Вечната нощ

Остров Рузвелт

Еф и Нора чакаха в лодката, закотвена в северния край на парка с фара на остров Рузвелт, който гледаше към Куийнс. Крийм се­деше отзад и наблюдаваше и тях, и оръжията им. Оттатък Ийст рнвър Еф зърна между сградите светлините на хеликоптер, който се рееше близо до Сентръл парк.

- Какво ще стане? - попита Нора. - Знаеш ли?

- Не.

- Ще успеем, нали?

- Не знам.

- От теб се очаква да кажеш „да“. Да ми вдъхнеш увереност. Да ме накараш да повярвам, че можем да го направим.

- Мисля, че можем.

Нора се поуспокои от хладнокръвния му глас.

- А с него какво ще правим? - попита тя за Крийм.

- Крийм ще ни съдейства. Ще ни заведе до арсенала.

Крийм изпръхтя.

- Защото какво друго му остава? - додаде Еф.

- Какво друго ни остава? - повтори като ехо Нора. - Скрива­лището на Гюс е известно. Твоето в сградата на съдебната меди­цина също. Сега Крийм знае и за мястото на Фет на този остров.

- Нямаме други възможности - каза Еф. - Всъщност през ця­лото време сме имали само две.

- И те са?

- Откажи се или унищожи.

- Или умри, докато опитваш - допълни Нора.

Еф забеляза, че хеликоптерът отново набира височина и се понася над Манхатън в северна посока. Тъмнината нямаше да ги скрие от очите на вампирите. Връщането щеше да е опасно.

Гласове. Фет и Гюс. Еф видя, че и господин Куинлан е с тях. Носеше нещо бъчвообразно, увито в промазан брезент.

Гюс пръв се качи в лодката.

- Двамата опитаха ли нещо? - попита той Нора.

Тя поклати глава. Тогава Еф разбра, че тя е останала, за да дър­жи под око и Крийм, и него, сякаш те щяха да пробват да отплават и да оставят другите на острова. Нора се почувства неудобно, за­дето Гюс я попита пред Еф.

Господин Куинлан също се качи и лодката потъна малко под неговата тежест и тежестта на бомбата. Той обаче спокойно я по­ложи на дъното и пак пролича огромната му сила.

- Хайде да го видим това лошо момче - предложи Гюс.

- Като стигнем на място - отговори Фет и забърза към мости- ка. - Не искам да го отварям под дъжда. Пък и ако ще влизаме в арсенала, трябва да се доберем дотам до зазоряване.

Гюс седна и се облегна. Влагата явно не го притесняваше. Раз­положи се и насочи оръжието си така, че да държи на мушка и Крийм, и Еф.

Прекосиха реката и господин Куинлан отнесе бомбата в жъл­тия Хамър на Крийм. Дъбовите урни бяха натоварени пред­варително.

Фет подкара на север през града, към моста Джордж Уошинг- тън. Еф се почуди дали няма да се натъкнат на блокада на пътя, но после се досети, че Господаря още не знае къде отиват. Освен...

- Ти каза ли на Господаря за бомбата? - обърна се той към на- тикания на задната седалка Крийм.

Крийм го изгледа ядно, докато премисляше дали е добре да каже истината.

- Не е казал.

Раздразнението на Крийм показа, че господин Куинлан е разбрал мислите му правилно.

Нямаше блокада. Прекосиха моста, влязоха в Ню Джърси и се насочиха към междущатската магистрала 80 - Запад. Еф беше поочукал сребърната броня на Хамъра, докато си проправяше път сред изоставените коли, но иначе не срещнаха препятствия. Докато стояха на едно кръстовище и обмисляха по кой път да поемат, Крийм опита да измъкне оръжието на Нора и да избя­га, но грамадните телеса му пречеха да действа бързо. Получи от господин Куинлан лакът в лицето и сега сребърните му зъби бяха нащърбени като бронята на колата му.

