Вечната нощ

Лагерът „Свобода"

Острият звук на свирката събуди доктор Нора Мартинес. Лежеше плътно обгърната в брезентов хамак, окачен на тавана. За да излезе, трябваше да се изсули изпод одеялото с краката напред и да се изтърси долу.

Когато се изправи, веднага усети, че нещо не е наред. Завъртя глава. Твърде лека. Мигновено докосна скалпа си.

Гол. Съвсем гол. Това я стъписа. Нора нямаше много суети, но беше благословена с разкошна коса и я носеше дълга, макар това да не беше практичен избор поради работата й като епидемиолог. Стисна главата си, като че се бореше с остър пристъп на мигрена. Никога не беше усещала голата й плът. По лицето й се затъркаля­ха сълзи и тя изведнъж се почувства по-малка и някак истински отслабена. С обръсването на косата бяха отнели и част от силата на Нора.

Но нестабилността не се дължеше само на това. Чувстваше се отпаднала, трудно пазеше равновесие. След смущаващата про­цедура по приемането в лагера и съответната тревожност Нора се чудеше как изобщо е могла да спи. Всъщност, спомни си, че беше решила да остане будна, за да научи възможно най-много за карантинната зона, преди да я прехвърлят при обитателите на лагера с абсурдното име „Свобода.“

Но гадният вкус в устата - все едно я бяха задушили с мръсен чорап - подсказа на Нора, че е била упоена. Бяха й дали бутилка питейна вода - явно с добавен наркотик.

У нея се надигна гняв, отчасти насочен към Еф. Непродуктив­но. Затова се съсредоточи върху Фет, закопня за него. Беше почти сигурна, че няма повече да види нито един от двамата. Не и ако не намери начин да се измъкне от това място.

Вампирите, които управляваха лагера - или по-точно, човеци­те колаборационисти, служители на „Стоунхарт груп“ - разумно бяха наложили карантина за новопостъпилите. В подобен лагер лесно можеше да пламне някоя инфекциозна болест с потенциала да изтреби обитателите, безценните източници на кръв.

През брезентовите завеси на вратата влезе една жена. Облече­на беше в стоманеносив гащеризон - същия цвят и безформена кройка като нориния. Нора си спомни лицето на жената от вче­ра. Ужасяващо слаба с кожа като избелял пергамент и бръчици край очите и устата. Тъмната й коса беше ниско остригана, скоро трябваше да си обръсне главата. При все това жената изглеждаше бодра по някаква причина, която Нора не можеше да отгатне. За­дължението й явно беше на нещо като лагерна майка. Наричаше се Сали.

Както и предния ден, Нора я попита:

- Къде е майка ми?

Сали я дари с образцова чиновническа усмивка - търпелива, обезоръжаваща.

- Как спахте, госпожице Родригес?

При приемането в лагера Нора беше дала това име, понеже ис­тинското със сигурност беше в списъка на наблюдаваните лица заради връзката с Еф.

- Спах съвсем добре. Благодарение на успокоителното във во­дата. Попитах къде е майка ми.

- Според мен е прехвърлена в „Залез“, което е нещо като общ­ност за активна почивка към този лагер. Това е обичайна проце­дура.

- Къде се намира? Искам да я видя.

- Това е обособена част от лагера. Предполагам, че в опреде­лен момент е възможно да я посетите, но не и сега.

- Покажете ми. Покажете ми къде.

- Мога да Ви покажа входа, обаче... никога не съм влизала.

- Лъжете ме. Или пък наистина вярвате в това. Което означава, че лъжете себе си.

Сали беше просто служител, вестоносец. Нора разбираше, че тя не се старае умишлено да я подведе, а само повтаря каквото й е било казано. Вероятно нямаше идея, не беше способна да запо- дозре, че този „Залез“ може и да не е това, за което го представят.

- Моля, изслушайте ме - трескаво заговори Нора. - Майка ми не е добре. Тя е болна и объркана. Страда от болестта на Алцхай- мер.

- Убедена съм, че ще получи добри грижи...

- Ще бъде умъртвена. Без ни най-малко забавяне. Вече е твър­де възрастна, за да имат полза от нея. Обаче тя е болна, в паника, има нужда да види познато лице. Разбирате ли? Само искам да я видя. За последен път.

Лъжеше, естествено. Нора искаше и двете да избягат бързо от­тук. Но първо трябваше да я намери.

- Вие сте човек. Как можете да вършите това, как?

Сали се пресегна и стисна лявата ръка на Нора - успокоител­но, но механично.

- Тя наистина е на по-добро място, госпожице Родригес. Въз­растните получават порциони, които са достатъчни за поддържа­нето на здравето им, а от тях не се изисква да произвеждат нищо в замяна. Честно казано, завиждам им.

- Нима вярвате на това? - изуми се Нора.

- Баща ми е там.

Нора я стисна за ръката.

- Не искате ли да го видите? Покажете ми къде е.

Сали беше самата симпатия - до такава степен, че на Нора й се прииска да я зашлеви.

- Знам, че раздялата е трудна. А сега трябва да се съсредоточи­те върху това да се погрижите добре за самата себе си.

