Стоте

Глава 11 Глас

Докато се влачеше след Кора и Хъксли по пътя им към пункта на Обмяната, Глас се хвана, че ѝ се иска майка ѝ да беше изчакала още няколко дни, преди да разпространи новината за освобождаването ѝ. Отначало се изпълни с радост да види приятелките си. Когато тази сутрин двете прекрачиха прага, и трите избухнаха в плач. Сега обаче, щом видя съзаклятническите усмивки, които Кора и Хъксли си разменят, докато се разминаваха с непознато за Глас момче, се почувства по-самотна, отколкото в килията си.

— Обзалагам се, че имаш спестени цял куп точки — каза Хъксли и обви ръка около Глас. — Как ти завиждам!

— Имам само това, което ми прехвърли майка ми тази сутрин — усмихна се немощно Глас. — След като ме арестуваха, са елиминирали останалите.

Хъксли потръпна драматично.

— Още не мога да повярвам — промълви тя и понижи глас: — Така и не ни каза защо са те затворили.

— Глас не иска да говори за това — намеси се Кора и хвърли нервен поглед през рамо.

„Не, ти не искаш да говориш за това“, помисли си Глас, докато завиваха по главния коридор на палуба Б — дълъг широк проход, обграден от едната страна с панорамни прозорци, а от другата — с пейки, закътани между изкуствени растения. Беше пладне и на повечето пейки жени на възрастта на майка ѝ си говореха и отпиваха чай от корен на слънчоглед. Технически погледнато, трябваше да използват точките за дажби на щанда за чай, но Глас не можеше да си спомни кога за последен път е трябвало да сканира палеца си. Това беше просто поредното от множеството малки удоволствия на живота на „Феникс“, за което никога не се бе замисляла, преди да започне да прекарва време с Люк.

Докато момичетата крачеха по коридора, Глас усещаше, че почти всички очи се обръщат към нея. Стомахът ѝ се сви, докато се чудеше кое е било по-шокиращо — фактът, че са я затворили, или че са я помилвали. Вървеше с вдигната глава и се опитваше да изглежда уверена, докато минаваше покрай хората. Трябваше да изглежда като въплъщение на справедливостта в Колонията и се налагаше да поддържа илюзията, сякаш от убедителността на изпълнението зависеше животът ѝ. Защото този път наистина беше така.

— Мислиш ли, че има някаква възможност да помилват и Кларк? — попита Хъксли и Кора я стрелна с предупредителен поглед. — Успяхте ли да се срещате и да си говорите, докато бяхте затворени?

— О, боже, Хъксли, няма ли да престанеш? — възкликна Кора и докосна успокоително ръката на Глас. — Извинявай — продължи тя. — Просто, когато осъдиха Кларк веднага след теб, никой не можеше да повярва: две момичета от „Феникс“ само за няколко месеца. А щом се върна, плъзнаха толкова слухове…

— Няма нищо — усмихна се насила Глас, за да покаже, че не възразява да говори по въпроса. — Затвориха Кларк в единична килия, кажи-речи, веднага след мен, така че почти не я видях. И не знам дали ще я помилват — излъга тя, защото си спомни инструкциите на майка си да не споменава мисията на Земята. — Не съм сигурна кога ще навърши осемнайсет. Преразгледаха моя случай, защото рожденият ми ден е съвсем скоро.

— А, да, рожденият ти ден! — изписка Хъксли и преплете ръце. — Забравих, че наближава. Ще трябва да ти намерим нещо на пункта на Обмяната.

Кора кимна. Изглеждаше доволна, че са намерили приемлива тема.

Вече се приближаваха към целта си.

Пунктът на Обмяната на „Феникс“ се намираше в голяма зала в края на палуба Б. Освен панорамните прозорци на очи се набиваше и огромен полилей, който уж бил изнесен от Парижката опера часове преди първата бомба да падне над Западна Европа. Всеки път, щом чуеше историята, Глас усещаше как я пробожда тъга за хората, които са можели да бъдат спасени вместо полилея, но не можеше да отрече, че когато погледнеше към него, дъхът ѝ секваше. Той приличаше на малко съзвездие благодарение на отразените в него танцуващи светлини от тавана и прозорците — миниатюрна галактика, която се въртеше и трепкаше над главите им.

Хъксли пусна ръката на Глас и се втурна към изложените панделки, без да обръща внимание на близката група момичета, които се бяха умълчали при пристигането ѝ. Глас се изчерви и забърза след Кора, която бе приковала поглед в сергия за платове близо до задната стена.

