Вечната нощ

Под университета „Колумбия"

За „Колумбия“ Гюс знаеше, че е училище за големи клечки. Много сгради, щура скъпотия, мучо мерки за сигурност и каме­ри. Едно време се беше натъквал на някои студентчета, които се мъчеха да се слеят с квартала - някои по неразбираеми за него социални причини, други пък с по-незаконни цели. Тях той разби­раше отлично. Самият университет обаче - извехтелият кампус на Морнингсайд хайтс с всичките му сгради - тогава не заслужа­ваше времето на Гюс.

А сега беше негова база, главна квартира, дом. Нищо не мо­жеше да накара мексиканския гангстер да напусне територията си; той по-скоро би вдигнал всичко във въздуха, преди това да се случи. Когато саботажите и ловът на Гюс намаляха като коли­чество и станаха по-организирани, той затърси постоянна база. Наистина му трябваше. В откачения нов свят беше трудно да си ефективен. Работата му стана денонощна, без почивка. При това всеки следващ удар носеше все по-малко. Полицията, пожарната, здравеопазването, пътната полиция - всичко беше под контрола на вампирите. Когато се разтърси из старата си територия в Харлем за място, където да се установи, Гюс влезе във връзка с Бруно Рамос и Хоакин Сото. Те също бяха от бандата Ла Мугре; после също станаха саботьори.

Бруно си беше дебел - не можеше да се опише инак - отхра­нен главно с читос и бира. Хоакин пък беше слаб и жилав. Готини, татуирани, много нахакани. Братя на Гюс. Биха умрели за него. С готовност.

Хоакин беше лежал в затвора с Гюс. Бяха съкилийници. Гюс лежа шестнадесет месеца. Пазеха си взаимно гърба. А Хоакин из­кара и доста време в карцера, задето с лакът изби зъбите на един от пазачите, грамаден черен тип на име Раул. Ама че смотано име за човек без зъби, Раул. След идването на вампирите - някои му викаха Падението - Гюс пак се събра с Хоакин. Това стана при плячкосването на някакъв магазин за електроника. Хоакин и Бру­но му помогнаха да отнесе един голям плазмен телевизор и ка­шон с видеоигри.

Заедно проникнаха в университета и откриха, че е съвсем сла­бо заразен. Прозорците и вратите бяха затворени с ламарина, помещенията бяха разграбени и замърсени с амонячни изпраж­нения. Всички студенти се бяха омели рано в опит да напуснат града и да се приберат по домовете си. Според Хоакин не бяха стигнали далече.

Докато претърсваха изоставените сгради, откриха цяла сис­тема тунели под тях. От някаква книга в приемния офис Хоакин узна, че кампусът бил построен на мястото на лудница от деветна­десети век. Архитектите на университета съборили всички бол­нични сгради без една и почнали да строят върху техните основи. Много от свързващите тунели бяха използвани за обслужване - километри кабели и тръби на парното, които кондензираха горе­ща влага. С годините някои тунели бяха запечатани с дъски или нещо друго, за да не пострадат разни търсачи на силни усещания от студентите.

Тримата проучиха и присвоиха голяма част от подземната мрежа, която свързваше почти всичките седемдесет и една сгра­ди на университета, разположени между Броудуей и Амстердам в Горен Уест сайд. По-далечните си останаха непроучени по прос­тата причина, че нито денем, нито нощем имаше време и за лов на вампири, и за насаждане на хаос из Манхатън, и за прочистване на плесенясали тунели.

Гюс си беше заформил гнездо в главната част на университе­та. Владенията му започваха под единствената запазена сграда на старата лудница, Бюъл хол; продължаваха под мемориалната библиотека Лоу и под Кент хол и завършваха под Филосъфи хол. Пред тази сграда се мъдреше бронзовата статуя на някакъв гол тип, който просто така си седеше и мислеше.

От тунелите се получи готино свърталище, същинска разбой­ническа бърлога. Спирането на парното позволи на Гюс да на­влезе в места, където почти никой не беше ходил повече от сто години. Коравите черни влакна, които стърчаха от цепнатини в стените на подземията, бяха истински конски косми, използвани за укрепване на хоросана. Тези забравени тунели го отведоха до още по-дълбоко, влажно подземие, където имаше железни клетки.

Изолаторът на лудницата. Където затваряли най-големите от- качалки. Не че имаше оковани във вериги скелети или нещо по- добно, обаче Гюс и хората му намериха драскотини по камъните, все едно някой беше драл с нокти. Не се искаше много фантазия, за да доловиш призрачното ехо на зловещите, сърцераздирателни писъци от миналото.

