Стоте

Глава 25 Белами

Белами се взираше в трепкащите пламъци. Шумът от разговорите около него се сливаше с пращенето на пъновете. От сблъсъка му с Октавия бяха изминали няколко часа и до момента все още нямаше и следа от нея. Надяваше се, че сестра му скоро ще върне лекарството. Знаеше, че не може да я принуди да го предаде, в противен случай отношенията им никога нямаше да се върнат към предишното си състояние. Той трябваше да покаже, че ѝ вярва, а тя — да постъпи правилно, за да спечели обратно доверието му.

Дъждът беше спрял, но земята все още беше влажна. Бяха избухнали спорове заради няколкото камъка, които се бяха превърнали във ВИП места за сядане около лагерния огън, но като цяло всички изглеждаха готови да изтърпят мократа трева, за да се настанят по-близо до топлината на пламъците. Няколко момичета бяха потърсили трети вариант и сега седяха в скута на момчета, които изглеждаха много самодоволни.

Белами огледа кръга — търсеше Кларк. Димът беше много по-гъст от обикновено, вероятно защото всичките им трупи бяха мокри, и изминаха няколко мига, преди очите му да се спрат на познатия блясък на златисточервеникавата ѝ коса. Той я огледа внимателно и за своя изненада осъзна, че е седнала до Уелс. Двамата не се докосваха, дори не си говореха, но нещо помежду им се беше променило. Напрежението, което обхващаше тялото на Кларк при всяко приближаване на Уелс, бе изчезнало, а Уелс, вместо да отправя скрито изпълнени с болка погледи към нея, се взираше спокойно в огъня и на лицето му беше изписано задоволство.

Негодувание жегна Белами в стомаха. Трябваше да се досети, че е само въпрос на време Кларк да се върне при Уелс. Изобщо не трябваше да я целува в гората. Досега беше изпитвал истински чувства само към едно друго момиче — и тогава също го нараниха.

Облаците бяха достатъчно гъсти да закрият повечето звезди, но въпреки това Белами наклони глава назад и се зачуди дали ще получат предупреждение, преди да пристигне следващият транспортен кораб. Дали щяха да го видят как се устремява към тях — чрез предупредителен светлинен сигнал в небето или нещо друго?

После обаче погледът му падна върху фигура, която се движеше през тъмнината към огъня: сянката на малко момиче с високо вдигната глава. Белами се надигна, когато Октавия навлезе в езерцето от светлина, образувано от танцуващите пламъци, и в кръга се разнесе вълна от шепот.

— О, за бога! — чу Белами мърморенето на Греъм. — Кой трябваше да я пази тази вечер?

Уелс хвърли поглед към Кларк, а после стана и се обърна с лице към Греъм.

— Няма нищо — каза той. — Може да дойде при нас.

Октавия се спря и премести поглед от Уелс към Греъм, докато момчетата продължаваха да се взират гневно едно в друго. Преди някое от тях да проговори, тя си пое въздух и пристъпи напред.

— Искам да кажа нещо — обяви Октавия. Трепереше, но гласът ѝ беше решителен.

Развълнуваният шепот и обърканото мърморене утихнаха. Почти сто глави се обърнаха към Октавия. На трепкащата светлина на огъня Белами долови паниката, която премина по лицето ѝ, и изпита неочакван порив да се втурне към нея и да улови ръката ѝ, но застави краката си да останат приковани към земята. От толкова отдавна се опитваше да се грижи за малкото момиченце в съзнанието си, че така и не беше опознал човека, в когото се беше превърнало то. Точно сега се случваше нещо, което Октавия трябваше да направи сама.

— Наистина взех лекарството — започна Октавия и млъкна, за да им даде време да възприемат думите ѝ. После си пое дълбоко въздух и продължи, докато боботенето на „Знаех си аз“ и „Нали ти казах“ нарастваше като гръмотевица.

Октавия разказа на групата почти същата история, която бе казала на Белами по-рано през деня — колко трудно ѝ е било да израсне в детския дом, как зависимостта ѝ от хапчета се беше превърнала в пристрастеност.

Мърморенето секна, щом гласът на Октавия се пречупи:

— Докато бяхме в Колонията, и през ум не ми мина, че наранявам някого. Когато крадях лекарствата, просто ми се струваше, че така получавам това, което заслужавам. Мислех, че всеки заслужава възможността да заспива нощем. Да се събуди, без да изпитва чувството, че кошмарите са оставили белези в главата му.

Пое си дълбоко дъх и затвори очи. Когато ги отвори, Белами видя, че в тях проблясват сълзи.

— Бях такава егоистка, толкова се страхувах. Но не исках Талия да пострада — нито тя, нито някой друг.

Обърна се към Кларк и преглътна риданието, което се надигаше в гърлото ѝ.