Тя застана неловко до приятелката си, докато Кора ровеше сред платовете и бързо превръщаше спретнатата редица в безразборна купчина, при което жената от „Уолдън“ зад щанда ѝ се усмихна напрегнато.

— Погледни всички тези боклуци — измърмори Кора и захвърли настрана парче зебло и няколко дължини вълна.

— Какво търсиш? — попита Глас и прокара пръст по тънка ивица бледорозова коприна. Беше красива въпреки следите от ръжда и петната от вода покрай ръбовете, но щеше да е невъзможно да намери достатъчно подходящи парчета плат дори за малка вечерна чанта, камо ли рокля.

— Милион години събирах парчета син атлаз и най-накрая имам достатъчно за долната част, но трябва да я покрия с нещо, за да не изглежда прекалено съшита. — Кора сбърчи нос, докато разглеждаше голямо парче прозрачен винил. — Колко струва?

— Шест — отговори уолдънката.

— Не говорите сериозно — погледна Кора към Глас и завъртя очи. — Това е завеса за душ.

— Но е направена на Земята.

Кора се подсмихна.

— Кой го е удостоверил?

— А това? — попита Глас и вдигна парче син мрежест плат. Изглеждаше така, сякаш някога е било част от торба от склад, но никой нямаше да разбере, пришиеха ли го към роклята.

— Ооо — изгука Кора и го грабна от ръката на Глас. — Харесва ми.

Наложи го до тялото си, за да провери дължината, след което се усмихна на Глас.

— Добре че времето ти в Затворничество не се е отразило на модния ти усет.

Глас се вцепени, но не продума.

— И така, какво ще носиш? — продължи Кора.

— На какво?

— На наблюдателното парти — отговори другото момиче, като подчерта отделните срички, сякаш говореше с малко дете. — За кометата?

— Съжалявам — вдигна рамене Глас. Очевидно шестте месеца в Затворничество не бяха извинение за изоставането ѝ със социалния календар на „Феникс“.

— Майка ти не ти е казала, когато се върна? — продължи Кора и уви мрежата около кръста си като фуста. — Една комета ще мине точно покрай кораба. Първата, която се приближава толкова до кораба от основаването на Колонията насам.

— И ще проведат наблюдателно парти?

Кора кимна.

— На палубата за наблюдение. По този повод правят всевъзможни изключения, така че ще има храни, напитки, музика, всичко. Ще отида с Викрам. — Ухили се, но после лицето ѝ помръкна. — Сигурна съм, че няма да има нищо против да дойдеш и ти. Той знае, че има… ами, смекчаващи вината обстоятелства. — Усмихна се съчувствено на Глас и отново се обърна към уолдънката. — Колко?

— Девет.

Ненадейно главата на Глас забуча. Измърмори някакво извинение на Кора, която все още се пазареше с продавачката, и отиде да разгледа бижутата, изложени на близката маса. Разсеяно прокара пръсти по голото си гърло. Открай време носеше огърлица с чип — устройството, което някои момичета на „Феникс“ предпочитаха вместо миниатюрни слушалки или импланти в роговиците. Беше модно да ти инсталират чипа в някакво бижу, стига да извадиш късмета да притежаваш някаква семейна реликва или да успееш да намериш подходяща вещ на пункта за Обмяна.

Очите ѝ преминаха по блестящите украшения и погледът ѝ бе привлечен от блясък на злато — овален медальон на фина верижка. Глас рязко си пое дъх и вълна от болка изпълни всеки сантиметър от тялото ѝ с пулсираща смесица от скръб и тъга. Знаеше, че трябва да се обърне и да продължи по пътя си, но не можеше да се насили да го стори.

Протегна трепереща ръка и вдигна огърлицата. Прокара внимателно пръст по гравюрата на гърба. Нямаше нужда да поглежда, за да знае какво е — изкусно украсено, изписано в курсив Г.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да прекараш рождения си ден на „Уолдън“? — попита Люк и отново наклони глава към нея на дивана. Тревогата, изписана на лицето му, беше толкова искрена, че Глас едва не се разсмя.

— Колко пъти да ти повтарям? — каза тя и преметна крака върху тези на Люк. — Няма друго място, на което да искам да бъда.

— Но майка ти не желаеше ли да ти устрои пищно парти?

