Вечната нощ

Улица „Келптьн", Удсайд, Куийнс

В далечината отекна вик и доктор Ефраим Гудуедър сепнат се пробуди. Метна се на дивана, обърна се по гръб и седна. Само с едно плавно, мощно движение стисна износената кожена дръжка на меча, която се подаваше от торбата на пода край него, и разсече въздуха със звънтящото сребърно острие.

Бойният му вик, пресипнал и задавен, беглец от кошмарите му, пресекна. Острието потрепери, без да срещне плът.

Беше сам.

Къщата на Кели. Нейния диван. Познати неща.

Дневната на бившата му съпруга. Викът беше далечна сирена, превърната от спящия му ум в човешки писък.

Отново сънува. Сънува огън и форми от ослепителна светлина- неясни, но смътно човекоподобни. Блясък. Той беше в съня и фигурите се бореха с него, точно преди светлината да погълне всичко. Винаги се будеше разстроен и изтощен, сякаш физически се беше борил с противник. Сънят идеше отникъде. Той можеше да се унесе в най-домашни неща - пикник, задръстване, ден в службата - и тогава светлината пламваше, поглъщаше всичко и се появяваха сребърните фигури.

Пипнешком се пресегна за торбата с оръжията - преправен бейзболен сак, отмъкнат преди много месеци от горните рафтове на разграбения магазин „Модълс“ на Флетбуш авеню.

Намираше се в Куийнс. Добре. Добре. Сега си припомни всичко и изпита първите спазми на махмурлука, които го накараха да стисне челюсти. Отново беше изпаднал в несвяст. Поредното опасно пиянство. Върна меча в торбата с оръжията и се търкулна обратно, стиснал главата си в ръце, като че беше пукнато кристално кълбо, което внимателно е вдигнал от пода. Усещаше косата си остра и чужда, главата му пулсираше.

Ад на земята. Точно така. Земята на прокълнатите.

Реалността беше противна. Събудил се бе от кошмарния сън, за да се озове в истинския кошмар. Още беше жив - и още беше човек - което не беше много, но беше най-доброто, което може­ше да очаква.

Просто още един ден в ада.

Последното, което си спомняше от съня, онази част, която се държеше за съзнанието му като лепкава плацента, беше образът на Зак, облян в изгаряща сребърна светлина. Този път блясъкът излезе от фигурата на Зак.

- Татко... - рече Зак и очите му срещнаха очите на Еф, а после светлината погълна всичко.

От спомена го побиха тръпки. Защо не можеше да намери покой от този ад в сънищата си? Не се ли предполагаше, че така стават нещата? Да се уравновеси ужасното съществувание със сънища за полет и за избавление? Какво не би дал за един напълно сантиментален сън, лъжица захар за ума.

Еф и Кели, току-що завършили колежа, обикалят бавно ръка за ръка битпазара в търсене на евтини мебели и дреболии за първия си апартамент...

Прохождащият Зак, който пристъпва с дебелите си крачета из къщата, господарче с пелени...

Еф и Кели и Зак около масата за вечеря, седнали с долепени длани пред пълните чинии в очакване Зи да произнесе до край своята подробна до забрава молитва...

Вместо това сънищата на Еф приличаха на зле заснети филми на ужасите. Лица от миналото му - и врагове, и познати, и приятели - биваха издебвани и отвличани, докато той наблюдава, неспособен да стигне до тях, да им помогне, неспособен дори да се извърне.

Поизправи се, седна, стабилизира се и се надигна, опрял ръка на облегалката на дивана. Премести се от дневната и отиде до прозореца, който гледаше към задния двор. Летището Ла Гуардия не беше далеч. Сега видът на самолет, далечният звук на реактивен двигател бяха повод за почуда. В небето не обикаляха светли­ни. Спомни си единадесети септември и колко сюрреалистично му изглеждаше празното небе тогава, и странното облекчение при завръщането на самолетите седмица по-късно. Сега нямаше облекчение. Нямаше връщане към нормалното.

Еф се запита колко е часът. Някое време сутринта, допусна той, доколкото можеше да съди от неточния си биологичен часовник. Беше лято - поне според стария календар - и следователно слънцето би трябвало да е високо в небето и да е горещо.