Ако колата им беше забелязана на пътя, то Господаря щеше незабавно да узнае къде са. Но реката и невъзможността на вам­пирите да прекосяват сами движеща се вода, би трябвало да са забавили преследвачите им, та дори и самия Господар. Затова в момента имаха да се тревожат само за вампирите в Джърси.

Хамърът гълташе горивото и стрелката вече клонеше към зна­ка за празен резервоар. Освен това се надпреварваха с времето - трябваше да стигнат арсенала по зазоряване, когато вампирите заспиват.

Отклониха се от магистралата и приближиха „Пикатини“. Всичките шестдесет и пет акра на огромното армейско съоръже­ние бяха оградени. Начинът за проникване на Крийм включваше паркиране сред гората и половин миля пеш през едно блато.

- Нямаме време за това - заяви Фет, защото Хамърът вървеше вече на изпарения. - Къде е главният вход?

- А дневната светлина? - попита Нора.

- Скоро е. Не можем да чакаме - Фет смъкна прозореца на Еф и посочи автомата. - Бъди готов.

Насочи колата право към портала, над който се четеше надпис „Арсенал Пикатини. Единен център за разработка на оръжия и муниции“. Подмина сградата за „Контрол на посетителите“ Вампири наизлязоха от нея и Фет ги заслепи с дълги светлини и с прожекторите на покрива на колата, преди да ги помете със сребърната броня. Рухнаха като някакви плашила, напълнени с мляко. Онези, които избегнаха унищожителния удар на Хамъра, заподскачаха под огъня на Еф. Той стреляше от седнало положе­ние през прозореца.

Щяха да предадат на Господаря къде се намират Еф и остана­лите, но зората, която тъкмо докосна тежките черни облаци, даде два часа преднина.

Това не се отнасяше до хората от охраната. Неколцина изля­зоха при преминаването на Хамъра и се завтекоха към колите си. Фет свърна и подкара през място, което приличаше на малко градче. Крийм показваше пътя към зоната за изследвания, където смяташе, че има детонатори и взриватели.

- Тук - каза той, щом приближиха комплекс от ниски необоз­начени сгради. Хамърът се задави и с поклащане влезе в някакъв паркинг и спря. Хората изскочиха от колата. Господин Куинлан измъкна масивния Крийм като вързоп с пране и после избута Хамъра в един заслон за коли, полускрит откъм пътя. Отвори ба­гажника и взе бомбата, а всички други - без Крийм - грабнаха оръжията си.

Вратата беше отключена и влязоха в работилница, където явно от доста време не се извършваха нито изследвания, нито разра­ботки. Лампите светнаха и се видя, че мястото е опоскано като магазин с намаление. Всички оръжия бяха взети, но несмърто- носните уреди и части си стояха по масите и плотовете.

- Какво търсим? - попита Еф.

Господин Куинлан остави бомбата. Фет свали брезента. Ус­тройството приличаше на буре: черен цилиндър, опасан отстра­ни и отгоре с ремъци с катарами. По ремъците имаше надписи на кирилица. От горната страна стърчеше сноп кабели.

- Това ли е? - поинтересува се Гюс.

Еф почна да разучава дебелите преплетени кабели, които изли­заха изпод капака.

- Сигурен ли си за това нещо? - попита той Фет.

- Никой не може да е напълно сигурен, докато не види атом- ната гъба в небето. Мощността е един килотон, относително мал­ко за ядрено оръжие, но повече от достатъчно за нашите нужди. Малка ядрена бомба. Плутоният е „спусъкът“. Ще отнесе всичко в радиус от половин миля.

- Ако успееш да го детонираш - вметна Гюс. - Има ли съвпада­не на руските и американските части?

- Действа с имплозия. Плутоният обстрелва ядрото като кур­шуми. Всичко си е вътре. Трябва ни само нещо, което да предизвика процеса.

- Нещо със закъснител - каза Нора.

- Именно - съгласи се Фет.

- И ще трябва да го направиш в движение. Нямаме много вре­ме - Нора погледна Гюс. - Можеш ли да ни намериш друга кола? Може би две?

Гюс кимна.

