Стоте

Глава 4 Глас

Глас тъкмо беше закопчала колана си, когато се надигнаха шумни викове. Пазачите обграждаха две фигури близо до входа на кораба. Беше ѝ трудно да види какво става през всички тези мърдащи униформи, но за миг зърна ръкав на костюм, сива коса и блясък на метал. Сетне половината пазачи коленичиха и вдигнаха пистолетите на височината раменете си. Сега Глас разбра какво става: някой беше взел канцлера за заложник.

— Всички да се дръпнат! — кресна похитителят с треперещ глас. Носеше униформа, но очевидно не беше пазач. Косата му беше много по-дълга, отколкото позволяваше правилникът, якето не му беше по мярка, а непохватният начин, по който държеше пистолета, показваше, че никога не е бил обучаван как да го използва.

Никой не помръдна.

— Дръпнете се, казах!

Вцепенението, което я беше обзело по време на дългия път от килията ѝ до палубата за излитане, се разтопи като ледена комета, минала близо до слънцето, и остави след себе си лека следа на надежда. Мястото ѝ не беше тук. Не можеше да се преструва, че наистина ще се отправят на някакво историческо приключение. В мига, в който транспортният им кораб се отделеше от главния, сърцето на Глас щеше да започне да се разбива. „Това е моят шанс“ — помисли си ненадейно тя и почувства как я обземат едновременно въодушевление и ужас.

Разкопча колана си и скочи. Неколцина други затворници я забелязаха, но повечето бяха погълнати от драмата, която се разиграваше на върха на рампата. Момичето се втурна към отсрещния край на транспортния кораб, където друга рампа водеше нагоре към товарната палуба.

— Тръгвам с тях — изкрещя момчето и отстъпи назад към вратата, като влачеше канцлера със себе си. — Отивам със сестра си.

Над товарната палуба се спусна стъписано мълчание.

„Сестра“. Думата отекна в главата на Глас, но преди да успее да проумее значението ѝ, познат глас я изтръгна от мислите ѝ:

— Пусни го.

Глас погледна към задната част на кораба и застина — за миг смайването ѝ я прикова на място, когато зърна лицето на най-добрия си приятел. Разбира се, беше чула абсурдните слухове, че Уелс бил затворен, но дори не се беше замислила повторно за тях. Какво правеше тук? Докато се взираше в сивите му очи, приковани в баща му, отговорът я осени: навярно се беше опитал да последва Кларк. Уелс бе готов на всичко, за да защити хората, които обичаше, и най-вече Кларк.

А после се разнесе оглушителен пукот — изстрел? — и нещо в нея прищрака. Без да спре да се замисли, без да спре да си поеме въздух, тя се втурна през вратата и хукна нагоре по рампата. Бореше се с нуждата да хвърли поглед през рамо, държеше главата си наведена ниско и тичаше така, както никога преди.

Беше избрала най-подходящия момент. За няколко секунди стражите застинаха неподвижно, сякаш ехото от изстрела бе парализирало ставите им.

А после я зърнаха.

— Избягал затворник! — изкрещя един от тях и другите бързо се обърнаха към нея. Движението, което доловиха, задейства инстинктите, инсталирани в мозъка им по време на обучението. Фактът, че Глас беше седемнайсетгодишно момиче, нямаше значение. Бяха програмирани да не виждат развятата руса коса и големите сини очи, които открай време внушаваха на хората желание да я защитят. Виждаха единствено избягала престъпница.

Глас се хвърли през вратата, без да обръща внимание на гневните викове, които я последваха, и се устреми по коридора, който водеше обратно към „Феникс“. Гърдите ѝ се надигаха и спускаха тежко, дъхът ѝ излизаше накъсано.

— Ти! Спри на място! — изкрещя един пазач. Стъпките му отекнаха зад нея, но тя не спря. Ако тичаше достатъчно бързо и късметът, който ѝ бе убягвал през целия ѝ живот, най-накрая се проявеше в последния момент, може би щеше да успее да зърне Люк още веднъж. И може би, само може би, щеше да го убеди да ѝ прости.

Глас се запрепъва задъхано по коридор, от двете страни на който се редяха врати без надписи. Дясното ѝ коляно се подгъна и тя се подпря на стената, за да не падне. Коридорът започваше да се размива пред очите ѝ. Момичето извърна глава и едва успя да различи очертанията на въздушна шахта. Сграбчи една от пречките и я дръпна. Нищо не се случи. Глас изстена, дръпна пак и този път металната решетка поддаде. Тя я отвори и пред очите ѝ се разкри дълъг тесен тунел с тръби, които изглеждаха много стари.