Тук я държеше. Неговата madre. В една желязна клетка, осем на шест. Металните пръти от пода до тавана затваряха полукръг в ъгъла на мазето. Гюс беше оковал ръцете й зад гърба й с някакви яки белезници, които намери под масата в съседна килия. Няма­ше ключ за тях. Главата й беше покрита с черен мотоциклетистки шлем, доста очукан по краищата, понеже в първите месеци на пленничеството си тя все блъскаше по железните пръти. Гюс беше залепил долната му част за шията със суперздраво лепило. Само така можеше със сигурност да задържи вътре вампирско- то жило. За нейната собствена безопасност. Освен това шлемът покриваше и растящата пуешка гуша, при вида на която на Гюс направо му призляваше. Вместо прозрачния пластмасов визьор беше прикачил с панти лист боядисана в черно ламарина, заклю­чен с катинар. Подплатил беше дебело с памук шлема отвътре за пълна звукоизолация.

Затова тя не можеше нито да вижда, нито да чува. Ала влезе­ше ли Гюс в килията, черният шлем се извръщаше и го следеше. Тя усещаше стъпките му и като че наблюдаваше движенията му из помещението. Гъргореше и скимтеше, застанала в средата на клетката. Голото й старо вампирско тяло беше посивяло от сто­летния прах в подземието. Веднъж Гюс беше пробвал да я пообле- че - провираше през прътите първо престилки и горни дрехи, по­сле одеяла, но те все падаха. Тя нямаше нужда от дрехи, нямаше усещане за приличие. Ходилата й бяха покрити с мазоли, дебели като подметката на обуща за тенис. Насекоми и въшки пъплеха необезпокоявани по цялото й тяло. Краката й бяха мръсни, по­тъмнели от изпражнения. По бледите й, осеяни с вени, бедра и прасци вървяха кафяви цепнатини.

Преди много месеци, когато битките в тунела под река Хъдсън свършиха и въздухът се поизчисти, Гюс се беше отделил от група­та. Отчасти защото си беше такъв по характер, но преди всичко заради майка си. Знаеше, че тя скоро ще го намери - беше един­ственият й Близък - и се подготви за нейното идване. Когато тя дойде, Гюс я повали, закри главата й с качулка и плътно я овърза. Тя се бореше с него с изключителна вампирска сила, обаче Гюс успя да й наложи шлема, за да изолира главата и жилото. После я окова и я замъкна за врата до този затвор. Нейният нов дом.

Гюс се пресегна през прътите и отвори визьора на шлема. Мъртвите й черни очи, обрамчени в алено, го гледаха лудо, без­душно и гладно. Винаги, когато ги разкриеше, той усещаше ней­ното желание да освободи жилото. Понякога, когато тя упорст­ваше, от всички цепнатини в шлема се процеждаше тлъста лига.

По време на своето съжителство Бруно, Хоакин и Гюс създа­доха нещо като голямо, макар и непълно семейство. Бруно винаги беше темпераментен и по някаква причина успяваше да лази по нервите и на Гюс, и на Хоакин. Деляха всички домакински задъл­жения, обаче само Гюс имаше правото да общува пряко с май­ката. Всяка седмица я миеше от главата до петите и поддържаше клетката чиста и суха, доколкото това беше във възможностите на което и да е човешко същество.

Очуканият шлем й придаваше вид на машина, на някакъв пре­въртял робот или андроид. Бруно се сети за един гаден стар филм, който беше гледал по телевизията късно през нощта, „Роботът- чудовище“. Във филма главното същество имаше стоманен шлем и грозно маймуноподобно тяло. Така гледаше той на двамата Елисалде, син и майка: Густаво срещу Робота-Чудовище.

Гюс измъкна от якето си джобно ножче и отвори сребърното му острие. Очите на майка му го следяха внимателно, като очи на пленен звяр. Нави левия ръкав и протегна двете си ръце през железните пръти, над главата на майка си. Мъртвите й очи не се отместваха от среброто. Гюс направи къс, по-малък от половин инч, срез в лявата си предмишница. От раната бликна гъста чер­вена кръв. Изви ръка. Кръвта се стече по китката му и в шлема.

Наблюдаваше очите й, докато скритите в шлема уста и жило работеха и поглъщаха кръвта.

