Стоте

Глава 23 Белами

Първоначално щеше да остави копелетата да гладуват. После, може би когато всички така омаломощееха от глад, че се окажеха принудени да запълзят към него и да го помолят за прошка, щеше да помисли дали да не отиде на лов. Но щеше да им се наложи да се задоволят с катеричка или с нещо друго, също толкова дребно — за нищо на света нямаше пак да им убие елен.

Снощи не можа да мигне — наблюдаваше болничната палатка, за да е дяволски сигурен, че никой няма да припари близо до сестра му. Сега, когато вече беше сутрин, започна да обикаля периметъра на лагера. Имаше прекалено много енергия, че да стои мирно.

Мина през редицата дървета и почувства как тялото му се отпуска леко, когато го обляха сенките. През последните няколко седмици беше установил, че компанията на дърветата му харесва повече от тази на хората. Лек полъх на вятъра погали тила му. Той потръпна и вдигна глава. Късчетата небе, които можеше да види през клоните, започваха да посивяват, а въздухът ненадейно стана по-различен — почти влажен. Белами наведе глава и продължи да върви. Може би на Земята вече ѝ беше писнало от гадостите им и се готвеше да им устрои втора ядрена зима.

Обърна се и бавно се запъти към потока, където обикновено можеше да открие животински следи. После обаче някакъв намек за движение на няколко метра от него привлече вниманието му и Белами спря.

На вятъра се вееше нещо яркочервено. Можеше да мине за листо, ако не беше фактът, че наблизо нямаше нищо, което дори да се доближава до цвета му. Белами присви очи, а после се приближи с няколко крачки. Усети странна тръпка отзад по тила си. Това беше панделката за коса на Октавия. В това нямаше никаква логика — тя не беше излизала в гората от дни, — но Белами можеше да познае тази панделка навсякъде. На този свят имаше неща, които човек не можеше да забрави за нищо на света.

Коридорите бяха тъмни, а Белами тичаше нагоре по стълбите към апартамента им. Заслужаваше си да остане навън след вечерния час, стига да не го хванеха. Беше се промъкнал през една стара въздушна шахта, през която можеше да пропълзи само дете, и беше проникнал в изоставено складово помещение, за което бе чул на палуба В. Там беше пълно с какви ли не съкровища: широкопола шапка, увенчана със смешна на вид птица, кутия, на която пишеше „ПЛОЧКИ ЗА ОСЕМ МИНУТИ“, каквото и да означаваше това, и червена панделка, която бе намерил увита около дръжката на странна чанта с колела. Белами беше разменил другите си находки срещу купони за храна, но панделката задържа, макар че тя можеше да ги изхрани за цял месец. Искаше да я даде на Октавия.

Притисна пръст към скенера и внимателно отвори вратата, а после замръзна. Вътре нещо се движеше. По това време майка му обикновено спеше. Той мълчаливо пристъпи напред, само толкова, колкото да чува по-добре, и почувства как се отпуска, когато ушите му се изпълниха с познат звук. Майка му пееше любимата приспивна песничка на Октавия — нещо, което правеше постоянно: седеше на пода и тананикаше през вратата на гардероба, докато Октавия заспеше. Белами въздъхна с облекчение. Майка му май нямаше да му се разкрещи или още по-лошо — да изпадне в един от безкрайните си пристъпи на плач, които събуждаха у момчето желание да се скрие в гардероба при сестра си.

Белами се усмихна, когато се промъкна в главната стая и завари майка си, коленичила на пода.

— „Тихо, бебче, дай ръчичка, мама ще ти купи звездичка. И ако звездата не запее на душата, мама ще ти купи късче от луната.“

В мрака се разнесе и друг звук — слабо хриптене. Вентилационната система пак ли им играеше номера? Той пристъпи напред.

— „И ако луната не блести като преди, мама ще ти купи…“

Отново чу звука, макар че този път прозвуча повече като ахване.

— Мамо?

