Стоте

Глава 34 Глас

Колонията беше зловещо притихнала дори за един часа сутринта. Глас не видя никого другиго, докато тичаше устремно по тъмните коридори, осветени само от мътното сияние на сините светлини за спешни случаи, наредени по пода.

След като майка ѝ най-накрая си легна, тя се измъкна от апартамента и сега се мъчеше да не си представя как Соня се събужда и разбира, че Глас я няма, да не съзира болката и ужаса, които щяха да изкривят деликатните ѝ черти, както го бяха правили безброй пъти през последните две години. Глас никога нямаше да си прости за страданието, което бе причинила на майка си, но нямаше избор.

Трябваше да се добере до „Уолдън“ и до Люк.

Спря се на площадката на палуба Е и напрегна слух, за да чуе стъпки, но не различи нищо освен собственото си накъсано дишане. Пазачите или патрулираха в някоя друга част на „Феникс“, или ги бяха прогонили до един обратно на „Уолдън“ и „Аркадия“, за да не крадат повече от въздуха, запазен за феникските дробове.

Глас се стрелна по непознатия коридор и се помъчи да види издайническия сребрист блясък на въздушна шахта. Палуба Е беше разположена почти на дъното на кораба и се използваше предимно като склад. Въздушната шахта, през която пропълзя, след като се измъкна от транспортния кораб, я беше отвела към палуба Е на „Уолдън“. Само се надяваше същото да важи и за „Феникс“. Тръгна по-бавно и започна да оглежда стените за някакъв отвор. Чувстваше как страхът се просмуква в нея с всяка стъпка. Ами ако грешеше за разположението? Или шахтата някога е свързвала „Уолдън“ и „Феникс“, но отдавна е била запълнена?

Тогава погледът ѝ беше привлечен от блясъка на метал и напрежението, което се надигаше в гърдите ѝ, беше пометено от въодушевление и облекчение. Тя бързо се надигна на пръсти и посегна към ръба на решетката, но той се намираше прекалено високо. Глас въздъхна от разочарование и се обърна да огледа коридора. На нито една от вратите нямаше знак, но сякаш не бяха защитени от скенери на ретината. Глас сграбчи най-близката дръжка и я дръпна. Вратата се отвори със скърцане и разкри тъмен килер за провизии.

Погледът на Глас се спря върху малко буре и тя го изтъркаля навън в коридора. Качи се отгоре му, свали решетката и се набра нагоре, за да се промъкне в потъналото в сенки помещение.

За миг си помисли за последния път, когато пълзя през въздушна шахта — как металните стени сякаш я притискаха от всички страни, и потръпна, преди да посегне към задния си джоб. Този път поне си беше донесла фенерче. Насочи слабия му лъч пред себе си, но не видя нищо друго, освен въздушната шахта, която се простираше напред и сякаш нямаше край.

Знаеше, че накрая шахтата ще свърши. Само се надяваше въздухът ѝ да я последва, преди да е пристигнала. Ако трябваше да умре, искаше да се случи в прегръдките на Люк.

Сцената, която я посрещна на „Уолдън“, беше много по-различна от очакванията ѝ. Осветлението сякаш функционираше нормално и докато бързаше към апартамента на Люк, Глас не видя никакви пазачи. За миг изпита кратък прилив на надежда. Може би майка ѝ грешеше. Паниката на „Феникс“ беше само едно голямо недоразумение. Докато се качваше по стълбите обаче, усети странно стягане в гърдите, което само се засили, щом спря да си поеме въздух. Бясното препускане на пулса ѝ можеше да бъде обяснено с желанието да види Люк, но знаеше, че няма как да обърне гръб на истината. Кислородът на „Уолдън“ вече намаляваше.

Застави се да се движи бавно, докато се качваше на етажа на Люк. Дишаше внимателно и повърхностно, за да запази сърдечния си ритъм равномерен. Коридорът беше пълен с възрастни, които разговаряха тихо и хвърляха тревожни погледи към децата, които подскачаха из коридора, така въодушевени, че е толкова късно, а те не са си легнали, че почти не забелязваха затрудненото си дишане. Кларк искаше да каже на родителите да укротят малчуганите, за да пестят кислорода, но така само щеше да предизвика допълнителна паника, а родителите и бездруго бяха безпомощни.

Глас едва успя да почука веднъж на вратата на Люк, преди той да я дръпне вътре и да я грабне в обятията си. За миг единственото, за което Глас си даваше сметка, беше топлината на тялото му и силата на прегръдката му. После той се отдръпна и момичето видя как шокът и тревогата се борят с радостта в очите му.

