Беше почти обяд, а Кларк я нямаше от часове. Едно от аркадийските момичета я беше видяло да влиза в гората по-рано тази сутрин и Уелс трябваше да призове на помощ целия си самоконтрол, за да не хукне след нея. Мисълта, че скита някъде сама, превръщаше стомаха му в боксова круша за въображението му. Но трябваше да приеме, че ако сред всички в лагера някой можеше да се грижи за себе си, това е Кларк. Освен това знаеше колко е важно да намерят изчезналите лекарства. Само преди ден бяха изкопали друг гроб.
Той се отправи към гробището, което се беше появило на другия край на поляната. През последните няколко дни Уелс се бе погрижил да поставят дървени маркери в горния край на всяка могилка — нещо, което си спомняше от старите снимки. Искаше да издълбае имената на кръстовете, но знаеше само тези на три от петте деца, които спяха под земята, а му се струваше нередно да остави другите кръстове празни.
Потръпна и се извърна обратно към гробовете. Отначало идеята да заравят мъртвите му се беше сторила отблъскваща, но като че ли нямаха друг избор. Мисълта да изгорят телата беше още по-ужасна. Макар че обичайната практика да хвърлят телата в Космоса определено беше по-спретната, имаше нещо успокояващо в това да положат мъртвите един до друг. Дори в смъртта никога нямаше да са сами.
Освен това беше странно утешително да имаш място, което да посетиш, да изречеш нещата, които не можеш да кажеш на хората, които виждаш. Някой — навярно едно момиче от „Уолдън“, което бе видял да пробягва край дърветата — беше събрал паднали клонки и ги беше положил до дървените маркери. Вечер светулките продължаваха да сияят, обливайки гробището в мека светлина, която му придаваше почти неземна красота. Би било хубаво на кораба да има място, където да може да говори с майка си, без да изглежда странно.
Уелс вдигна поглед към потъмняващото небе. Нямаше представа дали при аварийното приземяване Колонията е загубила контакт с товарния кораб, но се надяваше, че мониторите в гривните все още предават информация за състава на кръвта им и за сърдечната честота. Навярно Съветът бе събрал достатъчно информация, която доказваше, че Земята е безопасна, и скоро със сигурност щеше да започне да изпраща групи от граждани тук долу. За миг си позволи да се надява, че баща му и Глас ще са сред тях.
— Какво правиш тук?
Уелс се обърна и видя, че Октавия бавно се приближава към него. Глезенът ѝ се оправяше бързо, накуцването ѝ започваше да прилича на лениво шляене.
— Не знам. Предполагам, че отдавам почит. — Посочи към гробовете. — Но тъкмо си тръгвах — добави бързо той, докато я гледаше как премята тъмната си коса през рамото. — Мой ред е да отида за вода.
— Ще дойда с теб — усмихна се Октавия и Уелс отклони погледа си, защото се почувства неловко. Дългите мигли, които я караха да изглежда толкова невинна, докато спеше в болничната палатка, сега придаваха на огромните ѝ сини очи див блясък.
— Сигурна ли си, че идеята е добра? Глезенът ти. Водата не е близо.
— Добре съм — заяви тя с нотка на игриво раздразнение и закрачи редом с него. — Но е много мило от твоя страна, че се безпокоиш. Знаеш ли — продължи тя и ускори крачка, за да не изостава от Уелс, който не беше забелязал, че сега върви по-бързо, — смешно е как всички слушат всяка дума на Греъм. Ти знаеш много повече от него.
Уелс взе една от празните кани близо до палатката с припаси и се обърна към гората. Бяха открили извор недалеч от лагера и всички, достатъчно силни да носят пълен контейнер, се редуваха да ходят за вода. Поне трябваше да се редуват. От дни насам не беше виждал Греъм да тръгва нататък.
Октавия се спря, когато Уелс мина между първите дървета.
— Идваш ли? — попита той и хвърли поглед през рамо.
