Стоте

Глава 5 Кларк

През първите десет минути затворниците бяха прекалено уплашени от стрелбата, за да забележат, че се носят в Космоса — единствените човеци, напуснали Колонията от почти триста години насам. Фалшивият пазач постигна това, което искаше — бутна отпуснатото тяло на канцлера напред точно когато вратата на кораба се затваряше, а после се запрепъва към една седалка. От шока, изписан на бледото му лице, Кларк се досети, че стрелбата не е била част от плана.

И все пак гледката как прострелват канцлера не беше толкова тревожна, колкото това, което зърна в секундите преди стрелбата.

Уелс беше на кораба.

Когато го забеляза, застанал на вратата, беше сигурна, че халюцинира. Вероятността да е полудяла в самотната си килия беше неимоверно по-голяма от тази синът на канцлера да се окаже затворен. Достатъчен ѝ беше шокът, когато един месец след собственото ѝ осъждане доведоха най-добрата приятелка на Уелс — Глас, в съседната килия. А сега и Уелс? Струваше ѝ се невъзможно, но не можеше да отрече това, което виждаха очите ѝ. Беше го зърнала как скача на крака по време на безизходното положение, а после се свлича обратно на мястото си, когато пистолетът на истинския пазач гръмна и самозванецът влетя през вратата, облян в кръв. За миг един стар инстинкт я изпълни с желание да се втурне към Уелс и да го утеши. Нещо много по-тежко от колана ѝ обаче задържа краката ѝ заковани за пода. Заради него беше видяла как завличат родителите ѝ към помещението за екзекутиране. Каквато и болка да изпитваше, не беше по-остра от това, което заслужаваше.

— Кларк.

Тя погледна встрани. Талия ѝ се усмихваше широко от мястото си няколко седалки по-нататък. Старата ѝ съкилийничка се завъртя на мястото си — единственият човек на транспортния кораб, който не беше вперил поглед в пазача. Въпреки мрачните обстоятелства Кларк не успя да сдържи собствената си усмивка. Талия ѝ оказваше такова въздействие. В дните след арестуването на Кларк и екзекуцията на родителите ѝ, когато скръбта я смазваше толкова силно, че ѝ беше трудно да диша, Талия успя да я разсмее с имитацията си на горделивия им пазач — той спираше да влачи крака и почваше да марширува наперено като петел винаги когато си помислеше, че момичетата го гледат.

— Това той ли е? — прошепна беззвучно Талия и посочи с глава към Уелс. Талия беше единственият човек, който знаеше всичко — не само за родителите на Кларк, а и за онова, което тя бе сторила, постъпката, която беше твърде ужасна, за да бъде изречена.

Кларк поклати глава, за да покаже, че сега не е моментът да говорят по въпроса. Талия отново кимна към Уелс. Кларк понечи да ѝ каже да зареже темата, когато главните двигатели изреваха и думите сякаш изпаднаха от устните ѝ.

Наистина се беше случило. За пръв път от векове хора бяха напуснали Колонията. Кларк хвърли поглед към другите пътници и видя, че и те са се смълчали — спонтанен миг на тишина в чест на света, който напускаха.

Но тържествената сериозност на настроението не продължи дълго. През следващите двайсет минути корабът се изпълни с нервното, прекалено развълнувано бъбрене на стоте, които допреди няколко часа не бяха и помисляли да се отправят към Земята. Талия се опита да изкрещи нещо на Кларк, но думите ѝ се изгубиха в данданията.

Единственият разговор, който Кларк можеше да проследи, беше този между двете момичета пред нея, които спореха дали въздухът на Земята ще става за дишане.

— Предпочитам да умра веднага, отколкото да се тровя бавно дни наред — отбеляза мрачно едното.

Кларк донякъде се съгласи, но си замълча. Нямаше смисъл да правят предположения. Пътуването до Земята щеше да е кратко — само след няколко минути щяха да узнаят съдбата си.

Кларк погледна през прозорците, които сега се изпълваха с мътни сиви облаци. Корабът ненадейно се разтресе и оживените разговори отстъпиха място на стреснати възклицания.

— Всичко е наред — изкрещя Уелс. Проговаряше за пръв път след затварянето на вратите. — Когато навлезем в атмосферата на Земята, се очаква да има турбуленция.

