Стоте

Глава 3 Белами

Естествено, онова самодоволно копеле закъсняваше. Белами нетърпеливо затропа с крак, без да се интересува, че ехото кънти из целия свят. Вече никой не идваше тук — всичко ценно беше разграбено преди години. Всяка повърхност беше покрита с боклуци — резервни части за машини с отдавна забравени функции, хартиена валута, безкрайни плетеници от въжета и жици, пропукани екрани и монитори.

Белами усети ръка на рамото си и се завъртя. Приведе се на една страна и вдигна юмруци, за да предпази лицето си.

— Дишай, човек — разнесе се гласът на Колтън. Той включи фенерчето си и насочи лъча право в очите на Белами. Огледа го изпитателно и на дългото му тясно лице се изписа развеселено изражение.

— Защо поиска да се срещнем тук долу? — подсмихна се. — Да не си търсил пещерно порно или счупени компютри? Не че те обвинявам. Ако бях вързан с това, което на „Уолдън“ минава за момиче, сигурно и аз щях да развия някои нездрави навици.

Белами пренебрегна подигравката. Въпреки новата си роля на пазач някогашният му приятел Колтън нямаше шанс с нито едно момиче, все едно на кой кораб се намираше.

— Просто ми кажи какво става, окей? — каза той, като се постара гласът му да звучи небрежно.

Колтън се облегна на стената и се усмихна.

— Не се заблуждавай от униформата, братле. Не съм забравил първото правило на бизнеса. — Протегна ръка. — Давай.

— Ти си този, който се е объркал, Колт. Знаеш, че винаги успявам да направя необходимото. — Потупа джоба, в който държеше чипа, зареден с откраднати точки за порциони. — Сега ми кажи къде е тя.

Пазачът се подсмихна и Белами почувства как нещо в гърдите му се стяга. Откакто арестуваха Октавия, даваше подкупи на Колтън в замяна на информация и тъпакът като че ли изпитваше извратено удоволствие винаги когато можеше да съобщи лоши новини.

— Днес ги изпращат.

Думите се забиха в гърдите на Белами и сякаш се приземиха с тупване в сърцето му.

— Успели са да накарат един от старите транспортни кораби на палуба Ж да заработи пак. — Отново протегна ръка. — А сега стига. Тази мисия е свръхсекретна и си излагам задника на риск заради теб. Вече спирам с тия работи.

Стомахът на Белами се сви, когато пред очите му проблеснаха дузина образи: малката му сестричка, прикована неподвижно в стара метална клетка, се носи през космоса със скорост хиляда километра в час. Лицето ѝ става пурпурно, докато се мъчи да поеме в дробовете си токсичния въздух. Сгърченото ѝ тяло лежи неподвижно като…

Белами пристъпи напред.

— Съжалявам, мой човек.

Колтън присви очи.

— За какво?

— За това.

Белами отметна ръка назад, след което стовари юмрук в челюстта на пазача. Чу се трошене на кости, но Белами не усещаше нищо друго, освен лудото биене на сърцето си, докато гледаше как Колтън пада на земята.

Двайсет минути по-късно Белами се мъчеше да възприеме странната сцена, която се разиграваше пред очите му. Стоеше, притиснал гръб до стената на широк коридор, който водеше към стръмна рампа. Край него се нижеха осъдени в сиви якета и вървяха надолу по наклона, водени от шепа пазачи. В подножието му се издигаше транспортният кораб — кръгла измишльотина с редици седалки с колани, която щеше да отведе на Земята горките нищо неподозиращи хлапета.

Случващото се беше абсолютно извратено, но Белами предполагаше, че е за предпочитане пред алтернативата. На осемнайсетия си рожден ден осъдените би трябвало да получат право на нов процес, но през последната година признаваха за виновен буквално всеки малолетен обвиняем. Без тази мисия щяха да броят дните, които им оставаха до екзекуцията.

Стомахът на Белами се сви, когато очите му се спряха на втора рампа — за миг се уплаши, че е изпуснал Октавия. Но нямаше значение дали ще я види как се качва. Скоро пак щяха да са заедно.