— Съжалявам. Знам, че не заслужавам прошката ви. Мога само да помоля да ми дадете възможност да започна отначало.

Вдигна брадичка и започна да оглежда кръга, докато не зърна Белами. Усмихна му се леко.

— Точно както искат всички други тук. Знам, че мнозина от нас са направили неща, с които не се гордеят, но ни дадоха шанс за ново начало. Знам, че едва не развалих всичко за много от вас, но бих искала да започна отначало — да стана по-добър човек, да помогна да превърнем Земята в света, които искаме да бъде.

Сърцето на Белами щеше да се пръсне от гордост. Сълзите започваха да замъгляват очите му, макар че ако някой му го кажеше, щеше да го припише на дима. Животът на сестра му беше изпълнен със страдания и трудности още от самото начало. Октавия беше допуснала грешки — и двамата бяха допуснали грешки, — но все пак беше успяла да запази смелостта и силата си.

За миг никой не проговори. Дори пращенето на огъня заглъхна, сякаш самата Земя бе затаила дъх. После обаче гласът на Греъм разцепи мълчанието със силата на изстрел:

— Това са глупости.

Белами настръхна и през тялото му премина гняв, но стисна зъби. Разбира се, че Греъм щеше да се държи като абсолютно копеле, но това не означаваше, че останалите не са се трогнали от речта на Октавия. Вместо подигравателни подсмихвания или неодобрителен шепот обаче думите на Греъм предизвикаха вълна на одобрение, която бързо прерасна в крясъци. Той огледа кръга и продължи:

— Защо да се пребиваме от работа по цял ден, да сечем дърва, да носим вода, да правим всичко необходимо, за да останем живи, само за да може една живееща в самозаблуда наркоманка да ни тъпче? Това е все едно да…

— Добре, стига! — прекъсна го Белами и хвърли поглед към Октавия. Долната ѝ устна се беше разтреперила, а очите ѝ се стрелкаха покрай огъня. — Разбрахме те. Но тук има още деветдесет и четирима души и всеки от тях има свое мнение по въпроса. Няма нужда ти да им казваш какво да мислят.

— Аз съм съгласна с Греъм — провикна се момичешки глас. Белами се обърна и видя момиче от „Уолдън“ с къса коса, което гледаше гневно към Октавия. — Всички ние живяхме адски зле в Колонията, но никой друг не е започнал да краде. — Присви очи. — Кой знае какво ще открадне следващия път.

— Моля всички да се успокоят. — Кларк се беше изправила. — Тя се извини. Трябва да ѝ дадем втори шанс.

Белами я погледна изненадано и зачака да изпита прилив на негодувание. Все пак Кларк беше тази, която обвини Октавия. Докато я гледаше обаче, почувства единствено благодарност.

— Не. — Гласът на Греъм беше суров. Той огледа кръга и очите му блеснаха не само с отражението на светлината на огъня. Обърна се към Уелс, който все още стоеше до Кларк: — Това, което каза, беше вярно. Трябва да има някакъв ред, иначе не ни остава никакъв проклет шанс да оцелеем.

— И така, какво препоръчваш? — попита Уелс.

Греъм се усмихна и Белами се почувства така, сякаш някой беше полял гърба му с ледена вода. Погледна заплашително Греъм, забърза към Октавия и я обгърна с ръка.

— Всичко ще се оправи — прошепна.

— Съжалявам — обърна се Греъм към Белами и Октавия, — но нямаме друг избор. Тя изложи живота на Талия на опасност. Не можем да рискуваме. Октавия трябва да умре.

— Какво? — изломоти Белами. — Ти луд ли си?

Обърна глава първо наляво, а после надясно. Очакваше да види море от отвратени лица, също като неговото. Макар няколко души да гледаха Греъм стъписано, имаше и такива, които кимаха.

Белами застана закрилнически пред Октавия, която трепереше неудържимо. Беше готов да изгори проклетата планета, така че да захруска, преди да позволи някой да се приближи до сестра му.

— Дали да не гласуваме? — вдигна брадичка Греъм и кимна към Уелс. — Нали ти беше човекът, който с такова въодушевление искаше да върнем на земята демокрацията. Струва ми се честно.

— Не това имах предвид! — тросна се Уелс. Лицето му беше изгубило сдържаността, присъща за политик, а чертите му се бяха разкривили от гняв. — Няма да гласуваме дали да убиваме хора.

— Така ли? — вдигна вежда Греъм. — Значи баща ти може, а ние не.

Белами потръпна и затвори очи, когато чу как сред тълпата се разнася ромон на одобрение. В тази ситуация и той би казал точно същото, само дето щеше да го изрече, за да докачи Уелс. Никога не би предложил наистина да убият някого.

