Стоте

Глава 2 Уелс

Канцлерът се беше състарил. Макар че от последната им среща бяха изминали по-малко от шест седмици, Уелс си помисли, че баща му е остарял с години. Край слепоочията му се бяха появили още сиви кичури, а бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки.

— Няма ли най-после да ми кажеш защо го направи? — попита канцлерът с уморена въздишка.

Уелс се размърда в стола си. Усещаше как истината се мъчи да си пробие път навън. Беше готов да даде почти всичко, за да заличи разочарованието от лицето на баща си, но не можеше да поеме този риск — не и преди да разбере дали налудничавият му план все пак не е успял.

Започна да оглежда стаята, за да избегне погледа на канцлера. Опитваше се да запомни завинаги реликвите, които може би виждаше за последен път: орловия скелет в стъклена витрина, малкото картини, оцелели след изгарянето на Лувъра, и снимките на красивите мъртви градове, чиито имена винаги предизвикваха тръпка по гръбнака му.

— Някакво предизвикателство ли е било? Да не си се опитвал да се изперчиш пред приятелите си?

Канцлерът говореше със същия тих, равен глас, който използваше на заседанията на Съвета. После вдигна вежда, за да покаже, че е ред на Уелс да говори.

— Не, сър.

— Да не си изпаднал във временен пристъп на умопомрачение? Да не си вземал наркотици?

В гласа му се долавяше лека нотка на надежда, която при други обстоятелства Уелс би намерил за смешна. В изражението на баща му обаче нямаше нито капка хумор — само смесица от умора и объркване, която Уелс не беше виждал от погребението на майка си насам.

— Не, сър.

За миг изпита желание да докосне ръката на баща си, но нещо му попречи да се пресегне през бюрото — нещо различно от белезниците, оковали китките му. Дори докато стояха край портала за освобождение, за да кажат безмълвно последно сбогом на майката на Уелс, двамата така и не можаха да преодолеят петнайсетте сантиметра разстояние между раменете си. Сякаш бяха два магнита с различен заряд на скръбта, който ги отблъскваше един от друг.

— Политическо изявление ли си искал да направиш? — попита баща му и потръпна леко, сякаш мисълта му бе нанесла физически удар. — Да не те е подкокоросал някой от „Уолдън“ или от „Аркадия“?

— Не, сър — отсече Уелс.

Помъчи се да потисне възмущението си. Очевидно през последните шест седмици баща му усилено се беше старал да си го представи като някакъв бунтовник с кауза, да препрограмира спомените си, така че да му помогнат да разбере защо синът му — някога блестящ ученик, а сега кадет с най-висок ранг, е извършил най-ужасното нарушение в историята, при това пред очите на всички. Дори истината обаче нямаше да му помогне кой знае колко — пак щеше да си остане объркан. В очите на канцлера нищо не можеше да оправдае подпалването на Райското дърво, фиданката, пренесена на „Феникс“ в последния момент преди началото на Изхода. Уелс обаче чувстваше, че няма друг избор. След като разбра, че Кларк е сред стоте души, които щяха да изпратят на Земята, трябваше да направи нещо, за да попадне и той сред тях. А като син на канцлера трябваше да извърши най-ужасно нарушение, при това показно, за да го затворят.

Спомни си как на Възпоменателната церемония мина сред тълпата под тежестта на стотици погледи, как с трепереща ръка извади запалката от джоба си и събуди малко огънче, което блесна ярко в мрака. За миг всички се взираха безмълвно в обгърнатото от пламъци дърво. Дори когато пазачите се втурнаха напред сред внезапно разразилия се хаос, не остана човек, който да не е разбрал кого замъкват настрана.

— Какво си мислеше, че правиш, по дяволите? — попита канцлерът, като го гледаше невярващо. — Можеше да изгориш цялата зала и да убиеш всички вътре!

Щеше да е по-добре да излъже. Баща му би повярвал по-лесно на версията, че Уелс е приел някакво предизвикателство. Или пък можеше да се престори, че наистина е взел наркотици. В очите на канцлера и едното, и другото щеше да е за предпочитане пред истината — че бе заложил всичко на карта заради момиче.

Вратата на болничната стая се затвори зад гърба на Уелс, но усмивката остана залепена на лицето му, сякаш силата, която бе призовал на помощ, за да повдигне крайчетата на устата си, бе нанесла трайно увреждане на лицевите му мускули. През мъглата на болкоуспокояващите майка му навярно бе приела гримасата му за истинска, а това бе единственото, което имаше значение. Допреди малко го държеше за ръката, докато лъжите се сипеха от устата му една след друга — горчиви, но безвредни. „Да, с татко се справяме. Добре сме.“ Нямаше защо да ѝ казва, че от седмици насам двамата не си бяха разменили повече от няколко думи. „Когато се оправиш, ще довършим «Залез и упадък на Римската империя»1.“ И двамата знаеха, че тя никога няма да стигне до последния том.