Направи още една крачка. Тя се беше привела над нещо на пода.

— Мамо! — изрева той и се хвърли към нея.

Майка му беше обвила ръце около врата на Октавия и дори в тъмнината Белами видя, че лицето на сестра му е посиняло. Той блъсна майка си настрана и грабна Октавия на ръце. За един миг, в който дъхът му спря, беше убеден, че е мъртва, но тогава тя потръпна и започна да кашля. Белами издиша и сърцето му заби лудешки.

— Само играехме на една игра — промълви едва чуто майка му. — Не можеше да заспи. Затова започнахме да играем на една игра…

Белами притисна Октавия към себе си и заби поглед в стената, обзет от странно чувство. Не беше сигурен какво правеше майка му преди малко, но беше сигурен, не ще опита пак.

Белами се надигна на пети и протегна ръка към панделката. Пръстите му се обвиха около познатия атлаз, но когато се опита да го дръпне надолу, осъзна, че украшението не просто се е закачило на клона — то беше завързано там.

Дали някой не беше намерил панделката и не я беше завързал за дървото, за да не се загуби? Но тогава защо просто не я беше донесъл обратно в лагера? Белами разсеяно прокара ръка по клона, остави грубата кора да се забие в кожата му, докато прокарваше пътечка към дънера. Тогава замръзна. Пръстите му се задържаха върху ръба на една пукнатина в ствола, където липсваше част от кората. Нещо стърчеше оттам — може би птиче гнездо?

Белами стисна ръба и дръпна. С ужас видя как отвътре изпада аптечката, която бяха открили двамата с Кларк. Хапчетата, спринцовките, шишенцата — всичко това лежеше разпиляно на земята в краката му. Умът му трескаво затърси обяснение, само и само да потисне паниката, която се надигаше в гърдите му.

Той се свлече със стон на тревата и затвори очи.

Значи е било вярно. Октавия наистина беше взела аптечката. Беше я скрила в дървото и беше използвала панделката си вместо знак, за да може да я намери пак. Но Белами не можеше да си представи защо го е направила. Дали се беше притеснила какво ще се случи, ако някой от тях двамата се разболееше? Може би е възнамерявала да вземе аптечката с тях, когато напуснат лагера.

После обаче думите на Греъм отекнаха в ушите му: „Не можем да позволим някой друг да умре само защото малката ти сестричка е наркоманка.“

Момчето, определено да стои на стража пред болничната палатка, беше заспало. Едва успя да се надигне и набързо да измърмори: „Хей, не можеш да влизаш!“, преди Белами да влети през платнището. Вътре Белами завъртя глава, за да се увери, че няма никой друг освен заспалата болна приятелка на Кларк. После закрачи към Октавия, която седеше с кръстосани крака на леглото си и си сплиташе косата.

— Какво си мислиш, че правиш, да те вземат дяволите? — изсъска той.

— За какво говориш? — Гласът ѝ представляваше смесица от отегчение и раздразнение, сякаш Белами ѝ досаждаше за домашните, както правеше винаги когато я посещаваше в детския дом.

Той захвърли панделката на леглото ѝ и потръпна, когато видя ужаса, който се изписа на лицето на Октавия.

— Аз не съм… — заекна тя. — Това не беше…

— Стига лъга, О — тросна се той. — Сега можеш спокойно да си сплетеш проклетата коса, докато едно момиче умира пред очите ти.

Погледът на Октавия се стрелна към Талия, а после надолу.

— Не мислех, че наистина е толкова болна — промълви тя. — Кларк вече ѝ беше дала лекарство. Когато осъзнах, че ѝ трябва повече, беше много късно. Вече не мога да призная. Нали видя как се държаха! Не знаех как ще постъпят с мен.

Когато отново вдигна глава, наситеносините ѝ очи бяха пълни със сълзи.

— Сега дори и ти ме мразиш, а си ми брат.

Белами въздъхна и седна до нея.

— Не те мразя. — Хвана я за ръката и я стисна. — Просто не разбирам. Защо го направи? Този път истината, ако обичаш.

