Кларк седеше в тъмната болнична палатка и тревожно гледаше как Талия се мята и върти насън, измъчвана от температурата, която се беше появила с влошаването на инфекцията.
— Как мислиш, какво сънува?
Кларк се обърна и видя, че Октавия е седнала в леглото си и се взира в Талия с ококорени очи.
— Не съм сигурна — излъга тя. Изражението на Талия ѝ подсказваше, че отново мисли за баща си. Бяха я затворили, задето се бе опитала да открадне лекарство за него, след като Съветът бе решил да не го лекува. Предвид ограничените медицински ресурси, с които разполагаха, преценили, че прогнозата му е прекалено лоша и не си струва да ги хабят. Талия все още не знаеше какво се е случило с него — дали е починал от болестта си след ареста ѝ, или все още е вкопчен в живота и се моли някой ден отново да види дъщеря си.
Талия простена и се сви на топка. Видът ѝ напомни на Кларк за Лили в някоя от лошите ѝ нощи, когато Кларк се промъкваше в лабораторията, та приятелката ѝ да не остава сама. Макар в момента никой да не ѝ пречеше да помага на Талия, тя се чувстваше също толкова отчаяна, също толкова безпомощна, колкото тогава. Ако не намереха лекарствата, излетели от транспортния кораб при катастрофата, нямаше да ѝ бъде по силите да направи каквото и да било, за да облекчи страданията на приятелката си.
Някой вдигна платнището и палатката се изпълни със светлина и прохладен, ароматен въздух. Белами влезе в палатката с подскоци на акробат. Беше преметнал лък през рамо и очите му блестяха.
— Добър ден, дами — каза той и се ухили, докато крачеше към леглото на Октавия. Наведе се и разроши косата ѝ, която все още беше здраво прибрана в красиво завързана червена панделка. Беше толкова близо, че Кларк не можеше да не долови леката миризма на пот, която се разнасяше от кожата му и се сливаше с друго ухание, което не можеше да назове, но ѝ навя мисли за дървета.
— Как е глезенът? — обърна се той към Октавия, демонстративно присви очи и го заоглежда от всички страни.
Момичето предпазливо го раздвижи.
— Много по-добре.
Обърна се към Кларк:
— Вече мога ли да си тръгна?
Кларк се поколеба. Глезенът на Октавия все още беше нестабилен, а нямаше начин да ѝ направи ефикасна шина. Ако го натовареше прекалено, пак щеше да го навехне или по-лошо.
Октавия въздъхна и издаде долната си устна напред в умолително изражение.
— Моля те. Не съм изминала целия път до Земята само за да стоя в палатка.
— Ти нямаше избор — напомни ѝ Белами. — Аз обаче със сигурност не съм рискувал всичко, за да дойда тук само за да те гледам как развиваш гангрена.
— Откъде знаеш за гангрената? — изненада се Кларк. В Колонията никой никога не би развил подобна инфекция, а тя се съмняваше, че много хора освен нея четат древни медицински текстове за удоволствие.
— Разочароваш ме, докторе — вдигна вежда той. — Не мислех, че си от онези.
— От кои?
— От фениксийците, които си въобразяват, че всички уолдънци са невежи.
Октавия завъртя очи и се обърна към него.
— Знаеш ли, не всичко, което хората казват, е обида.
Белами отвори уста, но после премисли и сви устни в насмешлива усмивка.
— Внимавай, иначе ще тръгна без теб. — И намести лъка на рамото си.
— Не ме оставяй — помоли тя и ненадейно стана сериозна. — Знаеш как се чувствам, когато съм затворена някъде.
По лицето на Белами премина странно изражение и Кларк се запита за какво ли си мисли. Момчето най-накрая се усмихна.
— Добре. Ще те заведа навън, но само за малко. Искам пак да се опитам да половувам, преди да се стъмни. — Извърна се към Кларк. — Ако докторът позволи.
Кларк кимна.
— Само внимавайте. — Погледна го объркано. — Наистина ли си мислиш, че ще можеш да ловуваш?
Никой досега не беше видял бозайник, камо ли да се опита да убие такъв.
— Все някой трябва да пробва. Ако нещата продължат по същия начин, пакетираната ни храна няма да ни стигне дори за седмица.
Кларк му се усмихна леко.
— Е, добре, желая ти късмет.
Отиде до тясното легло на Октавия и помогна на Белами да я изправи на крака.