Даде й около чашка от кръвта си и прибра ръце от клетката. Отиде до една масичка в другия край на килията, откъсна парче хартия от дебела кафява кухненска ролка и притисна здраво рана­та. После я затвори с лепило за рани - тубичката вече беше почти напълно изцедена. Дръпна бебешка мокра кърпичка от кутията и изтри петната от кръв по ръката. Цялата му лява предмишница беше покрита с такива белези, в добавка към бездруго впечатляващо нашареното му тяло. Докато хранеше майка си, той отваряше отново и отново едни и същи рани и изписваше върху плътта си думата MADRE.

- Намерих ти музика, мамо - рече Гюс и измъкна няколко очу­кани и опърлени компактдиска. - От любимите ти. Лос Панчос, Лос Трес Асес, Хавиер Солис...

Погледна вампира в средата на клетката - как се гощаваше с кръвта на своя син. И се помъчи да си спомни жената, която го беше отгледала. Самотната майка, чийто съпруг рядко се вясваше и тя от време на време си намираше приятел. Даваше винаги най- доброто от себе си за Гюс. То не винаги беше правилното, но това можеше тя. Загубила беше битката за попечителство, но не в пол­за на бащата, а в полза на улицата. Гюс беше възпитаник на бари- ото[10]. Подражаваше на поведението, което виждаше на улицата, а не от страна на майка си. Имаше толкова много неща, за които сега съжаляваше, но не можеше да промени. Предпочиташе да си спомня ранните години. Как тя се грижи за него, как промива раните му след някое сбиване. Как, дори когато е най-ядосана, в очите й има нежност и любов.

Всичко това беше свършило. Беше изчезнало.

Когато беше жива, Гюс не я уважаваше. Защо ли го правеше сега, когато тя беше немъртва? Гюс не знаеше отговора на този въпрос. Той не разбираше силите, които го движеха. Знаеше само, че посещенията при нея - такава, каквато стана - и храненето й с кръв, го изпълваха със сила. Желанието за мъст го подлудяваше.

Вкара един от дисковете в луксозната стерео-уредба, която беше задигнал от кола, пълна с трупове. Свърза няколко усил­вателя от различни марки и успя да докара добър звук. Хавиер Солис запя No te doy la libertad[11], гневно и меланхолично болеро, което зловещо подобаваше на техния случай.

- Харесва ли ти, Madrel - попита Гюс, макар отлично да знае­ше, че това е поредният монолог. - Помниш ли я?

Гюс се върна при клетката. Бръкна да затвори шлема и да я пра­ти обратно в тъмнината, когато видя нещо да се променя в очите й. Нещо да идва в тях.

Виждал го бе и преди. Знаеше какво означава.

Гласът - не на неговата майка - отекна в ума му.

- Усещам вкуса ти, момче - рече Господаря. - Вкусвам кръвта ти и копнежа ти. Вкусвам твоята слабост. Знам с кого си се съю­зил. С моя незаконен син.

Очите продължаваха да се взират в Гюс, а в дълбочината им имаше далечен блясък. Като оная малка червена светлинка, която казва, че камерата продължава да снима.

Гюс опита да прочисти ума си. Опита да не мисли нищо. Нищо не получи, когато крещеше на чудовището чрез своята майка. Това вече го беше научил. Да устоява. Така би го посъветвал и старият Сетракян. Гюс се учеше да устоява на тъмния ум на Господаря.

- Да, старият професор. Той имаше планове за тебе. Само да можеше да те види сега. Храниш майка си така, както той навре­мето хранеше заразеното сърце на отдавна загубената си съпруга. Той се провали, Гюс. Ти също ще се провалиш.

Гюс съсредоточи болката в главата си върху някогашния образ на своята майка. Взря се в този образ и опита да изключи всичко друго.

- Това е моят дом - продума тихо Гюс. - Това е моят ум, демоне. Тук ти не си желан.

И тогава очите на майка му станаха почти човешки. Омекнаха и се изпълниха със сълзи и болка.

- Hijito - каза тя. - Синко. Защо съм тук? Защо съм така... ? Какво ми причиняваш?

Всичко изведнъж се стовари върху Гюс. Нейната голота, лу­достта, вината, ужасът.

- Не! - изрева той и с трепереща ръка рязко спусна черния визьор. Веднага изпита облекчение, като че някаква невидима ръка го освободи. А във вътрешността на шлема проехтя смехът на Господаря. Гюс запуши уши, обаче гласът продължи да звучи в главата му още дълго, докато най-сетне не избледня.

Господаря се мъчеше да го въвлече в разговор, доволно дълъг, за да установи къде се намира и да прати вампирската армия да го затрие.