Белами подръпна ръкавите на униформата на Колтън. Едва му ставаше, но до момента нито един от другите стражи сякаш не забелязваше. Бяха се съсредоточили върху края на рампата, където канцлерът Джаха държеше реч на пътниците.

— Получавате безпрецедентна възможност да оставите миналото зад гърба си — казваше той. — Мисията, на която всеки момент ще се отправите, е опасна, но смелостта ви ще бъде възнаградена. Ако успеете, нарушенията ви ще бъдат простени и ще можете да започнете нов живот на Земята.

Белами едва не изпръхтя. Що за нахалство! Как можеше този човек да стои тук и да дрънка каквито там глупости му помагаха да заспива нощем?

— Ще наблюдаваме напредъка ви много отблизо, за да сме сигурни, че сте в безопасност — продължи канцлерът, докато по рампата минаваха следващите десетима затворници. Придружаваше ги пазач, който отсечено му козирува, преди да остави подопечните си в транспортния кораб и да се върне в коридора. Белами заоглежда тълпата — търсеше Люк, единствения уолдънец сред познатите му, който не се бе изродил в боклук, след като стана пазач. На палубата за излитане обаче нямаше и десетина пазачи — очевидно Съветът бе решил, че дискретността е по-важна от сигурността.

Помъчи се да не потропва с крак от нетърпение, докато опашката затворници слизаше по рампата. Ако го хванеха, че се преструва на пазач, списъкът с нарушения щеше да е безкраен: даване на подкуп, изнудване, присвояване на самоличност, заговорничене и каквото още решеше да добави Съветът. Понеже беше двайсетгодишен, за него нямаше да има Затваряне. По-малко от двайсет и четири часа след осъждането си щеше да умре.

Почувства стягане в гърдите, когато в края на коридора се появи позната червена панделка иззад завеса от блестяща черна коса. Октавия.

През последните десет месеца беше живял разкъсван от ужасяващи тревоги какво ли се случва с нея, докато е затворена. Дали ѝ даваха достатъчно храна? Дали успяваше да си намери занимание, което да я разсейва? Да ѝ помогне да запази разсъдъка си? Затворничеството бе жестоко за всекиго, но Белами знаеше, че за О. е многократно по-ужасно.

Той на практика бе отгледал по-малката си сестра. Или поне се беше опитал. След злополуката с майка им двамата с Октавия бяха поверени на грижите на Съвета. Не съществуваше прецедент как се постъпва с брат и сестра — законите за популацията бяха строги и на никоя двойка не се разрешаваше да има повече от едно дете, че понякога и нито едно, — така че никой в Колонията не разбираше какво означава да имаш брат или сестра. Белами и Октавия бяха прекарали няколко години в различни групови домове, но Белами винаги се беше грижил за нея — даваше ѝ тайно купони за допълнителни порции, когато „случайно влезеше“ в някой от складовете с ограничен достъп и се сдърпаше с по-големите момичета с остър език, които смятаха за забавно да се нахвърлят на кръглобузия сирак с големи сини очи. Постоянно се тревожеше за Октавия. Това дете беше специално и той бе готов на всичко, за да му даде шанс за по-различен живот. Всичко, за да компенсира това, което Октавия трябваше да понесе.

Докато пазачът на Октавия я водеше към рампата, Белами потисна усмивката си. Другите хлапета вяло влачеха крака под надзора на пазачите, които ги водеха към транспортния кораб, но при Октавия беше очевидно, че тя е тази, която диктува темпото. Сестричката му се движеше бавно, принуждаваше пазача си да прави по-малки крачки, слизаше по рампата така, сякаш се разхождаше. Всъщност изглеждаше по-добре от последния път, когато я бе видял, но може би имаше логика. Бяха я осъдили на четири години Затворничество, до повторния процес на осемнайсетия ѝ рожден ден, който щеше да доведе до екзекуцията ѝ. Сега ѝ даваха втори шанс да живее. И Белами щеше да се погрижи наистина да го получи.

Не му пукаше какво щеше да се наложи да направи. Отиваше на Земята заедно с нея.

Гласът на канцлера отекна над шума от стъпки и нервния шепот. Той все още заемаше стойката на войник, но годините, прекарани в Съвета, му бяха придали блясък на политик.

