Вечната нощ

Корабът фаръл

Конят нападна. Следваше го диря от гъст черен дим и оранжев пламък.

Конят гореше.

Погълнато от огъня, гордото животно препускаше с устрем, породен не от болка, а от желание. През нощта, видим от миля, конят без ездач се носеше из пустата равнина към селото. Към човека, който го наблюдаваше.

Фет стоеше прикован от гледката. Знаеше, че конят идва за него. Очакваше го. Надяваше се да дойде.

Когато влезе в селото и се понесе към него с бързината на ог­нена стрела, конят проговори - естествено, в съня, той говореше - и рече: Жив съм.

Фет простена, когато горящият кон го връхлетя, и се събуди.

Лежеше на хълбок на койката в помещението за екипажа под фордека на люлеещ се кораб. Съдът се мяташе и клатушкаше и Фет се мяташе и клатушкаше заедно с него, а вещите наоколо бяха омотани и вързани здраво. Останалите легла бяха прибрани до стената. Сега почиваше само той.

Сънят - винаги еднакъв в основното - го преследваше още от младежките му години. Пламтящият кон с огнените подкови препуска към него от мрака на нощта и го пробужда точно преди сблъсъка. Страхът, който Фет чувстваше тогава, беше дълбок и плътен, детски страх.

Пресегна се за торбата си под койката. Торбата беше влажна - всичко на кораба беше влажно - но отгоре беше вързана добре и съдържанието й беше в безопасност.

Плавателният съд се наричаше Фаръл, голям риболовен кораб, използван за превоз на марихуана, което, да, още беше изгоден бизнес на черния пазар. Изминаваше последната отсечка от пътя си обратно от Исландия. Фет беше го наел срещу десетина леки оръжия и достатъчно муниции, за да могат да си прекарват тревата години напред. Морето беше една от малкото области на планетата практически извън обхвата на вампирите. Незаконните наркотици станаха невероятна рядкост при новите забрани и търговията се ограничи до домашно приготвени марихуана или метамфетамини. Екипажът въртеше и дребен страничен бизнес - караше домашно уиски и, при това плаване, няколко кашона първокачествена руска и исландска водка.

Мисията на Фет в Исландия беше двояка. Първата му задача беше да отиде в университета в Рейкявик. През седмиците и месеците след вампирската катастрофа, докато все още се свираше в тунела на метрото под река Хъдсън в очакване въздуха на повърхността отново да стане обитаем, Фет непрестанно разлистваше книгата, за която професор Ейбрахам Сетракян беше умрял. Книгата, която оцелелият от Холокоста ловец на вампири беше поверил подчертано и изключително на Фет.

Occido Lumen, което в приблизителен превод ще рече „Падна­лата светлина“. Четиристотин осемдесет и девет ръкописни стра­ници на пергамент, двадесет страници с миниатюри, подвърза­на с кожа и облечена с чисто и пропъждащо вампирите сребро. Книгата представляваше разказ за надигането на стригоите и се основаваше на древна сбирка глинени плочки от месопотамско време, открита в планините Загрос през 1508 година. Изписани с шумерско писмо и изключително крехки, плочиците оцелели по­вече от век и попаднали в ръцете на един френски равин, който тайно се заловил да ги разчете. Това станало повече от две столе­тия преди шумерското писмо да бъде разгадано от учените. Най- сетне равинът дарил своя илюстрован ръкопис на крал Луи XIV и незабавно бил хвърлен в затвора заради това си усилие.

Глинените плочици били разтрошени на прах по заповед на краля, а за ръкописа се приело, че е унищожен или загубен. Дър­жанката на краля, любителка на окултното, измъкнала Occido Lumen от една крипта в двореца през 1671 година и след това книгата сменяла многократно потайните си собственици, като придобила славата на прокълнат текст. Occido Lumen излязла наяве за кратко през 1823 и 1911 година и всеки път това съвпадало с плъзването на някоя загадъчна болест. После отново изчезвала. Текстът беше предложен на търг в Сотбис в Манхатън десетина дни след пристигането на Господаря и началото на вампирската зараза. Търгът беше спечелен с много труд от Сетракян с подкрепата на Древните и натрупаното от тях богатство.

