Стоте

Глава 20 Глас

Глас се изкачи по последното стълбище и зави по коридора към жилището си. Не се тревожеше, че пазачите може да я спрат, задето нарушава вечерния час. Струваше ѝ се, че стъпките ѝ бяха леки като перца, докато се носеше безмълвно по коридора. Вдигна ръка към устните си, по които все още витаеше вкусът от целувката на Люк, и се усмихна.

Часът беше малко след три сутринта — корабът беше празен, осветлението в коридора блестеше мътно като полуздрач. Когато се отдръпна от Люк, изпита почти физическа болка, но знаеше, че не може да рискува майка ѝ да ги хване. Ако заспеше достатъчно бързо, можеше да успее да прилъже съзнанието си, че още е с Люк и топлото му спящо тяло е сгушено до нейното.

Притисна пръст до таблото за отключване на вратата и безшумно влезе вътре.

— Здравей, Глас — долетя гласът на майка ѝ откъм дивана.

Глас ахна и запелтечи:

— Здравей, аз бях… аз…

Помъчи се да намери думи, опитваше се да измисли правдоподобно обяснение защо е излязла навън посред нощ. Но не можеше да излъже — вече не, не и за това.

За един дълъг миг двете останаха безмълвни и макар че не можеше да види изражението на майка си, Глас усещаше объркването и гнева, които излъчваше в мрака.

— Била си с него, нали? — попита най-накрая Соня.

— Да — отговори Глас и изпита облекчение, че най-накрая казва истината. — Мамо, обичам го.

Майка ѝ пристъпи напред и Глас осъзна, че Соня все още е облечена в черна вечерна рокля. По устните ѝ се виждаха очертанията на избледняло червило, а във въздуха се усещаха последните следи от парфюма ѝ.

— А ти къде си била тази вечер? — попита уморено Глас. Предишната година сякаш отново се повтаряше. След като баща ѝ ги напусна, майка ѝ почти спря да се задържа вкъщи — оставаше навън до малките часове на сутринта и понякога спеше през деня. Сега Глас нямаше енергия да се смути или дори да се ядоса на поведението на майка си. Чувстваше единствено лек пристъп на тъга.

Устните на Соня се извиха в отвратително подобие на усмивка.

— Представа нямаш какво направих, за да те спася — беше единственото, което каза. — Трябва да стоиш настрана от това момче.

— Това момче? — потръпна Глас. — Знам, мислиш, че е само…

— Стига толкова! — тросна се майка ѝ. — Не си ли даваш сметка какъв късмет имаш, че изобщо те има? Няма да позволя да умреш заради някакъв уолдънски боклук, който прелъстява момичета от „Феникс“ и после ги изоставя.

— Той не е такъв! — възкликна Глас и гласът ѝ стана писклив. — Ти дори не го познаваш.

— Изобщо не му пука за теб. Ти беше готова да умреш, за да го спасиш. Докато беше затворена, той навярно те е забравил.

Глас потръпна. Вярно бе, че Люк започна да се среща с Камий, докато Глас беше затворена. Не можеше обаче да го обвинява, не и след жестоките неща, които му наговори, когато скъса с него в отчаян опит да го спаси.

— Глас. — От напрежението да запази спокойствие гласът на Соня потръпна. — Съжалявам, че съм толкова строга. Но канцлерът все още е на изкуствено дишане и трябва да внимаваш. Ако се събуди и види дори една причина, само една, каквато и да е, да отмени помилването ти, ще го стори. — Тя въздъхна. — Не мога да ти позволя отново да рискуваш живота си. Нима забрави какво се случи миналия път?

Разбира се, че Глас не бе забравила. Споменът за случилото се беше траен като белезите от гривната на кожата ѝ — нещо, което щеше да носи в себе си до края на живота си.

А майка ѝ дори не знаеше цялата истина.

Глас не обърна внимание на странните погледи на пазачите, докато минаваше през контролния пункт, за да поеме по пешеходния мост към „Уолдън“. Ако искат, нека си мислят, че отива да си купи наркотици. Каквото и наказание да ѝ наложеха, не можеше да боли повече от това, което щеше да направи сега.

Беше късно следобед и за щастие коридорите бяха празни. Люк щеше да се е върнал от сутрешната си смяна, но Картър още щеше да е в разпределителния център, където подреждаше пакети с хранителни вещества. Глас знаеше, че е глупаво — Картър я ненавиждаше и щеше да я намрази още повече, щом разбереше, че е разбила сърцето на Люк, — но не можеше да понесе мисълта да скъса с Люк, докато той е в другата стая.

