Вечната нощ

Станцията на метрото на Двадесет и осма улица

Нора стоеше на ъгъла на Парк авеню и Двадесет и осма улица, дъждът тропаше по качулката на мушамата й. Знаеше, че трябва непрестанно да се движи, но освен това и да се увери, че не я следят. В противен случай бягството в метрото щеше да е всъщност влизане в капан.

Вампирите имаха очи из целия град. Тя трябваше да изглежда като всяко друго човешко същество на път за работа или за дома. Проблемът беше с майка й.

- Казах ти да повикаме домоуправителя! - рече тя и свали качулката, за да усети дъжда по лицето си.

- Мамо - отвърна Нора и отново й сложи качулката.

- Да оправи тоя повреден душ!

- Шшт! Тихо!

Нора трябваше да се движи. Ходенето караше майка й да замълчи, понеже й беше трудно. Нора я улови през кръста и я прегърна плътно, стъпвайки на бордюра, тъкмо когато един армейски камион приближи кръстовището. Нора отново отстъпи с наведена глава и проследи минаването на камиона. Шофьорът беше вампир. Нора държеше майка си здраво, за да й попречи да слезе на уличното платно.

- Като видя домоуправителя, той ще има да съжалява.

Слава Богу, че валеше. Понеже дъждът означаваше дъждобрани и следователно - качулки. Старите и болните бяха изловени отдавна. Непроизводителните нямаха място в новото общество. Ако имаше избор, Нора никога не би поела такъв риск - да дръзне да излезе на открито с майка си.

- Мамо, може ли пак да поиграем на мълчанка?

- Писна ми от всичко. Проклетият таван тече.

- Кой може да мълчи по-дълго? Аз или ти?

Нора поведе майка си през кръстовището. Пред тях на един стълб с името на улицата и светофара висеше тяло. Труповете, оставени за назидание, бяха обичайна гледка, особено по Парк авеню. На свлеченото рамо на мъртвеца една катерица се бореше с два гълъба за правата над бузата на трупа.

Нора би отклонила майка си от тази гледка, ала тя дори не вдигна очи. Завиха и заслизаха по хлъзгавите стълби към станцията на метрото, мазни от мръсния дъжд. Когато се озоваха под земята, майката на Нора пак опита да си свали качулката; Нора я вдигна и я сгълча.

Въртележките бяха махнати. Една стара машина за карти стоеше ненужна. Но надписите „Ако видиш нещо, кажи“ бяха запазени. Нора си отдъхна - имаше само два вампира, при това бяха на другия край на станцията и дори не погледнаха към нея. Тя от­веде майка си към перона на линиите за жилищните квартали с надеждата някой влак от четвърта, пета или шеста линия да дойде бързо. Държеше ръцете на майка си и се мъчеше прегръдката да изглежда естествена.

Около тях пътниците си стояха като едно време. Някои четяха книги. Неколцина слушаха музика. Липсваха само телефоните и вестниците.

На един от стълбовете хората се облягаха върху стария поли­цейски плакат с лицето на Еф - копие на снимката от старата му служебна карта. Нора отвори очи и тихо го прокле. Тъкмо него бяха чакали в моргата. На Нора там не й харесваше, не защото беше гнуслива - ни най-малко - а защото беше прекалено открито. Гюс - бившият гангстер, чийто живот се промени, когато срещна Сетракян, и той стана верен брат по оръжие - си беше създал подземно жилище. Фет пък имаше остров Рузвелт. Тъкмо натам се беше отправила Нора сега.

Типично за Еф. Гений, добър човек, но винаги изоставаше с няколко минути. Винаги бързаше, за да хване края.

Заради него тя беше останала този допълнителен ден. Заради неуместна лоялност - и да, може би вина - тя искаше да се свърже с него, да провери как е, да се увери, че е добре. Стригоите бяха влезли в моргата на приземния етаж; Нора пишеше на един от компютрите, когато чу чупенето на стъкло. Времето й стигна само да намери майка си, заспала в количката. Нора можеше да убие вампирите, но така щеше да издаде на Господаря позицията си и скривалището на Еф. А за разлика от Еф, тя беше достатъчно загрижена да не рискува да предаде техния съюз.