Ала мракът властваше. Естественият ход на деня и нощта беше нарушен, вероятно завинаги. Слънцето беше заличено от мрач- но пепеляво було, което се носеше в небето. Новата атмосфера се състоеше от останките от ядрените експлозии и вулканичните изригвания по целия свят, синьо-зелен кръгъл бонбон, обвит в глазура от отровен шоколад. Амосферата беше извряла до дебел задушаващ кожух, запечатал вътре тъмнина и студ и оставил слънцето навън.

Вечен сумрак. Планетата се превърна в блед загниващ свят на скреж и страдание.

Съвършената екология за вампири.

Според последните новинарски репортажи, отдавна цензури­рани, но търгувани тайно като порнография в интернет, услови­ята след катаклизмите бяха почти еднакви по целия свят. Разкази на очевидци за притъмняващо небе, черен дъжд, надвиснали облаци, които се сливат един с друг, за да не се разкъсат никога вече. Предвид въртенето на планетата и модела на ветровете, на теория полюсите - замръзналите север и юг - бяха единствените места на земята, които все още получаваха обичайната за сезона слънчева светлина... ала никой не знаеше това със сигурност.

Опасността от остатъчната радиация от ядрените взривове и изтичанията от централите в началото беше голяма, а в епицентровете на взривовете - катастрофална. Еф и другите прекараха близо два месеца под земята, в един тунел на метрото под река Хъдсън, и така бяха пощадени от краткосрочното падане на радиоактивните частици. Екстремните метеорологични условия и атмосферните ветрове разпространиха вредите над огромни об­ласти, което може би допринесе за разпръсването на радиоактивността; частиците бяха отмити от силните дъждовни бури, породени от насилствените промени в екосистемата и така радиацията се разпиля още повече. Радиоактивните частици се разлагат експоненциално, така че в краткосрочен план областите, които не бяха директно изложени на въздействие, станаха безопасни за пътуване и обеззаразяване приблизително след шест седмици.

Дългосрочните влияния предстояха. За известно време въпросите относно плодовитостта на хората, генетичните мутации и увеличената канцерогенност нямаше да получат отговор. Но тези съвсем реални тревоги бяха засенчени от настоящото положение: две години след ядрените катастрофи и овладяването на света от вампирите, всички грижи бяха непосредствени.

Виещата сирена замлъкна. Тези предупредителни системи, предназначени да отблъскват натрапници-хора и да призовават на помощ, все още се включваха от време на време, ала много по- рядко, отколкото в първите месеци, когато виеха непрестанно, настойчиво като предсмъртните викове на една умираща раса. Поредният чезнещ белег на цивилизацията.

Вече без сирената, Еф се ослуша за натрапници. През прозор­ци, качващи се от влажни мазета и спущащи се от прашни тавани - вампирите влизаха през всеки отвор; нямаше безопасно място. Дори и малкото часове слънчева светлина всеки ден - мъждива и дрезгава, придобила болнав восъчножълт оттенък - предлагаха много заплахи. Дневната светлина беше времето на човешкия полицейски час. Най-доброто време за Еф и другите да се прид­вижват без пряк сблъсък със стригоите. То също беше и сред най- опасните заради наблюдението и дебнещите очи на хора-колаборационисти, които се стремяха да подобрят своята участ.

Еф опря чело на прозореца. Хладината на стъклото бе приятна за топлата му кожа и за пулсирането в черепа му.

Знанието беше най-тежката част. Това, че осъзнава лудостта си, не прави човека по-малко луд. Осъзнаването, че се дави, не прави удавника по-малко удавник - само добавя бремето на паниката. Страхът от бъдещето и споменът за по-доброто, по-светлото минало причиняваха на Еф не по-малко страдание от самата вампирска зараза.

Той се нуждаеше от храна, от протеини. В тази къща нямаше нищо - преди много месеци я беше очистил от храна и алкохол. Даже откри таен запас бътърфингъри в килера на Мат.

