Стоте

Глава 27 Уелс

Уелс се взираше нагоре в небето. Открай време не се чувстваше удобно в претъпкани палатки, а след случилото се тази вечер мисълта да спи сред хората, които бяха готови да разкъсат Октавия на части, беше непоносима. Въпреки студа му харесваше да се унася, загледан в същите звезди, които бе виждал от леглото си у дома. Обичаше онези мигове, в които луната изчезваше зад облак и ставаше прекалено тъмно, за да види очертанията на дърветата. Небето сякаш се протягаше чак до тревата и създаваше впечатлението, че не са на Земята, а обратно между звездите. Винаги изпитваше лека болка, когато сутрин отвореше очи и видеше, че звездите са изчезнали.

Но тази нощ дори небето не беше достатъчно, за да успокои ума на Уелс. Той се надигна и седна. Потръпна, докато измъкваше одеялото си от разпръснатите наоколо камъни и клонки, на които се бе закачило. Шепот в клоните на едно близко дърво привлече вниманието му и той се надигна и проточи врат, за да види източника му по-добре.

Зърна удивено как дървото, на което от кацането им досега не беше разцъфнал нито един цвят, сега се разтваря. Пъпки, които не беше забелязал преди, се разпукаха в блестящи розови цветчета, като пръсти, които посягат към някого в тъмното. Бяха красиви. Уелс се надигна на пръсти, протегна ръце над главата си и хвана едно стъбло.

— Уелс?

Той рязко се обърна и видя Кларк, застанала на няколко метра от него.

— Какво правиш?

Канеше се да я попита същото, но вместо това мълчаливо се запъти към нея и пъхна цветчето в ръката ѝ. Тя впери поглед в него и за миг Уелс се уплаши, че грубо ще му го тикне обратно в ръката. За негова изненада и облекчение обаче, тя погледна към него и се усмихна.

— Благодаря.

— За нищо.

За миг двамата останаха загледани един в друг.

— И ти ли не можа да заспиш? — попита той и тя поклати глава.

Уелс седна на оголения корен на едно дърво, който стигаше точно за двама души, и ѝ направи знак да седне до него.

След миг тя се подчини, но остави помежду им тънка ивица празно пространство.

— Как е Талия? — попита той.

— Много по-добре. Толкова съм благодарна, че Октавия си призна. — Кларк погледна надолу и прокара пръст по цветчето. — Просто не мога да повярвам, че утре си тръгват.

В гласа ѝ се долавяше нотка на съжаление, от която стомахът на Уелс се сви.

— Мислех, че ще се зарадваш, задето Октавия си отива, след всичко, което преживя заради нея.

За миг Кларк остана безмълвна.

— Добрите хора могат да допускат грешки — изрече бавно тя. Вдигна глава и погледът ѝ срещна този на Уелс. — Това не означава, че трябва да спреш да ги обичаш.

За един дълъг миг единственото, което можеха да чуят, бе шумоленето на вятъра в листата. Тишината се изпълваше с всички думи, останали неизречени. С извиненията, които изобщо не можеха да изразят скръбта му.

Процесът на двамата най-известни учени на „Феникс“ се превърна в събитието на годината. В залата на Съвета се бяха събрали повече хора, отколкото някога бяха идвали на лекция или на което и да било друго събитие, с изключение на Възпоменателната церемония.

Уелс обаче не обръщаше почти никакво внимание на публиката. Отвращението, което изпитваше от болното им любопитство — като римляни, очакващи жадно кръвопролитието в Колизея, — изчезна в мига, в който очите му се спряха на момичето, седнало само на предния ред. Не беше виждал Кларк от нощта, в която тя му се довери и му разказа за изследванията на родителите си. Тогава Уелс каза на баща си, който внимателно претегли информацията. Както очакваше Уелс, канцлерът не знаеше нищо за експериментите и незабавно започна разследване. То обаче прие ужасен обрат, който Уелс не очакваше, и сега Съветът щеше да повдигне срещу родителите на Кларк обвинения в криминална дейност. Ужасѐн и изпълнен с вина, през последната седмица Уелс трескаво се опитваше да намери Кларк, но пороят му от съобщения не получи нито един отговор, а когато отиде в апартамента ѝ, го завари отцепен от пазачи.

Кларк наблюдаваше с безизразно лице как членовете на Съвета заемат местата си. После се обърна и видя Уелс. Погледът ѝ срещна неговия, изпълнен с такава омраза, че в стомаха му се надигна жлъчка.

Уелс се притисна към облегалката на мястото си на третия ред. Когато каза на баща си, искаше само канцлерът да прекрати изследванията на родителите ѝ, да сложи край на нещастието ѝ. Нито за миг не си представяше, че ще има процес, който може да завърши със загубата на живота им.

Двама пазачи ескортираха майката на Кларк до една пейка най-отпред. Тя изгледа Съвета с високо вдигната брадичка, но когато очите ѝ се спряха на дъщеря ѝ, лицето ѝ помръкна.

Кларк скочи на крака и изрече нещо, което Уелс не можа да чуе, но това нямаше значение. Тъжната усмивка на лицето на майка ѝ разби сърцето му наполовина.

Друга двойка пазачи въведе баща ѝ и процесът започна.

Една жена, член на Съвета, откри процедурата, като изложи резюме на разследването. Съобщи, че според семейство Грифин вицеканцлерът Роудс им е наредил да извършат изследвания за радиация върху човешки същества. Роудс енергично отричаше.

