Стоте

Глава 18 Кларк

Когато Кларк и Белами се върнаха в лагера с аптечката, вече се беше спуснал мрак. Кларк бе прекарала в гората само няколко часа, но когато минаха през последната редица дървета и излязоха на поляната, се почувства така, сякаш я беше напуснала преди цял един живот.

През по-голямата част от обратния път бяха вървели мълчаливо, но всеки път, когато ръката ѝ неволно се отъркаше в тази на Белами, по кожата ѝ сякаш започваше да танцува електричество. След целувката им се почувства унизена и прекара следващите пет минути в пелтечене на извинения, докато той се хилеше. Най-накрая я прекъсна, като се разсмя, и ѝ каза да не се притеснява.

— Знам, че не си от момичетата, които се натискат със случайни типове в гората — увери я той с дяволита усмивка, — но може би трябва да станеш.

Докато се приближаваха към поляната обаче, всички мисли за целувката се стопиха, щом зърна потъналите в сянка очертания на болничната палатка. Кларк хукна нататък, пъхнала аптечката под мишница.

В палатката нямаше никого освен Талия, която имаше температура и бълнуваше, и, за изненада на Кларк, Октавия, която тъкмо се настаняваше обратно на старото си легло.

— Просто другата палатка е толкова малка — оплака се Октавия, но Кларк не можеше да направи нищо повече от това да кимне.

Метна сандъчето на пода, напълни една спринцовка и заби иглата в ръката на Талия. После пак се обърна към сандъчето и започна да търси болкоуспокояващите. Побърза да даде на приятелката си една доза и се усмихна, когато лицето на Талия се отпусна в сън.

Остана коленичила до Талия още няколко минути и стабилният пулс на приятелката ѝ я накара да въздъхне с облекчение. За миг погледна надолу към гривната на китката си и се зачуди дали някъде на небето някой не следи и нейната сърдечна честота. Може би доктор Лахири или друг от най-добрите лекари на Колонията четеше жизнените показатели на стоте като ежедневните новини. Със сигурност бяха видели, че петима души вече са умрели… Зачуди се дали ще припишат смъртните случаи на радиационно отравяне и ще се откажат от усилията си за реколонизация, или ще са достатъчно умни да разберат, че са загинали заради аварийното кацане. Кларк не беше сигурна кой от двата сценария ѝ допада повече. Със сигурност не беше подготвена Съветът да разпростре юрисдикцията си на Земята. И все пак майка ѝ и баща ѝ бяха посветили живота си на задачата да помогнат на човечеството да се завърне вкъщи. В известен смисъл трайно заселване би означавало, че родителите ѝ са успели. Че не са загинали напразно.

Най-накрая тя върна лекарството обратно в сандъчето и го сложи в ъгъла на палатката. Утре щеше да намери място, където да го заключи, но засега усещаше, че най-после може да си почине. Ако някой в Космоса наистина следеше броя им, тя щеше да се погрижи той да не падне под деветдесет и пет.

Направи няколко нестабилни стъпки и рухна на леглото си, без дори да си направи труд да си събуе обувките.

— Тя ще се оправи ли? — попита Октавия. Гласът ѝ сякаш идваше от много далеч.

Кларк измърмори едно „да“. Едва успяваше да си държи очите отворени.

— Какви други лекарства имаше вътре?

— Всичко — отговори Кларк, или поне се помъчи да го каже. Когато думата стигна до устните ѝ, умът ѝ вече се беше вцепенил от изтощение. Последното, което запомни, бе как Октавия става от леглото си, а после потъна в дълбок сън без сънища.

Когато се събуди на следващата сутрин, Октавия я нямаше, а през платнището на палатката нахлуваше силна светлина.

Талия лежеше на една страна, все още спеше. Кларк се надигна и изохка — мускулите я боляха от вчерашната разходка. Тази болка обаче беше приятна — Кларк беше минала през гора, която нито един човек не беше виждал от триста години. Стомахът ѝ се сви, когато си помисли за другото отличие, което си бе спечелила по невнимание — първото момиче, целунало момче на Земята от Катаклизма насам.

Кларк се усмихна и забърза към Талия. Нямаше търпение приятелката ѝ да се възстанови достатъчно, за да може да ѝ разкаже всичко това. Допря опакото на дланта си до челото на Талия и с облекчение установи, че е по-хладно, отколкото снощи. Внимателно отдръпна одеялото и погледна към корема на момичето. По кожата на Талия все още личаха следите от инфекцията, но тя не се беше разпространила по-нататък. Стига да изкараше целия курс на лечение с антибиотици, щеше да се възстанови напълно.

Беше ѝ трудно да определи със сигурност, но силата на светлината я накара да предположи, че от последната доза на Талия са минали поне осем часа. Обърна се и се запъти към ъгъла, където беше оставила аптечката. Намръщи се леко, когато осъзна, че кутията е отворена. Приклекна и рязко си пое въздух, а после примигна, за да се увери, че очите ѝ не ѝ играят шега.

