Стоте

Глава 16 Глас

— Не знам — изрече бавно Соня и стрелна дъщеря си с поглед на слабата светлина в спалнята. — Ако разшием полата от тази и я съчетаем със зеления корсаж?

Глас се застави да си поеме дълбоко въздух, за да се успокои. От два часа пробваше рокли, но все още не клоняха към някоя конкретна, която да облече на наблюдателното парти за кометата.

— Както ти смяташ, че ще е най-добре, мамо — отговори тя. Надяваше се усмивката ѝ да не изглежда толкова насилена, колкото я чувстваше.

— Не съм сигурна — въздъхна майка ѝ. — Ще е трудно да я приготвим навреме, но ще трябва просто да направим всичко възможно.

Глас си напомни, че майка ѝ само се опитва да ѝ помогне. За Соня наблюдателното парти беше идеалната възможност за Глас да се върне в обществото на „Феникс“, въоръжена с официално помилване и съвършено облекло. Глас знаеше, че ще присъства вицеканцлерът и че е много важно да изиграе ролята си. Беше ѝ подарил живота в замяна на това да подобри имиджа му — сделка, която беше повече от честна. Глас обаче се притесняваше да се превърне в център на вниманието.

— Или може би трябва да се върнем към тюлената? — посочи майка ѝ към купчината захвърлени рокли. — Просто я облечи пак и можем да…

Думите ѝ бяха прекъснати от звъна на сигнал за съобщение откъм кухнята.

— Ще го донеса — обади се Глас и излезе от стаята, преди майка ѝ да успее да възрази. Не търсеха нея, разбира се. Приятелките ѝ се свързваха помежду си само с импланти — съобщителните екрани обикновено бяха запазени за безсмислени новини относно хигиенизирането или малко по-зловещи тревоги, обявени от Съвета. Така обаче щеше да си отдъхне поне за малко от разговора за рокли. Глас прожектира колонката със съобщения във въздуха. Дъхът ѝ секна, когато видя името, което примигваше най-отгоре. Съобщението беше от Люк.

Трябваше да го прочете няколко пъти, за да го осмисли. Двамата с Люк бяха разработили тази система отдавна, преди Глас да получи импланта си, в случай че майка ѝ започнеше да слухти около съобщенията ѝ. Искаше да се срещне с нея край соларните ниви този следобед.

— Глас? — провикна се Соня от другата стая. — Какво е?

Глас бързо изтри съобщението.

— Просто ни напомнят за кометата, сякаш можем да забравим!

Погледна към часовника и въздъхна. Часът беше едва десет и петнайсет. Следващите няколко часа щяха да минат по-бавно, отколкото докато беше затворена.

— О! — ахна майка ѝ, когато Глас се върна в спалнята. — Може би все пак е тази. Изглеждаш прекрасно.

Глас колебливо се обърна към огледалото. Видя какво има предвид майка ѝ, но не се дължеше на роклята. Бузите ѝ бяха зачервени, а очите ѝ блестяха с очакване.

Приличаше на влюбено момиче.

В шестнайсет без двайсет Глас се заизкачва по безкрайно дългото стълбище към соларните ниви, които покриваха покрива на „Уолдън“. Никой не можеше да докосва самите растения освен учени и берачи, но имаше малка затворена палуба, която гледаше към нивите. Навярно някога я бяха замислили като място, откъдето да надзирават работниците, но с времето бяха спрели да я използват и сега почти винаги стоеше празна.

Когато стигна до покрива, Глас отиде до ръба на платформата, седна и се подпря на парапета, провесила крака над ръба. Усети как тялото ѝ се отпуска, докато очите ѝ преминаваха по редиците растения, протегнали листа към соларните панели. Отсрещната страна на нивите беше заградена с огромен прозорец, заради който изглеждаше така, сякаш реколтата растеше направо от звездите. Някога двамата с Люк постоянно се срещаха тук — беше по-безопасно, отколкото той да се промъква на „Феникс“ или Глас да минава през жилищната му част.

— Здрасти.

Глас се обърна и видя Люк, застанал сковано зад нея. Понечи да стане, но той поклати глава.