- С какво ме упоихте?

Съчувствието се отцеди от усмивката на Сали и беше замене­но от загриженост - може би загриженост за здравия разум на Нора, за бъдещата й продуктивност като обитател на лагера.

- Аз нямам достъп до медикаменти.

- А Вас дрогират ли?

Сали не предложи мнение по репликата на Нора.

- Карантината свърши - рече тя. - Сега ще бъдете част от об­щото население на лагера и аз трябва да Ви разведа наоколо, да Ви помогна да се аклиматизирате.

Сали я преведе през малка буферна зона на открито, по пътека под промазан брезент, който да ги пази от дъжда. Нора вдигна по­глед към небето - поредната беззвездна нощ. Сали носеше доку­менти за човека на пропускателния пункт - мъж на петдесетина години с бяла лекарска престилка върху сивия гащеризон. Пре­листи формулярите, огледа Нора като митничар и ги пропусна да минат.

Дъждът ги намери въпреки заслона и заплющя по краката им. Нора носеше болнични гумени чехли с пореста подметка. Сали беше обута в удобни, макар и подгизнали, маратонки „Сокони“.

Настланата с чакъл пътека стигаше до широка кръгова алея около издигнат наблюдателен пост, който приличаше на куличка на спасител на плаж. Кръговата алея беше нещо като главна, от която излизаха другите пътеки. Наблизо се редяха дълги и ниски сгради с вид на складове, а в далечината се мержелееха нещо като фабрики. Нямаше пътепоказатели, само стрелки от бял камък, вкопани в калта. За да могат хората да се ориентират, пътеките бяха белязани с нисковатови лампи.

Няколко вампира стояха като стражи в кръга. Нора се удържа да не потрепери при вида им. Бяха напълно изложени на стихии­те - голата им бледа кожа не беше покрита с никакви дрехи, но не личеше да им е неудобно; черният дъжд биеше по голите им глави и рамене и се стичаше по прозрачната им плът. С неподвижно от­пуснати ръце стригоите наблюдаваха преминаването на хората с мрачно безразличие. Те бяха едновременно полицаи, кучета-па- зачи и наблюдателни камери.

- Охраната налага режим и всичко върви много подредено - каза Сали, доловила страха и напрежението на Нора. - Всъщност, има съвсем малко инциденти.

- Съпротива от страна на хората?

- Разни нарушения - отвърна Сали, изненадана от предполо­жението.

Кожата на Нора настръхна от това, че е толкова близо до вам­пири, а не разполага с никакво сребърно острие, с което да се защити. И те я усетиха. Жилата затропаха тихо по небцата им, докато душеха из въздуха, доловили мириса на адреналин.

Сали побутна Нора, за да побързат.

- Не можем да се бавим тук. Не е позволено.

Нора усещаше как черно-червените очи на стражите ги про­следяват. Сали я поведе по дълга алея покрай приличните на скла­дове сгради. Нора премери на око загражденията - вериги с ока­чени оранжеви противоураганни мрежи, които запречваха погле­да извън лагера. Отгоре преградите бяха наклонени под ъгъл от четиридесет и пет градуса и излизаха извън полезрението й, но на няколко места тя зърна намотки бодлива тел, които стърчаха като лизнато на коса. Трябваше да намери друг път за бягство.

Оттатък видя голите върхове на далечни дървета. Вече знаеше, че се намира извън града. Говореше се за голям лагер северно от Манхатън и два по-малки: на Лонг Айлънд и в северната част на Ню Джърси. Докараха Нора тук с качулка на главата, а и тя беше твърде притеснена и угрижена за майка си, за да мисли и за това колко време е пътувала.

Сали отведе Нора до една плъзгаща се порта от мрежа, висо­ка дванадесет стъпки и поне толкова широка. Беше заключена, а вътре в будка стояха две жени пазачки, които кимнаха свойски на Сали и с общи усилия отключиха портата и я побутнаха, колкото новодошлите да влязат.

Зад вратата имаше голяма сграда - нещо като уютна на вид болница. Зад нея се редяха десетки бунгала като в спретнат парк за каравани.

Влязоха в просторното общо помещение на главната сграда. То изглеждаше като кръстоска между натоварена чакалня и днев­ната на студентско общежитие. По телевизията вървеше стар епизод на „Фрейзиър“ и записаният смях на публиката звънтеше фалшиво. Сякаш безгрижните хора от миналото се подиграваха със сегашните.

Наоколо, в кресла в пастелни цветове, седяха десетина жени в чисти и бели гащеризони, още по-бели в сравнение с убития сив цвят на дрехите на Сали и Нора. Коремите им бяха видимо изду­ти - всяка от жените беше във второто или третото тримесечие на бременността. И друго - бяха ги оставили с коси, гъсти и лъс­кави от хормоните.

А после Нора видя плода. Една от жените хапваше крехка, сочна праскова, чиято вътрешност беше прорязана от червени жил­ки. Устата на Нора се напълни със слюнка. Единствените прес­ни плодове, които беше вкусвала от повече от година насам бяха спаружените ябълки от едно умиращо дърво в някаква градина в Грийнич вилидж. Почистила беше загнилите места с ножче и каквото остана, приличаше повече на огризка.