Сандъчето беше празно.

Всички антибиотици, болкоуспокоителните, дори спринцовките — всички те бяха изчезнали.

— Не — прошепна Кларк.

Вътре нямаше нищо.

— Не — повтори Кларк и се надигна. Втурна се към най-близкото легло, дръпна постелките и ги захвърли настрана. После направи същото със собственото си легло.

Погледът ѝ падна върху леглото на Октавия и паниката ѝ моментално прерасна в подозрение. Забърза нататък и започна да рови из купчината одеяла.

— Хайде! — измърмори тя сама на себе си, но когато вдигна ръце, те бяха празни. — Не — прошепна тя и заудря с крак по пода. Лекарството не беше в палатката, това бе повече от ясно. Но който и да го беше взел, не можеше да е стигнал далеч. На цялата планета имаше по-малко от сто човешки същества и Кларк нямаше да си отдъхне, докато не откриеше крадеца, поставил живота на Талия в опасност. По всяка вероятност нямаше да ѝ се наложи да търси много надалеч.

След бързо претърсване на апартамента, за да е сигурна, че родителите ѝ не са си вкъщи, Кларк забърза към лабораторията и въведе кода. Все очакваше да сменят паролата, но те или не знаеха колко често ходи при децата, или не желаеха да я спират. Може би им беше приятно, че Кларк прави компания на децата.

Докато вървеше към Лили, Кларк се усмихна на другите, макар че гърдите ѝ се свиха, когато видя колко малко от децата са будни. Повечето се разболяваха още по-тежко и сега имаше повече празни легла, отколкото предишния път.

Опита се да прогони тази мисъл от главата си, докато се приближаваше към Лили, но щом погледът ѝ се прикова в приятелката ѝ, ръцете ѝ започнаха да треперят.

Лили умираше. Когато Кларк прошепна името ѝ, очите ѝ едва се отвориха и дори когато устните ѝ се раздвижиха, не можа да намери сила да превърне движенията в думи.

Червените изпръхнали места по кожата ѝ бяха нараснали, макар че сега тези, които кървяха, бяха по-малко, сякаш Лили вече нямаше енергията да ги чеше. Кларк седеше и се бореше с пристъп на гадене, докато гледаше как гърдите на приятелката ѝ се вдигат и спускат неравномерно. Най-ужасното беше, че това беше само началото. Другите обекти бяха продължили да линеят седмици наред и симптомите им се влошаваха, докато радиационното отравяне се разпространяваше из телата им.

За миг Кларк си представи как завежда Лили в медицинския център, където поне да ѝ дадат силно обезболяващо, макар да беше прекалено късно да я спасят. Това обаче би означавало да помоли вицеканцлера да екзекутира родителите ѝ. После просто щеше да намери някой друг да довърши това, което бяха започнали майка ѝ и баща ѝ. Кларк се надяваше единствено, че изследванията им ще се окажат окончателни и експериментите ще престанат, така че страданията на тези обекти да не са били напразни.

Прозрачните клепачи на Лили се отвориха.

— Здрасти, Кларк — изграчи тя и на лицето ѝ трепна наченка на усмивка, преди да я прогони нова вълна от болка.

Кларк посегна и сграбчи ръката на Лили. Стисна я внимателно.

— Здрасти — прошепна тя. — Как се чувстваш?

— Добре — излъга Лили и потръпна, докато се опитваше да седне.

— Всичко е наред — сложи Кларк ръка на рамото ѝ. — Няма нужда да сядаш.

— Не, искам. — Гласът на момичето беше напрегнат.

Кларк внимателно ѝ помогна да се понадигне, а после нагласи възглавниците зад гърба ѝ. Потисна въздишката си, когато пръстите ѝ неволно закачиха гърба на Лили. Можеше да усети всеки прешлен под жълтеникавата ѝ кожа.

— Хареса ли ти антологията на Дикенс? — попита Кларк и погледна под леглото на Лили, където държаха книгите, които Кларк беше откраднала от библиотеката.

— Прочетох само първата история, за Оливър Туист. — Лили погледна към Кларк и ѝ се усмихна немощно. — Зрението ми е…

Гласът ѝ заглъхна. И двете знаеха, че щом обектите спрат да виждат добре, краят не е далеч.

— Но и без това не ми хареса. Прекалено много ми напомняше за детския дом.

Кларк никога досега не беше задавала въпроси за предишния живот на Лили. Струваше ѝ се, че момичето не иска да говори за това.

— Наистина ли е било толкова лошо? — попита внимателно тя.

Лили вдигна рамене.

