Стоте

Глава 8 Глас

Глас прекара останалата част от нощта на дивана на Люк, благодарна, че Камий не попита защо отказа да спи в старата стая на Картър. Бяха решили, че ще е най-добре Глас да остане скрита в апартамента на Люк до края на смяната в шест часа, когато щеше да има по-малко патрулиращи пазачи.

През цялата нощ момичето не спря да се мята и върти. Всеки път, щом се обърнеше, гривната се забиваше в кожата му — болезнено напомняне, че макар самата Глас да е в опасност, Уелс се намира на стотици километри от нея и се мъчи да оцелее на планета, която от векове не можеше да поддържа живот. Мечтата му открай време беше да види Земята, но не и по този начин. Не и когато имаше опасност тя още да е токсична. Не и след като видя как прострелват баща му пред очите му.

Докато лежеше и се взираше в тавана, не ѝ беше по силите да спре ушите си да се ослушват за звуци в тъмнината. И най-приглушеният шепот от другата страна на вратата на Люк бе достатъчен да преобърне стомаха ѝ. Тишината беше още по-лоша.

Точно когато денонощното осветление започна да се промъква под входната врата, вратата на спалнята на Люк се отвори и двамата с Камий излязоха, като залитаха уморено. Очевидно и те не бяха спали много. Люк вече беше облякъл цивилни дрехи, както когато не беше на служба, но Камий носеше само една от старите му тениски. Подгъвът ѝ стигаше до края на стройните бедра на момичето. Глас се изчерви и отклони поглед.

— Добро утро.

Официалният тон на Люк я накара да потръпне. Последния път, когато ѝ бе казал тези думи, двамата се намираха в леглото му и той ги прошепна в ухото ѝ.

— Добро утро — успя да изрече тя и прогони спомена от главата си.

— Трябва да свалим гривната — посочи Люк към китката ѝ.

Глас кимна и стана от дивана. Погледът на Камий се местеше от нея към Люк и обратно и Глас пристъпи неловко от крак на крак.

Най-накрая другото момиче скръсти ръце на гърдите си и се обърна към Люк.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? Ами ако някой те види?

Изражението на Люк помръкна.

— Вече говорихме за това.

Изрече думите тихо, но Глас долови нотката на раздразнение в гласа му.

— Ако не ѝ помогнем, те ще я убият. Така е правилно.

„Така е правилно“ — помисли си Глас. Сега това беше единственото, което означаваше за него — живот, чието погубване не искаше да му тежи на съвестта.

— По-добре нея, отколкото теб — отговори Камий с треперещ глас.

Люк се наведе и я целуна по темето.

— Всичко ще мине добре. Ще я заведа обратно на „Феникс“ и веднага се връщам.

Камий въздъхна и метна на Глас блуза и панталон.

— Заповядай — изсумтя тя. — Знам, че не е по вашите стандарти от „Феникс“, но така ще изглеждаш малко по-достоверно. С тази коса няма начин да минеш за санитарен работник.

Стисна ръката на Люк и влезе обратно в спалнята му, като го остави насаме с Глас.

Глас продължаваше да стои права, стиснала непохватно дрехите. За миг двамата просто останаха загледани един в друг. При последната им среща изобщо не би се замислила дали да се преоблече пред него.

— Дали да не…? — попита тя и посочи към стаята на Картър.

— О! — изчерви се леко Люк. — Не, аз просто… Веднага се връщам.

Върна се в спалнята си. Глас се преоблече колкото се може по-бързо, като се мъчеше да не обръща внимание на шепота, който долиташе през вратата и пареше кожата ѝ подобно на убождане с игли.

Когато Люк се върна, я завари в широк сив панталон, който едва се крепеше на хълбоците ѝ, и груба синя тениска, която жулеше кожата ѝ. Люк я огледа критично.

— Нещо липсва — изтъкна той. — Не приличаш на затворничка, но определено не минаваш и за уолдънка.