Просто номер. Не е майка ми. Това е номер. Никога не сключ­вай сделка с дявола - Гюс знаеше поне това. Живей като крал. Правилно. Кралят на разрушения свят. Кралят на нищото. Обаче тук, долу, той беше жив. Агент на хаоса. Caca grande. [12] Лайното в супата на Господаря.

Звук от стъпки в тунелите извади Гюс от унеса му. Приближи вратата и видя светлина от фенерче иззад ъгъла.

Първи дойде Фет. Подир него - Гудуедър. Гюс се беше виждал с Фет преди месец-два, но доктора не беше срещал доста отдавна. Изглеждаше страшно зле.

Фет и Еф никога не бяха виждали майката на Гюс. Дори не знаеха, че я държи тук. Фет я зърна пръв и приближи решетката. Черният шлем проследи движението му. Гюс обясни какво става - държи всичко под контрол, тя не застрашава нито него, нито хората му, нито мисията.

- Иисусе Христе - промълви Фет. - Откога?

- Доста време вече. Просто не обичам да говоря за това.

Фет помръдна настрани, наблюдавайки как тя го следва.

- И не вижда през това?

- Не.

- Шлемът върши работа? Блокира Господаря?

Гюс кимна.

- Така мисля. Освен това, тя дори не знае къде се намира... абе, някаква работа с триангулация. За да те спипат, им трябва зрение, слух и нещо в мозъка. През цялото време държа едно от трите напълно блокирано - слуха. Визьорът пречи да вижда. Сега те следи само с вампирския си мозък и по обоняние.

- С какво я храниш? - попита Фет.

Гюс сви рамене. Отговорът беше очевиден.

Тогава Гудуедър се обади.

- Защо? Защо я пазиш?

Гюс го измери с поглед.

- Да речем, че това още не ти влиза в скапаната работа, докто­ре...

- Майка ти я няма. Това нещо тук не е твоята майка.

- Да не би да мислиш, че не знам?

- Няма друга причина да я пазиш. Трябва да я освободиш. Вед­нага.

- Не трябва да правя нищо. Решението си е мое. Моята madre.

- Не, вече не е тя. Ако открия, че моят син е бил превърнат, аз ще го освободя. Със собствената си ръка ще го посека, без нито за миг да се поколебая.

- Да де, обаче това не е твоят син. Нито пък е твоя работа.

В мрачното помещение Гюс не можеше да види ясно очите на Гудуедър. При последната им среща беше забелязал, че е дроги­ран с нещо. Добрият доктор тогава се самолекуваше. Май и сега го правеше.

Извърна се отново към Фет и изключи Гудуедър от разговора.

- Как мина ваканцийката, hombre?

- А, забавно. Добре разпуснах. Не, бе. Гоних вятъра, обаче на­края стана интересно. Уличната война върви ли?

- Трепя ги, колкото мога. Поддържам напрежението. Програ­ма Анархия, нали знаеш. Агент саботьорът се явява на служба, всяка проклета нощ. Миналата седмица опожарихме четири вампирски леговища. По-миналата вдигнахме една сграда във възду­ха. Направо не разбраха откъде им е дошло. Партизанска война и мръсни шибаняшки номерца. Бори се срещу властта, manito. [13]

- Това ни трябва. Винаги щом нещо в града се взриви или в дъжда се издигне тлъст стълб дим и прах, това напомня на хората, че още има някой, който отвръща на удара. И вампирите после трябва да се обясняват.

Фет посочи Гудуедър.

- Преди ден Еф срути цяла болница. Взриви кислородните бу­тилки.

- А ти какво търсеше в болницата? - обърна се Гюс към Еф и му даде да разбере, че знае неговата малка мръсна тайна. Фет беше боец, убиец като Гюс. Гудуедър беше нещо по-сложно, а сега им беше нужна простота. Гюс не му вярваше. Обърна се към Фет и додаде - Помниш ли Ел Анхел де Плата?

- Разбира се. Старият борец.

- Сребърният Ангел - Гюс целуна палеца си и със свит юм­рук отдаде чест на паметта на бореца. - Е, викай ми Сребърния Нинджа. Знам такива удари, че мога да ти завъртя главата, та чак косата ти да опада. С мен са още две наши момчета. Така сме се наточили, че направо няма да повярваш.

- Сребърният Нинджа. Харесва ми.

- Убиецът на вампири. Аз съм легендарен. И няма да спра, до­като не забия главите на всички вампири на колци по цял Броуду- ей.

