Стоте

Глава 13 Уелс

Уелс погледна нагоре към обсипаното със звезди небе. Никога не си беше представял какъв копнеж по дома ще изпита, когато се взре в позната сцена от стотици километри разстояние. Чувстваше, че е някак нередно луната да изглежда толкова малка и без характерните си черти. Струваше му се, все едно се е събудил и е открил, че лицата на близките му са били заличени.

Край него останалите около лагерния огън недоволстваха. Бяха пристигнали на Земята преди няма и седмица, а хранителните им запаси вече бяха на привършване. Фактът, че не разполагаха с никакви лекарства, беше обезпокоителен, но точно сега повече го тревожеше липсата на храна. Или от Колонията бяха сбъркали при изчисляването на провизиите им, или Греъм и приятелите му бяха отмъкнали повече, отколкото бе осъзнал. И в двата случая последствията вече започваха да си личат. Не се изчерпваха само с вдлъбнатините под бузите на младежите — в очите им се четеше глад, който ужасяваше Уелс. Никога не биваше да си позволи да забрави, че всички те са били затворени поради някаква причина, че всеки човек около него е сторил нещо, с което е застрашил Колонията.

Уелс най-много от всички.

Точно в този момент Кларк излезе от болничната палатка и тръгна към огъня. Огледа кръга, докато си търсеше място. До Уелс имаше свободно, но очите ѝ буквално преминаха над него. Вместо това седна до Октавия, която се беше настанила на един дънер, изпънала пред себе си ранения си крак.

Уелс въздъхна и се обърна да огледа поляната. Пламъците трепкаха над тъмните силуети на трите палатки, които най-после бяха опънали — болничната, една, в която да държат припаси, и — любимата на Уелс — с наклонен покрив за събиране на вода в случай, че някога завали. Ако не друго, лагерът им поне не приличаше на абсолютен провал. Когато се присъединеше към тях на Земята, баща му щеше да се впечатли.

Ако се присъединеше. Все по-трудно му беше да повярва, че баща му е добре, че раната от куршума е само повърхностна. Гърдите му се свиха болезнено, когато си представи как баща му се бори за живота си в болнично легло или още по-лошо, как тялото му се носи някъде из Космоса. Думите на канцлера все още кънтяха в ушите му: „Ако някой може да донесе успех на тази мисия, това си ти“.

Откъм дърветата долетя странен шум. Уелс изправи гръб и всичките му сетива се напрегнаха. Чу се пращене, последвано от шумолене. Шепотът край огъня замря и всички ахнаха, когато от сенките изплува странна фигура — получовешка, полуживотинска, като същество, излязло от древните митове.

Уелс скочи на крака. Тогава обаче съществото мина покрай дърветата и излезе на светло.

Белами стоеше пред тях с труп на животно, преметнат през рамото му, и след него тъмнееше диря от кръв.

Елен. Очите на Уелс се спряха върху безжизненото тяло, попиха меката му кафява козина, дългите тънки крака и деликатно заострените уши. Докато Белами вървеше към тях, главата на елена се мяташе от отпуснатия врат, но така и не описа пълна арка, защото всеки път, щом се отметнеше назад, се удряше в нещо друго.

Друга глава, увиснала от друг тънък врат. Еленът имаше две глави.

Уелс замръзна. Всички край огъня скочиха. Някои запристъпваха напред, за да виждат по-добре, други отстъпваха ужасени.

— Безопасно ли е? — попита едно момиче.

— Безопасно е — долетя от сенките гласът на Кларк. Тя излезе на светло. — Преди стотици години генетичният материал може да е мутирал поради радиацията, но сега вече не би трябвало да има и следа от нея.

Всички замлъкнаха, когато Кларк протегна ръка и погали козината на създанието. Беше застанала в езерце от лунна светлина и никога не бе изглеждала по-красива.

Кларк се обърна към Белами с усмивка, от която стомахът на Уелс се сви.

— Няма да умрем от глад — обяви тя и добави нещо, което Уелс не чу. Белами кимна.

Уелс издиша и заповяда на възмущението си да се оттегли. Пое си дълбоко въздух и се отправи към Белами и Кларк.

При приближаването му тя се скова, но Уелс се насили да не сваля поглед от Белами.

— Благодаря ти — каза той. — Ще нахраниш много хора.

Белами го изгледа въпросително и пристъпи от крак на крак.