— Какво правиш тук? — попита той и прокара длан по шията ѝ, сякаш имаше нужда от допълнително доказателство, че пред него не стои илюзия. Погледна към затворената врата и продължи с приглушен глас: — Не е безопасно.

— Знам — промълви Глас и пъхна ръка в неговата.

— Дори не знам как си успяла да стигнеш дотук, но трябва да се върнеш — поклати глава Люк. — На „Феникс“ имаш по-голям шанс да оцелееш.

— Няма да се върна без теб.

Той въздъхна, заведе я до дивана и я придърпа в скута си.

— Слушай — започна той и уви около пръста си кичур от косата ѝ, — ако пазачите ни заловят как се опитваме да се промъкнем на „Феникс“, ще ме застрелят, а после най-вероятно ще застрелят и теб. — Затвори очи и потръпна. — Точно за това ни обучават, Глас. Никога не го казаха изрично, но… всички имахме чувството, че предстои нещо важно, за което ни тренираха.

Когато отвори очи, те бяха изпълнени със студена ярост, каквато Глас никога не бе долавяла в тях.

Той навярно забеляза изписаната на лицето ѝ тревога, защото изражението му се смекчи.

— Но това не те засяга. Ти ще оцелееш. Само това трябва да те интересува.

— Не — отсече Глас и сама се стресна от страстта в гласа си. — Няма да оцелея.

Люк се намръщи и отвори уста, но Глас го прекъсна:

— Ако знам, че ти си тук долу сам, това ще ме убие. Ще ме убие — повтори тя, ненадейно обзета от трескава тревога, докато задъхано се мъчеше да си поеме въздух. — А ако трябва да умра, искам да умра тук долу, с теб.

— Шшш — прошепна Люк и прокара ръка по тила ѝ. — Добре, добре. — Усмихна се тъжно. — Най-лошото, което можем да направим, е да се караме, докато кислородът ни свършва.

— Страх ли те е? — попита Глас след дълъг миг тишина.

Люк отново се обърна към нея и поклати глава.

— Не.

Постави пръст под брадичката ѝ и я повдигна, така че Глас го гледаше право в очите.

— Никога не ме е страх, когато съм с теб.

Наведе се и я целуна нежно. Тя потръпна и дъхът му накара кожата ѝ да пламне. Отдръпна се с усмивка.

— Това не е ли хабене на кислород?

— Тъкмо обратното — прошепна Люк и отново я привлече към себе си. — Запазваме го.

Устните му отново намериха нейните и тя раздели своите, докато целувката му ставаше все по-дълбока.

Глас прокара ръка нагоре по неговата и се усмихна, когато той потръпна. Без да прекъсва контакта, тя започна да разкопчава ризата му и си каза, че необичайно ускореният му сърдечен ритъм е отговор на допира ѝ. Устните ѝ се преместиха към челюстта му. После се плъзнаха по врата му. Спря се на гърдите му. На ребрата му имаше татуирани цифри — две дати, от които стомахът на Глас се сви.

— Какво има? — попита Люк и седна на дивана.

Тя свали пръста си към татуировката, но после го отдръпна, защото се боеше да докосне мастилото.

— Какво е това?

— О — погледна надолу Люк и се намръщи. — Мислех, че съм ти казвал. Исках да направя нещо в памет на Картър. — Гласът му стана далечен. — Това е рожденият му ден и денят, в който го екзекутираха.

Глас едва успя да потисне отвращението си, когато погледна към втората групичка числа. Нямаше нужда от татуировка, която да ѝ напомня за деня, в който бе умрял Картър. Датата беше отпечатана в ума ѝ също толкова ясно, колкото върху кожата на Люк.

Глас сви колене към гърдите си и простена. Чаршафите на леглото ѝ бяха набрани и мокри от пот. Отчаяно искаше да пийне нещо, но щяха да минат часове, преди да ѝ донесат подноса с вечерята и вечерната порция вода. Помисли си с копнеж за всички години, които беше прекарала в блажено неведение, че на други части в Колонията водата се раздава по график.

Разнесе се тихо пиукане, последвано от стъпки. Глас вдигна пулсиращата си глава от възглавницата и движението я накара да потръпне. На вратата застана една фигура. Не беше пазач. Беше канцлерът.

Глас се насили да седне и отметна кичур влажна коса от лицето си. Подготви се да изпита пристъп на ярост, щом погледне в очите човека, заповядал да я арестуват, но през мъглата на болката и изтощението не можа да различи главата на Съвета. Виждаше единствено загриженото лице на бащата на най-добрия си приятел.

— Здравей, Глас — каза той и посочи към другия край на леглото. — Може ли?