Тя се спря на прага и разсеяно сложи ръка на корема си. Трябваше да го направи сега. Вече бе отлагала прекалено дълго. Събираше смелост да скъса с него, а после се разколебаваше, когато ужасните думи се приближаваха към устните ѝ. „Следващия път — обещаваше си постоянно тя. — Трябва да го видя само още веднъж.“

Сега обаче коремът ѝ видимо се беше закръглил. Ядеше едва половината от порцията си, но въпреки това ѝ ставаше все по-трудно да прикрива наедряването си под безформените рокли, които караха Кора да се подсмихва. Скоро щеше да ѝ проличи. И тогава щеше да има въпроси. Съветът щеше да поиска да знае кой е бащата. Ако по това време Глас все още поддържаше връзка с Люк, той щеше да разбере и да се пожертва в някакъв криворазбран опит да я спаси, който щеше да завърши със смъртта и на двама им.

„Ще му спасиш живота“ — каза си Глас и почука на вратата с ясната мисъл, че това е последният път, в който стои на това място. Последният път, когато ще види как Люк ѝ се усмихва така, сякаш тя е единственото момиче във вселената. Собствените ѝ окуражителни слова звучаха неубедително в ушите ѝ.

Когато обаче вратата се отвори, на прага не застана Люк. Беше Картър. Не носеше нищо освен обикновени работни панталони.

— Няма го — изръмжа той и очите му се присвиха, щом забеляза зачервените ѝ бузи.

— О, благодаря — отвърна Глас и неволно отстъпи крачка назад. — Ще се върна по-късно.

Картър обаче я изненада: протегна ръка и сграбчи нейната. Пръстите му се стегнаха около китката ѝ и ѝ причиниха болка.

— Закъде бързаш? — попита той и ненадейно се ухили — усмивка, от която стомахът ѝ кипна. — Влез и почакай. Сигурен съм, че просто нещо го е задържало.

Глас потръпна и разтърка китката си, докато влизаше след Картър. Беше забравила колко е висок.

— Днес не си ли на работа? — попита тя с най-любезния си глас и седна на ръба на дивана, където обикновено се настаняваха двамата с Люк. Сърцето ѝ се сви, когато осъзна, че никога вече няма да може да се сгуши до рамото му или да прокара пръсти през къдриците му, докато той лежеше с глава в скута ѝ.

— Не бях в настроение — отвърна Картър и небрежно повдигна рамене.

— О — промълви Глас и преглътна критичния си отговор. Картър трябваше да внимава, в противен случай отново щяха да го понижат, а единствената позиция под разпределителния център бяха санитарните задължения. — Съжалявам — добави тя, защото не беше сигурна какво друго да каже.

— Не, не съжаляваш — отсече Картър и отпи от бутилка без етикет. Глас сбърчи нос. Уиски от черния пазар. — Ти си като всички други мръсници от „Феникс“. Интересуваш се само от себе си.

— Знаеш ли, трябва да тръгвам — отсече Глас и тръгна припряно към вратата. — Кажи на Люк, че ще се видим по-късно.

— Чакай — провикна се Картър.

Глас не му обърна внимание и сграбчи дръжката, без да се обръща, но преди да отвори, Картър се пресегна над рамото ѝ и се приведе, за да затръшне вратата.

— Пусни ме! — заповяда Глас и се обърна с лице към него.

Усмивката на Картър се разшири. По гърба на момичето плъзнаха студени тръпки.

— Какъв е проблемът? — попита Картър и смъкна ръцете си надолу, за да ги прокара по нейните. — И двамата знаем, че обичаш да се принизяваш, като идваш на „Уолдън“. Не се прави на много придирчива.

— За какво говориш? — сопна се Глас и потръпна, докато се мъчеше безуспешно да се отскубне от хватката му.

Той се намръщи и пръстите му се забиха болезнено в ръцете ѝ.

— Мислиш се за бунтарка, като се влачиш тайно с Люк. Аз обаче съм виждал много момичета от „Феникс“, досущ като теб. Всички сте еднакви.

Все още стискаше едната ѝ ръка, когато протегна свободната си длан и започна да се бори с колана на панталона ѝ.

— Спри! — възкликна Глас, опитваше се да го отблъсне. Обзе я ужас, който бързо се разля из вените ѝ. После настоя по-високо: — Стига! Пусни ме!

— Няма нищо — измърмори Картър, дръпна я по-близо до себе си и изви ръцете ѝ над главата. Глас се помъчи да се отскубне, но той тежеше два пъти повече от нея и тя не успя да избяга. Замята се диво, правеше всичко по силите си да забие коляно в корема му, но беше прикована.

— Не се тревожи. — Картър изпълни ухото ѝ с киселия си дъх. — Люк няма да има нищо против. Дължи ми го, след всичко, което направих за него. Освен това с него споделяме всичко.

Глас отвори уста да изкрещи, но Картър беше приближил тялото си до нейното и се бе притиснал до гърдите ѝ, така че в дробовете ѝ не беше останал никакъв въздух. Пред очите ѝ заиграха черни петна и тя почувства, че губи съзнание.

После вратата се отвори и Картър отскочи назад толкова бързо, че Глас загуби равновесие и падна на пода.

— Глас? — попита Люк и влезе в стаята. — Добре ли си? Какво става?

