Стоте

Глава 19 Белами

Белами спря и намести птицата, която беше преметнал през рамо. Сблъсъкът с Кларк преди малко така го разстрои, че грабна лъка си и изфуча навътре в гората, без да се замисли. Започна да се успокоява едва след като уби тази птица до потока. Беше добър изстрел — първата му птица, много по-трудно му бе да я улучи, отколкото животните на земята — и перата ѝ бяха идеални за новите стрели, които майстореше, за да ги вземе със себе си, след като двамата с Октавия се отделяха от групата и поемеха по свой път. Когато навлезе на територията на лагера, осъзна, че не е виждал Октавия от началото на сутринта, и усети как го пробожда тревога. Трябваше да провери как е, преди да се отдалечи.

Вече бяха наклали огъня и десетина лица се обърнаха към Белами, когато видяха приближаването му. Никой обаче не се усмихваше. Той премести птицата на другото си рамо, за да им покаже по-добре плячката си. Защо, по дяволите, го гледаха така?

Гневен вик привлече вниманието му към една групичка в другия край на поляната, близо до останките от транспортния кораб. Няколко души се бяха събрали в кръг около нещо на земята. Той рязко си пое въздух, когато падналата фигура се раздвижи.

Тогава я разпозна и объркването му се разрази в ярост, по-силна от всичко, което някога бе изпитвал.

Беше Октавия.

Той захвърли птицата на земята и хукна напред.

— Марш от пътя ми! — изкрещя Белами, докато си проправяше път вътре в кръга.

Октавия лежеше на земята и по бузите ѝ се стичаха сълзи. Греъм и неколцина от аркадийците се бяха надвесили над нея с безумен блясък в очите.

— Махнете се от нея! — изрева Белами, докато тичаше напред.

Но преди да стигне до Октавия, една ръка обви врата му и едва не смаза трахеята му. Белами изхриптя и се огледа трескаво наоколо. Пред него стоеше Уелс със сурово решително изражение.

— Какво, по дяволите? — изломоти Белами. — Разкарай се от пътя ми.

Когато Уелс не помръдна, Белами стисна зъби и скочи към него, но някой от другите го беше хванал за яката и го дръпна назад.

— Махни се от мен! — тросна се Белами и тласна лакътя си назад с такава сила, че човекът, който стоеше зад него, изсумтя и го пусна.

Октавия все още лежеше на земята с разширени от ужас очи. Погледът ѝ се местеше от Белами към Греъм, който се извисяваше над нея.

— Във ваш интерес е да ми кажете какво става, веднага — процеди Белами през стиснати зъби.

— Чух как ти и Кларк говорите за изчезналата аптечка — отговори Уелс с вбесяващо спокойствие. — Никой друг освен Октавия не знаеше за това. Трябва тя да я е взела.

— Нищо не съм взела — проплака Октавия, избърса лицето си с опакото на ръката си и подсмръкна. — Всички са полудели. — Надигна се разтреперана и понечи да пристъпи към Белами.

— Никъде няма да ходиш — изръмжа Греъм, сграбчи я за китката и я дръпна назад.

— Пусни я! — изрева Белами и се хвърли към Греъм, но Уелс застана пред него, а някой друг изви ръката му зад гърба. — Пусни ме! — изкрещя Белами и се замята диво, като се мъчеше да се измъкне, но ръцете, които го стискаха и го държаха на мястото му, бяха прекалено много. — Вижте — продължи Белами, като се опитваше напразно да запази гласа си спокоен, — тя е ранена още от приземяването ни. Наистина ли мислите, че е в състояние да открадне аптечка и да я замъкне някъде извън лагера?

— Вчера беше в състояние да ме проследи в гората — отговори спокойно Уелс. — Изминахме доста голямо разстояние заедно.

Белами се замята срещу ръцете, които го държаха, неспособен да укроти яростта си, когато намекът в думите на Уелс стигна до съзнанието му. Ако този тип беше пипнал сестра му дори с пръст…

— Просто се успокой — продължи Уелс и кимна на едно момче от „Уолдън“, което пристъпи напред с въже в ръце.