Но думите му бяха удавени в морето от писъци, обзело кабината.

Корабът се разтресе още по-силно, а после се разнесе странно бръмчене. Коланът на Кларк се заби в корема ѝ, а тялото ѝ се люшна наляво-надясно, после нагоре и надолу и пак от една страна на друга. Задави се, когато в ноздрите ѝ нахлу миризмата на развалено, и осъзна, че момичето пред нея е повърнало. Стисна очи и се помъчи да запази спокойствие. Всичко беше наред. Щеше да свърши след по-малко от минута.

Бръмченето се превърна в оглушително виене, което беше прекъснато от противно смачкване. Кларк отвори очи и видя, че прозорците са се пропукали и вече не са изпълнени със сиво.

Бяха изпълнени с пламъци.

Над главите им заваля дъжд от късчета нажежен до бяло метал. Кларк вдигна ръце да предпази главата си, но все още чувстваше как отломките парят врата ѝ.

Корабът се разтресе още по-силно, част от тавана се откъсна с мощен тътен и падна с оглушителен трясък. Последва тупване, от което през всяка кост в тялото на Кларк преминаха вълнички на болка.

А после всичко свърши също толкова ненадейно, колкото започна.

Кабината отново стана тъмна и тиха. От дупката, на чието място доскоро се намираше контролното табло, изригна дим, а въздухът се сгъсти от миризмата на разтопен метал, пот и кръв.

Кларк размърда пръстите на ръцете и краката си и потръпна. Болеше, но като че ли нямаше нищо счупено. Разкопча колана си и се изправи несигурно, като се подпираше на обгорената седалка, за да запази равновесие.

Мнозина все още бяха с колани, но неколцина се бяха превили над страничните облегалки или лежаха проснати на пода. Кларк присви очи и заоглежда редиците за Талия. Сърцето ѝ забиваше по-силно всеки път щом зърнеше поредната празна седалка. Объркването, завладяло ума ѝ, беше пронизано от ужасяваща мисъл: осъзна, че при сблъсъка някои от пътниците са били изхвърлени в Космоса.

Закуцука напред, стиснала зъби от болката, която пронизваше крака ѝ. Стигна до вратата и я дръпна с всички сили. Пое си дълбоко въздух и се провря през отвора.

За миг виждаше само цветове, не форми. Сини, зелени и кафяви ивици, толкова ярки, че умът ѝ не беше способен да ги възприеме. Порив на вятър накара кожата ѝ да запари и изпълни ноздрите ѝ с миризми, които за нищо на света не можеше да познае. Отначало единственото, което различаваше, бяха дърветата — стотици дървета, сякаш всяко дърво на планетата беше дошло, за да ги поздрави с „добре дошли“ на Земята. Огромните им клони бяха вдигнати тържествено към небето, което бе обагрено в жизнерадостно синьо. Земята се простираше във всички посоки — десет пъти по-далеч от най-дългата палуба на кораба. Беше почти невъзможно да възприеме самия размер на околното пространство и Кларк ненадейно почувства, че ѝ се завива свят, сякаш щеше да се издигне във въздуха и вятърът да я понесе нанякъде.

Смътно осъзна, че зад нея се разнасят гласове, и се обърна. Още няколко души бяха излезли от кораба.

— Красиво е — прошепна едно тъмнокожо момиче, посегна и прокара треперещата си ръка по блестящите зелени стръкове трева.

Ниско набито момче пристъпи напред с разтреперани крака. Гравитацията на Колонията беше замислена така, че да наподобява земното притегляне, но сега, когато се бяха сблъскали с оригинала, разбраха, че не се е получило съвсем.

— Всичко е наред — каза момчето. В гласа му се долавяше смесица от облекчение и объркване. — Можели сме да се върнем още преди векове.

— Няма откъде да знаем — отговори момичето. — Фактът, че в момента можем да дишаме, не означава, че въздухът не е токсичен.

Обърна се, застана лице в лице с момчето, вдигна ръка във въздуха и махна така, че да се види гривната ѝ.

— Съветът не ни ги даде за красота. Искат да видят какво се случва с нас.

Едно по-дребно момиче, което стоеше близо до кораба, изхленчи и придърпа края на якето над устата си.