Глас свенливо започна да приглажда страните на омачкания си панталон. Питаше се дали Люк не би предпочел да е с момиче, което изглежда съвсем естествено в тези дрехи.

— Не е заради това — каза той. — Заради косата ти е. Тук момичетата не я пускат толкова дълга.

— Защо? — попита тя и с лек прилив на вина осъзна, че никога не е забелязвала този факт.

Люк ѝ беше обърнал гръб и сега ровеше в малко кошче до стената.

— Може би защото е прекалено трудно да я поддържат. Тук, на „Уолдън“, не получаваме същите порции вода като вас на „Феникс“.

Обърна се с триумфално изражение и извади износена шапка на петна.

Глас му се усмихна немощно.

— Благодаря — каза тя, взе шапката от него, при което ръцете им се докоснаха, и я сложи на главата си.

— Не мисля, че сме приключили — обади се той, докато я оглеждаше и се мръщеше. Пристъпи към нея и с една ръка свали шапката, а с другата посегна над рамото ѝ и прибра косата ѝ. Внимателно я събра в кок на темето ѝ.

— Готово — отбеляза той със задоволство и сложи шапката върху кока.

Помежду им се възцари тишина, която се проточи. Люк бавно посегна и прибра зад ухото на Глас няколко изплъзнали се кичура. Загрубелите му пръсти се задържаха на врата ѝ и той я погледна в очите, без да мига.

— Готов ли си? — развали магията Глас и направи крачка встрани.

— Да. Да тръгваме.

Люк сковано отстъпи назад и я поведе към коридора.

На „Уолдън“ денонощното осветление не беше толкова силно, колкото на „Феникс“, затова, макар че технически беше призори, повечето коридори бяха тъмни. Глас не можеше да прецени накъде я води Люк и стисна ръце, за да не посегне към неговите.

Най-накрая Люк спря пред бледото очертание на врата. Бръкна в джоба си, извади нещо, което Глас не виждаше, и го вдигна към скенера. Вратата избръмча и се отвори. Стомахът на Глас се сви, щом осъзна, че където и да я заведе, с Люк ще оставят следа от логвания и кодове за достъп. Не можеше да понесе мисълта какво ще се случи, когато Съветът разбереше, че Люк е помогнал на избягала престъпница.

Но нямаше друга възможност. Щеше да се сбогува с майка си и да изчака пазачите да я открият. Нямаше да се опита отново да се срещне с Люк. Не можеше да го моли да рискува безопасността си заради нея. Не и след това, което беше сторила.

Една слаба крушка уморено се съживи и хвърли мръсно жълтеникаво сияние над машинария, която Глас не разпозна.

— Къде сме? — попита тя и гласът ѝ отекна със странно ехо.

— В една от старите работилници. Навремето в нея са поправяли оборудването, донесено от Земята, но после цялото са го заменили. Тук се проведе част от обучението ми.

Глас понечи да попита защо обучават пазачите на това място, но преглътна въпроса. Все забравяше, че Люк вече беше започнал обучението си по механика, когато го приеха в инженерните части на пазачите. Рядко говореше за тази сфера от живота си. Когато си го спомни сега, Глас се засрами, че не настоя да научи повече за света на Люк — нищо чудно, че се бе обърнал към Камий.

Люк стоеше до огромна машина и натискаше различни бутони. Челото му се беше сбърчило съсредоточено.

— Какво е това? — попита Глас, когато машината забръмча зловещо.

— Лазерен резач — отговори Люк, без да вдигне глава.

Глас притисна китка до гърдите си, сякаш искаше да я предпази.

— Забрави!

Люк я измери с поглед, в който се четеше едновременно развеселеност и раздразнение.

— Не спори. Колкото по-бързо свалим това нещо от теб, толкова по-голям шанс имаш да се скриеш.

— Не можем ли просто да разберем как да го отключим?

Люк поклати глава.

— Трябва да го разрежем.

Тя не помръдна. Той въздъхна и протегна ръка.

