Стоте

Глава 36 Уелс

— Така по-добре ли е?

Уелс се обърна и видя Ашър — аркадийското момче, да сочи към пъна, който сечеше. Тревата беше покрита със стърготини и късчета дърво, захвърлени след неуспешните опити — но този дънер наистина изглеждаше обещаващо.

— Определено — кимна Уелс, клекна до пъна и прокара пръсти по жлебовете, които Ашър бе изсякъл в дървото. — Просто внимавай да са горе-долу еднакво дълбоки, иначе парчетата няма да се напаснат.

Уелс стана. Греъм мина покрай него, понесъл останки от разтопен брезент към растящата купчина спасени припаси насред поляната. Уелс застана малко по-изправено и се подготви за подигравателна усмивка или злобна забележка, но Греъм продължи да се взира право напред и да върви, без да каже нито дума.

Огънят беше унищожил палатките им, но повечето инструменти бяха оцелели, както и аптечката. Идеята да се опитат да построят трайни жилища от дърво беше на Уелс. Оказа се хиляда пъти по-трудно, отколкото в книгите, но бяха започнали да усвояват техниката, макар и бавно.

— Уелс! — втурна се към него момиче от „Уолдън“. — Как ще окачим хамаците? Елайза предлага да ги провесим за гредите на покрива, но докато станат готови, ще минат дни, нали така? Освен това си мислех…

— След няколко минути идвам, става ли? — прекъсна я Уелс и видя как по кръглото ѝ лице премина обида. — Сигурен съм, че двете с Елайза се справяте страхотно — добави той и ѝ се усмихна леко. — Веднага се връщам.

Тя кимна и хукна нанякъде, като се стрелна покрай купчина разтопени прътове от палатките, които все още изглеждаха прекалено нажежени, за да ги пипнат.

Уелс хвърли поглед през рамо и се отправи към дърветата. Имаше нужда за малко да остане сам, да помисли. Вървеше бавно и тежестта в гърдите му сякаш се просмукваше в дробовете му, правеше всяка стъпка трудна и болезнена. Спря се край началото на гората и вдиша по-хладния въздух дълбоко в дробовете си. Затвори очи. Точно тук беше целунал Кларк за пръв път на Земята — и със сигурност за последен път в живота си.

Преди си мислеше, че вече е изпитал най-ужасната възможна болка — мисълта, че Кларк го ненавижда, че не може да понесе дори да го погледне. Но се оказа, че е сгрешил. Когато я видя как тръгва с Белами, едва не умря. Тя дори не погледна към него, когато дойде да вземе това, което беше останало от вещите ѝ. Само кимна мълчаливо на останалите от групата и тръгна след Белами към леса.

Само ако знаеше какво наистина бе сторил, за да дойде на Земята с нея! Беше изложил на риск всичко. И се оказа, че е било за нищо.

Всички пазачи погледнаха Уелс само бегло, щом поднесе очи към скенера на ретината и мина през вратите. Достъпът до сектор В 14 беше строго ограничен, но офицерската му униформа, целеустремената походка и добре познатото лице му гарантираха пропуск практически навсякъде в Колонията. Никога досега не се беше възползвал от положението си. След като чу разговора на баща си с вицеканцлера, нещо у Уелс се прекърши.

Планът му беше безразсъден, глупав и невероятно себичен, но не му пукаше. Трябваше да се погрижи да изпратят Кларк на Земята, а не в стаята за екзекуции.

Хукна по пустото тясно стълбище, озарено само от слаби аварийни светлини. Нямаше причина който и да било да влиза във въздушния шлюз освен за рутинни проверки, а Уелс вече беше хакнал файловете за поддръжка, за да провери разписанието. Щеше да бъде съвсем сам.

Въздушният шлюз в сектор В 14 беше оригинал, построен в самото начало. Въпреки усилията на инженерите да го поддържат в идеално състояние, след като триста години беше понасял извънредните температури и ултравиолетовите лъчи на космоса, той бе започнал да се разпада. Покрай ръба имаше малки пукнатини, както и блестящи късчета на местата, където процепите очевидно бяха съединени с нова материя.

Уелс посегна зад гърба си към клещите, които беше пъхнал в колана на панталона си. „Всичко ще мине добре“ — каза си той, но ръцете му трепереха. Така или иначе, скоро всички щяха да се евакуират. Той само щеше да ускори процеса. В периферията на съзнанието си обаче знаеше, че няма достатъчно транспортни кораби. Нямаше представа какво щеше да се случи, когато дойдеше време да използват наличните.

Но това беше проблем на баща му, не негов.

Уелс протегна ръка и започна да разпаря неустойчивия ръб на шлюза. Потръпна, когато чу лекото съскане. После се обърна и хукна обратно по стълбите, като се опитваше да не обръща внимание на ужаса, който набъбваше в стомаха му. Не можеше да понесе мисълта за това, което бе сторил, но докато тичаше надолу по стълбите, си повтори, че е постъпил правилно.

Уелс уморено се надигна на крака. Стъмваше се, а все още им оставаше много работа по новите хижи. Трябваше да довършат поне някои от убежищата преди следващата буря. Докато вървеше обратно към лагера и се чудеше дали Кларк е взела достатъчно одеяла, дали ще може да се стопли, когато температурата падне, Ашър се изравни с него и започна пак да задава въпроси. Вдигна един от подкастрените пънове и сякаш искаше да чуе какво мисли Уелс за големината и жлебовете.

Уелс беше прекалено погълнат от собствените си мисли, за да се съсредоточи върху думите на другото момче. Докато вървяха един до друг към палатките, виждаше, че устата на Ашър се движи, но изреченото така и не стигна до ушите му.

— Слушай — поде Уелс, готов да му заяви, че въпросът може да почака до сутринта. Точно тогава обаче нещо изсвистя до ухото му. Чу се противен звук от удар и Ашър политна назад. Рухна на земята и от устата му забълбукаха мехури кръв.

Уелс падна на колене.

— Ашър! — изкрещя, докато очите му се мъчеха да проумеят значението на случващото се. От врата на момчето стърчеше стрела.

Първата му безумна мисъл беше: Белами. Само той можеше да стреля така.

Уелс изкрещя и се обърна, но този, който стоеше зад него, не беше Белами. В подножието на хълма видя редица забулени в сенки фигури. Слънцето залязваше зад тях. Във вените му запрепускаха шок и ужас и той ахна. Ненадейно разбра кой е подпалил лагера… и кой е отвлякъл Октавия. Не беше някой от Колонията.

Стоте може и да бяха първите хора, стъпвали на тази планета от три века насам, но не бяха сами.

Някои хора никога не я бяха напускали.