Отстъпи от прозореца и се обърна с лице към дневната и кух­нята. Опита да си припомни как и защо е дошъл тук. Видя драс­котините в стената, където с кухненски нож освободи приятеля на бившата си съпруга - отряза главата на новопревърнатото съ­щество. Това се случи в ранните дни на клането, когато да убиеш вампир бе почти толкова плашещо, колкото и някой от тях да те превърне. Дори когато въпросният вампир беше приятелят на бившата ти съпруга, човекът, който се гласеше да заеме мястото на най-важната мъжка фигура в живота на Зак.

Ала този позадавен рефлекс на човешки морал вече отдавна си беше отишъл. Светът бе променен и доктор Ефраим Гудуедър, ня­кога. изтъкнат епидемиолог от Центъра за контрол и превенция на заразните болести, бе променен човек. Вампирският вирус беше колонизирал човешката раса. Заразата беше сразила циви­лизацията с удивително вирулентен и жесток удар. Бунтовниците - волевите, мощните и силните - всички бяха изтребени или превърнати. И слабите, покорните, боязливите бяха оставени да служат на Господаря.

Еф се върна при своята торба с оръжия. От един тесен джоб с цип, предназначен за ръкавици или за лента за коса, той измъкна мърлявия си бележник Моулскин. Напоследък не помнеше нищо, без да го запише в опърпания дневник. Всичко попадаше там, от трансцеденталното до баналното. Всичко трябва да бъде записано. Това беше неговата натрапчива идея. Дневникът по същество представляваше дълго писмо до сина му Зак. Да остави свидетел­ство за това как търси единственото си момче. Да впише своите наблюдения и теории за вампирската заплаха. И, бидейки учен, просто да отбелязва данни и явления.

В същото време това беше и полезно упражнение за запазване на някакво подобие на нормален разсъдък.

През изминалите две години почеркът му беше станал толкова сгъчкан, че той едва разчиташе собствените си записки. Отбелязваше датата всеки ден, понеже това беше единственият сигурен начин да следи времето без читав календар. Не че имаше особено значение - с изключение на днешния ден.

Надраска датата и тогава сърцето му удари силно. Разбира се. Това беше. Защо за пореден път се беше върнал тук.

Днес беше тринадесетият рожден ден на Зак.

предупреждаваше .надпис, залепен на вратата на горния етаж – изписан с меджик маркер и илюстриран с надгробни камъни, скелети и кръстове. Нарисуван беше от по-детска ръка, когато Зак беше на седем или осем години. Стаята на Зак беше останала общо взето непроменена, откакто за последен път той беше живял тук, като стаите на изчезналите деца навсякъде - символ на спирането на времето в сърцата на техните родители.

Еф продължаваше да се връща в стаята, подобно на гмурец, който се спуска отново и отново към останките на потънал кораб. Таен музей; свят, съхранен точно какъвто е бил. Прозорец, който гледа право в миналото.

Еф приседна на леглото, усети познатото хлътване на матрака, чу успокояващото проскърцване. Беше прегледал всичко в тази стая, всичко, което момчето му беше докосвало в предишния си живот. Сега той имаше грижата за тази стая; познаваше всяка иг­рачка, всяка фигура, всяка монета и връзка за обувка, всяка тени­ска и книга. Отхвърляше идеята, че се самосъжалява. Хората не ходят в черквата, синагогата или джамията, за да се самосъжаля- ват; отиването там е жест на вяра. Стаята на Зак сега беше храм. Тук и само тук Еф изпитваше покой и укрепваше вътрешната си решителност.

Зак беше още жив.

Това не беше спекулация. Не беше сляпа надежда.

Еф знаеше, че Зак още е жив и още не е превърнат.

Едно време светът функционираше така - родителите на из­чезналото дете имаха към кого да се обърнат. Имаха успокоени­ето от провежданото от полицията разследване и съзнанието, че стотици, ако не и хиляди хора се отъждествяват с тяхното страда­ние, съчувстват им и активно подпомагат търсенето.

Това отвличане беше извършено в свят без полиция, без човешки закони. И Еф познаваше съществото, отвлякло Зак. Съществото, което някога беше негова майка - да. Тя извърши похищението. Но действието й беше продиктувано от нещо по-голямо.