— Можеш да дишаш нормално — обърна се към него Кларк и се огледа наоколо, за да види дали Талия вече е излязла. Искаше ѝ се да можеше да каже нещо по-ободрително, но нямаше откъде да разберат какви са настоящите нива на радиация в атмосферата. Можеха само да чакат и да се надяват.

— Скоро ще се върнем — предупреди баща ѝ и напъха дългите си ръце в сакото на костюм, който Кларк не беше виждала никога преди. Отиде до дивана, където тя се беше свила заедно с таблета си, и разроши косата ѝ. — Не стой до много късно навън. В последно време са особено стриктни за вечерния час. Мисля, че на „Уолдън“ има някакви неприятности.

— Никъде няма да ходя — посочи Кларк босите си крака и хирургическите шорти, с които спеше. Баща ѝ беше най-прочутият учен в Колонията, но имаше какво още да се желае от дедуктивните му способности. Прекарваше прекалено много време, погълнат от изследванията си, и навярно дори не знаеше, че дрехите от хирургическа материя не са последен писък на модата сред шестнайсетгодишните момичета.

— Все едно, най-добре ще е да не влизаш в лабораторията — каза баща ѝ с преднамерена небрежност, сякаш мисълта му бе хрумнала току-що. Всъщност, откакто се преместиха в новия си апартамент, го повтаряше по пет пъти на ден. Съветът беше одобрил молбата им за лична лаборатория, тъй като новият проект на родителите ѝ изискваше да наблюдават експериментите и нощем.

— Обещавам — отвърна Кларк търпеливо.

— Просто е опасно да се доближаваш до радиоактивните вещества — провикна се майка ѝ, застанала пред огледалото, където разресваше косата си. — Особено без подобаващата екипировка.

Кларк повтори обещанието си. Най-накрая родителите ѝ излязоха и тя бе свободна да се върне към таблета си, макар че не можеше да не се зачуди разсеяно какво ли биха казали Глас и приятелките ѝ, ако знаеха, че ще прекара петъчната вечер в работа по есе. Писмените работи по Земни литератури обикновено не я вълнуваха, но това задание беше събудило интереса ѝ. Вместо поредния предсказуем реферат за видимите промени в природата в поезията отпреди Катаклизма, учителката им ги беше накарала да сравнят и противопоставят манията по вампирите през XIX и XXI век.

Макар четивото да бе интересно, навярно по някое време се беше унесла, защото когато седна на дивана, двайсет и четири часовите светлини бяха намалели, а помещението представляваше хаос от непознати сенки. Кларк се изправи и тъкмо се канеше да тръгне към стаята си, когато странен звук прониза тишината. Момичето замръзна. Звукът напомняше почти на вик. Насили се да си поеме дълбоко въздух. Трябваше да прояви съобразителност и да не чете за вампири точно преди лягане.

Обърна се и тръгна по коридора, но тогава прозвуча друг звук — писък, от който я побиха тръпки.

„Стига!“ — сгълча се наум Кларк. От нея никога нямаше да излезе доктор, ако оставяше подсъзнанието ѝ да си играе с ума ѝ. Просто я смущаваше непознатата тъмнина в новия апартамент, това беше всичко. На сутринта всичко пак щеше да е нормално. Кларк размаха ръка пред сензора на вратата на спалнята си и тъкмо щеше да влезе вътре, когато отново чу звука — измъчено стенание.

С лудо биещо сърце тя смени посоката и тръгна по дългия коридор, който водеше към лабораторията. Вместо скенер на ретината тук имаше табло с клавиши. Кларк прокара пръсти над него, зачуди се дали ще успее да се досети каква е паролата, а после приклекна и притисна ухо до вратата.

Тя започна да вибрира. В ухото на Кларк забръмча втори звук. Дъхът ѝ секна. „Невъзможно.“ Но когато звукът отново се разнесе, беше станал още по-ясен.

Не беше просто измъчен вик. Беше дума.

— Моля!