Момичето се изтегли на тесния ръб, след което започна да лази по корем, докато не намери достатъчно място да свие колене до гърдите си. Усети студенината на метала върху пламналата си кожа. С последния милиграм сила, който ѝ бе останал, тя пропълзя по-навътре в тунела и затвори решетката след себе си. Напрегна слух, за да чуе дали я преследват, но не долови повече крясъци, нито шум от стъпки — само отчаяното биене на сърцето си.

Глас примигна в почти пълния мрак и се опита да разбере къде се намира. Тясното помещение се простираше по права линия от двете ѝ страни. Въздухът бе натежал от прах. Навярно беше една от първите въздушни шахти от времето, преди Колонията да построи новите си системи за циркулиране и филтриране на въздуха. Не знаеше къде ще я отведе, но нямаше друг избор. Запълзя напред.

Стори ѝ се, че минават цели часове, преди да стигне до разклонение в тунела. Коленете ѝ бяха станали безчувствени, дланите ѝ горяха. Ако чувството ѝ за ориентация не я лъжеше, тунелът отляво водеше до „Феникс“, а другият щеше беше паралелен на небесния мост. Щеше да я отведе до „Уолдън“ и до Люк.

Люк — момчето, което обичаше и което беше принудена да изостави преди толкова месеци. Бе прекарала всичките си нощи в Затворничество в мисли за него, като копнееше за докосването му толкова отчаяно, че почти усещаше ръцете му, обгърнали тялото ѝ.

Пое си дълбоко дъх и се обърна надясно, без да знае дали се отправя към свободата, или към сигурна смърт.

Десет минути по-късно Глас безшумно се измъкна от шахтата и се смъкна на пода. Направи крачка напред и се закашля, когато около лицето ѝ се завъртя облаче прах и полепна по потната ѝ кожа. Намираше се в някакъв склад.

Когато очите ѝ свикнаха с мрака, започна да различава очертания по стената. Осъзна, че са букви. Направи още няколко крачки напред и очите ѝ се разшириха. В стените имаше издълбани съобщения.

Намираше се на палубата за карантина — най-старата част от „Уолдън“. Когато ядрената и биологичната война заплашвали да унищожат Земята, единственият вариант за щастливците, успели да оцелеят след първите фази на Катаклизма, останал Космосът. Някои заразени оцелели обаче си пробили път до транспортните отсеци — само за да установят, че достъпът им до „Феникс“ е отрязан, че са ги оставили да умрат на „Уолдън“. Сега, когато се появеше и най-малката опасност от болест, поставяха всички заразени под карантина, далеч от уязвимото население на Колонията — последните представители на човешката раса.

Докато вървеше забързано към вратата, Глас потръпна и се помоли да не е залепнала от ръжда. За свое облекчение успя да я отвори и се втурна по коридора. Обели от тялото си подгизналото от пот яке и го съблече — в бялата си тениска и затворническия панталон можеше да мине за работничка, може би санитарка. Хвърли нервен поглед към гривната на китката си. Не беше сигурна дали ще се задейства на кораба, или е програмирана така, че да предава данни само от Земята. Във всеки случай трябваше да открие начин да я свали възможно най-скоро. Дори ако избягваше коридорите със скенери на ретината, всички пазачи в Колонията — от първия до последния, вече я търсеха.

Единствената ѝ надежда бе, че преследвачите ѝ щяха да очакват да се втурне обратно към „Феникс“. Никога не би им хрумнало, че ще дойде тук. Заизкачва се по главното стълбище на „Уолдън“ и накрая стигна до входа на жилищната част на Люк. Зави по неговия коридор и забави крачка. Избърса мокрите си ръце в панталона и ненадейно се почувства по-притеснена, отколкото на кораба.

Не можеше да си представи какво щеше ѝ каже, как щеше да я погледне, когато я види на прага си след изчезването ѝ преди повече от девет месеца.

Но може би нямаше да му се наложи да казва нищо. Може би веднага щом я видеше, веднага щом думите започнеха да се изливат от устата ѝ, щеше да я накара да замълчи с целувка, разчитайки на устните си да ѝ кажат, че всичко е наред. Че ѝ е простил.