Октавия замълча. Белами почувства как кожата ѝ става лепкава, когато се разтрепери.

— О? — подкани я той и пусна ръката ѝ.

— Имах нужда — изрече едва чуто. — Не мога да спя без тях. — Замълча и затвори очи. — Отначало беше само нощем. Продължавах да сънувам онези ужасни сънища, затова сестрата в груповия дом ми даваше лекарство, за да ми помогне да заспя. После обаче положението се влоши. Понякога не можех да дишам, чувствах, че цялата вселена се затваря около мен и ме смазва. Сестрата не искаше да ми дава повече лекарства, дори когато я молех, затова започнах да крада хапчета. Те бяха единственото, което ми помагаше да се почувствам по-добре.

Белами впери поглед в нея.

— Значи това са те хванали да крадеш? — попита бавно той, зашеметен от истината. — Не храна за по-малките деца в дома. Хапчета.

Октавия не каза нищо, само кимна. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— О — въздъхна Белами. — Защо не ми каза?

— Знам колко се тревожиш за мен. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не исках да се чувстваш така, сякаш си се провалил.

Белами почувства болката, която се излъчваше от някакво място зад сърцето му. Не знаеше кое боли повече: дали фактът, че сестра му е пристрастена към лекарствата, или фактът, че не му беше казала истината, защото той беше така заслепен от безумната си нужда да бди над нея. Когато най-после проговори, гласът му беше дрезгав.

— И така, какво ще правим сега? — попита той. За пръв път в живота си нямаше представа как да помогне на сестра си. — Какво ще се случи, когато върнем аптечката?

— Ще се оправя. Просто ще трябва да се науча да живея без лекарства. Тук вече е по-лесно. — Тя посегна, улови го за ръката и го изгледа странно, почти умолително. — Иска ли ти се да не беше дошъл тук заради мен?

— Не — отговори твърдо Белами и поклати глава. — Просто ми трябва малко време да осмисля всичко.

Стана и погледна към сестра си.

— Трябва да се погрижиш Кларк да получи обратно лекарството. Трябва ти да ѝ кажеш. Говоря сериозно, О.

— Знам — кимна тя. Обърна се, погледна към Талия и сякаш се смали. — Ще ѝ кажа довечера.

— Добре.

Белами въздъхна, излезе от палатката и прекоси поляната. Когато стигна до дърветата, си пое дълбоко въздух и остави влагата му да се просмуче през дробовете в изпълнените му с болка гърди. Наклони глава назад, за да може вятърът да облъхне зачервената му кожа. Сега, когато не беше закрито от дървета, небето изглеждаше още по-тъмно, почти черно. Ненадейно през небосвода проблесна ивица назъбена светлина, последвана от силно кънтящо пращене, от което земята се разтресе. Белами подскочи. Поляната се изпълни с писъци, но те бързо бяха удавени от друг оглушителен тътен, по-висок от първия, сякаш небето щеше да се стовари върху земята.

После нещо наистина започна да пада. По кожата на Белами се стичаха капки течност, плъзваха се по косата му и бързо се просмукваха в дрехите му. „Дъжд“ — осъзна Белами. Истински дъжд. Вдигна лице към небето и за миг удивлението му го накара да забрави всичко останало — гнева към Греъм, Уелс и Кларк, тревогата за сестра му, писъците на идиотчетата наоколо, които не знаеха, че дъждът е безвреден. Затвори очи и остави водата да отмие прахта и потта, засъхнали по лицето му. За секунда си позволи да си представи, че дъждът може да заличи всичко: кръвта, сълзите, факта, че двамата с Октавия се бяха провалили един друг. Можеха да започнат отново, на чисто.

Отвори очи. Знаеше, че става смешен. Дъждът беше само вода, а такова нещо като ново начало не съществуваше. Това им беше проблемът на тайните — човек трябваше да ги носи завинаги в себе си, независимо от цената.