— Грижехме се един за друг. Нямахме никого другиго. Е, освен онова момиче. То си имаше брат, истински по-голям брат. — Погледна надолу и внезапно се изчерви. — Беше много мил… носеше ѝ разни неща — допълнителна храна, парченца от панделки…

— Наистина ли? — попита Кларк и се престори, че вярва на думите за момиче, което има брат. Отметна една къдрица от влажното чело на Лили. Макар че болестта ѝ беше толкова напреднала, Лили проявяваше вкус към драматичното.

— Наистина изглежда мил — съгласи се неопределено Кларк и очите ѝ се стрелнаха към голите петна по главата на Лили. Вече ставаше трудно да ги пренебрегва.

— Все едно — каза Лили с напрегнат глас, — искам да чуя за рождения ти ден. Какво ще облечеш?

Кларк почти беше забравила, че рожденият ѝ ден е другата седмица. Не ѝ се празнуваше особено.

— О, най-хубавата си престилка, нали се сещаш — отвърна тя с нехаен тон. — И без това ще ми е по-хубаво, ако остана тук с теб, отколкото да ходя на някое глупаво парти.

— О, Кларк! — изстена Лили с престорено отчаяние. — Трябва да направиш нещо. Наистина започваш да ставаш скучна. Освен това искам да ми разкажеш за роклята си за рождения ден.

Ненадейно потръпна и се преви надве от болка.

— Добре ли си? — попита Кларк и сложи длан върху крехката ръка на Лили.

— Боли — изохка момичето.

— Мога ли да ти донеса нещо? Искаш ли вода?

Лили отвори очи. Сега погледът ѝ беше умолителен.

— Можеш да направиш така, че всичко това да спре. — Думите ѝ бяха прекъснати от стенание. — Моля те, накарай го да спре. Само въпрос на време е…

Кларк извърна глава настрана, за да не може Лили да види сълзите ѝ.

— Всичко ще се оправи — прошепна тя и се насили да се усмихне. — Обещавам.

Лили изхлипа, млъкна отново, облегна се назад и затвори очи.

Кларк дръпна одеялата над гърдите на приятелката си, опитвайки се да прогони демона, който си пробиваше път в съзнанието ѝ. Знаеше за какво я моли Лили. И нямаше да е трудно да го изпълни. Лили вече беше толкова слаба, че само няколко добре съчетани болкоуспокоителни щяха да облекчат страданията ѝ и да я накарат да изпадне в кома. Щеше да си отиде без мъки.

„Какво си мисля?“ — запита се Кларк и се отдръпна ужасено назад. Кръвта, изцапала ръцете на родителите ѝ, сега се беше разпростряла и върху нейните. Целият този кошмар я беше заразил, беше я превърнал в чудовище. Или може би не родителите ѝ бяха виновни. Може би този мрак се е таял в нея открай време и само е чакал възможност да изплува на повърхността.

Точно когато Кларк щеше да си тръгне, Лили отново проговори.

— Моля те — примоли се тя. — Ако ме обичаш. Моля те… — Гласът ѝ беше тих, но в него се долавяше отчаяние, което ужаси Кларк. — Просто направи така, че всичко това да свърши.

Белами сечеше дърва на другия край на поляната. Макар че сутринта беше хладна, тениската му вече беше просмукана от пот. Кларк се опита да не забелязва начина, по който платът прилепваше към мускулестите му гърди. Когато видя, че тича към него, той свали брадвата на земята, обърна се към нея и се усмихна.

— Здрасти — каза той, когато тя спря и се помъчи да си поеме въздух. — Не можа да стоиш дълго далеч от мен, а?

Пристъпи напред и сложи длан на кръста ѝ, но Кларк го перна по ръката.

— Къде е сестра ти? — попита тя. — Не мога да я намеря никъде.

— Защо? — Закачливият му тон беше изместен от тревога. — Какво има?

— Аптечката, която намерихме, е изчезнала. — Кларк си пое дълбоко въздух и се стегна, събирайки смелост за следващите думи. — И мисля, че я е взела Октавия.

— Какво? — Очите му се присвиха.

— Тя беше единственият друг човек в палатката снощи, а освен това изглеждаше наистина обсебена от лекарствата…

— Не — прекъсна я троснато Белами. — От всички престъпници на тази проклета планета си мислиш, че крадецът е точно сестра ми?

Впери поглед в нея. Очите му горяха от гняв. Когато проговори пак, гласът му беше тих.

— Мислех, че си различна. Но съм сбъркал. Ти си само поредната тъпа кучка от „Феникс“, която си мисли, че знае най-добре.

Изрита дръжката на брадвата и подмина Кларк без нито дума повече.

За миг тя остана прикована на мястото си, прекалено стъписана от думите му, за да помръдне. После обаче почувства как нещо у нея се разкъсва и ненадейно се втурна към дърветата, нахлу със залитане сред сянката на горския балдахин. Гърлото ѝ гореше. Тя се свлече на земята и обви ръце около коленете си, за да попречи на гнева да се излее от гърдите ѝ.

Докато седеше сама в сенките, направи още нещо за пръв път на Земята. Заплака.