— Може ли да седна при теб?

Тя кимна и преметна краката си на платформата, за да му направи място. Той се отпусна на земята.

— Благодаря, че дойде — рече неспокойно. — Нали майка ти нищо не заподозря?

— Всичко е наред. Беше прекалено заета — опитваше се да разреши кризата с една рокля.

Люк я изненада с усмивка, а после прочисти гърлото си.

— Глас, аз… не мога да спра да мисля за това, което се случи — поде той и цялото ѝ тяло се напрегна. Постара се да не откъсва поглед от земята. — Така де, за какво биха могли да затворят някого като теб? После обаче си спомних — няколко месеца, след като се разделихме. Чух слух за момиче от „Феникс“, което било арестувано за…

Гласът му секна. Глас обърна лице към него и видя, че очите му блещукат странно.

— Моментът съвпадаше. Но така и не повярвах, че може да си ти. — Люк впери поглед право пред себе си, сякаш се взираше в нещо в далечината. — Казах си, че ти никога не би запазила подобна тайна от мен. Имах нужда да вярвам, че ми имаш по-голямо доверие.

Глас прехапа устна и се опита да сдържи пороя от думи, който се надигаше в гърлото ѝ. Толкова отчаяно искаше да му каже, но каква полза щеше да има да признае истината? По-добре да го остави да си мисли, че е само глупаво, разглезено момиче от „Феникс“, което е разбило сърцето му. Сега беше щастлив с Камий — и го заслужаваше.

Но тогава Люк посегна, улови брадичката ѝ в ръка и всичките ѝ мисли отлетяха.

Глас се събуди с усмивка. Макар че от нощта, която бе прекарала заедно с Люк, бяха минали няколко седмици, не можеше да спре да мисли за нея. Точно когато започна да си припомня събитията обаче, я обзе пристъп на гадене.

Изтърколи се от леглото и се запрепъва по коридора към банята, благодарна, че светлините работят, навярно заради новия „приятел“ на майка ѝ — шефа на Борда за ресурси.

Глас се свлече на студения под на банята и бързо затвори вратата зад себе си. Умът ѝ се бореше със стомаха. Насили се да диша, като се опитваше да не вдига шум. Последното, от което имаше нужда, беше майка ѝ да я завлече до медицинския център.

Стомахът спечели и Глас се наведе над тоалетната чиния точно навреме. Започна да се дави, в очите ѝ запариха сълзи. После опря гръб на стената и се отпусна на пода. Изключено беше да се срещне с Уелс за обяд, макар че се чувстваше ужасно при мисълта пак да му върже тенекия. Напоследък прекарваше цялото си време с Люк и не се проявяваше като добра приятелка. Уелс ѝ липсваше. Той никога не протестираше срещу чудатото ѝ поведение и това по някаква причина я караше да се чувства още по-зле. Особено след всичко случило се с майка му, а сега очевидно и Кларк се държеше странно… Наистина трябваше да се срещне с него и да навакса с новините от живота му.

— Глас? — провикна се майка ѝ от другата страна на вратата. — Какво става там?

— Нищо — отговори Глас, като се опитваше гласът ѝ да прозвучи безгрижно.

— Болна ли си?

Глас изстена тихичко. В новия им апартамент нямаше никакво уединение. Липсваше ѝ старото им просторно жилище с прозорците, пълни със звезди. Все още не разбираше защо трябваше да ги понижат само защото баща ѝ беше взел необичайното и унизително решение да прекрати брачния си договор и да се изнесе.

— Влизам вътре — провикна се гласът на майка ѝ от другата страна на вратата. Глас припряно избърса устата си и се помъчи да стане, но пак се смъкна на пода, когато нова вълна на гадене накара стомаха ѝ да се разбунтува. Вратата се отвори и Глас видя майка си, облечена за вечеря навън, макар че не беше дори обяд. Преди да успее да я попита къде отива — или откъде идва, — очите на майка ѝ се разшириха и тя видимо побледня под щедро нанесения руж.

— Какво става?