Тя наведе глава назад и очите ѝ се разшириха, когато зърна потъналите в сенки силуети на дърветата в избледняващата светлина.
— Идвам.
Гласът ѝ стана по-тих и тя се стрелна до Уелс.
— Още не съм ходила в гората.
Уелс омекна. Дори и той, който почти през целия си живот беше мечтал да дойде на Земята, понякога мислеше, че е плашеща — самата ѝ необятност, непознатите звуци, усещането, че зад светлината на лагерния огън може да се крие какво ли не. При това имаше време да се подготви. Можеше само да си представя как ли се чувстват другите, които са били измъкнати от килиите си и натоварени на транспортния кораб, преди да могат да осъзнаят какво става, а именно, че ги изпращат на непозната планета, която за тях дотогава представляваше само празна дума.
— Внимавай — предупреди я той и посочи към плетеница от корени, скрити от купчина пурпурни листа. — Тук земята е доста неравна.
Уелс взе малката ръка на Октавия в своята и ѝ помогна да прескочи едно паднало дърво. Струваше му се странно, че нещо без пулс може да умре, но влажната белеща се кора определено приличаше на труп.
— И така, вярно ли е? — попита Октавия, докато двамата се отправяха надолу по склона, който водеше към потока. — Наистина ли си се погрижил да те затворят, за да можеш да дойдеш с Кларк?
— Май че да.
Тя въздъхна, сякаш изпълнена с копнеж.
— Това е най-романтичната история, която някога съм чувала.
Уелс ѝ се усмихна криво.
— Повярвай ми, не е.
— Какво имаш предвид? — попита Октавия и наклони глава на една страна. В сенките на гората отново изглеждаше почти като дете.
Уелс извърна глава, защото ненадейно почувства, че не може да я погледне в очите. Зачуди се мрачно какво би казала Октавия, ако знаеше истината.
Той не беше храбрият рицар, дошъл да спаси принцесата. Той беше причината, поради която тя се беше озовала в тъмницата.
Уелс хвърли поглед към чипа на яката си за четиринайсети път, откакто бе седнал на мястото си преди две минути. Съобщението, което Кларк му беше изпратила по-рано през деня, звучеше напрегнато, а и през последните няколко седмици тя се държеше странно. Почти не се бяха виждали, а в малкото случаи, в които успя да я намери, тя на практика потръпваше от нервна енергия.
Уелс не можеше да не се притеснява, че тя ще скъса с него. Единственото, което не позволяваше на тревогата да прогори дупка в стомаха му, беше мисълта, че тя едва ли би избрала библиотеката, за да го разкара. Би било жестоко да опетни мястото, което и двамата обичаха повече от всички други. Кларк не би му го причинила.
Чу шум от стъпки и стана, когато осветлението на тавана отново се включи. Уелс беше седял неподвижно толкова дълго, че библиотеката бе забравила за присъствието му и единствената светлина идваше от мътните охранителни светлини на пода. Кларк се приближи, все още по лабораторна престилка, което обикновено го караше да се усмихне — радваше се, че тя не прекарва часове наред в тревоги за външния си вид, като повечето момичета на „Феникс“, — но синьото горнище и панталонът ѝ висяха, а под очите ѝ тъмнееха черни кръгове.
— Здрасти — каза той, пристъпи напред и леко я целуна за поздрав. Тя не се отдръпна, но не го и целуна в отговор. — Добре ли си? — попита той, макар да знаеше, че не е.
— Уелс — промълви тя и гласът ѝ се прекърши. Примигна, за да прогони сълзите си, и очите на Уелс се разшириха тревожно. Кларк никога не плачеше.
— Ей — измърмори той, обви ръка около нея и я поведе към дивана. Краката ѝ сякаш се подгънаха. — Всичко ще се оправи, обещавам. Само ми кажи какво става.
Тя се загледа в него и той видя как необходимостта да му се довери се бори със страха.
— Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого.
Той кимна.
— Разбира се.
— Говоря сериозно. Това не е някоя клюка. Истинско е. Въпрос на живот и смърт.