- Още окачат трупове по стълбовете. Ще им се хареса и тебе да провесят.

- Тебе също. Мислят се за страшна работа, обаче аз съм десет пъти по-опасен от всеки кръвопиец. Viva las ratas! Да живеят плъ­ховете!

Фет с усмивка стисна ръката на Гюс.

- Ще ми се да имахме още десетина като тебе.

Гюс махна презрително с ръка.

- Имаш ли десетина като мен, ще се избием помежду си.

Гюс ги поведе през тунелите към мазето на Бюъл хол, където Фет и Гудуедър бяха оставили на идване хладилния контей­нер. После продължиха към мемориалната библиотека Лоу и от­там - през административните офиси към покрива на сградата. Следобедът-нощ беше хладен; не валеше, а само откъм реката се търкаляше застрашителна черна мъгла.

Фет отвори капака на хладилника. Сред разтопения лед се но­сеха две прекрасни риби тон с отрязани глави. Бяха от припасите на кораба.

- Гладни ли сте?

Очевидното решение беше да ги изядат сурови. Но Гудуедър ги засипа с наукоподобни медицински приказки и настоя да сгот­вят рибата, понеже океанската екосистема била променена и кой знае какви смъртоносни бактерии щъкали из суровата риба.

Гюс знаеше откъде в кухните да вземе прилична скара и Фет му помогна да я качат на покрива. Гудуедър беше пратен да откърши антени от старите коли за шишчета. Накладоха огъня откъм река­та Хъдсън, между два грамадни вентилатора, които да го прикри­ят и откъм улицата, и откъм повечето съседни покриви.

Рибата се опече хубаво. С хрупкава кожица отвън и топло ро­зова отвътре. Само след няколко хапки Гюс се почувства по-до­бре. През цялото време беше толкова гладен, че не можеше да ос­ъзнае как недохранването го подкопава психически и физически. Сега се зареди с протеини. Вече с нетърпение очакваше да тръгне в поредното сражение на дневна светлина.

- Е - подхвана той, наслаждавайки се на приятния вкус, - по какъв повод е пиршеството?

- Нуждаем се от помощта ти - отговори Фет. Разказа му как­вото знаеха за Нора. Гласът му стана сериозен, настоятелен. - Трябва да е в най-близкия лагер, онзи северно от града. Искаме да я измъкнем.

Гюс погледна Гудуедър. Нали се предполагаше, че той е ней­ният приятел. Гудуедър отвърна на погледа му, но - странно - не беше толкова пламенен като Фет.

- Трудна работа.

- От най-трудните. Трябва да действаме максимално бързо. Ако открият коя е тя и че ни познава... ще стане зле за нея и още по-зле за нас.

- Сега. Не ме разбирайте погрешно, аз винаги съм готов за битка. Но напоследък се мъча и да гледам стратегически. Задачата ми е не само да оцелея, но и да си умра като човешко същество. Всички знаем какви са рисковете. Струва ли си да влезем вътре, за да я спасим? Просто питам, хора.

Фет кимна, загледан в пламъците, които докосваха набучената на шиша риба.

- Разбирам те напълно. На този етап въпросът е за какво пра­вим това? Опитваме да спасим света ли? Светът вече свърши. Ако утре вампирите изчезнат, какво ще правим? Ще строим наново ли? Как? За кого? - Сви рамене и погледна Гудуедър за подкре­па. - Някой ден, може би. Докато небето се изчисти, борбата ще е за оцеляване. Независимо от това кой владее планетата. - Фет поспря и забърса парченцата риба от мустаците си. - Мога да ти изброя много причини. Но главното е, че просто се уморих да губя хора. Ще го направим с теб или без теб.

Гюс махна с ръка.

- Не съм казал, че ще правите нещо без мен. Само исках да раз­бера какво мислите за това. Харесвам докторката. Моите момче­та скоро ще си дойдат. Тогава можем да се въоръжим. - Гюс си взе още малко от горещата риба. - Винаги съм искал да издъня някоя ферма. Трябваше ми само добър повод.

Фет направо се изчерви от благодарност.

- Запази малко от рибата за твоите хора, да ги подсилиш.

- По-добра е от месото на катериците. Хайде да загасим огъня. Имам да ви показвам нещо.

