Стоте

Глава 28 Глас

Тази година на „Феникс“ имаше не едно, а цели две музикални представления. Съветът беше одобрил изключението и за пръв път, откакто някой си спомняше, изработените на Земята инструменти бяха извадени от предпазните камери и внимателно занесени до наблюдателната палуба за наблюдателното парти по случай кометата.

Това би трябвало да е една от най-вълшебните нощи в живота на Глас. Цялото население на „Феникс“ се беше стекло на палубата за наблюдение, пременено в най-хубавите си дрехи, и елегантно облечената тълпа си шепнеше въодушевено. Навсякъде около Глас хората говореха, смееха се и вървяха към огромните прозорци, стиснали в ръка чаши газирано билково вино.

Глас стоеше до Хъксли и Кора, които бъбреха оживено. Макар Глас да виждаше, че устните на приятелките ѝ се движат, думите им така и не достигаха ушите ѝ. Всяка клетка в тялото ѝ беше съсредоточена върху музикантите, които безшумно заемаха местата си от другата страна на палубата за наблюдение.

Когато обаче започнаха да свирят, Глас запристъпва от крак на крак. Мислеше си за Люк и ставаше все по-неспокойна. Без него музиката, която обикновено я обгръщаше като заклинание, ставаше странно безсъдържателна. Мелодиите, някога изразяващи най-дълбоките тайни на душата ѝ, сега звучаха не по-малко красиви, но Глас изпита болка в гърдите, когато си помисли, че единственият човек, с когото иска да ги сподели, е някъде другаде.

Огледа се наоколо и бързо откри майка си, облечена в дълга сива рокля. Беше си сложила семейните им ръкавици — мека кожа, един от малкото чифтове, останали на кораба, изцапани с петна от старост, но все така безценен. Говореше с човек, облечен в униформата на канцлера, но това не беше Джаха. Глас се сепна, когато осъзна, че това е вицеканцлерът Роудс. Макар че го беше виждала само няколко пъти, разпозна острия му нос и подигравателната му усмивка.

Знаеше, че трябва да се приближи към тях, да се представи, да се усмихне на вицеканцлера и да вдигне чаша за тост към него. Трябваше да му благодари за свободата си и да изглежда признателна и изпълнена с радост, докато тълпата добре облечени жители на „Феникс“ ги гледа и шушука по техен адрес. Точно това искаше майка ѝ, точно това трябваше да направи Глас, ако милееше за живота си. Но докато се взираше в омразните му черни очи, установи, че не може да се насили да пристъпи към него.

— Ето, вземи. Имам нужда от малко въздух — смотолеви Глас и подаде на Кора все още пълната си чаша с вино.

Кора вдигна вежди, но не възрази — тази вечер на всяка от тях се полагаше само по едно питие. Глас погледна за последен път към майка си, за да се увери, че Соня не я вижда, и си проправи път през тълпата обратно към коридора. Не срещна никого, докато бързаше към апартамента им, където смъкна роклята си, нахлузи невзрачен панталон и прибра косата си под шапка.

На „Уолдън“ нямаше палуба, определена за наблюдение, но имаше няколко коридора с малки прозорци откъм десния борд, покрай който се очакваше да мине кометата. Онези уолдънци, които днес не бяха на смяна, бяха започнали да се събират рано сутринта, за да си запазят най-хубавите места. Когато пристигна Глас, коридорите бяха пълни с тълпи от хора, които говореха въодушевено, скупчени около малките прозорчета. Някои от децата вече притискаха лица към кварцовото стъкло или се катереха по раменете на родителите си.

Глас зави зад ъгъла и спря поглед на една група до прозореца на няколко метра по-надолу: три жени и четири деца. Зачуди се дали жените наглеждат четвъртото дете вместо някоя съседка, или е сираче, което са прибрали.

Най-малкото дете дощъпука до Глас и вдигна глава към нея със срамежлива усмивка.

— Здрасти — каза Глас и се наведе, за да е на едно ниво с момиченцето. — Вълнуваш ли се заради кометата?

Детето не каза нищо. Големите му тъмни очи бяха приковани в главата на Глас.

Глас вдигна засрамено ръка и леко се намръщи, когато осъзна, че косата ѝ се е изплъзнала изпод шапката. Започна да я прибира обратно, но момиченцето посегна и издърпа един от освободените кичури.