Вие, хора, стартирайте с жиците бомбичката, а аз ще ви под­карам някоя и друга кола така.

- Остава ни само още едно нещо - заключи Нора.

Приближи до Еф и смъкна раницата си.

Подаде му я. Вътре беше книгата.

- Точно така - рече той. Сега, когато времето наближаваше, Еф се уплаши. Фет вече ровичкаше из чарковете. Господин Куин­лан пазеше Крийм. Еф откри врата, която водеше към офисите и си избра един без никакви лични вещи вътре. Бюро, стол, шкаф за документи и празна бяла дъска, колкото цялата стена.

Измъкна Occido Lumen от раницата на Нора и я положи върху металното бюро. Пое дълбоко дъх и опита да прочисти ума си. После разгърна първите страници. Като я държеше в ръце, кни­гата му се струваше обикновена. Нямаше нищо общо с магията от съня му. Разлистваше бавно. Запази спокойствие, когато в на­чалото нищо не се получи, никакви проблясъци на вдъхновение или откровение. Сребърните нишки в илюстрованите страници изглеждаха еднообразни в светлината на флуоресцентните лампи на тавана. Текстът беше монотонен и безжизнен. Докосна симво­лите с връхчетата на пръстите си.

Нищо. Как бе възможно? Може би беше твърде нервен, превъзбуден. Нора и господин Куинлан се появиха на вратата. Еф за­слони очи с дланите си, опита се да изключи Нора и Родения, да изключи всичко и - най-важното - да изключи своите съмнения. Затвори книгата, затвори очи, помъчи се да се отпусне. Нека ос­таналите мислят каквото искат. Той се обърна навътре. Замисли се за Зак. И как го освобождава от ноктите на Господаря. Как сла­га край на мрака на земята. Как върховните ангели летят в ума му.

Отвори очи и се поизправи на стола. Уверено отвори книгата. Спокойно разгледа текста. Взря се в илюстрациите, които беше виждал поне сто пъти. Не беше само сън, каза си Еф. Вярваше в това. Ала в същото време нищо не се получаваше. Нещо не беше наред, нещо липсваше. Книгата криеше своите тайни.

- Може би, ако се помъчиш да поспиш, ще влезеш във видени­ето чрез подсъзнанието - предложи Нора.

Еф се усмихна. Ценеше опита й да го окуражи, понеже очак­ваше укори. Останалите искаха той да успее. Имаха нужда той да успее. Не можеше да ги предаде.

Еф погледна господин Куинлан с надеждата той да му предло­жи нещо, да го посъветва на основата на познанията си.

- Ще дойде.

Тези думи накараха Еф да се съмнява в себе си повече от всяко­га. Господин Куинлан нямаше идеи. Той просто вярваше, вярва­ше в Еф, който пък все повече губеше вяра в себе си. Какво напра­вих?, рече си той. Какво ще правим сега?

- Ще те оставим сам - каза Нора; излязоха и затвориха врата­та.

Еф се отърси от отчаянието си. Отпусна се в стола, положи длани върху книгата и затвори очи в очакване нещо да се случи.

Унасяше се от време на време, но все се будеше. Не му се удава­ше да направлява сънищата си. Нищо не се появяваше. Про­чете каквото можа от текста още два пъти и се предаде. Затръшна книгата и, изпълнен с опасения, отиде при другите.

Фет и Нора извърнаха глави към него, обаче очакванията им бяха попарени при вида на израза и Стойката на Еф. Той не на­мираше думи за приятелите си. Знаеше, че те разбират тревогата и затормозеността му, но това не правеше провала по-приемлив.

Гюс влезе, изтръска дъжда от якето си и мина край Крийм, кой­то седеше на пода до господин Куинлан и бомбата.

- Взех две коли - обясни Гюс. - Голям военен джип, закрит, и един експлорър. На джипа можем да сложим сребърната броня, ако искаш да ми помогнеш - обърна се той към господин Куин­лан. - Колите са в движение, но не давам гаранции. Трябва да на­леем още гориво по пътя; можем да намерим и работеща бензи­ностанция.

