Стоте

Глава 31 Глас

— Ще ти подаря пръстен веднага щом намеря на пункта на Обмяна — обърна се Люк към Глас. Ръката му обгръщаше кръста ѝ и той я водеше през претъпканите коридори обратно към „Феникс“.

Повечето от хората, които се бяха събрали да видят кометата, се бяха отправили обратно към жилищните части на долните палуби и придвижването към пешеходния мост беше затруднено. Глас обаче едва забелязваше в коя посока вървят. Сърцето ѝ все още туптеше от радост и тя трепереше, вкопчена здраво в ръката на Люк.

— Не ми трябва пръстен. — Глас посегна да докосне медальона, който сякаш разливаше в гърдите ѝ топлина. Знаеше, че нищо не може да се случи незабавно. Макар след няколко седмици да навършваше осемнайсет, не можеха да рискуват да се оженят, преди канцлерът да се е събудил и да е потвърдил помилването ѝ — или да се разчуе новината, че никога няма да се събуди. Накрая, когато майка ѝ видеше колко много я обича Люк, щеше да я разбере. Щяха да се оженят и да кандидатстват за позволение един ден да имат дете. Засега обаче самото обещание за съвместно бъдеще беше достатъчно. — Това е идеално.

Двамата изкачиха последните стъпала на стълбището и влязоха в коридора, който водеше до пешеходния мост. Люк се спря и привлече Глас към себе си, докато край тях преминаха тичешком дузина пазачи, толкова близо, че ръкавите на двама-трима се отъркаха в ръката на Глас — очите им обаче останаха приковани право напред. Тя потръпна и се облегна на Люк, който наблюдаваше пазачите със странно изражение.

— Знаеш ли какво става? — попита тя.

— Сигурен съм, че няма нищо — отвърна Люк прекалено припряно. Думите му не съответстваха на начина, по който се стегна челюстта му. После обаче поднесе преплетените им пръсти към устните си и целуна ръката ѝ. — Да вървим.

Докато двамата продължаваха напред, Глас се усмихна. Трополенето на ботушите на пазачите се беше отдалечило и замряло и сега целият коридор беше техен. Ненадейно Люк спря и отново вдигна ръката ѝ във въздуха. Преди Глас да успее да попита какво прави, той я завъртя и я поведе назад.

Тя се засмя. Той обви ръка около кръста ѝ и я повлече с танцова стъпка през пустия коридор.

— Какво ти става?

Люк спря и я притисна още по-плътно до себе си. После се наведе и прошепна в ухото ѝ:

— Когато съм с теб, чувам музика.

Глас само се усмихна и затвори очи насред коридора, докато двамата се полюшваха наляво-надясно.

Най-после Люк отстъпи от нея и махна с ръка по посока към моста.

— Съвсем малко остава до вечерния час — отбеляза.

— Добре — съгласи се тя и въздъхна.

Двамата прекосиха пешеходния мост, уловени за ръка, като си разменяха изпълнени с разбиране усмивки, от които всяка клетка в тялото на Глас започваше да жужи от въодушевление. На входа на „Феникс“ спряха — не искаха да се сбогуват. Люк прокара пръст по верижката на медальона.

— Обичам те — рече той и стисна ръката ѝ, преди да я побутне леко. — Изпрати ми съобщение, когато се прибереш. Утре ще дойда да говоря с майка ти.

— Добре — съгласи се тя. — Утре.

Най-накрая се обърна и тръгна по пешеходния мост. Беше изминала половината път, когато в празното пространство отекна пронизително пиукане. Глас стреснато се огледа наоколо. Групата пазачи откъм „Феникс“ се разделиха и тя чу как някой ръмжи заповеди. Звукът стана по-висок и по-настойчив и тя замръзна. Обърна се да погледне към Люк, който колебливо се канеше да пристъпи напред.

— Мостът се затваря — съобщи безплътен женски глас по високоговорителите. — Моля, освободете района.

Последва кратка пауза, после повториха съобщението.

— Мостът се затваря. Моля, освободете района.

Глас ахна, когато над контролно-пропускателния пункт на „Феникс“ започна да се спуска бариера. Втурна се напред. Видя, че и Люк тича, но и двамата се намираха прекалено далеч.

Глас стигна до стъклената преграда точно когато тя се стовари върху пода и се заключи. Заблъска с ръце срещу нея. От другата страна Люк се подхлъзна и спря. Казваше нещо, но макар че виждаше как устата му се движи, до слуха на Глас не достигна никакъв звук.