— Поузи, остави госпожата на спокойствие.

Глас вдигна поглед и видя, че една от жените е тръгнала към тях.

— Съжалявам — обърна се тя към Глас и се засмя. — Харесва ѝ косата ви.

Глас се усмихна, но не каза нищо. Беше се научила как да смекчава характерния си за „Феникс“ акцент, но колкото по-малко говореше, толкова по-добре.

— Ела, Поуз — каза жената, сложи ръка на рамото на детето и го отведе.

Часът минаваше девет вечерта. Кометата трябваше да се появи всеки момент. На наблюдателната палуба на „Феникс“ навярно цареше тишина, докато всички чакаха в безмълвно страхопочитание. Тук децата се смееха и подскачаха, а неколцина тийнейджъри отброяваха секундите отзад напред с крясъци.

Глас погледна първо наляво, а после надясно по коридора, но от него нямаше и следа.

— Вижте! — провикна се едно малко момиченце. Над очертанията на луната се надигаше бяла ивица. Вместо да се разсее, както повечето комети, ивицата стана по-голяма и опашката ѝ се разшири, докато разпростираше огнения си език през Космоса. В сравнение с нея дори звездите изглеждаха тъмни.

Глас пристъпи напред почти несъзнателно и една двойка, наведена към най-близкия прозорец, се отмести, за да ѝ направи място.

„Толкова е красиво — помисли си Глас удивена. — И ужасяващо.“

Кометата ставаше все по-внушителна, заемаше цялото видимо пространство в амбразурата, сякаш летеше право към тях.

Възможно ли бе изчисленията им да са били грешни? Глас заби ръце в ръба толкова силно, че усети как се врязва в дланите ѝ. Около нея хората започнаха да отстъпват назад насред порой от тих шепот и уплашени викове.

Глас затвори очи. Не можеше да погледне напред.

Една ръка я обгърна. Нямаше нужда дори да се обръща, за да разбере, че е Люк. Познаваше мириса му, усещането за допира му така, сякаш бяха нейна втора кожа.

— Търсех те — отрони тя и погледна към него. Макар че пред очите му се разиграваше най-значимото астрономическо събитие в целия му живот, той гледаше единствено към нея.

— Надявах се, че ще дойдеш — прошепна в ухото ѝ.

Тревожното шушукане на тълпата се разрасна във възклицания на удивление, когато кометата се понесе нагоре и мина над кораба като буен огън. Ръката на Люк се стегна около Глас и тя се облегна на гърдите му.

— Не можех да си представя да видя това без теб — отговори тя.

— Значи си се измъкнала без неприятности?

— Всъщност да — отвърна Глас и стомахът ѝ се сви при спомена как майка ѝ е застанала до вицеканцлера. — Просто ми се иска да не ни се налагаше да се крием.

Протегна ръка и плъзна пръсти по бузата му.

Люк взе ръката ѝ и я поднесе към устните си.

— Може би има начин да променим мнението на майка ти — изрече настойчиво той. — Може би мога да поговоря с нея. Нали разбираш, да докажа, че не съм някой варварин. Че имам сериозни намерения за бъдещето си — нашето бъдеще. Че имам сериозни намерения спрямо теб.

Глас го погледна и му се усмихна леко.

— Иска ми се да беше толкова лесно.

— Не, решил съм го — пое той ръцете ѝ в своите. — Тя си мисли, че съм просто някакъв уолдънски негодник, който се възползва от теб. Трябва да разбере, че това не е просто флирт. Истинско е.

— Знам — увери го Глас и стисна ръката му. — Знам.

— Не, не мисля, че знаеш — възрази Люк и извади нещо от джоба си. Когато се обърна с лице към нея, дори не примигваше. — Глас — започна той и очите му засияха, — не искам да прекарам дори и ден повече без теб. Искам всяка вечер да заспивам до теб и всяка сутрин да се събуждаме заедно. Не искам нищо друго освен теб, до края на живота си.

Протегна към нея разтворената си длан, върху която блестеше малък златен предмет. Нейният медальон.

— Знам, че не е точно пръстен, но…

— Да — отговори простичко тя, защото не можеше да каже нищо друго, не можеше да направи нищо друго, освен да закопчае медальона на шията си и да целуне момчето, което обичаше толкова много, че чак я болеше, докато зад тях кометата обагряше небето със златни ивици.