Белами се плъзна надолу по дънера на дървото и се свлече на земята. Чувстваше се също толкова изпразнен и безполезен, колкото обгорената черупка на транспортния кораб. Търсеше Октавия от часове, тичаше през гората и крещеше името ѝ. Накрая гърлото го заболя, но дърветата не му отговориха с нищо освен с влудяващо мълчание.
— Здрасти — прекъсна мислите му един уморен глас. Белами се обърна и видя, че към него бавно върви Уелс. По лицето му имаше размазани сажди, а кожата на лявата му предмишница беше лошо одрана. — Някакъв късмет?
Белами поклати глава.
— Съжалявам — стисна устни Уелс и за един дълъг миг остана загледан в някакво петно на земята точно зад Белами. — Ако това е някаква утеха, наистина не мисля, че е била тук. Току-що претърсихме цялостно поляната. Всички са излезли навреме освен…
Гласът му заглъхна.
— Знам — прекъсна го тихо Белами. — Наистина съжалявам. Сигурен съм, че си направил всичко възможно.
Уелс потръпна.
— Вече дори не знам какво означава това.
Белами го изгледа объркано, но преди да успее да каже нещо, Уелс се усмихна леко.
— Октавия скоро ще се появи. Не се тревожи.
После се обърна и се затътри обратно към поляната, където няколко души пресяваха пепелта и търсеха нещо, което може би беше оцеляло след пожара.
В розовата светлина на утрото Белами почти можеше да се застави да повярва, че ужасите от последните няколко часа са само кошмар. Пламъците отдавна бяха угаснали и макар че голяма част от тревата беше изгоряла, почвата под краката му беше влажна. Огънят не беше стигнал до дърветата, чиито цветове се протягаха нагоре, за да поздравят светлината в блажено неведение — или пълна незаинтересованост — от трагедията в подножието им. Но Белами знаеше, че точно това е проблемът със скръбта. Не можеш да очакваш някой друг да сподели страданието ти. Трябва сам да носиш болката си.
Чу, че няколко хлапета спорят как според тях е започнал огънят: дали вятърът е пренесъл искра от лагерния огън до палатките, или някой е направил глупост.
Белами обаче не даваше и пет пари какво го е причинило. Интересуваше го само Октавия. Дали се бе загубила, докато е бягала към безопасно място, или беше напуснала лагера, преди огънят дори да е започнал? И ако го беше направила, защо?
Надигна се на крака, като залиташе и се подпираше на ствола на дървото, за да запази равновесие. Не можеше да спре, за да почива, когато всеки час означаваше, че Октавия може да е в опасност. Сега, когато беше светло, можеше пак да започне да я търси. Този път по-надалеч. Нямаше значение колко време ще му отнеме. Нямаше да спре да се движи, докато не я намереше.
Докато навлизаше по-навътре в сенките на дърветата, издиша, облекчен, че е далеч от оскърбително ярката светлина на слънцето. Облекчен, че е сам. После обаче погледът му се спря на фигура, която криволичеше към него. Застина и присви очи към потъналия в зелена сянка мрак. Беше Кларк.
— Здрасти — поздрави я дрезгаво Белами и стомахът му се сви, щом зърна бледото ѝ изпито лице. — Добре ли си?
— Талия е мъртва?
Изрече го повече като въпрос, сякаш се надяваше той да я увери, че не е така.
Белами бавно кимна.
— Съжалявам.
Тя започна да трепери и той инстинктивно я привлече в обятията си. За един дълъг миг двамата останаха така. Той здраво притискаше треперещото ѝ тяло до гърдите си.
— Много съжалявам — прошепна в косата ѝ.
Най-после Кларк се изправи, въздъхна и отстъпи назад. Макар че по лицето ѝ се стичаха сълзи, очите ѝ отново бяха ведри, а бузите ѝ пак бяха придобили леко подобие на цвят.
— Къде е сестра ти? — попита тя и избърса нос с опакото на ръката си.
— Няма я. От часове я търся, но беше много тъмно. Сега пак започвам.
— Чакай — спря го Кларк и бръкна в джоба си. — Намерих я в гората. Отвъд потока, към онази огромна група скали.
Тя сложи в ръката на Белами някакъв предмет. Той шумно си пое въздух, когато пръстите му се сключиха около познатата атлазена ивица. Беше червената панделка на Октавия.
— Къде беше? Завързана на някое дърво ли? — попита той със слаб глас. Не беше сигурен какъв отговор се надява да чуе.
— Не — отвърна Кларк и чертите на изцапаното ѝ с мръсни ивици лице омекна. — Видях я на земята. В някакъв момент трябва да е паднала от косата ѝ. Нали снощи я носеше?
— Мисля, че да — потвърди Белами и умът му трескаво затърси някакви откъслечни спомени. — Да. Заспа с нея.
— Добре — заяви Кларк с ненадейна твърдост. — Това означава, че е напуснала лагера, преди да се разрази пожарът. Погледни — добави тя в отговор на въпросителния поглед на Белами, — по нея няма пепел. Никакви признаци, че се е намирала близо до пламъците.
— Може и да си права — отрони Белами и потърка панделката между пръстите си. — Просто не разбирам защо ще си тръгне преди пожара. — Отново погледна към Кларк. — Нали снощи излезе от болничната палатка? Забеляза ли нещо?
Кларк поклати глава и изражението ѝ внезапно стана непроницаемо.
— Бях навън за известно време — каза тя с напрегнат глас. — Съжалявам.
— Няма значение — отговори Белами и пъхна панделката в джоба си. — Така и не ти се извиних. През цялото време си била права за О. Съжалявам.
Кларк просто кимна в знак, че приема извинението.
— Благодаря, че ми каза за панделката — продължи Белами. — Сега ще я потърся.
Понечи да се обърне, но Кларк протегна ръка и докосна китката му.
— И аз ще дойда.
— Много мило от твоя страна, но нямам представа колко дълго ще ме няма. Това не е както когато отидохме да вземем лекарството. Може да отнеме време.
— И аз идвам — повтори тя. Гласът ѝ беше решителен, а в очите ѝ гореше пламък, който го накара да се поколебае, преди да ѝ възрази.
— Сигурна ли си? — вдигна вежда той. — Не вярвам Уелс много да се зарадва, като разбере.
— Няма да го чуе от мен. Между нас е свършено.
Мозъкът на Белами забръмча от въпроси, които така и не стигнаха до устните му.
— Добре тогава.
Пристъпи напред и ѝ махна да го последва.
— Но трябва да те предупредя… По някое време най-вероятно ще си съблека ризата.
Хвърли ѝ поглед през рамо и видя, че на лицето ѝ трепва усмивка, толкова вяла, че можеше да е илюзия, породена от светлината, която се процеждаше между тежките листа.