Уелс излезе от болницата и тръгна по палуба Б, която бе милостиво пуста. По това време на деня повечето хора бяха или на консултации с преподаватели, или на работа, или на пункта за Обмяна. Той трябваше да е на лекция по история — любимият му предмет. Открай време обичаше разкази за древни градове като Рим и Ню Йорк, с чиито бляскави триумфи можеше да се мери единствено мащабът на падението им. Не можеше обаче да прекара два часа, заобиколен от същите колеги по обучение, които бяха задръстили колонката му за съобщения с неопределени, неловки съболезнования. Единственият човек, с когото можеше да разговаря за майка си, беше Глас, но напоследък тя беше странно отчуждена.

Не беше сигурен колко дълго бе стоял пред вратата, преди да осъзнае, че е стигнал до библиотеката. Остави скенера да мине над очите му, изчака механичният глас да го подкани и притисна палец към пластинката. Вратата се отвори и се задържа точно толкова, колкото да му позволи да влезе. После шумно изтрополи зад гърба му, сякаш му бе направила огромна услуга, като изобщо го бе пуснала.

Заля го вълна от тишина и сенки. Уелс издиша. Книгите, евакуирани на „Феникс“ преди Катаклизма, се съхраняваха във високи витрини, изпразнени от кислород, които значително забавяха процеса на разпадане — ето защо томовете трябваше да се четат единствено в библиотеката, и то само за по няколко часа. Огромното помещение беше изолирано от денонощното осветление и постоянно тънеше в полумрак.

Откакто се помнеше, Уелс прекарваше неделните вечери тук заедно с майка си. Когато беше малък, тя му четеше, а щом порасна, двамата четяха един до друг. Но когато болестта ѝ напредна и главоболията ѝ започнаха да стават все по-тежки, Уелс започна да ѝ чете на глас. Наченаха втори том на „Залез и упадък на Римската империя“ вечерта преди да я приемат в болницата.

Сега Уелс започна да подбира пътя си по тесните пътеки, първо към секцията с книги за английския език, а после и към тази с исторически трудове, която се гушеше в един тъмен ъгъл в задната част на библиотеката. Колекцията беше по-малка, отколкото би трябвало. Първото колониално правителство бе уредило прехвърлянето на дигитализираните текстове на борда на „Феникс“, но след по-малко от сто години един вирус унищожи по-голямата част от дигиталните архиви. Останаха единствено книгите от частните колекции — семейни реликви, преминали от първите колонисти към потомците им. През последния век повечето от тях бяха предадени на библиотеката като дарения.

Уелс приклекна и очите му се изравниха с буквата „Г“. Притисна палец към ключалката и стъклото се отвори с леко съскане, когато вакуумният печат се счупи. Младежът бръкна вътре, за да вземе „Залез и упадък“, но се спря. Искаше да продължи да чете, за да може да разкаже на майка си какво се случва, но ако постъпеше така, все едно влизаше в болничната ѝ стая с мемориалната ѝ плоча, за да я помоли за съвет за епитафията.

— Не трябва да оставяте витрината отворена — обади се един глас зад него.

— Знам, благодаря — каза Уелс по-остро, отколкото възнамеряваше. Стана, обърна се и видя момиче, което му се стори познато — стажантката по медицина от болницата. Сливането на двата свята го накара да изпита прилив на гняв. Беше дошъл в библиотеката, за да забрави противната миризма на антисептичните препарати и писукането на сърдечния монитор, който вместо признак на живот му се струваше като брояч на миговете, оставащи до смъртта.

Момичето отстъпи назад и наклони глава. Светлата му коса падна на една страна.

— О, това сте вие.

Уелс се подготви за познатото припадане от радост, щом стажантката осъзнае кого вижда, и за стрелкането на очите, показващо, че вече изпраща съобщения на приятелките си по импланта в роговиците си. Но очите на това момиче се фокусираха върху него, сякаш гледаше право в мозъка му и разделяше пластовете, за да разкрие всички мисли, които Уелс нарочно беше скрил.

— Не търсехте ли тази книга? — кимна момичето към лавицата, на която се намираше „Залез и упадък“.

Уелс поклати глава.

— Ще я чета друг път.

За миг момичето замълча.

— Мисля, че трябва да я вземете сега.

Челюстта на Уелс се стегна, но когато не каза нищо, момичето продължи:

— Помня, че преди идвахте заедно с майка си. Трябва да ѝ я занесете.

— Не мога да наруша тристагодишно правило само защото баща ми оглавява Съвета — отвърна той и придаде на гласа си лека нотка на снизходителност.

— За няколко часа няма да ѝ стане нищо. Преувеличават въздействието на въздуха.

Уелс вдигна вежда.

— И силата на скенера на вратата ли е преувеличена?

Над входовете на повечето обществени помещения на „Феникс“ имаше скенери, които можеха да се програмират с всякакви спецификации. В библиотеката скенерът отбелязваше молекулярния състав на излизащите, за да не може никой от тях да се измъкне с книга в ръце или такава, скрита под дрехите му.

На лицето ѝ трепна усмивка.

— Отдавна разбрах как да се справя с това.

Хвърли поглед през рамо към потъналата в сенки колона между витрините, бръкна в джоба си и извади парче сив плат.