— Добре съм — запротестира Октавия, като пазеше равновесие на един крак, вкопчена в ръката на Белами. Заподскача напред и го повлече към изхода на палатката. — Да тръгваме!
Белами хвърли поглед през рамото си.
— О, между другото, Кларк, докато бях в гората, намерих някои отломки от катастрофата. Случайно да искаш утре да ги прегледаш?
Кларк си пое въздух и сърцето ѝ заби по-бързо.
— Мислиш, че може да са изчезналите лекарства? — Пристъпи напред. — Да отидем веднага.
Белами поклати глава.
— Бяха прекалено далеч. Няма да успеем да се върнем, преди да се стъмни. Ще отидем утре.
Тя хвърли поглед към Талия, чието лице все още беше изкривено от болка.
— Добре. Ще е първата ни работа утре сутринта.
— Да изчакаме до следобед. Сутринта ще отида на лов. По това време животните са на открито и търсят вода.
Кларк потисна желанието си да го попита откъде знае това, макар че не успя да прикрие докрай изненадата, изписала се на лицето ѝ.
— Значи, до утре? — попита Белами и тя кимна. — Супер — ухили се той. — Значи имаме среща.
Тя проследи с поглед как двамата излизат тромаво от палатката, а после се върна при Талия. Клепачите на приятелката ѝ трепнаха и очите ѝ се отвориха.
— Здрасти — промълви немощно тя.
— Как се чувстваш? — попита Кларк и отиде да провери жизнените ѝ показатели.
— Страхотно — изграчи Талия. — Готова съм да отида с Белами, когато пак тръгне на лов.
Кларк се усмихна.
— Мислех, че спиш.
— И наистина спях. Заспивах и се събуждах.
— Само ще погледна набързо, става ли? — попита Кларк и Талия кимна.
Кларк бутна одеялото настрана и повдигна ризата на Талия. Върху кървящата рана се открояваха червени ивици, което означаваше, че инфекцията е започнала да преминава в кръвоносната ѝ система.
— Боли ли?
— Не — отвърна глухо Талия. И двете знаеха, че не върви към подобрение.
— Можеш ли да повярваш, че наистина са брат и сестра? — нарочно смени темата Кларк, докато връщаше одеялото на Талия на мястото му.
— Да, звучи безумно. — Гласът на Талия стана малко по-уверен.
— Изпълнението му на палубата за излитане беше потресаващо — поклати глава Кларк. — Но беше и много смело. Ако го бяха хванали, щяха да го убият. — Направи пауза. — Когато пристигнат на Земята, ще го убият.
— Направил е много, за да бъде сестра му в безопасност — съгласи се Талия и извърна глава, за да прикрие разкривената си гримаса, когато я заля нова вълна на болка. — Той наистина те обича, Кларк.
— Кой? Белами? — попита стреснато Кларк.
— Не. Уелс. Той дойде на Земята заради теб, Кларк.
Кларк стисна устни.
— Не съм го молила.
— Всички ние сме вършили неща, с които не се гордеем — настоя Талия с тих глас.
Кларк потръпна и затвори очи.
— Не моля никого за прошка.
— Знаеш, че нямам това предвид. — Талия млъкна, за да си поеме въздух. Усилието да говори я изтощаваше.
— Трябва да си починеш — настоя Кларк и посегна да придърпа одеялото над раменете на приятелката си. — Можем да говорим за това утре.
— Не! — възкликна Талия. — Кларк, случилото се не е било по твоя вина.
— Разбира се, че беше по моя вина. — Кларк избягваше да гледа приятелката си в очите. Талия беше единствената, която знаеше какво наистина бе сторила, и момичето не можеше да понесе да се изправи срещу истината точно сега, да види спомена, отразен в тъмните изразителни очи на приятелката ѝ. — И какво общо има Уелс?
Талия затвори очи и въздъхна, без да обръща внимание на въпроса.
— Трябва да си позволиш да бъдеш щастлива. Иначе какъв е смисълът?
Кларк отвори уста за хаплив отговор, но думите се стопиха в главата ѝ, когато видя как Талия се надига, обзета от внезапен пристъп на кашлица.
— Всичко ще се оправи — прошепна Кларк и прокара пръсти през мократа от пот коса на приятелката си. — Ще оздравееш.
Този път думите не бяха молитва, а категорично обещание. Кларк отказваше да позволи на Талия да умре и нищо нямаше да ѝ попречи. Нямаше да позволи на най-добрата си приятелка да се присъедини към хора от призраци в главата ѝ.