— Ела, Глас — каза и ѝ направи знак да се приближи.

Краката на Глас сякаш бяха приковани към пода.

Макар че през последните шест месеца постоянно си представяше как Люк я вика, не беше и помисляла, че в сцената ще присъства и смъртоносна машина. Люк вдигна вежда.

— Глас?

Глас пристъпи колебливо напред. Нямаше какво да губи. По-добре Люк да разреже китката ѝ, отколкото някой медик да инжектира отрова във вената ѝ.

Люк почука с пръст по плоската повърхност в центъра на машината.

— Просто сложи ръката си тук.

Щракна един превключвател и цялата машина започна да вибрира.

Глас потръпна, когато кожата ѝ се допря до студения метал.

— Всичко ще бъде наред — увери я Люк. — Обещавам. Просто не мърдай.

Глас кимна, прекалено уплашена, за да продума. Бръмченето продължи и скоро беше придружено от пронизително скърцане.

Люк направи още няколко промени, а после застана до нея.

— Готова ли си?

Тя преглътна нервно.

— Да.

Люк постави лявата си ръка върху нейната, а с дясната започна да придвижва друг лост. За свой ужас, Глас видя, че той излъчва тънка червена ивица светлина, която пулсираше с опасна енергия.

Започна да трепери, но Люк стисна ръката ѝ по-силно.

— Всичко е наред — прошепна той. — Просто стой неподвижна.

Светлината се приближаваше все повече. Глас усещаше горещината по кожата си. Лицето на Люк се стегна от напрежение, очите му не се откъсваха от китката на Глас, докато движеше лазера със стабилно, непрекъснато движение.

Глас затвори очи и се стегна, за да се подготви за пронизващата болка, за писъка на нервите си, докато се откъсват от ръката ѝ.

— Идеално — прониза ужаса ѝ гласът на Люк. Глас погледна надолу и видя, че гривната е разделена на две гладки парчета, а китката ѝ е свободна.

Въздъхна и си пое въздух на пресекулки.

— Благодаря.

— Няма за какво — усмихна ѝ се той. Ръката му все още стискаше нейната.

Нито един от двамата не проговори, докато безшумно излизаха от работилницата. Започнаха предпазливо да се промъкват обратно към пешеходния мост.

— Какво има? — прошепна Люк, докато насочваше Глас покрай един ъгъл и по поредното стълбище, по-тясно и тъмно от всичко на „Феникс“.

— Нищо.

Преди Люк щеше да посегне, да улови брадичката ѝ с ръка и да я гледа в очите, докато тя не избухнеше в смях. „Никак не те бива за лъжкиня, Рапунцел“ — щеше да каже той, сравнявайки я с момичето, чиято коса пораствала с трийсет сантиметра всеки път щом послъжело. Този път обаче лъжата на Глас се разтвори във въздуха.

— И така, как я караш? — попита тя най-после, когато вече не можеше да понесе тежестта на мълчанието.

Люк хвърли поглед през рамо и вдигна вежда.

— О, нали разбираш, ако изключим, че момичето, което обичах, ме заряза, а после екзекутираха най-добрия ми приятел за безобразно нарушение, бих казал, доста добре.

Думите му се забиха в гърдите ѝ и тя потръпна. Никога досега не беше долавяла такава горчивина в гласа на Люк.

— Но поне още имах Камий…

Глас кимна, но когато крадешком погледна към познатия профил на Люк, в съзнанието ѝ се надигнаха парченца възмущение, остри и опасни. Какво си мислеше той, че е направила, за да я затворят? Защо не проявяваше по-голямо любопитство, защо не се изненадваше? Нима я смяташе за толкова ужасен човек, че да извърши нарушение?

Люк ненадейно спря и Глас се блъсна в него.

— Извинявай — измърмори, докато се мъчеше да си възвърне равновесието.

— Майка ти знае ли какво се е случило? — попита Люк и се обърна с лице към нея.