Уелс стисна ръката ѝ.
— Кларк, знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен.
— Открих, че… — Тя си пое дълбоко въздух, затвори очи за миг и започна отново: — Нали знаеш за изследванията на родителите ми за радиацията?
Той кимна. Родителите на Кларк отговаряха за голямо, протичащо и в момента проучване, целящо да установи кога хората могат да се върнат на Земята — ако някога изобщо можеха да го сторят. Когато баща му говореше за мисия до Земята, Уелс си я представяше като далечна възможност, повече надежда, отколкото истински план. Знаеше обаче колко важна е работата на семейство Грифин за канцлера и за цялата Колония.
— Те провеждат изпитания с хора — промълви сподавено Кларк.
По гърба на Уелс премина студена тръпка, но той не продума — просто стисна ръката ѝ още по-силно.
— Експериментират с деца — отрони най-после тя почти шепнешком.
Гласът ѝ звучеше глухо, сякаш мисълта бе живяла в съзнанието ѝ толкова дълго, че вече не означаваше нищо.
— Какви деца? — попита Уелс и умът му препусна трескаво, за да разбере.
— Нерегистрирани — промълви най-накрая Кларк. В пълните ѝ със сълзи очи проблесна внезапен гняв. — Деца от груповия дом, чиито родители са били екзекутирани за нарушаване на закона за популацията.
Той чу неизреченото обвинение. „Хора, които баща ти е убил.“
— Толкова са малки…
Гласът на Кларк секна. Отпусна се назад и като че ли се смали, сякаш истината беше отнесла част от нея със себе си.
Уелс плъзна ръка зад нея, но вместо да се отдръпне, както всеки ден през последните няколко седмици, тя се сгуши до него и положи глава на гърдите му.
— Всички те са толкова болни.
Уелс усещаше как сълзите ѝ се просмукват в ризата му.
— Някои от тях вече умряха.
— Много съжалявам, Кларк — измърмори той, докато се мъчеше да измисли какво да каже. Беше готов да изрече всичко, за да накара болката ѝ да си отиде. — Сигурен съм, че родителите ти правят всичко възможно, за да се уверят, че… — И млъкна. Не съществуваха думи, които да спасят положението. Трябваше да направи нещо, да сложи край на това, преди вината и ужасът да я унищожат. — Какво мога да сторя? — попита той и гласът му стана решителен.
Тя скочи на крака и впери поглед в него. Сега очите ѝ се изпълниха с нов, различен ужас.
— Нищо — отговори тя с категоричност, която го изненада. — Трябва да ми обещаеш, че няма да правиш нищо. Родителите ми ме накараха да се закълна, че няма да кажа на никого. Те не са искали да го правят, Уелс. Решението не е било тяхно. Вицеканцлерът Роудс ги принуждава. Заплашил ги е. — Сграбчи ръцете на Уелс. — Обещай ми, че няма да разкриеш нищо. Аз просто… — запъна се тя и прехапа устна. — Просто не можех да го запазя в тайна от теб. Трябваше да споделя с някого.
— Обещавам — каза той, макар че кожата му се нажежаваше от ярост. Това мазно копеле нямаше право да заобикаля канцлера по този начин. Помисли си за баща си — човека, който притежаваше непоколебимо чувство за справедливост. Баща му никога не би одобрил опити с хора. Уелс можеше да сложи край още сега.
Кларк впери поглед в него, потърси очите му, а после му се усмихна — лека, несигурна усмивка, която изчезна почти толкова бързо, колкото се бе появила.
— Благодаря.
Тя отново отпусна глава на гърдите на Уелс, а той я обгърна с ръце.
— Обичам те — прошепна той.
Един час по-късно, след като изпрати Кларк до дома ѝ, Уелс се върна сам на палубата за наблюдение. Трябваше да направи нещо. Ако ситуацията не се променеше скоро, вината щеше да унищожи Кларк, а той отказваше да стои и да гледа.