— Нищо — отговори Глас и се помъчи да прогони замайването си за достатъчно дълго, че да измисли обяснение, което да накара майка ѝ да я остави на мира. На „Феникс“ стомашните вируси се срещаха рядко и всеки, който проявяваше дори най-дребни признаци на зараза, трябваше да прекара заболяването си под карантина. — Добре съм.

— Ти… — погледна зад себе си Соня и понижи глас, което беше абсурдно, защото те двете бяха единствените хора в апартамента. — Повръщаше ли?

— Да, но съм добре. Мисля, че просто…

— Боже мой — промълви майка ѝ и затвори очи.

— Не съм болна, наистина. Няма защо да ме слагат под карантина. Последните няколко дни просто ми се гади сутрин, но минава до следобед.

Когато майка ѝ отвори очи, безпокойството ѝ не беше намаляло ни най-малко. Стаята започна да се върти, а гласът на Соня отслабна, сякаш говореше много отдалеч. Глас едва успя да чуе въпроса ѝ — нещо за това колко време е минало от последния ѝ…

Ненадейно объркването ѝ се втвърди в топка от страх. Погледна към Соня и разпозна ужасното откритие, отразено в очите на майка си.

— Глас — промълви дрезгаво Соня. — Ти си бременна.

Докато се взираше в лицето на Люк, изпълнено със съчувствие и разбиране, Глас почувства как и последната частица от самоконтрола ѝ се стопява.

— Съжалявам. — Гласът ѝ секна, докато се мъчеше да потисне риданието си. — Трябваше да ти кажа. Аз просто… не виждах причина да умрем и двамата.

— О, Глас! — протегна ръце Люк и я прегърна. Тя с благодарност се сгуши в познатата му прегръдка и сълзите ѝ потекоха върху якето на униформата му на пазач. — Не мога да повярвам — прошепна той. — Не мога да повярвам, че си направила всичко това сама. Знаех, че си смела, но никога не съм си и помислял… Какво се случи? — попита най-после той и Глас знаеше какво има предвид. За кого говори.

— Той… — преглътна тя и се помъчи да си поеме въздух. Струваше ѝ се, че сърцето ѝ ще се пръсне — не можеше да сдържи скръбта и облекчението, които едновременно напираха в гърдите ѝ. Най-накрая просто поклати глава. Не можеше да намери думи.

— О, боже мой — прошепна той, сграбчи ръката ѝ и прокара пръсти между нейните, стисна здраво дланта ѝ. — Много съжалявам. — Въздъхна. — Защо не ми каза в нощта, когато избяга? Нямах представа. — Затвори очи, сякаш искаше да прогони спомена.

— Ти беше с Камий. Знаех, че тя ти е добра приятелка, и си помислих… че най-накрая си намерил някоя, с която си щастлив. — Глас се усмихна и избърса сълзите, които все още се стичаха по лицето ѝ. — Заслужаваше го след всичко, на което те подложих.

Люк прибра кичур коса зад ухото ѝ.

— Има само едно момиче в цялата вселена, което може да ме направи щастлив, и в този момент то седи точно до мен. — Загледа се в нея така, сякаш я изпиваше с поглед. — От мига, в който те видях отново, знаех, че не е Камий. Тя е чудесна приятелка и винаги ще бъде такава, но това е всичко, което представлява за мен, и ѝ го казах. Обичам те, Глас. Никога не съм спирал да те обичам. И никога няма да спра.

Наведе се и притисна устни към нейните, отначало леко, сякаш им даваше възможност отново да се опознаят. За миг ѝ се стори, че отново преживява първата им целувка. Но този миг беше всичко, от което имаше нужда.

Люк я притисна към себе си. Устните ѝ се разделиха, когато устата му потъна в нейната. Смътно осъзна, че ръката му се заравя в косата ѝ, а после се плъзва надолу по гърба ѝ и я привлича по-близо до него, докато другата му ръка се обвиваше около кръста ѝ.

Най-накрая Глас помръдна и почувства как устните му се откъсват от нейните.

— И аз те обичам — прошепна тя. Изпитваше отчаяна нужда да го изрече. „Обичам те, обичам те, обичам те“ пулсираше през тялото ѝ. Люк се усмихна и отново я привлече към себе си.