Вечната нощ

Видението

Както винаги, от огъня излязоха фигурите от светлина. От изумление Еф не помръдна, докато приближаваха към него. Еди­ният го удари в слънчевия сплит. Еф се съпротивляваше, бореше се и това продължи цяла вечност. Втора фигура се включи в боя - обаче Ефраим Гудуедър не се предаде. Биеше се храбро, отчаяно, докато не съгледа отново лицето на Зак сред блясъка.

- Татко... - рече Зак и светлината пак избухна.

Ала този път Еф не се събуди. Досегашният образ отстъпи мяс­то на нов пейзаж. Мек ветрец полюшваше злачна зелена трева под топлото слънце.

Поле. Ферма.

Чисто, синьо небе. Перести облаци. Тучни дървета.

Еф вдигна длан да заслони очите си от слънцето и да вижда по-добре.

Проста къща. Малка, от червени тухли, с покрив от черни пло­чи. Къщата беше поне на петдесетина ярда от него, но той я стиг­на само с три крачки.

От комина се виеше дим и образуваше редица от съвършени, повтарящи се фигури. Ветрецът лъхна и заравни дима, та се пока­заха спретнати букви.

Димните букви се разсипаха, превърнаха се в пепел и се поне­соха към тревата. Еф се преви на две и прокара пръсти по стрък­четата, а когато погледна, видя, че са нарязани и от тях тече чер­вена кръв.

Четирикрил прозорец. Еф долепи лице до него и дъхна на стък­лото да го почисти.

Една жена със светлоруса коса седеше пред старата кухнен­ска маса. Пишеше в дебела книга с огромно блестящо сребристо перо, което топеше в мастилница, пълна с червена кръв.

Кели извърна леко глава. Не застана с лице към прозореца, но движението беше достатъчно Еф да разбере, че тя усеща присъст­вието му там. Стъклото пак се замъгли, ала когато Еф дъхна и го забърса, Кели си бе отишла.

Еф тръгна да обикаля къщата - търсеше друг прозорец или врата. Но тухлените стени бяха гладки и след една обиколка той дори не можа да намери стената с четирикрилия прозорец. Тух­лите потъмняха, станаха черни, а щом Еф се отдалечи от къщата, тя се превърна в замък. От прашинките пепел тревата бе почер­няла, стръкчетата бяха станали още по-остри и сега всяка стъпка режеше босите му нозе.

Пред слънцето премина крилата сянка, като на голяма хищна птица; зарея се и сетне отлетя далеч. Изгуби се в тъмнеещата трева.

От замъка излизаше фабричен комин, който бълваше черна пепел в небето и превръщаше ясния ден в злокобна нощ. Кели се появи на един от бастионите и Еф я повика.

- Тя не може да те чуе - рече му Фет.

Фет си беше с работния гащеризон и пушеше пура, обаче има­ше глава на плъх и червени очички.

Еф пак вдигна поглед към замъка и тогава русата коса на Кели се разнесе като дим. Сега жената стана гологлавата Нора. Тя из­чезна горе в замъка.

Трябва да се разделим. Нямаме много време - каза Фет, изва­ди пурата от устата си с човешка ръка и пусна кълбо сребристо- сив дим, който се разстла край тънките му черни мустаци.

Фет-плъхът притича до замъка и се бухна с главата напред в един процеп в основата; незнайно как провря масивното си тяло между двата черни камъка.

Сега на куличката най-отгоре на замъка застана някакъв мъж с риза със знакчето на „Сиърс“. Това беше Мат, приятелят на Кели приживе, първият заместител на Еф като баща на Зак и първи­ят вампир, когото Еф посече. Пред очите му Мат получи някакъв пристъп, стисна с ръце гърлото си. Гърчеше се, превиваше се, криеше лицето си и се мяташе... докато най-сетне свали ръце от главата си. Средните му пръсти се бяха удължили. Той се изправи, вече бе с поне шест инча по-висок. Господаря.

И тогава черното небе се отвори и плисна дъжд, ала капките му не плющяха. Звукът им беше нещо като „Татко“.

Еф се запрепъва, обърна се и хукна. Мъчеше се да превари дъ­жда по режещата трева, но капките го удряха на всяка стъпка и крещяха в ушите му „Татко! Татко! Татко!“

И всичко се проясни. Дъждът престана. Небето се превърна в алена черупка. Тревата изчезна и мръсната земя като океан отра­зи червенината на небето.

