Стоте

Глава 22 Уелс

Уелс хукна напред. Писъкът на Кларк възпламеняваше всеки нерв в тялото му. Беше му трудно да я следва между дърветата, защото трябваше да се държи на разстояние — ако го беше видяла, щеше да побеснее. Сега обаче летеше над тревата и едва усещаше как ботушите му докосват земята. В мига, в който стигна до прозореца от цветни стъкла, въздухът се разцепи от втори, по-висок вик.

— Кларк! — изкрещя Уелс и провря глава през дупката в стъклото.

В руината беше тъмно. Момчето едва различи очертанията на пръсти, вкопчени в ръб. Наведе се и скочи вътре, тупна на дървена платформа, а после запълзя напред по корем. Стигна до ръба, обви едната си ръка около китката на Кларк и се вкопчи в каменната стена за опора.

— Държа те — каза той.

Обаче беше прибързал. Едната ѝ ръка изчезна и сега той поемаше тежестта на цялото ѝ тяло. Усети как се плъзга към ръба.

— Кларк! — изкрещя отново той. — Дръж се!

Изсумтя, успя да се надигне и да седне. После подпря единия си крак срещу стената. Ръката му се потеше и той усещаше, че хватката му около китката на Кларк отслабва.

— Уелс! — изпищя тя. Гласът ѝ отекна в пещероподобното пространство, сякаш стотици Кларк бяха в опасност.

Той стисна зъби и я дръпна. Другата ръка на Кларк отново се вкопчи в ръба и Уелс въздъхна с облекчение.

— Почти успя. Хайде.

Тя опря лакти на дървената платформа, а той сграбчи предмишниците ѝ и издърпа останалата част от тялото ѝ над ръба. Двамата се свлякоха един върху друг до каменната стена.

Кларк ридаеше и се мъчеше да си поеме въздух.

— Всичко е наред — успокои я Уелс и я обгърна с ръка. — Добре си.

Зачака тя да се отдръпне от докосването му, но вместо това Кларк се притисна до него и се сгуши в ръцете му. Уелс я стисна по-силно.

— Какво правиш тук? — попита с приглушен глас тя, свита в прегръдката му. — Мислех… Надявах се…

— Тръгнах след теб — притесних се — прошепна Уелс в косата ѝ. — Въпреки всичко не можех да позволя нещо да ти се случи.

Говореше, без да мисли, но когато думите излязоха от устните му, осъзна, че са верни. Дори да беше целунала някой друг — дори да искаше да бъде с някой друг, — той винаги щеше да ѝ помага.

Кларк не каза нищо, но остана сгушена в прегръдката му.

Уелс я притисна към себе си. Страхуваше се да не продума и да развали мига. Облекчението му прерасна в радост. Може би имаше шанс да я спечели пак. Може би тук, в руините на стария свят, можеха да дадат началото на нещо ново.