— Тогава кажи на тоя мръсник да си свали гадните ръце от сестра ми — сопна се Белами.

Ненадейно отнякъде се приближи Кларк и си проправи път през тълпата.

— Какво става? — попита тя и очите ѝ се разшириха, когато зърна Октавия. — Добре ли си?

Октавия поклати глава. По лицето ѝ се стичаха сълзи.

— Октавия просто трябва да ни каже къде е лекарството — заяви спокойно Уелс, — и ще уредим всичко.

— Не е у мен. — Гласът на Октавия беше станал дрезгав.

— Знаем, че лъжеш — изсъска Греъм. Октавия изскимтя, когато той стисна по-силно китката ѝ, и Белами отново започна да се съпротивлява срещу ръцете, които го държаха. — Така само влошаваш положението.

— Е, как ще постъпиш? — изръмжа Белами към Уелс. — Ще ни държиш и двамата вързани?

— Точно така — отговори Уелс и стисна зъби. — Ще държим Октавия затворена, докато не ни каже къде е скрила аптечката или не намерим доказателства, сочещи към друг заподозрян.

— Ще я държите затворена ли? — Белами демонстративно огледа поляната. — И как смяташ да го направиш?

Кларк пристъпи напред и на лицето ѝ се изписа напрежение.

— Аз и бездруго прекарвам почти целия ден в болничната палатка — намеси се рязко тя. — Октавия може да остане там. Ще я държа под око и ще внимавам да не се измъкне.

— Сериозно ли говориш? — изсумтя Греъм. — Тя е откраднала аптечката изпод носа ти, а ти предлагаш да я държиш под око?

Кларк се обърна към него и го изгледа намръщено.

— Щом това не те задоволява, Греъм, можеш да сложиш страж отпред.

— Това е абсурдно. — Цялото тяло на Белами започна да трепери, докато гневът му изтляваше в изтощение. — Погледнете я — продължи той със слаб глас. — Очевидно е, че не представлява опасност за никого. Просто я развържете и обещавам, че няма да я изпускам от погледа си.

Огледа тълпата, която се беше събрала около тях, затърси лице, на което да се чете съчувствие. Все трябваше да има някой, който да разбира, че цялата тази история е пълна глупост. Никой обаче не го поглеждаше в очите.

— Всички вие сте полудели. — Белами се извърна обратно към Греъм и устните му се извиха в озъбена гримаса. — Ти си я набедил. Ти си откраднал тези лекарства.

Греъм се подсмихна и хвърли поглед към Ашър.

— Казах ти, че ще се пробва.

Небето притъмняваше, облаците се сплитаха в сиво одеяло. Белами си пое дълбоко въздух.

— Добре. Вярвайте в каквото си поискате. Просто развържете Октавия и ни пуснете да си тръгнем. Ще напуснем завинаги лагера. Няма дори да вземаме от скъпоценните ви припаси.

Погледна към сестра си, но тази перспектива очевидно не я радваше — лицето ѝ беше замръзнало в изражение на шок.

— Никога вече няма да ви се наложи да мислите за нас.

По лицето на Кларк за миг премина болка, преди тя да се оттегли зад маската си на стоманена решителност. „Ще го преодолее“ — помисли си горчиво Белами. Щеше да намери някой друг, с когото да се шляе из гората.

— Не мисля така — подсмихна се подигравателно Греъм. — Не и преди да сме си получили обратно аптечката. Не можем да позволим някой друг да умре само защото малката ти сестричка е наркоманка.

Обвинението накара всеки нерв в тялото на Белами да запращи. Пръстите му пареха от желание да се стегнат около врата на Греъм.

— Стига — поклати Кларк глава към Греъм и вдигна ръка. — Аз искам аптечката повече от всеки друг, но така не ни помагаш.

— Добре — изръмжа Белами. — Но аз ще я заведа в палатката. И никой повече няма да я пипне и с пръст.

Изтръгна се от пазачите си и се запъти към Октавия. Хвана я за ръката и погледна Греъм в очите.