Гюс загъна за своите hombres остатъка от рибата в хартия и загаси огъня с разтопения лед. Поведе Фет и Еф през сградата и пустия кампус отново към мазето на Бюъл хол. В едно малко по­мещение Гюс беше свързал няколка зарядни устройства за бате­рии към един велоергометър. На бюрото лежаха най-разнообраз­ни уреди, прибрани от аудиовизуалния департамент на универси­тета. Включително последните модели дългофокусни дигитални камери, проектор и няколко преносими монитора с висока раз­делителна способност. Все работи, дето вече не се произвеждаха.

- Някои от момчетата заснемат нашите нападения и разузнава­телните ни операции. Добра пропаганда, ако успеем да измъкнем записите оттук някой ден. Значи, разузнаваме по малко. Знаете ли замъка в Сентръл парк?

- Естествено - отговори Фет. - Гнездото на Господаря. Обгра­ден е от цяла вампирска армия.

Гудуедър вече се заинтригува и приближи до седем-инчовия монитор, докато Гюс му сложи батериите и свърза една от каме­рите.

Екранът оживя в мътно зелено и черно.

- Лещи за нощно виждане. Намерихме няколко десетки в ку­тиите на едни гъзарски видеоигри със стрелба. Могат да се сло­жат на телеобектив. Не пасват съвсем и образът е скапан, знам. Обаче гледайте сега.

Фет и Еф се приведоха да видят по-добре малкото екранче. След няколко секунди напрегнато взиране почнаха да забелязват призрачните тъмни фигури.

- Това е замъкът, нали така? - заобяснява Гюс, сочейки с пръст. - Каменната основа. Езерото. Ето я вашата вампирска армия.

- Откъде снимахте това? - попита Фет.

- От покрива на Природонаучния музей. Възможно най-бли­зо. Сложих камерата на тринога като снайпер.

Кадрите с парапета на замъка затрепериха силно, докато ня­кой нагласяваше приближаването на максимум.

- Ето сега - рече Гюс. - Виждате ли го?

Когато образът отново се стабилизира, върху високия корниз се появи една фигура. Вампирите долу обърнаха глави към нея - масов жест на пълно подчинение.

- Ох, мамицата му - каза Фет. - Това Господаря ли е?

- По-дребен е - обади се Гудуедър. - Или перспективата не е наред?

- Господаря е - заяви Фет. - Погледнете тия тъпанари долу, как веднага извъртяха глави към него. Като слънчогледи.

- Променил се е. Минал е в друго тяло.

- Трябва да е минал - рече Фет с явна гордост в гласа. - Все пак професорът го е ранил. Така трябва да е станало. Знаех си. Така го е ранил, че е бил принуден да приеме нова форма. - Той се поиз­прави. - Чудя се как ли го е направил.

Гюс гледаше как Гудуедър се съсредоточава върху мътния нов образ на Господаря.

- Това е Боливар - рече той.

- Какво е? - не доразбра Гюс.

- Не какво. Кой. Габриел Боливар.

- Боливар, а? - затършува из паметта си Гюс. - Певецът ли?

- Това е той - отговори Гудуедър.

- Сигурен ли си? - попита Фет, знаейки точно за кого говори Еф. - Толкова е тъмно. Как можеш да определиш?

- По движенията му. Нещо има в него. Казвам ви, той е Госпо­даря.

Фет се вгледа по-отблизо.

- Прав си. Защо пък той? Може би Господаря не е имал време да избира. Може би старецът така здраво го е ударил, че е трябва­ло незабавно да си смени тялото.

Докато Гудуедър втренчено наблюдаваше екрана, до Господа­ря се появи още една смътна форма. Гудуедър сякаш замръзна, а после затрепери като болен от треска.

- Това е Кели - каза той.

Заяви го твърдо, без сянка от съмнение.

Фет се поотдръпна, по-трудно му беше да различи образа. Но Гюс също беше убеден, че е тя.

- Иисусе.

Гудуедър се опря с ръка на бюрото. Неговата съпруга вампирка стоеше редом с Господаря.

И тогава изникна трета фигура. По-дребна, по-тънка от дру­гите две. Изглеждаше по-тъмна в обектива за нощно виждане.

- Виждате ли това тука? - попита Гюс. - Имаме си човешко същество, което живее при вампирите. И не само това - живее при Господаря. Искате ли да отгатнете?

Фет се скова. Това беше за Гюс първият признак, че нещо не е наред. После Фет се обърна към Гудуедър.

Еф изтърва ръба на бюрото. Краката му поддадоха и той се свлече и седна на пода. Очите му бяха приковани върху мъждивия образ, стомахът му гореше от киселини. Устната му затрепери и очите му се напълниха със сълзи.

- Синът ми.