Сетракян, университетски професор, който странеше от об­ществото след превръщането на любимата си съпруга и беше обсебен от преследването и унищожаването на стригоите, смяташе Occido Lumen за меродавен текст относно конспирацията на вам­пирите, която мъчеше земята през по-голямата част от историята на човешкия род. Публично, неговото положение в живота беше слязло до това на дребен собственик на заложна къща в икономически западнала част на Манхатън. Ала дълбоко зад скромната магазия той поддържаше арсенал от оръжия срещу вампирите и библиотека с древни свидетелства и наръчници за страховитата раса, събрани от разни краища на света през десетилетните му търсения. А желанието му да разкрие тайните, които се съдържат в Occido Lumen, беше толкова силно, че той в крайна сметка по­жертва живота си, за да попадне книгата в ръцете на Фет.

През онези дълги тъмни нощи в тунела под реката Хъдсън на Фет му хрумна, че Occido Lumen ще да е била предложена на търга от някого. Някой беше притежавал прокълнатата книга - обаче кой? Фет помисли, че може би продавачът знае нещо повече за силата и съдържанието на книгата. След като излязоха на повърхността, Фет усърдно работеше с тома с помощта на латински речник и с тежък труд превеждаше, доколкото можеше. При една екскурзия из опразнената сграда на Сотбис в Горен Ийст Сайд, Фет откри, че анонимният получател на прихода от продажбата на изключително рядката книга щял да бъде университетът в Рейкявик. Фет и Нора претеглиха плюсовете и минусите на едно пътешествие дотам и заедно решиха, че дългото плаване до Исландия е единственият им шанс да разкрият кой всъщност е предложил книгата на търг.

Но както Фет откри още с пристигането си, университетът беше вампирско гнездо. Надявал се беше, че Исландия може да е тръгнала по пътя на Обединеното кралство, което беше реагирало бързо на заразата - британците бяха взривили тунела под Ламанша и бяха изловили стригоите след избухването на заразата. Островите останаха почти без вампири и жителите им останаха хора, макар и напълно изолирани от останалата част от заразената планета.

Фет беше изчакал дневната светлина, за да претърси разграбените кабинети на администрацията с надеждата да проследи произхода на ьснигата. Узна, че самата университетска управа е предложила ръкописа на търг, а не е бил някой учен на работа тук, или пък друг определен продавач, както той бе очаквал. Кампусът беше изоставен и се оказа, че дългото пътуване е довело до задънена улица. Но все пак загубата не беше пълна. Защото на един рафт във факултета по египтология Фет откри прелюбопитен текст: стара, подвързана в кожа книга, отпечатана на френски език през 1920 година. На корицата й се четяха думите Sadum et Amurah. Последните думи, които Сетракян го бе помолил да запомни.

Фет взе текста със себе си. Ако че не знаеше и дума на френски.

Втората част от мисията му се оказа далеч по-плодоносна. В някакъв ранен момент на връзката си с наркотрафикантите, след като научи колко широк е обхватът на техните действия, Фет ги предизвика да му намерят ядрено оръжие. Искането му не беше толкова пресилено, колкото би могъл да си помисли някой. По- точно, в Съветския съюз, където стригоите се радваха на пълна власт, много от така наречените бомби в куфарче бяха откраднати от бивши офицери от КГБ и вървеше мълва, че могат да се закупят на черния пазар в Източна Европа - почти като нови. Усилията на Господаря да прочисти света от тези оръжия - за да не бъде унищожено мястото, от което той произхожда, така както той самият беше унищожил шестимата Древни - доказа на Фет и на останалите, че той наистина е уязвим. Също като при Древните, мястото на произхода на Господаря, същинският ключ към неговото премахване, беше закодирано в страниците на Occido Lumen. Фет предложи подходящата цена и разполагаше с нужното за целта сребро.

Трафикантите поразпитаха сред събратята си моряци с обещанието за голяма печалба в сребро. Фет се отнесе скептично, когато контрабандистите рекоха, че имат изненада за него, ала отчаяният човек би повярвал в какво ли не. На едно вулканично островче южно от Исландия се срещнаха със седемчленния украински екипаж на някаква бракувана яхта с шест различни из вънбордови двигателя. Капитанът беше младеж в средата на двадесетте си години, практически еднорък - лявата му ръка беше изсъхнала и завършваше с отвратителна лапа.

Оръжието съвсем не беше куфарче. Приличаше на малко буре или кофа за смет, увита в черен насмолен брезент и мрежа и препасана отстрани и през капака със зелени ремъци с катарами. Горе-долу три стъпки високо и две - широко. Фет лекичко опита да го вдигне. Тежеше над сто паунда.

- Сигурен ли си, че това нещо работи? - попита той.

Капитанът попочеса рижавата си брадица със здравата си ръка. Говореше развален английски с руски акцент.