— Говоря сериозно — увери го Уелс. — Благодаря ти.

Най-накрая Белами кимна. Уелс се върна на мястото си край огъня и остави Белами и Кларк, потънали в тих разговор, навели глави един към друг.

Палубата за наблюдение беше съвсем пуста. Загледан в необозримото море от звезди, Уелс лесно можеше да си представи, че те двамата са единствените живи същества в цялата вселена. Ръката му обгърна Кларк още по-здраво. Тя притисна глава до гърдите му и издиша, сгуши се още по-близо, докато въздухът напускаше тялото ѝ. Сякаш с охота го оставяше да диша и за двамата.

— Как мина днес? — прошепна тя.

— Добре — отговори Уелс. Не беше сигурен защо си прави труда да лъже, когато Кларк бе притисната до гърдите му. Тя можеше да разчете биенето на сърцето му като морзова азбука.

— Какво се е случило? — попита тя и в големите ѝ зелени очи трепна тревога.

Офицерското му обучение включваше периодични пътувания до „Уолдън“ и „Аркадия“, за да проверяват работата на пазачите. Днес ги беше видял как арестуват жена, забременяла с нерегистрирано дете. Проявите на снизходителност бяха изключени. Щяха да я държат затворена до раждането, след което детето щеше да бъде поверено на грижите на Съвета, а майката — екзекутирана. Законът бе суров, но необходим. Корабът можеше да поддържа само ограничен брой животи и ако позволяха на някого да наруши деликатното равновесие, щяха да изложат на опасност целия човешки род. Но ужасът, изписан в очите на жената, докато пазачите я влачеха, се беше запечатал в паметта на Уелс.

Странно, но не друг, а канцлерът му помогна да проумее какво е видял. Днес, докато вечеряха, баща му усети, че има нещо, и Уелс му разказа за инцидента, като се опитваше да говори безстрастно, като войник. Баща му обаче разбра, че се преструва, пресегна се над масата и положи ръка върху неговата — жест, който много рядко си позволяваше.

— Това, което правим, не е лесно — каза той на сина си, — но е от огромно значение. Не можем да допуснем чувствата ни да ни попречат да изпълним дълга си — да опазим човешкия род.

— Нека предположа — обади се Кларк и прекъсна мислите му. — Арестувал си някой престъпен гений, задето е откраднал книги от библиотеката.

— Не — отрече той и затъкна кичур коса зад ухото ѝ. — Тя още е на свобода. Докато си говорим, формират отряд специално за тази цел.

Тя се усмихна и златните точици в очите ѝ сякаш заискриха. Уелс не можеше да си представи по-красив цвят.

Отново насочи вниманието си към огромния прозорец. Тази вечер облаците, покрили Земята, не му напомняха на покров — приличаха просто на одеяло. Планетата не беше загинала, просто бе потънала във вълшебен сън, докато дойдеше време да приветства хората обратно у дома.

— За какво си мислиш? — попита Кларк. — За майка си ли?

— Не — отвърна бавно той. — Всъщност не.

Разсеяно уви около пръста си кичур от косата на Кларк. После го остави да падне обратно на рамото ѝ.

— Макар да предполагам, че винаги мисля за нея по един или друг начин.

Трудно му беше да повярва, че наистина си е отишла.

— Просто искам да съм сигурен, че се гордее с мен, където и да е — продължи той и през тялото му премина тръпка, щом погледна към звездите.

Кларк стисна ръката му и му предаде топлината си.

— Разбира се, че се гордее с теб. Всяка майка би се гордяла със син като теб.

Уелс се извърна към нея и се ухили.

— Само майките ли?

— Предполагам, че бабите и дядовците също си падат по теб — кимна сериозно тя, но после се разкикоти, когато Уелс закачливо я перна по рамото.

— Има и един друг човек, когото също искам да накарам да се гордее с мен.

Кларк вдигна вежда.

— Тя по-добре да си отваря очите на четири. — Момичето преплете ръце на тила му. — Защото моето си е мое.

Уелс се ухили, приведе се и затвори очи. Прокара устни по нейните за закачлива целувка, а после ги премести към врата ѝ.

— И моето — прошепна той в ухото ѝ и почувства как потръпна, когато дъхът му погъделичка кожата ѝ. Кларк го притегли по-близо и допирът ѝ отми напрежението. Накрая Уелс забрави как е минал денят му, забрави, че следващият ден ще е същият, както и по-следващият. Единственото, което имаше значение, бе момичето в обятията му.

