Стоте

Глава 30 Кларк

За известно време — минути, часове, Кларк не беше сигурна — единственото, което можеше да чуе, беше биенето на сърцата им, шепота на дъха им, който се смесваше. После един вик си проби път над поляната и ги раздели. Кларк и Уелс скочиха на крака и тя се вкопчи в ръката му, за да запази равновесие, докато светът се връщаше пред очите ѝ на ужасяващ фокус.

Уелс я сграбчи за ръката и двамата хукнаха обратно към поляната. Кларк дочу още писъци, но нито един не беше така страховит като рева и пращенето, от които всеки нерв в тялото ѝ се напрегна.

Пламъци се издигаха от палатките, някои от които вече се бяха срутили на тлеещи купчини, като труповете по някакво древно бойно поле. Обгърнати в сенки фигури се втурнаха към убежището на гората, преследвани от филизи жадни пламъци.

„Талия“ — помисли си ужасена Кларк и се затича напред. Приятелката ѝ беше прекалено слаба, за да излезе сама от болничната палатка.

— Не! — изкрещя Уелс, като извиси гласа си над хаоса от писъци. — Кларк, не е безопасно!

Думите обаче се отърсиха от нея като пепел. Тя хукна право към палатката. Димът изпълваше дробовете ѝ, а очите ѝ примигваха, за да виждат в изпълнения с пушек въздух.

Ръката му се обви около кръста ѝ като стоманена белезница и насила я издърпа на сигурно място под дърветата.

— Пусни ме! — изпищя тя и започна да се мята с всички сили. Уелс обаче я държеше здраво и я заставяше безпомощно да гледа как огънят поглъща болничната палатка на по-малко от няколкостотин метра от нея. Цяла страна от палатката беше обхваната от пламъци. Порестата пластмаса се разтапяше и процепът между предните платнища бълваше дим.

— Махай се! — проплака тя и отново започна да се върти, докато се мъчеше да се отскубне.

Той плъзна ръка под нея и я повлече назад.

— Не! — изкрещя тя. Почувства как звукът раздира гърлото ѝ и заблъска безпомощно Уелс с юмруци. — Трябва да я измъкна.

Заби пети в тревата, но Уелс беше по-силен и тя не успя да се задържи на мястото си.

— Талия!

— Кларк, съжалявам — прошепна Уелс в ухото ѝ. Кларк разбра, че плаче, но не я интересуваше. — Ако отидеш там, ще умреш. Не мога да ти позволя.

Думата „умреш“ възпламени резерв от сила, който избухна в тялото ѝ. Кларк стисна зъби, хвърли се напред и за миг успя да се измъкне от хватката на Уелс. Цялото ѝ същество се беше смалило до самотна, отчаяна мисъл — да спаси единствената приятелка, която ѝ бе останала на този свят.

Изкрещя, когато Уелс изви ръката ѝ зад гърба.

— Пусни ме.

Този път думите ѝ прозвучаха повече като молба, отколкото като заповед.

— Умолявам те. Пусни ме.

— Не мога — отвърна той и отново я обгърна с ръце. Гласът му трепереше. — Не мога.

Сега поляната беше пуста. Всички бяха избягали в гората с колкото припаси можеха да носят. Но никой не си беше помислил да грабне на ръце крехкото момиче, което сега изгаряше живо само на няколко метра от тях.

— Помощ! — извика Кларк. — Моля ви, някой да помогне!

Не последва друг отговор, освен рева и пращенето на огъня.

Пламъците на върха на болничната палатка се издигнаха по-високо и стените ѝ се сгромолясаха една към друга, сякаш огънят вдишваше в себе си палатката и всичко в нея.

— Не!

Разнесе се пращене и пламъците се изстреляха още по-високо. Кларк изкрещя от ужас, когато цялата палатка рухна насред огнена буря, а после бавно се превърна в пепел.

Това беше краят.

Докато се отдалечаваше от медицинския център, Кларк почти усещаше как шишенцето пулсира в джоба ѝ, като сърцето в старата приказка, която Уелс бе открил в библиотеката онзи ден. Беше ѝ предложил да ѝ я прочете, но тя му отказа. Последното, от което имаше нужда точно сега, беше да слуша зловеща литература от времената преди Катаклизма. Имаше си достатъчно ужасяващи сцени и те се разиграваха в истинския ѝ живот.

Шишенцето, което носеше в джоба си, не можеше да има сърдечен ритъм и тя го знаеше. Всъщност беше точно обратното. Токсичният коктейл от лекарства вътре беше предназначен завинаги да спре биенето на човешко сърце.

Когато Кларк се прибра, родителите ѝ не си бяха у дома. Макар че и двамата прекарваха повечето си време в лабораторията, през последните няколко седмици бяха започнали да си намират извинения да излязат точно преди Кларк да се върне от обучението си и рядко се връщаха по-рано от времето непосредствено преди лягането ѝ. И така навярно беше най-добре. Докато Лили се влошаваше, Кларк не можеше дори да погледне към родителите си, без да изпита прилив на ярост. Знаеше, че не е честно — ако някой възразеше, вицеканцлерът щеше да екзекутира родителите ѝ, а нея да затвори след броени дни. Този факт обаче не ѝ помагаше да ги гледа в очите по-лесно.