Глас се опита да си поеме въздух, но преди да отговори, Картър се провикна от дивана, където вече се бе отпуснал в демонстрация на умишлена небрежност:

— Гаджето ти тъкмо ми показваше последния танц от „Феникс“. — Изсумтя. — Мисля, че ѝ трябва малко повече практика.

Люк се опита да улови погледа на Глас, но тя извърна глава. Сърцето ѝ биеше лудо от ярост и подхранен от страха адреналин.

— Съжалявам, че закъснях. Говорих с Бека и Али и се забавих — каза Люк и протегна ръка, за да ѝ помогне да стане. Имаше предвид двама от приятелите си от инженерните части, които открай време се държаха любезно с Глас. — Хей, какво има? — попита тихо той, когато тя не пое ръката му.

След всичко случило се единственото, което искаше, беше да се хвърли в обятията му, да остави топлината на тялото му да убеди нейното, че всичко е наред. Но беше дошла тук с определена цел. Не можеше да му позволи да я утеши.

— Добре ли си? Да отидем ли да поговорим в стаята ми?

Глас хвърли поглед към Картър, призова гнева и омразата си към него да излязат на повърхността, остави кръвта си да кипне. Стана.

— Няма да дойда в стаята ти — каза тя и се насили да вложи в гласа си режеща нотка, която не познаваше. — Никога повече.

— Какво? Какво има? — попита Люк. Подръпна внимателно ръката ѝ, но тя я отскубна. — Глас?

Сърцето я заболя от объркването в гласа му.

— Всичко свърши — отсече тя, шокирана от студенината в гласа си. През тялото ѝ се разпростря странно вцепенение, сякаш нервите ѝ се изключваха, за да я предпазят от скръбта, която щеше да я унищожи. — Наистина ли си мислеше, че ще продължи?

— Глас. — Тонът на Люк беше нисък и напрегнат. — Не съм сигурен за какво говориш, но можем ли да продължим този разговор в стаята ми?

Протегна ръка към нейната, ала тя се отдръпна от докосването му.

— Не.

Престори се, че потръпва от ужас, и погледна настрана, за да не види той сълзите в очите ѝ.

— Не мога да повярвам, че изобщо ти позволих да ме заведеш там.

Люк замълча и Глас не можа да се сдържи — втренчи се в него. Той се взираше в нея с изпълнени с болка очи. От самото начало се тревожеше, че не е достатъчно добър за нея, че е пречка към по-хубавия ѝ живот на „Феникс“. И ето че сега тя използваше същите страхове, които някога опровергаваше, за да го настрои срещу себе си.

— Наистина ли се чувстваш така? — попита най-после той. — Мислех, че… Глас, обичам те — промълви безнадеждно той.

— Никога не съм те обичала.

Изтръгна думите от устата си с такава сила, че сякаш разкъса душата си.

— Не разбираш ли? За мен всичко беше само игра. Исках да видя колко дълго ще успея да продължа, преди да ме хванат. Но вече край. Отегчих се.

Люк протегна ръка, улови брадичката ѝ в длан и повдигна лицето ѝ. Погледите им се срещнаха. Глас усещаше как той търси у нея някакъв знак, че истинската Глас е скрита дълбоко вътре.

— Не говориш сериозно — прошепна той и гласът му се пречупи. — Не знам какво става, но това не си ти. Глас, говори с мен. Моля те.

За един кратък миг решителността ѝ се разколеба. Можеше да му каже истината. Разбира се, той щеше да разбере — щеше да ѝ прости всички ужасни неща, които му бе наговорила току-що. Глас щеше да облегне глава на рамото му и да се престори, че всичко ще се оправи. Можеха да посрещнат изпитанието заедно.

После обаче си помисли, че ще го екзекутират, представи си смъртоносната инжекция, която щеше да спре органите и системите му, преди да изхвърлят тялото му в студения празен Космос.

Единственият начин да спаси сърцето на Люк беше да го разбие.

— Ти дори не ме познаваш — заяви тя и се отдръпна рязко от докосването му. Болката на скръбта разсече гърдите ѝ, остра и пареща. — Ето — довърши тя и примигна, за да прогони сълзите си, докато посягаше зад врата си, за да разкопчае медальона. — Вече не го искам.

Пусна го в ръката на Люк. Той я гледаше безмълвно. Шокът и болката бяха врязани с остри линии по лицето му.

Глас осъзна смътно, че се втурва навън през вратата и я затръшва. После хукна по коридора, като се съсредоточаваше върху тупането на стъпките си по пешеходния мост. Ляво, дясно, ляво, дясно. „Само да стигнеш до вкъщи — каза си. — Само да стигнеш до къщи, и можеш да се наплачеш.“

Но в мига, в който зави зад ъгъла, залитна и се свлече на пода, притиснала с две ръце корема си.

— Съжалявам — отрони тихо. Не знаеше дали говори на бебето, на Люк или на собственото си разбито сърце.