Миризмата на печащия се елен беше непозната и опияняваща. На Колонията нямаше никакво месо дори на „Феникс“. Всички домашни животни бяха елиминирани някъде към средата на първия век.

— Как ще разберем кога е готово? — обърна се към Уелс аркадийско момиче на име Дарси.

— Когато отвън започне да хруска, а отвътре порозовее — провикна се Белами, без да обръща глава.

Греъм изсумтя, но Уелс кимна.

— Мисля, че си прав.

След като месото изстина, го нарязаха на по-малки парчета и започнаха да си ги раздават. Уелс занесе няколко къса от другата страна на кръга и ги разпредели между седящите там.

Подаде едно парче на Октавия, която го вдигна пред себе си и погледна към Уелс.

— Опита ли го вече?

Уелс поклати глава.

— Още не.

— Това не е честно — заяви тя и вдигна вежди. — Ами ако се окаже, че е отвратително?

Той огледа кръга.

— На всички други сякаш им харесва.

Октавия стисна устни.

— Аз не съм като всички други. — За миг го погледна, сякаш очакваше да каже нещо, но после се усмихна и протегна парчето си към него. — Ето, опитай го пръв и ми кажи какво мислиш.

— И така съм добре, благодаря — отклони предложението Уелс. — Искам да съм сигурен, че всички други…

— Хайде — изкикоти се тя и се опита да пъхне месото в устата му. — Пробвай една хапка.

Уелс хвърли бърз поглед на кръга, за да е сигурен, че Кларк не се е загледала в тях. Не беше — бе погълната от разговор с Белами.

Уелс се извърна обратно към Октавия.

— Добре — склони той и взе парчето месо от ръцете ѝ.

Тя изглеждаше разочарована, че няма да му го пъхне в устата, но това не го интересуваше. Отхапа. Отвън месото беше кораво, но когато зъбите му се забиха в него, в устата му се разля вкус, който не приличаше на нищо, опитвано преди — едновременно солено, опушено и леко сладко. Подъвка още малко и после преглътна, като се подготви стомахът му да отхвърли непознатата консистенция. Усети единствено топлина.

Тези, които бяха започнали да ядат първи, бяха станали от местата си край огъня и сега вървяха из поляната. За няколко минути тихото жужене от разговорите им се сля с пращенето на пламъците. После на повърхността започна да се надига объркан шепот и косъмчетата по врата на Уелс настръхнаха. Той стана и се запъти към групичката, застанала до началото на дъбравата.

— Какво става? — попита.

— Погледни — посочи едно от момичетата към нещо сред дърветата.

— Какво? — присви очи Уелс и се помъчи да различи силует в мрака.

— Ето там — обади се друго момиче. — Сега видя ли го?

За миг Уелс си помисли, че е някаква шега, но после нещо привлече вниманието му — проблясък на светлина, толкова кратък, та си помисли, че може да си е въобразил. На около метър разстояние зърна друг проблясък, а после и трети, малко по-нависоко. Уелс пристъпи към края на поляната, която сега гореше в сиянието на светлини, сякаш невидими ръце я бяха украсили за парти. Очите му се приковаха в най-близката сфера — топка от светлина, увиснала от най-ниския клон на недалечно дърво.

Вътре имаше нещо, което се движеше. Някакво създание. Вид насекомо с малко телце и непропорционално големи, деликатни крила. Думата изпърха към устните на Уелс: „Пеперуда“.

Някои от останалите го бяха последвали в гората и сега се взираха удивени заедно с него.

— Кларк — прошепна той в мрака. Тя трябваше да го види. Откъсна поглед от пеперудата и рязко се обърна, готов да хукне и да я намери. Тя обаче вече беше тук.

Кларк стоеше на няколко метра от него, напълно занемяла. Лицето ѝ беше огряно от меко сияние и тревожното, уплашено изражение, белязало чертите ѝ от катастрофата насам, беше изчезнало.

— Здрасти — отрони Уелс. Не искаше да нарушава тишината. Очакваше Кларк да се намръщи, да му каже да млъкне или да се отдалечи. Тя обаче не помръдна — остана неподвижна, загледана в блестящите пеперуди.

Уелс не помръдна, не продума повече. Момичето, което мислеше, че е загубил, все още беше там някъде и в този миг той разбра: можеше да я накара отново да го обикне.