Стоте

Глава 10 Белами

Начинът, по който заобикалящата ги природа се променяше с напредването на деня, изглеждаше налудничав. Сутрин всичко изглеждаше хладно, ободряващо и ново. Дори въздухът сякаш притежаваше някаква острота. Следобед обаче светлината омекваше и цветовете се смекчаваха. Точно това допадаше на Белами най-много от всичко, което бе видял досега на Земята — непредвидимостта. Като момиче, което кара момчетата постоянно да гадаят. Белами открай време се чувстваше привлечен от онези, които не можеше да разчете докрай.

От другия край на поляната се надигна смях. Белами се обърна и видя две момичета, седнали на ниския клон на едно дърво: смееха се и удряха момче, което се опитваше да се изкачи на дървото и да се присъедини към тях. Недалеч група младежи от „Уолдън“ си играеха, като подмятаха помежду си обувката на момиче от „Аркадия“. Собственичката се смееше и крачеше боса по тревата. За миг Белами усети как го пробожда съжаление, задето Октавия все още не беше достатъчно здрава, за да се присъедини към тях. Но пък навярно щеше да е за добро, ако не си намереше истински приятели. Веднага щом глезенът ѝ зараснеше, двамата с Белами щяха да се махнат завинаги.

Той разкъса един смачкан плик с храна, изстиска половината от съдържанието в устата си и пъхна грижливо сгънатата опаковка обратно в джоба си. След като прегледаха останалата част от оцелелите припаси, потвърдиха подозрението, от което се бояха: пакетите с храна за няколко седмици, които откриха непосредствено след катастрофата, представляваха всичко, което им бяха изпратили. Съветът или беше решил, че до един месец стоте ще открият как да се хранят от земята… или изобщо не смяташе, че ще оцелеят толкова дълго.

Греъм беше принудил повечето хора да му предадат всички пакети, които бяха спасили, и уж беше натоварил един аркадиец — Ашър, със задачата да ги разпределя, но вече имаше наченки на черен пазар: хората разменяха пакети с храна срещу одеяла и поемаха допълнителни постове край водата в замяна на запазени места в претъпканите палатки. Уелс беше прекарал целия ден в опити да убеди всички да се съгласят на по-редовна система и макар някои хора да изглеждаха заинтригувани, на Греъм не му отне много време да го накара да млъкне.

Белами се обърна, когато смехът в късия край на поляната се обърна в крясъци.

— Дай ми това! — изкрещя един уолдънец, който се опитваше да издърпа нещо от друг. Докато бързаше към тях, Белами осъзна, че предметът е брадва. Първото момче стискаше дръжката с две ръце и се мъчеше да размаха брадвата така, че другият да не може да я стигне, а второто се пресягаше към острието.

Към момчетата се спуснаха и други хора, но вместо да ги разделят, започнаха да се щурат между дърветата и да пъхат в ръцете им различни предмети. По земята лежаха разпилени инструменти — още брадви, ножове и дори копия. Белами се усмихна, когато очите му се спряха на един лък и стрела.

Съвсем наскоро, даже същата сутрин, беше открил животински отпечатъци — проклети, съвсем реални следи, които водеха към дърветата. Откритието му беше предизвикало огромна бъркотия. В един момент се събраха поне трийсет души, които до един допринасяха с интелигентни, полезни наблюдения като „Най-вероятно не е птица“ и „Изглежда, че има четири крака“. Най-накрая Белами изтъкна, че това са следи от копита, а не от лапи, което означаваше, че навярно става въпрос за тревопасно, тоест нещо, което можеха да уловят и да изядат. Само чакаше да му попадне пособие, с което да отиде на лов, и сега — първият му късметлийски случай на Земята — вече имаше такова оръжие. Надяваше се двамата с Октавия да са си отишли, преди да свършат пакетите с храна, но нямаше намерение да оставя нищо на случайността.

— Стойте, всички! — отекна един глас над тълпата. Белами погледна по посока на гласа в мига, в който Уелс стигна до дърветата. — Не можем просто да позволим на случайни хора да носят оръжия. Трябва да ги отделим и подредим и после да решим на кого да ги дадем.

Сред тълпата се надигна какофония — спорещите сумтяха и си разменяха войнствени погледи.

— Този тук взе канцлера за заложник — продължи Уелс и посочи към Белами, който вече беше преметнал лъка и стрелите през рамо. — Кой може да отгатне на какво още е способен? Наистина ли искате някой като него да се разхожда, понесъл смъртоносно оръжие? — Вирна брадичка. — Трябва поне да го подложим на гласуване.

Белами не можа да се сдържи и се разсмя. За кого се мислеше това хлапе? Наведе се, вдигна от земята един нож и се запъти към Уелс.

Уелс не помръдна и Белами се запита дали се опитва да не потръпне, или просто не е толкова слаб противник, колкото го мислеше. Точно когато изглеждаше така, сякаш може да прободе Уелс в гърдите, Белами преметна оръжието с дръжката към Уелс и го пъхна в ръката му.

— Имам новина за теб, хубавецо — намигна му той. — Тук всички сме престъпници.

Преди Уелс да успее да отговори, Греъм се запъти нехайно към тях, премести поглед от Уелс към Белами и на лицето му се изписа кисела усмивка.

— Съгласен съм с достопочтения Миниканцлер — заяви Греъм. — Трябва да заключим оръжията.

Белами отстъпи назад.

— Моля? Предполагам, че и за тях ще отговаряш ти? — Прокара пръст по лъка. — Забрави. Готов съм за лов.

Греъм изсумтя.

— И какво си ловил на „Уолдън“ освен момичета с ниски стандарти и още по-ниска самооценка?