— Не — отговори Глас. — Искам да кажа, знае, че ме затвориха, но няма как да е била наясно за мисията на Земята.

Канцлерът бе пределно ясен: операцията беше свръхсекретна. Нямаше да съобщят на родителите им, докато не се уверят, че децата им са оцелели след пътуването… или докато Съветът не се увери, че никога няма да се върнат.

— Добре е, че ще я видиш.

Глас не каза нищо. Знаеше, че Люк мисли за собствената си майка, починала, когато е бил само на дванайсет. Точно поради тази причина беше заживял с тогава осемнайсетгодишния си съсед Картър.

— Да — промълви Глас с треперещ глас. Отчаяно искаше да види майка си, но дори без гривната на пазачите нямаше да им отнеме дълго време да я намерят. Кое беше по-важно? Да се сбогува? Или да спести на майка си болката да види как влачат дъщеря ѝ към сигурна смърт? — Трябва да продължим.

Пресякоха моста, без да проговорят повече, и Глас жадно попи гледката на проблясващите звезди. Преди да я заключат в малка килия без прозорци, не си беше давала сметка колко обича изгледа от пешеходния мост. Отново погледна крадешком към Люк. Не беше сигурна дали трябва да изпита болка или облекчение, когато той не ѝ отвърна.

— Трябва да се връщаш — настоя Глас, когато стигнаха до контролно-пропускателния пункт на „Феникс“, на който, както Люк беше обещал, нямаше пазачи. — Ще се справя.

Люк стисна зъби и ѝ се усмихна горчиво.

— Ти си избягала престъпница, а аз още не съм достатъчно добър, за да ме запознаеш с майка си.

— Нямах това предвид — възрази тя. Мислеше за следата от сканирания, които Люк вече бе оставил след себе си. — Ако ми помогнеш, може да е опасно за теб. Не мога да ти позволя да изложиш живота си на риск. Вече направи толкова много.

Люк си пое въздух, сякаш искаше да каже нещо. После кимна.

— Добре тогава.

Тя извика на устните си нещо, което се надяваше, че прилича на усмивка, и се помъчи да удържи сълзите си.

— Благодаря ти за всичко.

Изражението на Люк леко омекна.

— Късмет, Глас.

Понечи да се наведе към нея и Глас не устоя: наклони глава по силата на навика, но после Люк отстъпи назад и откъсна поглед от нея с почти физическо усилие. Обърна се безмълвно и безшумно се отправи обратно по пътя, по който бяха дошли. Глас го гледаше как си отива и устните я боляха от желание за прощалната целувка, която никога повече нямаше да почувстват.

Когато стигна до входа на апартамента си, Глас вдигна юмрук и почука леко. Вратата се отвори и майката на Глас, Соня, надникна иззад нея. След миг на лицето ѝ се изписа цяла симфония от чувства — изненада, радост, объркване и страх.

— Глас? — ахна тя и посегна към дъщеря си, сякаш не беше сигурна, че момичето наистина стои там. Глас с благодарност се наведе, за да може майка ѝ да я прегърне, и вдъхна аромата на парфюма ѝ. — Мислех, че никога повече няма да те видя.

Отново я притисна към себе си, а после я дръпна вътре и затвори вратата. Отстъпи назад и се загледа в нея.

— Тъкмо отброявах дните — промълви тя и гласът ѝ се превърна в шепот. — До осемнайсетия ти рожден ден остават три седмици.

Глас сграбчи потната ръка на майка си и я заведе до дивана.

— Щяха да ни изпратят на Земята — обясни тя. — Сто души затворници. — Пое си дълбоко въздух. — Аз трябваше да съм една от тях.

— На Земята? — повтори бавно Соня. Изрече думата така, сякаш я държеше на разстояние, сякаш се опитваше да я огледа по-добре. — О, Боже!

— Преди да излетим, стана някаква препирня. Канцлерът…

Зави ѝ се свят, докато си спомняше сцената на палубата за излитане. Мълчаливо се помоли Уелс да е добре долу на Земята, да е с Кларк и да не трябва да скърби сам.