— Съветът не екзекутира хора за забавление. — Гласът на Уелс трепереше от гняв. — За да опазят човешката раса в Космоса, се налагаше да прибягват до извънредни мерки. Понякога жестоки мерки. — Той направи пауза. — Но ние имаме възможност да се справим по-добре.

— И какво? — изръмжа Греъм. — Готов си да я плеснеш по ръчичката, а после да ни накараш всички да си преплетем кутретата и да се закълнем да не нарушаваме правилата?

Няколко души сред тълпата се разсмяха.

— Не — поклати глава Уелс. — Прав си. Трябва да има последствия. — Пое си дълбоко въздух. — Ще ги прогоним от лагера.

Гласът му беше суров, но когато се обърна към Белами, в очите му се четеше странна смесица от болка и облекчение.

— Да ги прогоним ли? — повтори Греъм. — За да могат да се промъкнат обратно когато решат и да откраднат още припаси? Това са глупости.

Белами отвори уста да заговори, но думите му бяха удавени в шумотевицата от множество гласове, която ставаше все по-оглушителна. Най-после някакво момиче, което Белами смътно си спомняше от „Уолдън“, стана от мястото си.

— Струва ми се честно — провикна се то. Крещеше, за да надвие гласовете на тълпата, която утихна, щом хората обърнаха глави към него. — Стига да обещаят никога да не се връщат.

Белами прегърна по-силно Октавия, чието тяло се беше отпуснало като пребито. Кимна.

— По изгрев ще си заминем.

Обърна се и се усмихна на Октавия — нали това беше замислял през цялото време. Защо тогава изпитваше повече страх, отколкото облекчение?

Огънят догоря и тъмнината обгърна лагера като одеяло, заглуши стъпките и приглуши гласовете, когато обгърнатите в сенки фигури започнаха да изчезват в палатки или да носят одеяла към края на поляната.

Белами направи импровизирано легло за Октавия в тесния край на поляната, близо до отломките от транспортния кораб. Не го бяха казали на глас, но и двамата знаеха, че тази нощ не искат да спят в палатка.

Октавия се сви в одеялото си и затвори очи, макар да беше ясно, че не спи. Отиването в гората заедно с Кларк, за да приберат аптечката, мина напрегнато. Никой не проговори, макар че Белами усещаше как очите на Кларк се забиват в гърба му, докато той ги водеше напред.

Сега седна до Октавия, подпря гръб на едно дърво и се загледа в мрака. Беше му трудно да си представи, че утре двамата ще напуснат лагера завинаги.

Един силует се запъти към тях през сенките. Уелс. Беше преметнал през рамо лъка на Белами.

— Здрасти — каза тихо Уелс. Белами се надигна. — Съжалявам за случилото се там. Знам, че прокуждането е жестоко наказание, но не бях сигурен какво друго да направя. — Въздъхна. — Наистина си помислих, че Греъм ще ги убеди да…

Не довърши, защото очите му се спряха на Октавия.

— Не че щях да позволя да се случи, но ние сме само двама, а те са много.

Белами почувства как в гърлото му се надига хаплив остроумен отговор, но го преглътна. Уелс беше направил най-доброто, на което беше способен при тези обстоятелства.

— Благодаря.

За миг двамата останаха загледани един в друг, а после Белами прочисти гърлото си.

— Слушай, най-вероятно трябва да… — подхвана той и млъкна. — Съжалявам за баща ти. — Пое си дълбоко въздух и се насили да погледне Уелс в очите. — Надявам се, че е добре.

— Благодаря — отговори тихо Уелс. — И аз се надявам.

За миг замълча, но когато отново проговори, гласът му беше твърд:

— Знам, че просто се опитваше да защитиш сестра си. На твое място и аз щях да направя същото. — Усмихна се. — Май го направих, в известен смисъл.

Протегна ръка.

— Надявам се с Октавия да оцелеете там на открито.

Белами стисна ръката му и се усмихна със съжаление.

— Не мога да си представя там на открито да има нещо по-лошо от Греъм. Дръж това момче под око.

— Ще го държа — кимна Уелс, обърна се и потъна в мрака, обратно в посоката, от която беше дошъл.

Белами легна на одеялото и се загледа към поляната. Едва успяваше да различи силуета на болничната палатка, където в момента Кларк навярно даваше на Талия дългоочакваното лекарство. Стомахът му се сви странно, когато си спомни за сцената край огъня, как отражението на пламъците трепкаше над решителното лице на Кларк. Никога не беше срещал момиче, което да е толкова красиво и същевременно толкова пламенно.

Въздъхна, облегна се назад и затвори очи. Зачуди се кога ли Кларк ще престане да бъде последният човек, за когото си мислеше, преди да заспи.