- Казаха ми, че работи. Можеш да разбереш само по един начин. Липсва му чарк.

- Липсва му чарк ли? - рече Фет. - Нека позная. Плутоний. Или уран-233.

- Не. Горивото е вътре. Разрушителна способност един килотон. Липсва му детонатор. - Посочи едно кълбо жици в горната част на оръжието и сви рамене. - Всичко останало е добро.

Експлозивната сила от един килотон за ядреното оръжие се равнява на тази на хиляда тона тротил. Ударна вълна от половин миля, разрушаваща стомана.

- Ще ми се да знам как го намери - каза Фет.

- Ще ми се да знам за какво ти трябва - отвърна капитанът. - Най-добре всички да си пазим тайните.

- Така е честно.

Капитанът накара един моряк да помогне на Фет да натовари бомбата на Фаръл. Фет отвори скривалището под борда, където държеше среброто. Стригоите бяха наклонни да събират всяко късче сребро, така както събираха и обезвреждаха ядрените оръжия. В резултат стойността на това пагубно за вампирите вещество се покачи драстично.

Когато сделката беше сключена и покрай това екипажите размениха бутилки водка срещу кесии тютюн, наляха питиета в малки чашки.

- Украинец? - попита капитанът, щом преглътна питието.

Фет кимна.

- Как позна?

- Приличаш на хората от моето село, отпреди да изчезне.

- Селото изчезна? - попита Фет.

Младият капитан кимна.

Чернобил - уточни той и вдигна съсухрената си ръка.

Сега Фет хвърли поглед към бомбата, привързана за стената с еластично въже. Нямаше мигащи светлинки, нямаше тиктакане. Заспало оръжие, което очакваше активиране. Дали не беше заме­нил среброто за варел, пълен с боклук? Фет не мислеше така. Той вярваше, че украинският контрабандист проучва снабдителите си, пък и трябва да продължи бизнеса си с наркотрафикантите.

Фет бе развълнуван. Дори изпитваше увереност. Беше като да държи заредена пушка, обаче без спусък. Трябваше му само дето­натор.

Фет беше видял със собствените си очи как група вампири разкопават един геологично активен участък с гейзери край Рейкявик, наречен Черното езеро. Това доказваше, че Господаря не знае къде точно се намира мястото на неговия произход - не мястото, където е роден, а калта, от която за пръв път се е надигнал във вид на вампир.

Тайната на това място се съдържаше в Occido Lumen. Фет трябваше да стори едно нещо, което още не беше успял: сам да дешифрира книгата и да го намери. Да приличаше Occido Lumen по­вече на точен наръчник за изтребване на вампири, Фет щеше да съумее да следва инструкциите. Книгата обаче бе пълна с налудничави изображения, странни алегории и съмнителни твърдения. Чертаеше пътя назад през човешката история, направлявана не от ръката на съдбата, а от свръхестествената хватка на Древните. Текстът го объркваше, объркваше и останалите. Ето тук най-много му липсваше успокояващото богатство на знанията на стария професор. Без него Occido Lumen бе за тях точно толкова полезна, колкото и ядрената бомба без детонатора.

Но и това беше някакъв напредък. Неизтощимият ентусиазъм на Фет го накара да се качи на палубата. Улови се за релинга и заг­леда развълнувания океан. Тази вечер ръмеше солен всепроникващ дъждец; нямаше силни валежи. Изменената атмосфера беше направила корабоплаването по-опасно, времето в морето беше по-непредсказуемо. Корабът се движеше през ято медузи. Медузите бяха превзели по-голямата част от открития океан, ядяха хайвера и блокираха и малкото слънчева светлина. Понякога се носеха на рояци с ширина от по няколко мили и закриваха водната повърхност като коричка на пудинг.

Плаваха на десетина мили от брега на Ню Бедфорд, Масачузетс, което припомни на Фет едно от по-интересните сведения в работните бележки на Сетракян, събрани и оставени от него заедно с Occido Lumen. Старият професор предаваше един раз­каз за флотилията на Уинтроп от 1630 година, която прекосила Атлантика десет години след Мейфлауър и довела втората вълна пилигрими в Новия свят. Един от корабите, Хоупуел, докарал три неназовани товара, затворени в хубави дърворезбовани сандъци. След като пристанали в Сейлъм, Масачузетс, и после се преместили в Бостън (заради обилието на питейна вода там), условията за заселниците станали жестоки. Двеста от тях били загубени през първата година, като гибелта им била приписана на болест, ала истинската причина била друга: те станали жертва на Древните, след като неволно пренесли стригоите в Новия свят.