Странно вцепенение обхвана Уелс, когато видя как вицеканцлерът се изправя със сериозно лице и обяснява, че макар да е одобрил молбата на родителите на Кларк за нова лаборатория, никога не е споменавал и дума за експерименти върху деца.

Всички гласове сякаш идваха някъде от много далеч. Фрагментите от въпросите на членовете на Съвета и отговорите на семейство Грифин стигаха до ушите му изопачени, като звукови вълни от далечна галактика. Чу как тълпата ахна, преди умът му да има време да осмисли на какво реагират хората.

А после ненадейно разбра, че членовете на Съвета гласуват.

Първото „виновни“ разчупи мъглата, обзела Уелс. Той се обърна и погледна към Кларк, която стоеше неподвижна и скована.

— Виновни.

„Не — помисли си Уелс. — Моля ви, не.“

— Виновни.

Думата отекна по столовете около масата, докато не дойде ред на баща му. Той прочисти гърлото си и за един кратък миг Уелс повярва, че има шанс. Че баща му ще намери начин да обърне прилива.

— Виновни.

— Не!

Измъченият писък на Кларк се извиси над какофонията от стъписани шепоти и мърморене, изпълнено със задоволство. Тя скочи на крака.

— Не можете да го направите. Те не са виновни.

Лицето ѝ се разкриви от ярост и тя посочи към вицеканцлера.

— Ти! Ти си ги накарал да го направят, зло, лъжливо копеле такова.

Направи крачка напред и незабавно беше наобиколена от пазачи.

От гърдите на вицеканцлера Роудс се изтръгна дълбока въздишка.

— Боя се, че много повече ви бива в експериментиране върху невинни деца, отколкото в лъжата, госпожице Грифин.

Той се обърна към бащата на Уелс:

— От системата за сигурност знаем, че редовно е посещавала лабораторията. Била е в течение на зверствата, извършвани от родителите ѝ, и не е направила нищо, за да ги спре. Може дори да им е помагала.

Уелс си пое въздух толкова рязко, че стомахът му се отърка в ребрата. Зачака баща му да отправи към Роудс един от презрителните си погледи, но за негов ужас канцлерът се взираше в Кларк с мрачно изражение. След миг челюстта му се стегна и той се извърна към останалите членове на Съвета.

— Предлагам срещу Кларк Грифин да бъде повдигнато обвинение за съучастие в измяна.

„Не.“ Думите на баща му проникнаха в кожата му като парализиращо вещество и накараха сърцето му да спре.

Виждаше, че устните на членовете на Съвета се движат, но не можеше да разбере какво казват. Всеки атом в тялото му беше съсредоточен в това да се моли на всеки забравен бог, който може би ги слушаше. „Пуснете я — умоляваше той. — Ще направя всичко…“

И беше вярно. Бе готов да предложи живота си в замяна на нейния.

„Вземете мен вместо нея.“

Вицеканцлерът се наведе и прошепна нещо на бащата на Уелс.

„Не ме интересува дали ще боли.“

Лицето на канцлера стана дори по-сериозно отпреди.

„Блъснете ме през портала за изхвърляне, за да може тялото ми да се пръсне.“

Човекът до Уелс потръпна от нещо, което канцлерът беше казал.

„Само я пуснете.“

Изпита неприятното усещане от завръщането на звуците, когато сред публиката се надигнаха възклицания. Двама пазачи сграбчиха Кларк и я повлякоха навън.

Момичето, което беше готов да защити с цената на всичко, скоро щеше да бъде осъдено на смърт. И щеше да има пълно право да го ненавижда.

Той беше виновен за всичко.

— Съжалявам — прошепна Уелс, сякаш това можеше някак да оправи всичко.

— Знам — отвърна тя с тих глас.

Уелс застина и за миг се почувства прекалено уплашен, за да я погледне, страхуваше се да види скръбта, надигаща се от раната, за която знаеше, че никога няма да зарасне. Но когато най-после се обърна, видя, че макар в очите ѝ да блестяха сълзи, тя се усмихваше.

— Тук се чувствам по-близо до тях — прошепна тя и погледна нагоре към дърветата. — През целия си живот се опитваха да открият как да ни върнат у дома.

Уелс не знаеше какво да каже, без да развали магията, затова просто се наведе и я целуна. Затаи дъх и го задържа, докато не видя как миглите ѝ с мокри от сълзи връхчета трепват и се затварят.

Отначало я докосна с устни съвсем леко, но после почувства, че Кларк го целува в отговор и възпламенява всяка клетка в тялото му. Познатият ѝ допир, вкусът на целувката ѝ отприщи нещо в него и той я привлече по-близо.

Кларк се сгуши до него, притисна устни до неговите, кожата ѝ се разтопи в неговата, а дъхът ѝ се смеси с неговия. Светът около тях бавно се стопи, а Земята се превърна само във водовъртеж от силни миризми и влажен въздух, който го накара да се притисне още по-силно до нея. Меката земя ги приласка, когато двамата се смъкнаха от дънера. Имаше да ѝ каже толкова много неща, но думите бяха загубени, докато устните му се плъзгаха по кожата ѝ и се движеха от устата към врата ѝ.

В този миг никой друг не съществуваше. Те бяха единствените двама души на Земята. Точно както Уелс си го представяше открай време.