В смисъл, да го предаде на Господаря. Тя вече беше предала Еф с Фет. Беше го предала вътре в съюза им. И се чувстваше твърде виновна за това, но - отново - Еф винаги закъсняваше с няколко минути. Последният случай го доказваше. Тя беше толкова търпелива с него - прекалено търпелива, особено по отношение на пиенето - а сега живееше изцяло за себе си.

И за майка си. Усети как тя се дърпа от прегръдката й и отвори очи.

- Имам коса по лицето - каза майка й и опита да я махне.

Нора я огледа набързо. Нищо. Но се престори, че вижда нещо и пусна ръката на майка си за миг, за да го махне.

- Пипнах го. Всичко вече е наред.

Но по суетенето на майка си позна, че тя не се е хванала.

- Гъделичкаш ме. Пусни ме!

Нора усети как една-две глави се извръщат. Пусна ръката на майка си. Старицата потърка лицето си и пак опита да свали ка­чулката.

Нора я дръпна над главата й, но не и преди да се види рошав сребристо-сив кичур.

Чу как някой наблизо пое въздух. Нора потисна желанието да погледне и се помъчи да добие възможно най-безобиден вид. Чу шушукане или поне така й се стори.

Приведе се към жълтата линия с надеждата да види фаровете на влака.

- Ето го! - провикна се майка й. - Родриго! Видях те! Не се прави, че не чуваш!

Родриго беше името на домоуправителя от детските години на Нора. Тънък като пръчка мъж, спомни си тя, с толкова тесни хълбоци, че по-скоро носеше колана с инструментите, а не го пре пасваше. Мъжът, когото майка й викаше сега, беше тъмнокос, но не приличаше на Родриго от преди тридесет години. Той я погледна притеснено.

Нора обърна майка си на другата страна и опита да я успокои. Но майка й пак се извъртя и качулката се плъзна и разкри лицето й, докато се мъчеше да повика призрачния домоуправител.

- Мамо - примоли се Нора. - Моля те. Погледни ме. Пази тишина.

- Да идва и да флиртува с мен може, а да работи...

На Нора й се щеше да запуши устата на майка си с ръка. Намести качулката й и я поведе надолу по перона, с което само привлече повече внимание.

- Мамо, моля те. Ще ни разкрият.

- Мързеливец такъв!

Дори и да вземеха майка й за пияница, пак щеше да има проблеми. Алкохолът беше забранен, защото се отразяваше зле на кръвта и защото предизвикваше антисоциално поведение.

Нора се обърна и се замисли дали да не избягат от станцията, когато видя как фарове осветяват тунела.

- Мамо, нашият влак. Тихо. Сега тръгваме.

Влакът забави скорост. Нора чакаше първия вагон. Няколко пътника слязоха, преди Нора да побутне майка си вътре и да на­мери двойна седалка. Шестицата щеше да ги заведе до Петдесет и девета улица за няколко минути. Нора сложи качулката на майка си и зачака вратите да се затворят.

Забеляза, че никой не сяда наблизо. Погледна назад във вагона и установи, че останалите пътници, които се качваха, бързо отклоняваха очи от тях. После погледна навън на перона, където една млада двойка стоеше редом с двама транспортни полицаи - хора - и сочеше първия вагон. Сочеше Нора.

Затвори, тихо се помоли тя.

Така и стана. С необичайна за нюйоркското метро ефикасност вратите се затвориха. Нора зачака познатото полюшване. Копне­еше да се върне на остров Рузвелт, където нямаше вампири, и там да чака пристигането на Фет.

Но влакът не тръгна. Нора чакаше и наблюдаваше едновременно пътниците в другия край на купето и транспортните полицаи, които се бяха запътили насам. Зад тях бяха двата вампира, приковали в Нора червените си очи. Най-отзад - загрижената двойка, посочила Нора и майка й.

Бяха решили, че постъпват правилно и спазват закона. Или действаха от злоба; всички трябваше да изоставят възрастните си близки и да ги предадат на господарската раса.

Вратите се отвориха и полицаите влязоха първи. Дори ако успееше да убие двама от своите и да освободи стригоите, след което да избяга от станцията на метрото, щеше да се наложи да действа сама. Нямаше как да успее без да пожертва майка си и да я предаде или на пленничество, или на смърт.

Един от полицаите се пресегна, сне качулката на старата госпожа и разкри главата й.

- Дами - рече той, - трябва да дойдете с нас.

Когато Нора не се изправи веднага, той сложи ръка на рамото й и стисна здраво.

- Веднага.