Смъртта на Сетракян остави у Фет огромна празнота. Липсваха му скъпоценните мъдри съвети, както и компанията на ста­реца, но най-много му липсваше неговият ум. Убийството му не беше просто смърт, а съдбоносен удар върху бъдещето на човешкия род - и това не беше преувеличение. Излагайки се на голям риск, Сетракян им бе дал тази свещена книга, Occido Lumen, но не и начина, по който да я разшифроват. Освен книгата, Фет из­следваше и страниците, и подвързаните с кожа бележници, които съдържаха дълбоките херметически размишления на стареца и тук-там дребните му домакински наблюдения, списъци за бакалски стоки и сметки.

Фет отгърна френската книга и не можа да разбере нищичко и от нея - това не беше изненада. Но някои от красивите гравюри бяха доста показателни - на една от илюстрациите, заемаща цяла страница, Фет видя нарисувани един стар човек и жена му, които бягаха от град, обхванат от свещен огън, а жената се превръщаше в прах. Даже и той знаеше тази история... [2]

- Лот... - каза Фет. Няколко страници по-напред беше видял друга илюстрация: старият мъж бранеше две болезнено красиви крилати създания - изпратените от Бог архангели. Фет набързо затвори книгата и погледна корицата. Sadum et Amurah.

- Содом и Гомор - рече той. - Садум и Амура са Содом и Гомор... - И изведнъж почувства, че е овладял френския език. Спомни си една илюстрация от Occido Lumen, почти идентична с тази във френската книга. Не като стил или сложност, а като съ­държание. Лот брани архангелите от мъжете, които търсят да ги познаят.

Намеците бяха налице, но Фет общо взето не можеше да ги използва. Дори дланите му, едри и груби като бейзболни ръкавици, изглеждаха съвършено непригодни да боравят с Occido Lumen. Защо Сетракян беше го предпочел пред Еф за пазител на книгата? Еф беше по-умен, несъмнено, много по-начетен. По дяволите, той вероятно владееше и шибания френски. Но Сетракян знаеше, че Фет би умрял, преди да допусне книгата да попадне в ръцете на Господаря. Сетракян познаваше Фет добре. И го обичаше - търпелив и грижлив като стар баща. Твърд, но съчувстващ, Сетракян никога не накара Фет да се мисли за прекалено тромав или неосведомен; тъкмо обратното - той обясняваше всичко с голямо внимание и търпение и караше Фет да се чувства част от нещо. Накара го да се почувства на място.

Емоционалната празнота в живота на Фет беше запълнена по най-неочакван начин. Когато Еф започна да става все по-нестаби- лен и вманиачен, което започна още в първите дни в тунела и се засили, след като излязоха на повърхността, Нора взе да се опира повече на Фет, да му се доверява, да му дава утеха и да я търси от него. С времето Фет научи как да откликва. Започна да се възхи­щава на твърдостта на Нора пред лицето на такова смазващо отчаяние; толкова други се бяха предали или на безнадеждността, или на лудостта, или пък, подобно на Еф, бяха допуснали отча­янието да ги промени. Нора Мартинес явно беше видяла нещо у Фет - може би същото като стария професор - едно първич- но благородство, по-прилично на това на някое товарно добиче, отколкото на човек, нещо, което самият Фет не осъзнаваше дос­коро. И ако това негово качество - издръжливост, решителност, безкомпромисност, каквото и да е - го правеше по някакъв начин по-привлекателен за Нора при сегашните крайно тежки обстоятелства, толкова по-добре, смяташе той.

От уважение към Еф, Фет устояваше на това обвързване, отричаше и собствените си чувства, и тези на Нора. Но взаимното им привличане сега беше по-видимо. В последния ден, преди да замине, Фет беше опрял крака си до този на Нора. Обикновен жест, от всяка гледна точка, но не и за човек като Фет. Той беше едър мъж, но невероятно внимателен по отношение на личното си пространство; нито търсеше, нито допускаше то да бъде на­рушено. Държеше се настрани и се чувстваше крайно неловко от повечето човешки контакти - но коляното на Нора се притиска­ше о неговото и сърцето му препускаше. Препускаше с надежда, защото му мина през ума: Тя стои. Тя не се отмества...

Помолила го беше да внимава, да се пази, а в очите й имаше сълзи. Искрени сълзи, докато го гледаше как тръгва.

Досега никой никога не беше плакал за Фет.