Вечната нощ

Интерлюдия 3 OCCIDO LUMEN: СОДОМ И ГОМОР

Ангелът нa смъртта пя c Божия глас, когато градовете бяха разрушени в дъжд от сяра и огън. Разкри се лицето на Бог и Неговата светлина мигом изпепели всичко.

Ала чудната сила на изгарянето не бе нищо за Озриил, вече не. Той жадуваше за лично разрушение. Искаше да наруши порядъка и така да добие власт над него.

Лот избяга със семейството си, но жена му се обърна, та пог­ледна Божието лице, което вечно се променяше и то беше невъз­можно светло. По-ярко от слънцето, то изгори всичко около же­ната, а нея превърна в бял солен стълб[16].

В цялата равнина, на пет мили околовръст, пясъкът се превър­на в чисто стъкло. И по това стъкло крачеха архангелите - рабо­тата им беше свършена; заповядано им бе да се завърнат в етера. Времето им като човеци на земята вървеше към своя край.

Озриил усещаше топлото гладко стъкло под стъпалата си, усе­щаше слънцето по лицето си, усещаше как вътре в него се надига зъл порив. С плитки думи той прилъга Михаил да се отдели от Гавриил, отведе го на една скала и го подмами да разтвори сре­бърните си крила и да изпита топлината на слънцето върху тях.

Озриил се превъзбуди от това и вече не можеше да се сдържа. На­падна брата си с голяма сила, разкъса гърлото му и пи от неговата искряща сребърна кръв.

Чувството беше невероятно. Съвършено извращение. Когато Озриил беше разперил напълно крилата си и се гърчеше в жесток екстаз, Гавриил дойде. И се отврати. Наредено им бе да се върнат незабавно, ала Озриил, пленен от лудата си страст, отказа. Опита да отвърне и Гавриил от Бога.

Нека ние да сме Него, тук на земята, рече му. Нека станем бо­гове и вървим между човеците, та те да ни обожават. Нима ти не вкуси властта? Нима не ти хареса?

Но Гавриил устоя. Призова Рафаил и той дойде в човешки об­лик, на стрела от светлина. Лъчът прикова Озриил към земята, ко­ято той толкова обичаше. Затвори го между двете реки. Същите реки, които подхранваха каналите в Содом. Божието отмъщение бе въздадено бързо: на архангелите бе повелено да разкъсат своя брат и да пръснат частите му из веществения свят.

Озриил биде разкъсан на седем парчета; нозете, ръцете и кри­лата му бяха разхвърляни в далечни краища на земята и погреба­ни дълбоко. Останаха само главата и гърлото му. И понеже умът и устата на Озриил бяха най-противни Богу, седмият къс бе запра­тен далеч в океана и потъна на много левги навътре. Погребан в най-тъмната тиня и най-черния пясък на дъното. Никой нямаше да може да докосне останките. Никой нямаше да може да ги пре­мести. Щяха да останат там до съдния ден, до последния от дните, когато всеки живял на земята щеше да се изправи пред лицето на своя Създател.

Ала с времето капки от кръвта на разпилените части се про­цедиха навън и дадоха живот на нови същества. Древните. Сре­брото, най-близкото до изпитата кръв, винаги щеше да е смъртоносно за тях. Слънцето, най-близкото до Божието лице на земята, винаги щеше да ги изтребва и изгаря. И както беше в мига на тяхното възникване, щяха да си останат заключени между течащите води, без да могат да ги прекосяват сами.

Те нямаше да са способни да познаят любовта. Щяха да се множат само като отнемат живот. Никога нямаше да дадат живот. А ако някога чумата на тяхната кръв се разпростреше без мяра, щяха да загинат - коляното им щеше да измре от глад.