Кралят на вампирите, Господаря.

Но Еф не знаеше причината за отвличането. За да бъде наранен той самият, разбира се. И за да се задоволи подтикът на немъртвата му майка да посещава отново своите „Близки“, създанията, които беше обичала през живота си. Коварната епидемиология на вируса, който се разпространява във вампирско извращение на човешката любов. Да превърнеш близките си също в стригои означаваше, че те ще са заключени към теб завинаги и ще същест­вуват отвъд тегобите и страданията на човеците, ще деволюират само до основните потребности като хранене, разпространение и оцеляване.

Ето защо Кели (нещото, което някога беше Кели) толкова силно се беше фиксирала психически върху своето момче и защо, въпреки огромното старание на Еф, беше успяла да го отмъкне.

И тъкмо този синдром, тази маниакална страст на вампирите да превръщат най-близките си, беше за Еф потвърждение, че Зак не е превърнат. Понеже ако Господаря или Кели бяха изпили момчето, то със сигурност щеше да се върне при Еф като вампир. Ужасът на Еф от подобно събитие - да му се налага да се изправи лице в лице със своя немъртъв син - го преследваше вече от две години и понякога го запращаше надолу по спиралата на отчая­нието.

Но защо? Защо Господаря не бе превърнал Зак? За какво го па­зеше? За да го използва срещу Еф и съпротивата, от която той е част? Или по някаква по-зловеща причина, която Еф не можеше - не дръзваше - да предположи?

Потрепери от дилемата, която би могла да му се представи. Какво се отнасяше до сина му, той беше уязвим. Слабостта на Еф беше и неговата сила: той не можеше да се откаже от своето момче.

Къде се намираше Зак точно сега? Задържан ли беше някъде?

Изтезаван наместо своя баща? Подобни мисли раздираха ума на Еф.

Незнанието го измъчваше най-много. Останалите - Фет, Нора, Гюс - бяха в състояние да се посветят изцяло на съпротивата, да вложат цялата си енергия и целеустременост тъкмо защото в тази война те нямаха заложници.

Идването в детската стая обикновено помагаше на Еф да се почувства не толкова самотен в прокълнатия свят. Но днес имаше противоположен ефект. Никога не бе изпитвал тъй остра самота, колкото тук и сега.

Еф отново се замисли за Мат, приятеля на бившата му съпру­га - онзи, когото беше посякъл на долния етаж - и затова как се беше вманиачил по растящото му влияние върху отглеждането на Зак. Сега трябваше да мисли - всеки ден и всеки час - какъв ад преживява неговото момче под властта на едно истинско чудо­вище...

Сломен, със световъртеж и потен, Еф измъкна дневника си и надраска онзи въпрос, който се появяваше във всички записки като коан:

Къде е Зак?

Както му беше обичай, той прелисти последните бележки. Съгледа една за Нора и се помъчи да разчете драсканиците си.

„Моргата.“ „Среща.“ „Да се придвижвам на светло.“

Еф потръпна в опит да си спомни и тогава го обзе тревога.

От него се очакваше да срещне Нора и госпожа Мартинес в старата Служба на главния съдебен лекар. В Манхатън. Днес.

Мамка му.

Еф грабна торбата си, сребърните остриета вътре издрънкаха, и я метна на гръб, като дръжките на мечовете се озоваха над раменете му и заприличаха обвити с кожа антени. На излизане се огледа набързо и зърна една стара играчка трансформър до CD- плейъра на бюрото на Зак. Сайдсуайп, ако правилно си спомняше прочетеното в книжката на момчето за особеностите на аутоботите. Подарък от Еф за рождения ден на Зак само отпреди някол­ко години. Един от краката на Сайдсуайп висеше, прекършен от прекомерна употреба. Еф размърда ръцете на трансформъра и си спомни с каква леснина Зак „трансформираше“ играчката от кола в робот и обратно, като изпечен майстор на кубчето на Рубик.

- Честит рожден ден, Зи - прошепна Еф, преди да натъпче счупената играчка в торбата с оръжията и да тръгне към вратата.