Никога досега не беше нарушавал обещание. Баща му се беше постарал да му го внуши от много ранна възраст — един лидер никога не изменя на думата си. После обаче си помисли за сълзите на Кларк и разбра, че няма избор.
Обърна се и се запъти към кабинета на баща си.
Когато стигнаха до потока, напълниха каната с вода и се запътиха обратно към лагера. След достатъчно едносрични отговори Уелс беше накарал Октавия да спре да разпитва за Кларк, но сега тя вървеше до него намусена и той се почувства виновен. Октавия бе приятно момиче и той знаеше, че има добри намерения. Как се беше озовала тук?
— И така — прекъсна тишината Уелс, — какво може да си сторила, че да те затворят?
Октавия го погледна изненадано.
— Не си ли чул какво разказва брат ми? — Усмихна му се накриво. — Обича да споделя с хората как са ме хванали да крада храна за децата в груповия дом — по-малките, които другите постоянно изнудват да им отстъпват порциите си — и как чудовищата от Съвета са ме затворили, без да им мигне окото.
Нещо в гласа на Октавия го накара да замълчи.
— Това ли се случи наистина?
— Има ли значение? — попита тя с умора, която ненадейно я накара да изглежда по-възрастна от четиринайсетте си години. — Всички ние ще си мислим за другите каквото си искаме. Ако това е историята, в която Белами има нужда да повярва, няма да му преча.
Уелс се спря, за да премести тежката кана с вода. Някак стана така, че двамата се озоваха в различни части на гората. Тук дърветата растяха още по-нагъсто и той можеше да вижда достатъчно надалеч, за да разбере колко са се отклонили.
— Загубихме ли се? — озърна се Октавия. Дори на слабата светлина Уелс можеше да долови паниката, изписана на лицето ѝ.
— Всичко ще се оправи. Трябва само да… — И млъкна, когато някакъв звук трепна през въздуха.
— Какво беше това? — попита Октавия. — Ние…
Уелс ѝ изшътка и пристъпи напред. Звукът му заприлича на чупене на клонки, което означаваше, че нещо се движи отвъд дърветата. Изруга, задето не взе оръжие. Щеше да е хубаво да се върне с плячка, да покаже, че Белами не е единственият, който може да се научи да ловува.
Звукът се разнесе за втори път и разочарованието на Уелс се превърна в страх. По дяволите уловът за вечеря — ако не внимаваше, двамата с Октавия можеха да се превърнат в нечия вечеря.
Тъкмо се канеше да я сграбчи за ръката и да хукне, когато нещо привлече вниманието му. Проблясък на червеникаво злато. Уелс свали каната с вода и направи няколко крачки напред.
— Стой тук — прошепна той.
Точно пред тях можеше да види открито пространство зад дърветата. Някаква поляна. Уелс понечи да изкрещи името, което трептеше на устните му, когато замръзна и спря.
Кларк стоеше на тревата, вплетена в прегръдка не с друг, а с Белами. Когато вдигна глава и поднесе устните си към уолдънеца, Уелс почувства как го раздира ярост. През гърдите му премина горещина, която се блъсна в лудо препускащото му сърце.
По някакъв начин успя да откъсне погледа си и се запрепъва обратно към дърветата, преди да го обземе такъв пристъп на гадене, че му се зави свят. Той се вкопчи в една клонка, за да запази равновесие, докато задъхано се мъчеше да застави въздуха да премине през дробовете му. Момичето, което се опитваше да защити с цената на живота си, не просто целуваше някой друг — целуваше необузданото момче, което може би беше убило баща му.
— Ауу! — разнесе се до него гласът на Октавия. — Тяхната разходка изглежда много по-забавна от нашата.
Но Уелс вече се беше отправил в обратна посока. Смътно осъзна, че Октавия подтичва след него и пита нещо за някаква аптечка, но гласът ѝ беше заглушен от пулсирането на кръвта в главата му. Не му пукаше дали са намерили липсващата аптечка. Нямаше лекарство, което да е достатъчно силно, за да излекува разбито сърце.