Белами се вцепени, но не каза нищо. Ако се вържеше на Греъм, щеше само да си загуби времето, но усещаше как пръстите му се свиват.

— Или може би дори не ти се налага да тичаш след тях — продължи Греъм. — Предполагам, че това му е хубавото да имаш сестра.

Юмрукът на Белами се заби в челюстта на Греъм с противен звук. Другото момче се олюля и залитна няколко крачки назад, прекалено смаяно, за да вдигне ръка. Белами му нанесе втора атака. Греъм се изправи и стовари силен, добре прицелен удар в брадичката на Белами. Белами изръмжа и се хвърли напред. Блъсна Греъм с цялата си тежест и младежът политна назад. Падна тежко на земята, но точно когато Белами се канеше да го ритне, Греъм се завъртя на една страна и подсече краката на Белами изпод тялото му.

Белами започна да се мята в опит да се изправи навреме, за да запази предимството пред противника си, но беше късно. Греъм го беше приковал към земята и държеше срещу лицето му нещо, което проблясваше на слънцето. Нож.

— Стига толкова! — кресна Уелс, сграбчи Греъм за яката и го отблъсна от Белами, който се превъртя на една страна, задъхан.

— Какво, по дяволите? — изрева Греъм и се надигна на крака.

Белами застана на колене, потръпна и бавно се изправи. Понечи да вдигне лъка. Хвърли бърз поглед към Греъм, който беше прекалено зает да стрелка Уелс с разярен поглед, за да забележи.

— Само защото канцлерът те е завивал в креватчето нощем, това не означава, че автоматично поемаш командването — изръмжа Греъм. — Не ми пука какво ти е казал татко, преди да тръгнем.

— Изобщо не искам да поемам командването. Просто искам да съм сигурен, че няма да умрем.

Греъм се спогледа с Ашър.

— Ако това ти е притеснението, предлагам да си гледаш работата. — Наведе се и взе ножа. — Нали не искаме да има злополуки.

— Нещата тук няма да протичат така — не отстъпи Уелс.

— Така ли? — вдигна рамене Греъм. — И какво те кара да мислиш, че имаш право на глас по въпроса?

— Защото не съм идиот. Но ако нямаш търпение да станеш първият разбойник от векове, който се е опитал да убие някого на Земята, заповядай.

Белами издиша и прекоси поляната към мястото, където беше видял животинските следи. Не искаше да се въвлича в безкраен спор, не и когато вместо това можеше да намери храна. Преметна лъка през рамо и влезе в гората.

От малък бе научил, че ако искаш нещо да бъде свършено, трябва да го направиш сам.

Когато дойдоха за пръв път, Белами беше осемгодишен.

Майка му не си беше вкъщи, но му беше казала как точно да постъпи. Пазачите рядко проверяваха тяхната част. Мнозина бяха израснали наблизо и макар че новобранците обичаха да се перчат с униформите си и да се карат с някогашните си противници, щяха да прекалят, ако проверяваха апартаментите на съседите си. Но беше очевидно, че офицерът, който отговаряше за това военно поделение, не беше местен. Издаваше го не само снобският му акцент, а и начинът, по който се оглеждаше из малкото им апартаментче със смесица от изненада и отвращение, сякаш не можеше да си представи, че тук живеят човешки същества.

Беше влязъл, без да чука, докато Белами се опитваше да почисти съдовете от закуската. Имаха течаща вода само по няколко часа на ден, обикновено докато майка му работеше на соларните ниви. Белами така се стресна, че изпусна чашата, която миеше, и с ужас видя как тя отскача на пода и се затъркаля към гардероба.

Очите на офицера започнаха да се стрелкат напред-назад, докато четеше нещо на импланта в роговиците си.

— Белами Блейк? — попита той със странния си акцент от „Феникс“, който звучеше така, сякаш устата му бе пълна с хранителна паста.

Белами кимна бавно.

— Майка ти вкъщи ли е?

— Не — отговори той, като се мъчеше гласът му да прозвучи спокойно, точно както се беше упражнявал.

През вратата влезе друг пазач. Офицерът кимна и започна да задава въпроси с равен, безизразен тон, който подсказваше, че днес вече е изрекъл тази реч десетина пъти.

— Имате ли в резиденцията си припаси за повече от три хранения? — попита монотонно той.

Белами поклати глава.

— Имате ли друг енергиен източник освен…

Сърцето на Белами биеше толкова силно, че заглушаваше гласа на пазача. Макар майка му да го бе подготвяла безброй пъти и да бяха упражнявали многократно най-различни сценарии, никога не си беше представял начина, по който очите на офицера шареха из апартамента им. Когато погледът му се спря на падналата чаша, а после се премести към гардероба, Белами си помисли, че гърдите му ще се пръснат.

— Ще му отговориш ли?

Белами вдигна глава и видя, че и двамата мъже го зяпат. Офицерът се мръщеше нетърпеливо, а другият пазач просто изглеждаше отегчен.

Белами започна да се извинява, но неговото „Извинявайте“ прозвуча като хриптене.

— Имате ли постоянни обитатели освен двамата души, регистрирани за тази част?

Белами си пое дълбоко въздух.

— Не — насили се да изрече думата той. Най-накрая си спомни да си придаде раздразненото изражение, което майка му го беше накарала да тренира пред огледалото.

Офицерът вдигна вежда.

— Съжалявам, че ти загубих времето — изрече той с подигравателна приветливост. Хвърли последен поглед на апартамента и излезе, следван от пазача, който затръшна вратата зад гърба си.

Белами се свлече на колене, прекалено ужасѐн, за да отговори на въпроса, който се блъскаше в ума му: какво щеше да се случи, ако бяха погледнали в гардероба?