро.

Еф първо се уплаши, че Зак е превърнат. Но не беше; Господа­ря просто подхвърляше неговия глас, натрапваше го чрез пипал- цето.

- Бог да те убие.

- Бог опита. И къде е Той сега?

- Не е тук - отговори Еф и понаведе меча си. - Не е тук.

- Не. Не е в тоалетната на изоставения магазин „Мейсис”. Защо не освободиш нещастното дете, Ефраим? Погледни в слепите му очи. Няма ли да си доволен, когато го посечеш?

Еф наистина погледна. Очите бяха стъклени и немигащи. Еф видя вампира... но видя също и някогашното момче.

- Имам хиляди синове. Всички са ми напълно предани.

- Имаш само един истински потомък. Родения. А той иска единствено да те унищожи.

Пипалцето застана на колене, вирна брадичка и разкри шията си. Ръцете му висяха отпуснато.

- Убий го, Ефраим, и приключвай с това.

Слепите очи на вампирчето бяха втренчени в нищото; сякаш чакаше заповеди от своя повелител. Господаря искаше Еф да убие създанието. Защо?

Еф насочи върха на меча си към шията на момчето.

- Ето. Щом толкова искаш да го освободя, притисни го към острието.

- Нямаш ли желание да го посечеш?

- Имам желание. Но нямам достатъчно основания.

Когато момчето не помръдна, Еф отстъпи назад и отдръпна меча си. Нещо тук не беше наред.

- Ти не можеш да убиеш момчето. Криеш се зад слабостта, като я назоваваш сила.

- Слабост е да се поддадеш на изкушението. Сила е да му ус­тоиш.

Погледна съществото, а гласът на Кели още звучеше в ума му. То нямаше връзка с Еф, не и без Кели. А нейният глас се изпра­щаше от Господаря, за да го разсее и отслаби, но вампирът Кели можеше да е навсякъде в този момент. Навсякъде.

Еф излезе заднешком и побегна. Втурна се нагоре по ескалато­ра към мястото, където беше оставил Нора.

Кели се придържаше близо до стената и пристъпваше с босите си нозе край закачалките с дрехи. Дъхът на онази жена се до­лавяше в помещението зад витрината с обувките... но пулсът на кръвта й беше силен от другата страна на залата. Кели приближи вратата на пробната. Нора Мартинес чакаше вътре със сребърен меч в ръка.

- Здрасти, кучко - рече Нора вместо поздрав.

Кели кипна. Умът й затърси пипалцата и ги призова да дойдат. Не разполагаше с удобен ъгъл за нападение. Сребърното оръжие й се виждаше бляскаво и горещо, а гологлавата жена тръгна сре­щу нея.

- Наистина си се позапуснала - каза Нора, заобикаляйки един щанд. - Козметиката, между другото. Може би ти трябва и едно поло, за да прикриеш тази грозна гуша.

Момичето вампирче се зададе с подскоци откъм стълбите и за­стана близо до Кели.

- Майка и дъщеря на пазар. Колко мило. Имам сребърни бижу­та и много бих се радвала вие двечките да ги пробвате.

Нора се престори, че напада. Кели и пипалцето просто я зяпаха.

- Някога се страхувах. В тунела на метрото се страхувах от теб. Сега не ме е страх.

Нора откачи от шията си ултравиолетовата лампа и включи черната светлина. "Ултравиолетовите лъчи отблъснаха вампирите; пипалцето изръмжа и отстъпи на четири крака. Кели остана на мястото си и само се обърна, когато Нора започна да се отдале­чава от тях, пристъпвайки заднешком към стълбите. Използваше огледалата в помещението, за да проверява има ли някой зад гър­ба й. Така успя да види мъглявата фигура, която се стрелна откъм парапета.

Нора се завъртя и заби острието на меча в устата на момчето вампир. Прогарящото сребро го освободи на мига. Нора измъкна острието и веднага се обърна в очакване на нападение.

Кели и момичето пипалце си бяха отишли. Изчезнали, като че никога не бяха идвали тук.

- Нора!

Еф я викаше от долния етаж.

- Слизам! - провикна се тя в отговор и се спусна по дървените стъпала.

Еф я посрещна притеснен. Опасявал се бе от най-лошото. Видя лигавата бяла кръв по меча й.

- Добре ли си? - попита той.

Тя кимна и грабна някакво шалче от рафта да забърше меча си.

- Горе срещнах Кели. Праща много здраве.

Еф зяпаше меча.

- Успя ли да... ?

- За съжаление, не. Само едно от осиновените й малки чудо­вища.

- Да се махаме оттук.

Нора почти очакваше отвън да ги посрещне глутница вампи­ри. Но нямаше. Обикновени хора отиваха на работа или вкъщи, привели рамене заради дъжда.

- Как мина? - поинтересува се Нора.

- Той е гад. Истински мръсник.

- Мислиш ли, че се хвана?

Еф не посмя да я погледне в очите, когато каза:

- Да. Хвана се.

Той се оглеждаше за вампири, проверяваше страничните улич­ки.

- Къде отиваме? - попита Нора.

- Продължаваме да се движим.

Прекосиха Тридесет и шеста улица и Еф спря и се мушна под тентата на един затворен магазин. Вдигна очи и заоглежда през дъжда отсрещните покриви.

Високо от другата страна на улицата едно от пипалцата скача­ше от покрив на покрив. Проследяваше ги.

- Преследват ни. Хайде - каза Еф и двамата продължиха да крачат в опит да се слеят с минувачите. - Трябва да почакаме на­вън, докато се развидели.