После погледна Фет.

Фет вдигна детонатора.

- Знам само, че работи при всякакво време и може да се мон­тира на ръка. Или действа веднага, или е със закъснение. Просто завърташ това копче.

- Колко е закъснението? - попита Гюс.

- Не съм сигурен. На този етап трябва да се задоволим с как­вото имаме. Проводниците ми се виждат съвместими - Фет сви рамете, за да покаже, че е направил всичко по възможностите си. - Сега ни трябва само мястото.

- Сигурно правя нещо погрешно - рече Еф. - Или сме забра­вили нещо, или... има нещо, което просто не знам.

- Не ни остава много дневна светлина - отговори Фет. - Ко­гато се спусне нощта, ще започнат да прииждат и да ни нападат. Каквото и да става, трябва да се махаме оттук.

Еф кимна отсечено и стисна книгата.

- Не знам. Не знам какво да ви кажа.

- Свършено е с нас. Ето това ни казваш - отвърна Гюс.

Нора се обърна към Еф:

- Нищо ли не излезе от книгата? Нито дори...

Еф поклати глава.

- Ами видението? Нали каза, че мястото е на остров.

- Един от десетки острови. Имаме над дванадесет само в Бронкс, осем или там някъде в Манхатън, шест в Стейтън айлънд... Приличаше ми на огромно езеро. Само това знам.

- Може някъде тук да намерим военни карти - предположи Нора.

Гюс се разсмя и каза на Еф:

- Аз съм откачил, щом продължавам с това, щом се доверявам на един побъркан страхливец и предател, щом не те убих и не си спестих тая мизерия сега.

Еф забеляза, че господин Куинлан е изпаднал в обичаяното си мълчаливо състояние. Стоеше със скръстени ръце и търпеливо чакаше нещо да се случи. Прииска му се да иде при него и да му каже, че доверието му е неоснователно. Но преди да успее да сто­ри това, се намеси Фет.

- Виж какво. След всичко, през което минахме - и продължа­ваме да минаваме - не мога да ти кажа нещо, дето и сам да не го знаеш. Искам само за една секунда да си спомниш за стареца. Помни, че той умря за книгата, която сега е в ръцете ти. Пожерт­ва се, за да остане книгата у нас. Казвам това, не за да те напрягам допълнително, а за да снема част от напрежението ти. Доколкото виждам, вече го няма. Намираме се в края на пътя. Не разполага­ме с нищо повече. Ти си човекът. И ние сме с тебе, независимо от изхода. Знам, че мислиш за сина си; знам, че това те мъчи. Но само си помисли за стареца за миг. Погледни в дълбочина. И ако има нещо там, ще го намериш. Сега.

Еф се опита да си представи как професор Сетракян е с него в момента; облечен е в неизменния си костюм от туид и стиска в ръка прекалено големия бастун с вълчата глава, където се крие сребърното острие. Изследователят и унищожителят на вампи­рите. Припомни си часовете след търга - единствения случай, когато Сетракян имаше възможността да докосне и да прочете страниците, които бе дирил в продължание на десетилетия. Еф отгърна на илюстрацията, която старецът тогава им показа - сложна плетеница в сребърно, черно и червено върху две страни­ци. Сетракян положи отгоре й паус и очерта контурите на архан­гел с шест крайника.

Occido Lumen - осъзна Еф - беше книга, която разказваше за вампирите, а не беше предназначена за тях. Облечена в сребро, за да стои по-далеч от техните ръце. Педантично изработена така, щото страшните стригои да не могат да я докосват.

Еф върна мислите си към видението... как намери книгата вър­ху леглото, което беше навън, на открито...

Грееше дневна светлина...

Еф приближи вратата. Отвори я, пристъпи на паркинга отвън и вдигна поглед към парцаливите облаци, които вече почваха да затъмняват бледия диск на слънцето.

Фет и Нора го последваха в слабата виделина, а господин Ку­инлан, Крийм и Гюс останаха на прага.