Глас отпусна глава на рамото си.

— Да, но какъв е смисълът, ако ти не можеш да дойдеш?

— Не искам да се отказваш от целия си живот само защото аз не мога да съм част от него. — Люк прокара пръсти по ръката на Глас и внезапно стана сериозен. — Не ти ли се иска онази нощ да не те бяхме спрели?

Като член на престижния отдел по механично инженерство обикновено не пращаха Люк да дежури край контролно-пропускателния пункт, но една вечер се намираше там, докато Глас бързаше към къщи, след като беше учила заедно с Уелс.

— Майтапиш ли се? — вдигна глава тя, за да го целуне по бузата. Вкусът на кожата му бе достатъчен, за да накара цялото ѝ тяло да запари. Тя отклони устните си надолу и проследи с тях очертанията на челюстта чак до ухото му.

На „Феникс“ не съблюдаваха строго вечерния час, но тогава я спряха двама пазачи. Единият от тях започна да я тормози — накара я да подаде палеца си за сканиране, а после започна да ѝ задава въпроси с враждебен тон. Накрая се намеси другият пазач и настоя да придружи Глас до края на пътя ѝ.

— Да те изпратя до вас, беше най-доброто решение в живота ми — измърмори той. — Макар че онази нощ беше истинско мъчение — вървях и се мъчех да не те целуна.

— Ами, значи сега трябва да наваксаме загубеното време — пошегува се Глас и приближи устни до неговите. Целувките ѝ станаха по-настоятелни, той обгърна тила ѝ с ръка и прокара пръсти през косата ѝ. Глас се намести, докато почти седна в скута на Люк, и почувства как другата му ръка се плъзга към кръста ѝ, за да я спре да не падне.

— Обичам те — прошепна той в ухото ѝ.

Колкото и пъти да чуваше думите, те винаги я караха да потръпва.

Глас се отдръпна само за миг, колкото да прошепне:

— И аз те обичам.

Отново го целуна, прокара леко ръка надолу по тялото му и отпусна пръсти на ивицата кожа между ризата и колана му.

— Трябва да спрем — предупреди Люк и внимателно побутна ръката ѝ до тялото. През последните няколко седмици им ставаше все по-трудно да попречат на връзката им да се развие.

— Не искам да спираме — усмихна му се Глас с престорена свенливост. — А днес е рожденият ми ден.

Люк се засмя, а после простена и се надигна, като вдигна Глас в обятията си.

— Пусни ме! — изкикоти се тя и зарита с крака във въздуха. — Какво правиш?

Люк пристъпи напред.

— Ще те занеса на пункта за Обмяна. Ще те заменя за момиче, което не се старае толкова да ми навлече неприятности.

— Ей! — изпухтя тя с шеговито възмущение и заблъска с юмруци по гърдите му. — Пусни ме!

Той се обърна с гръб към вратата.

— Ще се държиш ли прилично?

— Какво? Не съм аз виновна, че си толкова секси и не мога да сваля ръце от теб.

— Глас — предупреди я той.

— Добре. Да, обещавам.

— Хубаво.

Той се запъти обратно към дивана и нежно я положи върху него. — Защото би било жалко да не мога да ти дам подаръка.

— Какво е? — попита Глас и приседна.

— Пояс за целомъдрие — обяви Люк със сериозен глас. — За мен. Намерих го на пункта за Обмяна. Струва цяло състояние, но си заслужава, ако мога да запазя…

Глас го перна по гърдите. Люк се разсмя и обви ръце около нея.

— Извинявай — каза той и се ухили. Бръкна в джоба си, а после спря. — Не е опакован или нещо подобно.

— Така е добре.

Той извади предмета и го протегна към нея. На дланта му блесна златен медальон.

— Колко е красив, Люк! — прошепна Глас, посегна и взе бижуто. Очите ѝ се разшириха, когато прокара пръсти по деликатните му ръбове. — Изработен е на Земята. — Погледна изненадано към него.

Той кимна.

— Да. Или поне така твърдят документите. — Взе го от ръката ѝ. — Може ли?

Глас кимна и Люк мина зад гърба ѝ, за да закопчае украшението. Тя потръпна от допира на ръката му по врата си, докато отмяташе косата ѝ на една страна. Можеше само да си представи колко струва подобна вещ — Люк навярно бе похарчил всичките си спестявания за подаръка. Дори като пазач нямаше излишни купони, които да спести.