— Никой в Колонията не знае какво ще извършите сега, но ако успеете, всички ние ще ви дължим живота си. Знам, че ще направите всичко по силите си заради самите себе си, заради семействата си, заради всички на този кораб: цялата човешка раса.

Погледът на Октавия се спря на Белами и челюстта ѝ увисна смаяно. Той можеше да види как умът ѝ препуска и се мъчи да проумее ситуацията. И двамата знаеха, че никога не биха го избрали за пазач, което можеше да означава само едно: че се преструва на такъв. Точно когато тя започна да изрича безгласно предупреждение обаче, канцлерът се обърна към онези затворници, които все още слизаха по рампата. Октавия неохотно обърна глава, но Белами забеляза колко са сковани раменете ѝ.

Сърцето му заби по-бързо, когато канцлерът приключи с речта си и кимна на пазачите да приключват с товаренето на пътниците. Трябваше да изчака подходящия момент. Ако избързаше, щяха да имат време да го издърпат настрана. Ако се забавеше, Октавия щеше да пропадне през космоса към токсична планета, а той щеше да остане тук и да посрещне последствията от прекъсването на излитането.

Най-после дойде редът на Октавия. Тя обърна глава, погледна през рамо към него и успя да улови погледа му. Поклати леко глава — недвусмислено предупреждение да не направи някоя глупост.

Но Белами беше вършил глупости през целия си живот и нямаше намерение да спира точно сега.

Канцлерът кимна на една жена в черна униформа. Тя се обърна към контролния панел до кораба и започна да натиска поредица от бутони. На екрана засвяткаха големи цифри.

Отброяването на времето до излитането бе започнало.

Разполагаше с три минути, за да мине през вратата, да прекоси рампата и да се качи на кораба, иначе завинаги щеше да загуби сестра си.

Докато се качваха последните пътници, настроението в помещението видимо се промени. Пазачите до Белами се отпуснаха и започнаха да разговарят тихо помежду си. На палубата на другата рампа някой изпухтя неприятно.

2:48… 2:47… 2:46…

Белами почувства как в гърдите му се надига прилив на гняв и за миг надвива самообладанието му. Как можеше тези мръсници да се смеят, когато изпращаха сестра му и още деветдесет и девет деца на мисия, която можеше да се окаже чисто самоубийство?

2:32… 2:31… 2:30…

Жената до контролното табло се усмихна и прошепна нещо на канцлера, но той се намръщи и се извърна настрана.

Истинските пазачи бяха започнали да се отправят по обратния път и вече влизаха в коридора. Или смятаха, че имат по-приятни неща за правене от това да наблюдават първия опит на човечеството да се завърне на Земята, или смятаха, че старият транспортен кораб ще експлодира, и предпочитаха да са на сигурно място.

2:14… 2:13… 2:12…

Белами пое дълбоко въздух. Време беше.

Проби си път сред тълпата и се промъкна зад един нисък набит пазач, закопчал кобура на колана си така небрежно, че дръжката на пистолета беше открита. Сграбчи оръжието и се втурна надолу по рампата.

Преди някой да осъзнае какво се случва, Белами заби лакът в корема на канцлера и преметна ръка около врата му, като прикова главата му в ключ. Палубата избухна в крясъци и тропот на тичащи крака, но преди някой да успее да стигне до него, Белами притисна дулото до слепоочието на канцлера. Изключено беше наистина да застреля копелето, но пазачите трябваше да си помислят, че ще го направи.

1:12… 1:11… 1:10…

— Всички да се дръпнат! — кресна Белами и стегна хватката си. Канцлерът изстена. Разнесе се високо пиукане и святкащите цифри от зелени станаха червени. Оставаше по-малко от минута. Трябваше само да изчака вратата на кораба да започне да се затваря, да изблъска канцлера от пътя си и да се хвърли вътре. Нямаше да имат време да го спрат.

— Пуснете ме на кораба или ще стрелям.

Помещението утихна. Единственият звук, който се чуваше, беше запъването на ударниците на десетина пистолета.

След трийсет секунди щеше да е на път или към Земята заедно с Октавия, или обратно към „Уолдън“ в чувал за трупове.