Очите ѝ се наляха със сълзи, докато го гледаше как удря безпомощно с юмруци по стената. Не разбираше какво става. Не бяха затваряли моста от онази епидемия през първия век. Знаеше, че ако го затворят сега, може никога вече да не го отворят.

— Люк! — извика тя. Името се отрони безпомощно от устните ѝ. Притисна ръка към прозрачната преграда и я задържа там. Погледите им се срещнаха.

— Обичам те — промълви Глас.

Люк също притисна длан към стената и за миг Глас почти долови топлината на кожата му. „И аз те обичам“ — изрече с устни той. Усмихна ѝ се тъжно и ѝ направи знак да върви.

Тя се поколеба — не искаше да си тръгва, без да разбере какво става, дали ще го види пак. Алармата все още звучеше над главата ѝ, кънтеше в ушите ѝ.

„Върви“ — настояха устните на Люк. Изражението му беше сериозно.

Глас кимна и се обърна, застави се да гледа право напред. Преди обаче да завие по коридора, който щеше да я изведе от пешеходния мост, погледна през рамо за последен път. Люк не беше помръднал — все още стоеше там, притиснал длан към преградата.

Глас хукна към къщи, като си пробиваше път през паникьосани цивилни и пазачи с каменни лица.

— О, слава богу! — промълви Соня, когато дъщеря ѝ влетя в апартамента. — Така се разтревожих.

Тя пъхна в ръцете на Глас една кана за вода.

— Иди в банята и я напълни. Не съм сигурна докога ще има налягане.

— Какво става? — попита Глас. — Затвориха пешеходния мост.

— Какво си правила край моста? — попита майка ѝ и примигна, забелязала дрехите, в които Глас се беше преоблякла след партито за наблюдение на кометата. — О — изрече тя с безизразен глас и на лицето ѝ се изписа уморено разбиране. — Ето къде си била.

— Какво става? — повтори Глас, без да обръща внимание на неодобрението на майка си.

— Не съм сигурна, но имам чувството…

Гласът на Соня заглъхна, а устните ѝ се стиснаха.

— Мисля, че това е той — денят, който всички знаехме, че ще настъпи.

— За какво говориш?

Майка ѝ взе обратно каната и се обърна към мивката.

— Корабът не е пригоден да издържи толкова дълго. Беше просто въпрос на време, преди нещата да започнат да се рушат.

Водата беше стигнала до ръба на каната и сега преливаше в мивката, но Соня просто стоеше там, без да предприема нищо.

— Мамо?

Майка ѝ най-после спря водата и се обърна с лице към дъщеря си.

— Става въпрос за въздушния шлюз — рече тихо тя. — Има пробив.

В коридора отекна крясък и майка ѝ хвърли бърз поглед към вратата, преди да се усмихне насила и да продължи:

— Но не се тревожи. На „Феникс“ имаме резерв от кислород. Ще оцелеем, докато разберат какво да направят. Обещавам ти, Глас, ще го преживеем.

Глас почувства как осъзнаването на реалността се стоварва тежко върху нея. Стомахът ѝ се сви от ужас.

— Какво общо има това с моста? — попита тя. Гласът ѝ беше съвсем тих, почти шепот.

— Кислородът на „Аркадия“ и „Уолдън“ вече е на привършване. Трябваше да вземем предпазни мерки, за да се уверим…

— Не — прошепна беззвучно Глас. — Съветът ще ги остави всичките да умрат?

Соня пристъпи напред и стисна ръката на Глас.

— Трябваше да направят нещо, иначе никой нямаше да оцелее — обясняваше тя, но Глас почти не чуваше думите ѝ. — Това е единственият начин да защитим Колонията.

— Трябва да го намеря — промълви Глас разтреперана. Направи несигурна крачка назад. Главата ѝ се въртеше в хаос от думи и образи, които отскачаха един от друг и внасяха повече паника, отколкото логика.

— Глас — поде майка ѝ състрадателно, — съжалявам, но не можеш. Няма никакъв начин. Всички изходи са запечатани.

Пристъпи напред и притегли дъщеря си в прегръдките си. Глас се опита да се отскубне, но майка ѝ я притисна по-здраво.

— Нищо не можем да направим.

— Обичам го — проплака Глас. Цялото ѝ тяло се тресеше.

— Знам — пое Соня ръката ѝ. — И съм сигурна, че и той те обича. Но може би така е най-добре.

На устните ѝ се изписа тъжна усмивка, от която Глас я побиха тръпки.

— Поне не трябва да казваш ужасно „довиждане“.