Пръстите на Кларк прелетяха над таблото. Тя въведе трескаво първото, което ѝ хрумна: „Пангея“. Това беше кодът, който майка ѝ използваше за защитените си файлове. Чу се пиукане и се появи съобщение за грешка. После въведе „Елисейски полета“ — името на митичния подземен град, където според приспивните истории, които родителите разказваха на децата си, хората намерили убежище след Катаклизма. Пак грешка. Кларк разрови паметта си, затърси думи, които бе натрупала в речниковия си запас, без да ги използва. Пръстите ѝ се задържаха над таблото. „Люси“. Името на най-старите хоминидни останки, открити от родените на Земята археолози.

Разнесе се поредица от тихи пиукания и вратата се отвори.

Лабораторията беше много по-голяма, отколкото си я беше представяла — по-голяма от целия им апартамент, — и пълна с редици тесни легла, както в болницата.

Очите на Кларк се разшириха и започнаха да се стрелкат от едно легло към друго. Във всички тях имаше деца. Повечето лежаха, потънали в сън, към телата им бяха прикрепени най-различни монитори за наблюдение на жизнените показатели и стойки за системи, макар че няколко бяха облегнати на възглавници и се занимаваха с таблети, които държаха в скута си. Някакво едва проходило момиченце седеше на пода до леглото си и си играеше с овехтяло плюшено мече, а отстрани от една система капеше прозрачна течност и се вливаше в ръката му.

Умът на Кларк трескаво се опита да намери обяснение. Тези деца навярно бяха болни и имаха нужда от грижи по двайсет и четири часа на ден. Може би страдаха от някаква рядка болест, която само майка ѝ можеше да излекува. Или баща ѝ беше на път да открие ново лечение и се нуждаеха от достъп до тях по всяко време на денонощието. И двамата навярно са знаели, че Кларк ще прояви любопитство, но тъй като болестта вероятно беше заразна, бяха излъгали, за да я предпазят.

Викът, който Кларк беше чула от апартамента, се разнесе отново, този път много по-високо. Тя тръгна в посоката, от която идваше той, и стигна до легло в другия край на лабораторията.

Едно момиче на нейните години — сред най-възрастните деца в стаята, осъзна Кларк — лежеше по гръб. Тъмнорусата му коса се беше разпиляла по възглавницата около сърцевидното лице. За миг то просто остана загледано в Кларк.

— Моля те — промълви. Гласът му трепереше. — Помогни ми.

Кларк погледна към етикета на монитора на момичето. „ОБЕКТ 121“.

— Как се казваш? — попита тя.

— Лили.

Кларк стоеше неловко на мястото си, но когато Лили се облегна на възглавниците си, Кларк се отпусна на леглото до нея. Беше започнала обучението си по медицина съвсем наскоро и все още не бе общувала с пациенти, но знаеше, че един от най-важните елементи от работата на лекаря е начинът, по който се държи с тях.

— Сигурна съм, че скоро ще си отидеш вкъщи — успокои я тя. — След като се подобриш.

Момичето прибра колене до гърдите си и зарови глава в тях. Промълви нещо толкова тихо, че Кларк не можа да различи думите.

— Какво? — попита и хвърли поглед назад през рамо. Зачуди се защо няма сестра или медицински стажант, който да замества родителите ѝ. Ако с някое от децата станеше нещо, нямаше да има кой да му помогне.

Момичето вдигна глава, но погледна не към Кларк, а настрани. Задъвка долната си устна и сълзите му секнаха, като оставиха след себе си мъчителна празнота.

Когато най-после проговори, изрече думите не по-силно от шепот:

— Никой никога не се подобрява.

Кларк потисна потръпването си. На кораба болестите бяха редки — след последната епидемия в „Уолдън“, при която бяха наложили карантина, не беше имало други заразни болести. Кларк се огледа из лабораторията за следа, която да ѝ подскаже какво е заболяването, което родителите ѝ лекуват, и очите ѝ се спряха на огромен екран на стената в другия край на стаята. На него проблясваха и изчезваха данни, които оформяха голяма графика. Обект 32. Възраст 7. Ден 1189. 3.4 грей. Червени кръвни телца. Бели кръвни телца. Дишане. Обект 33. Възраст 11. Ден 298. 6 грей. Червени кръвни телца. Бели кръвни телца. Дишане.