Еф, съсредоточен върху книгата, не ги забеляза. Слънчева свет­лина. Дори и вампирите някак да успееха да преодолеят среброто по книгата, никога нямаше да могат да я прочетат на естествена светлина заради убийствените за техния вирус свойства на ултра­виолетовите лъчи.

Отвори книгата и я наклони към гаснещото слънце, подобно на лице, което се къпе в последните топли лъчи на деня. Древни­те страници придобиха нов живот. Еф отлисти до първата илюс­трация. Втъканите сребърни нишки проблеснаха и се появи нов образ.

Бързо заразглежда нататък. Зад думите се появяваха нови думи, написани сякаш със симпатично мастило. Водните знаци проме­няха илюстрациите. Върху страниците изписани само с текст се появиха сложни изображения. Нов слой мастило реагира на ул­травиолетовата светлина...

Гледана под пряка слънчева светлина, голямата плетеница съ­държаше изящното изображение на архангела - съвършено сре­бърно на фона на стария пергамент.

Латинският текст съвсем не се превеждаше сам по магичен начин като във видението, но общият смисъл ставаше ясен. По- показателна беше новопоявилата се диаграма във формата на зна­ка за биологична опасност: вътре в цветето имаше точки, които бяха подредени като точки върху географска карта.

На друга страница пък определени букви бяха подчертани и, прочетени заедно, образуваха странната, ала позната дума:

Еф четеше бързо, прозренията като че проникваха в ума му през очите. Най-сетне мъждивото слънце изчезна, а с него изчез­наха и промените в книгата. Остана още много за четене и науча­ване. Но видяното засега бе достатъчно. Ръцете му продължаваха да треперят. Occido Lumen му бе показала пътя.

Еф мина край Фет и Нора и влезе вътре. Не бе нито облекчен, нито тържествуващ. Само трептеше като камертон.

Срещна погледа на господин Куинлан, който прочете всичко по лицето му.

- Слънчевата светлина. Разбира се.

Другите разбраха, че нещо е станало. Без Гюс, който си остава­ше скептично настроен.

- Е? - продума Нора.

- Вече съм готов.

- Готов за какво? За тръгване ли? - уточни Фет.

- Трябва ми карта - обърна се Еф към Нора.

Тя се завтече към един от офисите. Чуха как отваря и затваря с трясък чекмеджета.

Еф просто си стоеше, все едно се възстановява след токов удар.

- Важна беше слънчевата светлина - каза той накрая. - Да се прочете книгата на естествена слънчева светлина. Сякаш стра­ниците се разкриха пред мен. Видях всичко... по-точно, щях да го видя, ако разполагах с повече време. Индианското име на това място е било „Изгорената земя“. Обаче думата за „изгорен“ е съ­щата като думата за „черен“.

- Obscura. Тъмна.

- Чернобил, проваленият опит, симулацията - намеси се Фет. - Древните са се успокоили след този случай, понеже „Чернобил“ ще рече „черна пръст“[20]. А когато бях в Исландия, видях екип на Стоунхарт, който правеше разкопки в една геологически активна зона, с гейзери, недалеч от Рейкявик. Мястото се нарича Черното езеро.

- Но в книгата не са посочени координати.

- Защото се е намирало под водата - отговори Еф. - Когато останките на Озриил били разпръснати, това място е било под водата. Господаря се е появил стотици години по-късно.

- Най-младият. Последният.

С победоносен вик Нора влетя със сноп грамадни топограф­ски карти на североизточната част на Съединените щати и един пътен атлас с целофанова обложка.

Еф разгърна картата на щата Ню Йорк. На нея беше изобразе­на и южната част на Онтарио, в Канада.

- Езерото Онтарио - посочи той. - Пада се малко на изток от нас.

В реката Сейнт Лорънс, източно от остров Улф, имаше мно­жество малки островчета, повечето безименни. Архипелагът се наричаше „Хилядата острова.“

- Там е. Един от тези острови. Точно срещу брега на щата Ню Йорк - продължи Еф.