Глас хвърли поглед назад през рамо и се измъкна през вратата. Не мислеше, че някой я е видял, но трябваше да внимава. Беше невероятно грубо да напусне Партньорска церемония преди последната благословия, но не мислеше, че е в състояние да прекара още една минута, седнала до Касиус, с мръсното му подсъзнание и още по-гнусен дъх. Ръцете, които постоянно я опипваха, ѝ напомняха за Картър — двуличния съквартирант на Люк, чиято подла природа се проявяваше само когато Люк отсъстваше заради задълженията си на пазач.

Глас се качи по стълбите към палубата за наблюдение, като се стараеше да повдига подгъва на роклята си на всяко стъпало. Беше глупаво да изхаби толкова много точки от купоните за плата на тази рокля — парче насмолен брезент, от което старателно бе ушила сребриста рокля с презрамки. Струваше ѝ се излишна, когато Люк го нямаше, за да я види в нея.

Мразеше вечерите, които се налагаше да прекарва с други момчета, но майка ѝ отказваше да позволи да я видят на светско събитие без компаньон, а доколкото знаеше, дъщеря ѝ бе необвързана. Не можеше да разбере защо Глас още не е „грабнала“ Уелс. Колкото и пъти да ѝ обясняваше, че не изпитва такива чувства към него, майка ѝ въздишаше и мърмореше, че не бива да допуска някое зле облечено момиче учен да ѝ го отмъкне. Глас обаче се радваше, че Уелс се влюби в красивата, макар и твърде сериозна Кларк Грифин. Искаше ѝ се единствено да може да признае на майка си истината: че е влюбена в красиво, възхитително момче, което никога няма да може да я придружи на концерт или на Партньорска церемония.

— Ще ме удостоиш ли с този танц?

Глас ахна и се завъртя. Погледът ѝ се прикова в чифт познати кафяви очи, а лицето ѝ грейна в широка усмивка.

— Какво правиш тук? — прошепна тя и се озърна наоколо, за да е сигурна, че са сами.

— Не можех да те оставя на тези момчета от „Феникс“ — отвърна Люк и отстъпи крачка назад, за да се възхити на роклята ѝ. — Не и когато изглеждаш така.

— Знаеш ли колко неприятности ще си навлечеш, ако те хванат?

— Нека се опитат — обви той кръста ѝ с ръце и докато музиката от долния етаж ставаше по-шумна, я завъртя във въздуха.

— Пусни ме! — Глас наполовина шепнеше и наполовина се смееше. Перна го игриво по рамото.

— Така ли учат младите дами да се държат с обожателите си? — поинтересува се той с ужасен, фалшив феникски акцент.

— Стига де! — изкикоти се тя и го стисна за ръката. — Наистина не трябва да си тук.

Люк спря и я привлече към себе си.

— Трябва да съм там, където си ти.

— Прекалено е рисковано — отрони тя и вдигна лице към неговото.

Той се ухили.

— Нека тогава се погрижим да си заслужава.

Той положи длан на тила ѝ и сведе устни към нейните.

Глас вдигна ръка, за да почука повторно, но вратата се отвори. За миг сърцето ѝ спря да бие.

Той стоеше пред нея. Пясъчнорусата му коса и тъмнокафявите очи бяха точно такива, каквито си ги спомняше, точно такива, каквито изглеждаха всяка нощ в сънищата ѝ по време на Затворничеството. Очите му се разшириха от изненада.

— Люк — прошепна тя. Всички чувства, трупани през последните девет месеца, заплашваха да избликнат на повърхността. Отчаяно искаше да му разкаже какво се случи, да му обясни защо скъса с него и после изчезна. Да сподели, че през последните шест кошмарни седмици е прекарала всяка минута в мисли за него. Че никога не е спирала да го обича. — Люк — промълви тя отново и по бузата ѝ се плъзна една сълза. След безбройните пъти, в които се бе сривала от отчаяние в килията си, шепнейки името му сред задавящите ридания, ѝ се струваше нереално, че може да го отправи към самия него.

Но преди да успее да сграбчи някоя от думите, които се стрелкаха през главата ѝ, на прага се появи друга фигура — момиче с къдрава червена коса.

— Глас?

Глас се опита да се усмихне на Камий — приятелката на Люк от детинство, момиче, което му беше също толкова близко, колкото Глас на Уелс. А сега Камий беше тук… в апартамента на Люк. „Разбира се“ — помисли си Глас с неестествена горчивина. Открай време се чудеше дали връзката им не е по-интимна, отколкото Люк признаваше.