Лабораторията беше притихнала. Докато си проправяше път през лабиринта от празни легла, Кларк чуваше единствено бръмченето на вентилационната система. Кроткото жужене на разговорите беше намаляло, докато тайно изнасяха все повече и повече тела.

Лили изглеждаше дори по-слаба, отколкото вчера. Кларк бавно отиде до леглото ѝ и нежно прокара ръка по нейната. Потръпна, когато от кожата на Лили започнаха да падат малки парченца. Пъхна другата си длан в джоба и обви пръсти около шишенцето. Щеше да е толкова лесно. Никой никога нямаше да разбере.

Тогава бледите мигли на Лили трепнаха и се отвориха и Кларк замръзна. Докато се взираше в очите на Лили, усети как я залива студена вълна на ужас и отвращение. Какво си въобразяваше? През тялото ѝ премина непреодолима нужда да унищожи шишенцето и трябваше да си поеме дълбоко въздух, за да не го запрати срещу стената.

Устните на Лили се движеха, но от тях не излизаше звук. Кларк се наведе напред и ѝ се усмихна леко.

— Съжалявам, не успях да разбера това, Лил.

Наведе глава, така че ухото ѝ се приближи до устата на Лили.

— Какво каза?

Отначало можеше само да усети безмълвната струя въздух по кожата си, сякаш в дробовете на Лили не беше останал достатъчно въздух, за да изтласка думите от устата ѝ. После обаче от напуканите ѝ устни се изтръгна слабо стенание.

— Донесе ли го?

Кларк вдигна глава и погледна в кафявите, изпълнени с паника очи на приятелката си. Кимна бавно.

— Сега. — Думата беше едва доловима.

— Не — възрази Кларк. Гласът ѝ трепереше. — Много е рано. — Примигна, за да прогони сълзите, които бяха започнали да изпълват очите ѝ. — Все още можеш да се оправиш — продължи тя, но думите ѝ прозвучаха неубедително дори за нея самата.

Лицето на Лили се изкриви от болка и Кларк посегна към ръката ѝ.

— Моля те — настоя Лили с дрезгав глас.

— Съжалявам. — Кларк нежно стисна крехката ръка на Лили и сълзите потекоха по бузите ѝ. — Не мога.

Очите на Лили се разшириха и Кларк рязко си пое въздух.

— Лил?

Лили обаче мълчеше, загледана в нещо, което бе видимо само за нея. Нещо, което изпълваше очите ѝ с ужас. Физическата болка, разтърсваща тялото ѝ, беше ужасна — Кларк го знаеше. Но халюцинациите, демоните, които бяха до нея във всеки един момент, без да се отделят от леглото ѝ, бяха още по-страшни.

— Стига…

Кларк затвори очи. Вината и разкаянието, които изпитваше, не можеха да се сравнят с болката на Лили. Би било егоистично да позволи на собствения си страх да ѝ попречи да даде на приятелката си покоя, който желаеше — отдиха от болката, който заслужаваше.

Цялото ѝ тяло трепереше толкова силно, че едва успя да извади шишенцето от джоба си. Още по-трудно ѝ бе да напълни спринцовката. Застана до леглото и стисна ръката на Лили, докато междувременно постави иглата над вената ѝ.

— Приятни сънища, Лили — прошепна тя.

Лили кимна и ѝ подари усмивка, за която Кларк знаеше, че ще се запечата в съзнанието ѝ до края на живота ѝ.

— Благодаря ти.

Кларк продължи да държи ръката на Лили за няколко минути, докато приятелката ѝ се унесе. После стана и притисна пръсти към още топлия ѝ врат, търсейки пулс.

Лили си беше отишла.

Кларк се свлече задъхана на влажната земя. Дробовете ѝ отчаяно се стремяха към хладния въздух. После се обърна на една страна. През сълзите, замъглили очите ѝ, различи човешките фигури, събрани около нея. Тъмните им силуети без лица бяха неподвижни и тихи.

Най-добрата ѝ приятелка, единственият човек, който наистина я познаваше, който знаеше какво е сторила на Лили и все пак я обичаше. Талия ѝ заръча тази нощ да оправи нещата с Уелс — а после Уелс задържа Кларк на мястото ѝ, докато двамата гледаха как Талия умира.

— Съжалявам, Кларк — повтаряше Уелс и протягаше ръка към нея.

Тя я отблъсна.

— Не мога да повярвам — изрече. Гласът ѝ беше студен и тих. В гърдите ѝ се надигаше ярост, сякаш в нея бушуваха пламъци, които само се нуждаеха от ярост и скръб, за да избухнат в нажежен пъкъл.

— В никакъв случай нямаше да оцелееш — заекна Уелс. — Аз просто… не можех да те пусна да отидеш. Щеше да загинеш.

— И вместо това остави Талия да умре. Защото ти си този, който има право да решава кой да живее и кой да умре.

Уелс се опита да възрази, но тя продължи, разтреперана от бяс:

— Това, което се случи тази нощ, беше грешка. Ти унищожаваш всичко, до което се докоснеш.

— Кларк, моля те, аз…

Но тя просто стана, изтърси пепелта от дрехите си и влезе в гората, без да поглежда назад.

В дробовете на всички тях имаше пепел, а в очите — сълзи. Уелс обаче имаше кръв по ръцете си.