Явно желанието се беше изписало на лицето й, защото бремен­ната жена отклони неловко поглед, когато срещна очите на Нора.

- Какво е това?

- Родилната сграда - отговори Сали. - Тук бременните си по­чиват и раждат. Бунгалата отвън са сред най-хубавите и най-уединените жилища в целия комплекс.

- А тя откъде - сниши глас Нора - е взела плода?

- Бременните получават и най-добрата храна. И са освободени от вземането на кръв за периода на бременността и кърменето.

Здрави бебета. Вампирите трябваше да множат расата и източ­ниците на кръв.

- Вие сте сред щастливците - продължи Сали, - двадесетте процента от населението с В-положителна кръвна група.

Нора, разбира се, знаеше кръвната си група. В-положителните роби бяха по-равни сред равните. За награда ги интернираха в лагери, редовно им точеха кръв и ги заплождаха насилствено.

- Как могат да раждат деца в този свят? В така наречения ла­гер? В плен?

Сали, изглежда, или се притесняваше за Нора, или се срамува­ше от нея.

- С времето може би ще установите, че раждането е едно от малкото неща тук, заради които си струва да се живее, госпожице Родригес. Няколко седмици в лагера и ще се чувствате по-иначе. Кой знае? Може би дори ще мечтаете за раждане. - Сали нави си­вия си ръкав и разкри кръгли белези, които приличаха на ужасни ужилвания от оса, и оцветяваха кожата й в лилаво или кафяво. - По една пинта на всеки пет дни.

- Вижте, не исках да Ви обидя, просто...

- Както знаете, аз се старая да Ви помагам тук. Вие още сте млада. Имате възможности. Можете да заченете, да родите. Да устроите живота си в този лагер. Някои нямаме този... късмет.

За миг Нора помисли от гледната точка на Сали. Разбираше, че кръвозагубата и недохранването са отслабили и нея, и всички ос­танали, унищожили са желанието им за борба. Разбираше нати­ска на отчаянието, непрестанно завръщащата се безнадеждност - и как възможността за раждане се оказваше единствен източник на надежда и гордост.

- А понеже намирате това твърде безвкусно - продължи Сали, - може да оцените по достойнство това да сте сегрегирана от другата раса в продължение на месеци.

Нора поиска да се увери, че е разбрала правилно.

- Сегрегирана? В родилното няма вампири? - Тя се озърна и забеляза, че наистина няма. - Защо няма?

- Не знам. Това е строго правило. Те не се допускат тук.

- Правило? - Нора се мъчеше да види смисъла в това. - Бре­менните ли са тези, които трябва да бъдат сегрегирани от вампи­рите, или обратното?

- Казах Ви, не знам.

Разнесе се звук, приличен на звънец на врата, и жените остави­ха своите плодове или четива и се надигнаха от местата си.

- Какво е това? - попита Нора.

Сали също се беше поизправила.

- Директорът на лагера. Горещо Ви съветвам да се държите възможно най-добре.

Всъщност се озърташе за скривалище, за изход. Твърде къс- но. Пристигнаха група служители от лагера - хора, бюрократи, в обикновени костюми, а не гащеризони. Минаха в средата на по­мещението и огледаха обитателките с едва прикривана погнуса. На Нора й се стори, че посещението е проверка, при това вне­запна.

След началниците вървяха два огромни вампира, по чиито ръце и вратове още личаха татуировките от времената, когато са били човеци. Някога осъдени престъпници, заключи Нора, а сега охранители от по-горна ръка в тази фабрика за кръв. Двамата но­сеха черни чадъри, от които капеше вода. Това се видя странно на Нора - вампирите не се пазеха от дъжд - но после влезе още един човек, явно директорът на лагера. Беше облечен в бляскав, чист, ослепително бял костюм. Току-що изпран. Най-чистата дреха, която Нора беше виждала през последните месеци. Татуираните вампири бяха телохранители на директора на лагера.

Той беше възрастен човек. Кипреше се със спретнати бели мустачки и остра брадичка, с които приличаше на престарял дявол. При вида му Нора едва не се задуши. Видя медалите на гърдите на белия костюм, подобаващ на адмирал от военноморските сили.

Нора зяпна невярващо. Откритият й удивен поглед незабавно привлече вниманието на мъжа и вече беше твърде късно тя да се извърне.

Видя по лицето му, че я е разпознал и по тялото й като треска плъзна неприятно усещане.

Мъжът спря, очите му се окръглиха също тъй невярващо, по­сле се врътна на пета и пристъпи към нея. Татуираните вампири го последваха. Старецът приближи Нора, уловил ръце зад гърба си, а изразът на недоверие премина в лукава усмивчица.

Това беше доктор Евърет Барнс, някогашният директор на Центъра за контрол и превенция на заразните болести. Начални­кът на Нора. Сега, близо две години след падането на правител­ството, още упорстваше да носи униформата, която символизи­раше началото на ЦКПЗБ като част от военноморските сили на САЩ.

- Доктор Мартинес - продума той с провлечения си южняшки говор. - Нора... Е, това наистина е крайно приятна изненада.