— В бъркотията успях да се изплъзна — продължи Глас. Точно сега подробностите не бяха важни. — Дойдох просто да ти кажа, че те обичам.

Очите на майка ѝ се разшириха.

— Значи така са простреляли канцлера. О, Глас! — прошепна тя и обви ръце около дъщеря си.

В коридора отекна ехо от стъпки и Глас потръпна. Погледна бдително към вратата, а после се обърна обратно към майка си.

— Не мога да остана дълго — каза тя и се надигна несигурно на крака.

— Чакай! — възкликна Соня, скочи и стисна ръката на Глас, за да я бутне обратно на дивана. Пръстите ѝ се стегнаха около китката на момичето. — Канцлерът е на животоподдържаща система, което означава, че начело е вицеканцлерът Роудс. Още не бива да излизаш. — Замълча. — Роудс има много различен подход към… управлението. Възможно е да те помилва. Мога да го убедя.

Изправи се и дари Глас с усмивка, която почти не успя да озари блестящите ѝ от сълзи очи.

— Просто почакай тук.

— Трябва ли да отиваш? — попита тихо Глас. Не можеше да понесе мисълта за още едно сбогуване. Не и когато можеше да се окаже последното.

Майка ѝ се наведе и я целуна по челото.

— Няма да се бавя.

Глас видя как Соня припряно си слага червило и излиза предпазливо във все още празния коридор. Сви колене към гърдите си и ги обгърна здраво с ръце, сякаш се опитваше да попречи на всичко в себе си да не се изсипе.

Не беше сигурна колко дълго е спала, но както лежеше свита на възглавниците, които все още носеха отпечатъка на тялото ѝ, ѝ се струваше вероятно последните шест месеца да са били просто кошмар. Да не е била затворена в килия, в която има само две метални легла, мълчалива и кипяща от яд съкилийничка аркадийка и призраците на ридания, които продължиха да отекват дълго след като сълзите ѝ пресъхнаха.

Когато отвори очи, майка ѝ седеше до нея на дивана и галеше сплъстената ѝ коса.

— Уредих всичко — каза тихо тя. — Помилваха те.

Глас се завъртя, за да погледне майка си в лицето.

— Как? — попита тя. Изненадата я накара рязко да се събуди и да пропъди образите на Люк, които витаеха над клепачите ѝ от първия миг, в който се размърда. — Защо?

— Надига се недоволство — обясни майка ѝ. — През последната година нито един от осъдените непълнолетни не е запазил живота си след повторния процес и така правосъдната система изглежда всичко друго, но не и справедлива. Ти ще си изключението — доказателството, че системата все още работи така, както трябва, че тези, които могат да допринесат с нещо за обществото, имат шанс да се завърнат в него. Наложи се да прибегна до малко убеждаване, но накрая вицеканцлерът Роудс прие гледната ми точка — довърши тя и се отпусна на дивана. Изглеждаше изтощена, но облекчена.

— Мамо, не мога… няма да… благодаря ти.

Не знаеше какво друго да каже. Усмихна се, седна на дивана и облегна глава на рамото на майка си. Значи беше свободна? Едва успяваше да проумее значението на думата.

— Няма нужда да ми благодариш, миличка. За теб съм готова да направя всичко.

Соня побутна един кичур от косата на Глас обратно зад ухото ѝ и се усмихна.

— Само не забравяй: не бива да казваш на никого за мисията на Земята. Сериозно говоря.

— Но какво се е случило с останалите? Уелс добре ли е? Можеш ли да разбереш?

Соня поклати глава.

— Доколкото знаеш, никога не е имало никаква мисия. Важно е само, че сега си в безопасност. Получи втори шанс — добави тихо майка ѝ. — Само ми обещай, че няма да направиш някоя глупост.

— Обещавам — промълви най-после Глас и поклати невярващо глава. — Обещавам.