— Ще попречи на скенера да разпознае целулозата в хартията — поясни тя и му протегна плата. — Вземете.

Уелс отстъпи крачка назад. Възможността това момиче да се опитва да го злепостави беше много по-голяма от вероятността да носи в джоба си парче вълшебен плат.

— Защо притежавате подобно нещо?

Тя сви рамене.

— Обичам да чета на различни места.

Уелс не продума. Тя се усмихна и протегна другата си ръка.

— Просто ми дайте книгата. Ще я измъкна и ще ви я донеса в болницата.

За свое учудване, Уелс ѝ я подаде.

— Как се казвате? — попита.

— За да знаете на кого сте вечно задължен?

— За да знам кого да обвиня, когато ме арестуват.

Момичето пъхна книгата под мишница и протегна ръка.

— Кларк.

— Уелс — представи се той и посегна да стисне ръката ѝ. Усмихна се и този път не го заболя.

— Едва успяха да спасят дървото.

Канцлерът се взираше в Уелс и сякаш търсеше в изражението му следа от разкаяние или от радост — нещо, което да му помогне да разбере защо синът му се е опитал да подпали единственото дърво, евакуирано от опустошената им планета.

— Да знаеш, че някои от членовете на Съвета искаха да те екзекутират на място, непълнолетен или не. Успях да ги убедя да пощадят живота ти само като ги накарах да се съгласят да те изпратят на Земята.

Уелс въздъхна с облекчение. В Затвора имаше по-малко от сто и петдесет младежи, затова бе предположил, че ще вземат всички на възраст между петнайсет и деветнайсет години, но до този момент не беше сигурен, че ще го включат в мисията.

Баща му го измери с поглед и очите му се разшириха от изненада и разбиране.

— Точно това си искал, нали?

Уелс кимна.

Канцлерът се намръщи.

— Ако знаех, че толкова държиш да видиш Земята, спокойно можех да ти уредя място в състава на втората експедиция. След като се уверим, че е безопасно.

— Не исках да чакам. Искам да отида с първите сто.

Канцлерът леко присви очи и погледна изпитателно безстрастното лице на Уелс.

— Защо? Точно ти, от всички хора, знаеш какви са рисковете.

— С цялото ми уважение, ти беше този, който убеди Съвета, че ядрената зима е свършила. Ти каза, че е безопасно.

— Да. Достатъчно безопасно за стоте осъдени престъпници, които, така или иначе, щяха да умрат — отговори канцлерът. В гласа му се преплитаха снизходителност и неверие. — Не съм мислил, че е достатъчно безопасно за моя син.

Гневът, който Уелс се опитваше да потисне, избликна и изпепели чувството му за вина. Той разтърси ръце, така че белезниците да задрънчат от ударите в стола.

— Е, сега май съм един от онези престъпници.

— Майка ти не би искала да го правиш, Уелс. Фактът, че обичаше да си мечтае за Земята, не означава, че би желала да се изложиш на опасност.

Уелс се наведе напред, без да обръща внимание на метала, който се заби в плътта му.

— Не го правя заради нея — заяви той и за пръв път, откакто беше седнал, погледна баща си в очите. — Макар да мисля, че щеше да се гордее с мен.

Донякъде беше вярно. Майка му имаше романтична жилка и щеше да се зарадва на готовността на сина си да защити момичето, което обичаше. Стомахът му обаче се сви при мисълта тя да разбере какво наистина бе направил, за да спаси Кларк. Истината щеше да накара подпалването на Райското дърво да изглежда като безобидна шега.

Баща му се втренчи в него.

— Нима ми казваш, че цялото това фиаско е заради онова момиче?

Уелс кимна бавно.

— Аз съм виновен, задето ще я изпратят там долу като лабораторен плъх. Ще се погрижа да получи колкото се може по-голям шанс да оцелее.

За миг канцлерът не продума. Когато проговори, гласът му беше спокоен:

— Няма да е нужно.

Извади някакъв предмет от чекмеджето на бюрото си и го сложи пред сина си. Представляваше метален пръстен, към който имаше прикрепен чип колкото палеца на Уелс.

— В момента слагат такава гривна на всеки един член на експедицията — обясни баща му. — Тези транспондери ще предават данни обратно до кораба, така че да можем да следим местоположението и състоянието на жизнените ви показатели. Веднага щом получим доказателства, че околната среда е гостоприемна, ще започнем реколонизацията. — Насили се да се усмихне мрачно. — Ако всичко мине по план, не след дълго ние, останалите, ще се присъединим към вас и всичко това — посочи той към окованите ръце на Уелс — ще бъде забравено.

Вратата се отвори и един пазач прекрачи прага.

— Време е, сър.

Канцлерът кимна и стражът мина през стаята, за да изправи Уелс на крака.

— Късмет, сине — каза бащата, като се върна към прочутия си рязък тон. — Ако някой може да донесе успех на тази мисия, това си ти.

Протегна ръка да се ръкува с Уелс, но после я остави да увисне, осъзнал грешката си. Китките на единственото му дете все още бяха оковани зад гърба.