— Ще влезеш ли? — попита Камий с прекомерна учтивост. Обви ръка около тази на Люк, но на Глас ѝ се стори, че пръстите на Камий се забиват право в сърцето ѝ. Тя беше прекарала месеци наред в Затворничество, като копнееше за Люк, а в същото време той бе продължил напред с друга.

— Не… не, така е добре — промълви Глас пресипнало. Дори ако успееше да намери думите, сега не можеше да каже на Люк истината. Когато ги видя заедно, ѝ се стори още по-абсурдно, че беше стигнала толкова далеч — че бе рискувала толкова много, — за да види момче, което вече я беше преодоляло.

— Просто се отбих да ти кажа „здрасти“.

— Просто си се отбила да кажеш „здрасти“? — повтори Люк. — След като не отговаряш на съобщенията ми почти от година, ти е хрумнало просто да се отбиеш?

Дори не се опитваше да прикрие гнева си и Камий пусна ръката му. Усмивката ѝ се превърна в гримаса.

— Знам. Аз… съжалявам. Ще ви оставя насаме.

— Какво всъщност се случва? — попита Люк и размени с Камий поглед, който накара Глас да се почувства едновременно отчаяно глупава и безнадеждно сама.

— Нищо — отговори бързо тя, помъчи се гласът ѝ да не трепери и се провали. — Ще ви се обадя… До скоро…

Млъкна, усмихна се немощно и си пое дълбоко дъх, като пренебрегна яростната молба на тялото си да остане близо до него.

Но точно когато се обърна, с крайчеца на окото си зърна униформа на пазач. Рязко си пое въздух и извърна глава, докато той преминаваше.

Люк стисна устни и погледна към нещо точно зад главата на Глас. Тя осъзна, че чете съобщение на импланта в роговиците си. Стиснатата му челюст ѝ подсказа, че става въпрос за нея. Прилоша ѝ.

Очите му се разшириха първо от разбиране, а после и от ужас.

— Глас — промълви дрезгаво той. — Била си затворена.

Не беше въпрос. Глас кимна.

За миг той отмести поглед към нея, а после въздъхна и протегна ръка към гърба ѝ. Тя почувства натиска на пръстите му през плата на тънката си тениска и въпреки тревогата ѝ докосването му накара кожата ѝ да запее.

— Хайде — каза той и я привлече към себе си.

Камий отстъпи настрана. Изглеждаше раздразнена. Глас влезе с препъване в апартамента и Люк затвори припряно вратата зад тях.

Малката жилищна площ беше тъмна — Люк и Камий бяха седели на изключено осветление. Глас се опита да пропъди образите, които този факт пораждаше в ума ѝ. Видя как Камий се настанява във фотьойла, който бабата на Люк беше открила на пункта за Обмяна. Глас се размърда неловко — не беше сигурна къде трябва да седне. Поради някаква причина ролята ѝ на бивше гадже на Люк ѝ се струваше по-странна от позицията ѝ на избягал престъпник. Разполагаше с шест месеца в Затворничество, за да свикне с криминалното си досие, но никога не си бе представяла какво ще е усещането да стои в този апартамент и да се чувства като натрапник.

— Как избяга? — попита той.

Глас направи пауза. Беше прекарала цялото си Затворничество, като си представяше какво ще каже на Люк, ако някога получеше възможност отново да го види. Сега, когато най-после беше успяла да се върне при него, всички речи, които бе репетирала, ѝ се сториха неубедителни и себични. Защо да му признава истината, освен за да го спечели пак и да не се чувства толкова самотна? И така, с треперещ глас му разказа набързо за стоте и тайната им мисия, за ситуацията със заложника и за преследването.

— Но още не разбирам — смръщи се Люк и хвърли поглед през рамо към Камий, която беше спряла да се преструва, че не им обръща внимание. — Защо изобщо са те затворили?

Глас отклони погледа си. Не можеше да го погледне в очите, докато мозъкът ѝ трескаво търсеше обяснение. Не можеше да му каже, не и сега, не и когато беше успял да продължи напред. Не и когато бе толкова очевидно, че не изпитва към нея това, което тя изпитваше към него.

— Не мога да говоря за това — рече тихо тя. — Няма да разбе…

— Няма нищо — прекъсна я остро Люк. — Вече ми заяви пределно ясно, че има много неща, които не мога да разбера.

За един кратък миг ѝ се прииска да беше останала на кораба заедно с Кларк и Уелс. Макар да стоеше до момчето, което обичаше, не можеше да си представи, че на изоставената Земя може да се почувства по-самотна, отколкото в този момент.