— Ще се разкайваш за това — изрече с нисък, заплашителен глас. Обви ръка около разтрепераната си сестра и я поведе към болничната палатка, обзет от мрачна решителност.

Щеше да стори всичко необходимо, за да я защити. Винаги го беше правил.

Това беше третото посещение на пазача за последните няколко месеца. Тази година идваха по-често, а Октавия растеше. Белами се мъчеше да не мисли какво ще стане следващия път, но дори и той знаеше, че не могат да я крият вечно.

— Не мога да повярвам, че не са погледнали в гардероба — промълви дрезгаво майка му, загледана в Октавия, която Белами беше занесъл до дивана. — Слава богу, че не е заплакала.

Белами погледна към сестричката си. Всичко у нея беше миниатюрно, от обутите ѝ в чорапи крачета до невъзможно малките ѝ пръстчета. Всичко, освен кръглите ѝ бузки и огромните очи, вечно блеснали от сълзи, които тя като че ли никога не проливаше. Беше ли нормално едно двегодишно дете да е толкова тихо? Да не би по някакъв начин да знаеше какво ще се случи, ако някой я намери?

Белами прекоси стаята и седна до Октавия, която обърна глава и го погледна с наситеносините си очи. Протегна ръка и докосна една от тъмните ѝ, лъскави къдрици. Тя изглеждаше точно като кукленската глава, която беше намерил, докато търсеше някакви останки в склада. Тогава си помисли дали да не я занесе вкъщи за Октавия, но реши, че точките за купони, които ще получи за нея на пункта за Обмяна, са по-важни. Освен това не беше сигурен, че е редно да даде на бебе глава на кукла, колкото и да е хубава.

Усмихна се широко, когато Октавия сграбчи пръста му с малкото си юмруче.

— Ей, върни ми го — каза и се престори, че потръпва. Тя се усмихна, но не се разкикоти. Белами не си спомняше някога да я е чувал да се смее.

— Бяхме на косъм — мърмореше майка му сама на себе си и крачеше напред-назад. — На косъм… на косъм… на косъм.

— Мамо. Добре ли си? — попита Белами и почувства как паниката му се завръща.

Тя отиде до мивката, която все още беше пълна със съдове, макар че тази сутрин им бяха пуснали вода според графика. Белами не успя да приключи с миенето, преди да дойдат пазачите. Щяха да минат още пет дни, преди да могат да го довършат.

Някъде от коридора се чу слаб звук от сблъсък, последван от смях. Майка му изохка и се огледа из апартамента.

— Върни я в гардероба.

Белами обгърна Октавия с ръка.

— Всичко е наред — възрази той. — Пазачите току-що минаха. Поне известно време няма да се върнат.

Майка му пристъпи напред. Очите ѝ бяха ококорени и изпълнени с ужас.

— Махни я оттук!

— Не — отказа Белами, смъкна се от дивана на земята и застана пред Октавия. — Това дори не бяха пазачите. Просто някой, който си правеше майтап. Още няма нужда да я връщаме вътре.

Октавия изхленчи, но утихна, когато майка им я прикова с безумен поглед.

— О, не, о, не, о, не — мърмореше тя и прокарваше разсеяно ръце през вече разрошената си коса. Облегна гръб на стената и се свлече на пода с рязко тупване.

Белами погледна към Октавия, а после бавно се приближи към майка си и внимателно коленичи до нея.

— Мамо?

В гърдите му се надигна нов страх, различен от този, който беше изпитал по време на проверката. Този страх беше студен и сякаш се надигаше от корема му, превръщаше кръвта му в лед.

— Ти не разбираш — промълви едва чуто майка му, загледана в нещо точно зад главата му. — Те ще ме убият. Теб ще те отведат, а мен ще ме убият.

— Къде ще ме отведат? — попита Белами с треперещ глас.

— Не можеш да имаш и двете — прошепна тя и очите ѝ се разшириха още повече. — Не можеш да имаш и двете. — Примигна и отново прикова поглед в Белами. — Не можеш да имаш и майка, и сестра.