- Мястото на погребението? - попита Фет.

- Не знам как се нарича днес. Индианското название на остро­ва е било Ahsudagu-wah. В приблизителен превод от езика онондага това означава „Тъмно място“ или „Черно място“.

Фет взе атласа изпод ръцете на Еф и отвори на Ню Джърси.

- Как ще намерим острова? - попита Нора.

- Формата му е горе-долу като знака за биологична заплаха, като трилистна детелина - уточни Еф.

Фет бързо начерта трасето - през Ню Джърси, Пенсилвания и после отново на север към северната част на щата Ню Йорк. Откъсна съответните страници от атласа и съобщи:

- Междущатска Осемдесет Запад и Осемдесет и едно Север и се оказваме право на реката Сейнт Лорънс.

- За колко време?

- Пътят е около триста мили. Можем да се справим за пет или шест часа.

- Да, ако се движим само по магистралите - отвърна Нора. - Нещо ми подсказва, че няма да е толкова просто.

- Господаря ще разбере накъде сме се насочили и ще опита да ни пресече пътя - съгласи се Фет.

- Трябва да тръгваме - заключи Нора. - Преднината ни е ни- щожна.

Тя се обърна към Родения и подзе:

- Можеш ли да натовариш бомбата в...

Когато прекъсна насред въпроса, останалите се обърнаха тре­вожно. Господин Куинлан си стоеше до разопакованата бомба, ала Крийм не беше там.

Гюс се втурна към вратата.

- Какво, по... - и се върна при господин Куинлан. - Оставил си го да се измъкне, така ли? Аз го вкарах в тази работа и аз щях да го изкарам от нея.

- Вече не ни беше нужен. Но може да ни е от полза за едно.

Гюс зяпна.

- Как? Долното копеле не заслужава да живее.

- Ами ако го хванат? - намеси се Нора. - Той знае прекалено много.

- Знае точно колкото трябва. Доверете ми се.

- Колкото трябва ли?

- За да предизвика страх у Господаря.

Еф вече разбра. Видя го съвършено ясно, както преди малко видя символите в книгата.

- Господаря ще тръгне насам; това е сигурно. Ние трябва да го предизвикаме. Да го уплашим. Господаря твърди, че стои над вся­какви емоции, обаче аз съм го виждал ядосан. Още от библейско време той е отмъстително същество. Когато управлява царството си хладнокръвно, тогава напълно се владее. Той е ефикасен, без­пристрастен, всевиждащ. Но когато го предизвикаш директно, прави грешки. Действа прибързано. Спомнете си, че е бил обла­дан от жажда за кръв след падането на Содом и Гомор. Като мани­акален убиец е погубил другия архангел. Загубил е контрол.

- Вие искате Господаря да намери Крийм, така ли?

- Ние искаме Господаря да знае, че разполагаме с бомбата и с детонатора. Че знаем къде се намира Черното място. Трябва да го накараме да се увлече. Сега ние сме в силната позиция. И е негов ред да действа отчаяно.

- Да се бои.

Тогава Гюс пристъпи към Еф. Застана близо, опита се да го раз­чете, както той разчете книгата. Искаше да го претегли и преце­ни. В ръцете си държеше кашонче с димки - част от изоставените от вампирите несмъртоносни оръжия. Гюс заговори:

- Значи сега трябва да пазим човека, който щеше да забие на всички ни нож в гърба. Не те разбирам. И не разбирам нищо от цялата история, особено това, че можеш да прочетеш книгата. Защо ти? Точно ти от всички нас.

- Не знам, Гюс. Но предполагам, че ще открия част от това - отвърна Еф откровено и честно.

Гюс не очакваше такъв безизкусен отговор. Погледна Еф в очи­те и видя човек, който е уплашен, но и приемащ; оставил се в ръ­цете на съдбата си, независимо от нейните поврати.

Гюс още не беше готов да преглътне, но със сигурност беше готов да се включи в последната част от пътешествието.

- Май всички ще открием.

- А Господаря най-много - додаде Фет.