Отдалеч се зададе фигура. Скоро Еф успя да прецени размера й. Приличаше на човек, на мъж, но поне три пъти по-висок от Еф. Спря се на разстояние, но заради ръста изглеждаше, че е близо.

Наистина беше великан, ала съвършено съразмерен. Беше об­лечен или пък облян в сияен светъл нимб.

Еф опита да продума. Не се боеше от създанието. Само се уди- вляваше.

Нещо прошумоля зад гърба на гиганта. В миг се разпериха две широки сребърни крила, по-дълги от тялото. Повеят от движени­ето им побутна Еф назад. С отпуснати ръце архангелът - защото това можеше да е единствено архангел - размаха крила още два пъти и полетя.

Носеше се в небето, огромните крила вършеха цялата рабо­та, ръцете и краката бяха отпуснати. Летеше към Еф съвършено плавно и леко. Кацна пред него. От крилата му паднаха няколко сребърни пера и се забиха в червената земя. Едното се понесе към Еф и той го улови - стволът стана дръжка от слонова кост, а перу­шината - сребърно острие.

Архангелът се приведе към Еф. Лицето му беше скрито от светлия нимб. Светлината беше странно хладна, почти като мъглявина.

Архангелът спря поглед върху нещо зад Еф и той неохотно се обърна.

На ръба на една скала беше разположена една маса. Елдрич Палмър, ръководителят на корпорацията Стоунхарт, седеше об­лечен в неизменния си тъмен костюм, с червена лента със свасти­ка на десния ръкав. Ядеше с нож и вилица проснат върху порце­ланова чиния мъртъв плъх. Отдясно се зададе някакво петно - го­лям бял вълк тичаше към масата. Палмър дори не вдигна поглед.

Вълкът скочи към гърлото му, събори го от стола и го разкъса.

После поспря и погледна към Еф; и се втурна към него.

Еф не избяга, не вдигна меча. Вълкът забави ход. Изпод лапите му се разлетя кал. Кръвта на Палмър мърсеше снежно бялата му козина.

Еф позна очите на вълка. Това бяха очите на Ейбрахам Сетракян. Гласът също.

- Ashudagu-wah - рече вълкът.

Еф поклати неразбиращо глава и тогава една голяма ръка го грабна. Той усети размахването на крилата на архангела, докато се издигаше над червената пръст. Земята отдолу се свиваше и ме­неше. Приближиха голяма вода, после поеха надясно, над архипе­лаг от близко разположени един до друг острови. Архангелът се сниши и почна да се спуска право към един от хилядата острова.

Кацнаха в пуста падина, пълна с разкривени железа и тлееща стомана. Сред овъглените отломки бяха пръснати раздрани дре­хи и обгоряла хартия. Малкият остров явно беше епицентър на някаква катастрофа. Еф се обърна към архангела, ала той си бе отишъл. На негово място имаше врата. Най-обикновена врата. И на нея беше залепен надпис, изписан с черен меджик маркер, украсен с надгробни камъни, скелети и кръстове. Дело на детска ръка, надписът гласеше:

Еф знаеше тази врата и този надпис. Пресегна се, завъртя дръжката и пристъпи.

Леглото на Зак. Дневникът на Еф беше отгоре, но вместо в опърпаната подвързия, беше облечен в сребро.

Еф приседна на леглото, усети познатото хлътване и изскърц- ване на матрака. Отвори дневника и видя вътре пергаментовите страници на Occido Lumen - ръкописни и украсени с миниатюри.

А още по-чудно беше, че Еф четеше и разбираше латинския текст. Виждаше изящните водни знаци, които разкриваха още един текст отдолу.

Разбираше и него. В този миг Еф разбираше всичко.

- Ashudagu-wah.

Сякаш призован от произнасянето на думата, Господаря прис­тъпи през самотната врата. Отметна качулката от лицето си и дре­хите му се свлякоха; слънчевата светлина обгори кожата му и тя се напука и почерня. Под плътта на лицето му се гърчеха червеи.

Господаря искаше книгата. Еф се изправи. Перото в ръката му отново стана сребърен меч. Но вместо да нападне, той смени зах- вата и насочи острието право надолу, както пишеше в книгата.

И когато Господаря се хвърли към него, Еф заби сребърното острие в черната земя.

Първата ударна вълна пробяга по земята като кръг във вода. Последва избухване с божествена мощ, кълбо от ярка светлина, което унищожи Господаря и всичко около него. Остави само Еф, който втренчено гледаше ръцете си - ръцете, които бяха напра­вили това. Млади ръце, не неговите.

Докосна лицето си. Той вече не беше Еф.

Той беше Зак.