Отначало ѝ се стори, че данните не показват нищо особено. Беше съвсем нормално родителите ѝ да наблюдават жизнените показатели на болните деца, за които се грижеха. Но грей нямаше нищо общо с жизнените показатели. Грей беше мярка за измерване на радиация — факт, с който бе отлично запозната, защото родителите ѝ от години проучваха въздействието от излагането на радиация като част от отдавна започналите изследвания дали за хората ще е безопасно да се върнат на Земята.

Погледът на Кларк се прикова в бледото лице на Лили. От някакво тъмно място в дълбините на съзнанието ѝ изпълзя откритие, от което я побиха тръпки. Опита се да го натика обратно, но то се уви около отрицанието ѝ и задуши всички мисли освен една истина, толкова задушаваща, че едва не я задави.

Изследванията на родителите ѝ вече не се ограничаваха до клетъчни култури. Бяха се изместили към изпитания с хора.

Майка ѝ и баща ѝ не лекуваха тези деца. Убиваха ги.

Бяха кацнали насред нещо като поляна — Г-образно пространство, обградено от дървета.

Нямаше много сериозни наранявания, но имаше достатъчно пострадали, които отвориха работа на Кларк. В продължение на почти час тя къса ръкави на якета и крачоли на панталони, за да ги използва като турникети, и заповяда на неколцината пътници, които си бяха счупили кост, да лежат неподвижно, докато се чудеше откъде да намери шини. Запасите им бяха разпилени из тревата, но макар че Кларк изпрати множество хора да потърсят аптечката, така и не я откриха.

Потрошеният транспортен кораб се намираше в тесния край на поляната и пътниците бяха прекарали първите си петнайсет минути на Земята, скупчени около тлеещите му останки, прекалено уплашени и слисани, че да направят повече от няколко несигурни стъпки. Сега обаче започнаха да сноват насам-натам. Кларк все още не бе видяла нито Талия, нито Уелс, макар да не беше сигурна дали последното я кара да изпитва притеснение или облекчение. Може би се беше отдалечил заедно с Глас. Кларк не я беше видяла на кораба, но трябваше да е някъде тук.

— Как се чувстваш? — попита тя и отново се съсредоточи върху превързването на подутия глезен на едно хубаво момиче с ококорени очи и оръфаната панделка, която Кларк бе свалила от тъмната му коса.

— По-добре — отвърна момичето и избърса носа си с ръка, като неволно размаза кръвта от раната по лицето си. Кларк трябваше да намери истински превръзки и антисептични вещества. В момента всички присъстващи се излагаха на микроби, които организмът им никога не беше срещал, и съществуваше голям риск от инфекция.

— Веднага се връщам — обеща Кларк, усмихна се бързо на момичето и се изправи.

Ако сандъкът с лекарства не беше на поляната, най-вероятно все още се намираше на кораба. Кларк забърза обратно към димящата развалина и обиколи периметъра ѝ — опитваше се да открие най-безопасния начин да влезе обратно вътре. Стигна до задната част на кораба, разположена само на няколко метра от първия ред дървета. Потръпна. От тази страна на поляната дърветата растяха толкова нагъсто, че листата им закриваха по-голямата част от светлината и хвърляха по земята странни сенки, които се разпръснаха, щом задуха вятър.

Очите на Кларк се присвиха и се приковаха върху нещо, което не помръдна. Не беше сянка.

На земята лежеше момиче, сгушено до корените на дърво. Навярно при кацането беше излетяло през задната част на кораба. Кларк се люшна напред и почувства как от гърлото ѝ се изтръгва ридание, когато разпозна късата къдрава коса и луничките по носа. Талия.

Кларк се втурна напред и коленичи до нея. От раната от едната страна на ребрата ѝ шуртеше кръв и оцветяваше тревата в тъмночервено, сякаш самата земя кървеше. Талия дишаше, но с усилие и повърхностно.

— Всичко ще се оправи — прошепна Кларк и стисна отпуснатата ръка на приятелката си. Вятърът шумолеше над тях. — Заклевам се, Талия, всичко ще се оправи.

Думите ѝ звучаха повече като молитва, отколкото като окуражение, макар че не беше сигурна на кого се моли. Хората бяха изоставили Земята в най-мрачния ѝ час. Планетата нямаше да я е грижа колко от тях умират при опита да се завърнат.