Тя немощно кимна.

Канцлерът седна и въздъхна.

— Съжалявам за случилото се.

Изглеждаше по-измъчен, отколкото някога го беше виждала, по-изпит дори от времето, когато жена му умираше.

— Не исках да пострадаш.

Без да се замисля, Глас сложи ръка на корема си.

— Не пострадах аз.

За миг канцлерът затвори очи и разтърка слепоочията си. Пред хората никога не показваше разочарование или изтощение, но Глас разпозна изражението му от малкото пъти, в които го бе виждала да работи в кабинета си у дома.

— Надявам се, че разбираш: нямах друг избор.

Гласът му стана по-твърд:

— Положил съм клетва да спазвам законите на тази Колония. Не разполагам с лукса да се правя на сляп само защото нарушителката, за която става въпрос, по една случайност е най-добрата приятелка на сина ми.

— Разбирам, че имате нужда да вярвате в това — отвърна Глас с безизразен тон.

Изражението му изстина.

— Готова ли си да ми кажеш името на бащата?

— Защо? За да можете да го затворите тук с мен?

— Защото такъв е законът.

Канцлерът стана и направи няколко крачки към нея.

— Защото не е справедливо бащата да не бъде наказан наравно с теб. И защото няма да са ми необходими дълги разследвания, за да проверим архивите от скенерите на ретината и да разберем къде си прекарвала времето си. Със или без теб, ще го открием. Но ако ни помогнеш, ще имаш много по-голям шанс да те помилват на новия процес.

Очите им се срещнаха и Глас се извърна от него. Потръпна, когато си представи как измъкват Люк от дома му посред нощ, ужаса на лицето му, докато моли пазачите да му кажат какво става. Дали щяха да му разкрият истината и да му оставят точно толкова време, колкото да почувства болката, преди да забият иглата в гърдите му? Или щеше да умре с вярата, че е станал жертва на някаква ужасна грешка?

Не можеше да позволи това да се случи.

Но канцлерът беше прав. Съветът нямаше да спре, преди да открие съучастника в престъплението ѝ. Рано или късно някой от пазачите щеше да проследи движенията на Глас до „Уолдън“, до етажа на Люк… може би дори до апартамента му.

Тя бавно се обърна обратно към канцлера. Знаеше какво трябва да направи. Когато най-накрая проговори, гласът ѝ беше студен като смъртна присъда:

— Бащата беше Картър Джейс.

В коридора се разнесе някакво високо пращене. Глас седна и напрегна слух в мрака. Усети как в гърдите ѝ се свива възел на паника. Звукът беше… сякаш самият кораб стенеше.

— О, боже! — прошепна Люк и рязко се изправи. Звукът отново долетя, последван от тътен, който разтърси стените. — Да тръгваме.

Коридорът все още беше пълен с хора, макар че сега дори децата бяха млъкнали. Светлините започнаха да примигват. Люк стисна здраво ръката на Глас и започна да си проправя път през тълпата към съседката си. Лицето на жената беше много сериозно. Тя прошепна на Люк нещо, което Глас не чу, но по изражението ѝ разбра, че никак не е хубаво. После до тях изникна друга фигура и Глас рязко си пое въздух.

Беше Камий. Очите ѝ се присвиха, щом се спряха на Глас.

Глас се извърна настрана. Точно сега не можеше да погледне към Камий. Не можеше да не се чувства виновна за начина, по който се бяха развили нещата. Не можеше да обвинява другото момиче, че я мрази.

Група деца се бяха свили на пода до родителите си, които говореха с тихи, приглушени гласове. Устните на едно от момиченцата бяха придобили синкав оттенък, а момчето, което стискаше за ръка, се мъчеше да си поеме въздух.

Светлините отново изпращяха и угаснаха. Във внезапния гъст мрак се надигна хор от възклицания. За разлика от „Феникс“, „Уолдън“ не разполагаше с аварийни светлини.

Люк обви ръка около кръста на Глас и я притегли по-близо към себе си.

— Ще се оправим — прошепна в ухото ѝ.

Тогава обаче през сенките до нея се разнесе чужд глас. Камий се беше промъкнала до тях и сега стоеше от другата ѝ страна.

— Ти ли ще му кажеш, или да го направя аз? — попита тя прекалено тихо, че да я чуе Люк.

Глас се стресна и се обърна към нея, но не можа да види изражението ѝ.

— За какво говориш?

— Той заслужава да научи истината. Че приятелят му умря заради теб.

Глас потръпна и макар че не можеше да види усмивката на Камий, я долови в гласа ѝ.

— Знам тайната ти. Знам какво си причинила на Картър.