— Влюбена съм в него! — промълви Глас и прокара пръст по верижката. После се обърна с лице към Люк.

Усмивката озари цялото му лице.

— Радвам се — отвърна Люк и прокара ръка по врата ѝ, след което обърна медальона и ѝ показа буквата Г, гравирана в златото.

— Ти ли го направи? — попита Глас.

Люк кимна.

— Искам хората да знаят, че е бил твой, дори да минат хиляда години. — Сведе пръст към медальона и притисна метала към кожата ѝ. — Сега трябва само да го напълниш със свои собствени спомени.

Глас се усмихна.

— Знам с кой спомен искам да започна.

Вдигна глава. Очакваше да види как Люк отмества очи, но изражението му беше сериозно. Погледите им се срещнаха и за един дълъг миг в апартамента се възцари тишина, нарушавана единствено от ударите на сърцата им.

— Сигурна ли си? — попита Люк и сбърчи леко чело, докато прокарваше пръст по вътрешната част на китката ѝ.

— През целия си живот не съм била по-сигурна.

Люк я улови за ръката и през тялото ѝ сякаш премина електричество. Той стисна пръстите ѝ със своите и безмълвно я поведе към спалнята си.

„Естествено, че го е разменил“ — помисли си Глас. Би било абсурдно да запази толкова ценен предмет, особено след като беше разбила сърцето му. Но мисълта как захвърлената ѝ огърлица чезне самотна на пункта за Обмяна събуди у нея скръб, която заплашваше да разкъса сърцето ѝ на две.

Парене в тила ѝ я изтръгна от мислите ѝ. Тя събра смелост — очакваше да види поредния човек, когото познаваше бегло, да я гледа с открито подозрение. Когато се обърна обаче, погледът ѝ се спря на съвсем различен човек.

Люк.

Той се взираше в нея точно толкова, колкото да я накара да се изчерви, след което откъсна погледа си и очите му се стрелнаха към масата. Спряха се на огърлицата и по лицето му премина странно изражение.

— Учудвам се, че още никой не я е грабнал — отрони той. — Толкова е красива.

Ръката му се отпусна обратно до тялото, той се извърна и погледна Глас с едва доловима тъжна усмивка.

— Но пък точно най-красивите неща са тези, които могат да ти причинят най-голяма болка.

— Люк — започна Глас, — аз…

После обаче забеляза зад него позната фигура. Камий стоеше зад щанда за печатни текстове, приковала поглед в Глас.

Люк се озърна през рамо, след което отново насочи вниманието си към Глас.

— Камий замества баща си. От известно време е болен.

— Съжалявам — измърмори Глас, но преди да успее да каже нещо друго, дочу повишени гласове.

Глас се обърна и видя, че Кора се е разкрещяла на уолдънката:

— Ако не ми го продадете на разумна цена, няма да имам друг избор, освен да ви докладвам за измама.

Жената пребледня и отвърна нещо, което Глас така и не разбра, но очевидно се хареса на Кора, защото тя се усмихна и вдигна палец за сканиране.

Глас се намръщи, притеснена от поведението на приятелката си.

— Извинявай… трябва да тръгвам.

— Недей — помоли я Люк и я докосна по ръката. — Тревожа се за теб. — Гласът му заглъхна: — Какво правиш? Безопасно ли е?

Безпокойството в гласа му запълни някои от по-дребните пукнатини в разбитото ѝ сърце, но не достатъчно, че да накара болката да отшуми.

— Безопасно е. Всъщност ме помилваха — отговори тя, опитвайки се да запази равен тон.

— Помилвали са те? — повтори той и очите му се разшириха. — Ауу! Не съм си и помислял… — Замлъкна, сякаш не беше сигурен как да продължи. — Знаеш ли, ти така и не ми каза защо изобщо са те затворили.

Глас сведе очи към земята и се помъчи да се пребори с неустоимото желание да му признае истината.

„Той заслужава да бъде щастлив — напомни си решително. — Вече не е твой.“

— Няма значение — отговори най-накрая тя. — Просто искам да оставя всичко това зад гърба си.

Люк се вгледа в нея и за миг Глас се зачуди дали не може да прозре право в душата ѝ.

— Е, добре, пази се — промълви най-после той.

Глас кимна.

— Ще се пазя.

Знаеше, че за разлика от друг път, постъпва правилно. Просто ѝ се искаше да не изпитва такава силна болка.