Стоте

Глава 24 Глас

Докато вървеше по пешеходния мост, ужасното осъзнаване, че майка ѝ е права, притискаше сърцето на Глас като товар. Не можеше да рискува да допусне и най-малката грешка — не заради себе си, а заради Люк. Ами ако канцлерът се събудеше и отменеше помилването ѝ, а после Люк извършеше някоя глупост? Ако признаеше истината за бременността ѝ? Историята сякаш се повтаряше, но Глас знаеше, че самата тя винаги ще прави същия избор. Винаги щеше да предпочете да предпази момчето, което обичаше.

От няколко дни избягваше Люк, макар че напоследък го викаха за толкова много извънредни смени, че не беше сигурна дали изобщо е забелязал. Най-накрая се бяха уговорили да се срещнат тази вечер в апартамента му и мисълта как той я поздравява с усмивка я прободе болезнено в гърдите. Този път поне нямаше да има никакви хитрости, никакви лъжи. Просто щеше да му каже истината, колкото и да беше трудно. Той може би отново щеше да потърси утеха при Камий и тогава кръгът наистина щеше да се затвори. Неизбежната реалност я прониза в гърдите като нож, но Глас не ѝ обърна внимание и продължи да върви.

Когато се приближи към отсрещния край на пешеходния мост, очите ѝ се приковаха върху малка групичка, събрана край контролно-пропускателния пункт. Неколцина пазачи си говореха, скупчени в тесен кръг, а неколцина цивилни шепнеха и сочеха към нещо през дългия, изпълнен със звезди прозорец отстрани на моста. Глас ненадейно разпозна някои от пазачите — те бяха екипът на Люк, членове на елитните инженерни групи на пазачите. Жената с посивяваща коса, която бързо движеше пръстите си във въздуха и създаваше холодиаграма пред лицето си, беше Бека. До нея стоеше Али — момче с тъмна кожа и яркозелени очи, приковани немигащо върху образа, който Бека твореше.

— Глас! — възкликна сърдечно Али и погледна към нея. Измина тичешком няколко стъпки и стисна ръцете ѝ в своите. — Чудесно е, че те виждам. Как си?

— Аз… добре съм — изпелтечи тя объркана. Колко от цялата история знаеха? Дали я поздравяваха като бившата на Люк, нахаканото момиче от „Феникс“, което беше разбило сърцето му, или като гаджето на Люк — помилваната престъпница? И в единия, и в другия случай Али се държеше много по-любезно, отколкото Глас заслужаваше.

Бека ѝ отправи бърза усмивка, а после се върна към диаграмите си. Намръщи се, докато завърташе сложен на вид триизмерен образ.

— Къде е Люк? — попита Глас и погледна първо на едната страна, а после на другата. Щом Али и Бека още бяха на пост, той също нямаше да си е у дома.

Ухиленият Али посочи към прозореца.

— Погледни навън.

Глас бавно се обърна. Всеки атом в тялото ѝ се вледени. Вече знаеше какво ще види. Навън се носеха две фигури в космонавтски костюми. Всяка от тях беше завързана с тънка жица към кораба. На гърба им бяха привързани инструменти, а облечените им в ръкавици ръце им помагаха да се движат по пешеходния мост.

Сякаш изпаднала в транс, Глас бавно пристъпи напред и притисна лице до прозореца. С ужас видя как двете фигури си кимват и изчезват под пешеходния мост. Отделът на Люк отговаряше за важни поправки, но когато бяха гаджета миналата година, Люк беше само второстепенен член на екипа. Глас знаеше, че са го повишили, но дори не подозираше, че ще го пуснат толкова скоро на обходи в Космоса.

От мисълта, че го вижда навън и че единственото, което го разделяше от студената празнота на Космоса, беше абсурдно тънката нишка и херметизираният костюм, ѝ се зави свят. Вкопчи се в парапета, за да запази равновесие, и безмълвно се помоли на звездите да го пазят.

Не беше излизала от апартамента от две седмици. Дори и най-широките ѝ дрехи вече не можеха да прикрият издутината, която се беше появила така внезапно, че я стресна. Не беше сигурна докога майка ѝ ще може да ѝ измисля оправдания. Беше спряла да отговаря на съобщенията на приятелите си и накрая те спряха да ѝ ги изпращат — всички освен Уелс, който се опитваше да се свърже с нея всеки ден, без да пропусне нито един.

Глас придърпа списъка си със съобщения, за да прочете отново бележката, която ѝ бе изпратил тази сутрин.

Останалата част от бележката беше посветена на разочарованието на Уелс от офицерското обучение и накрая на няколко пъти споменаваше нещо неясно, свързано с Кларк. Глас се надяваше, че проблемът не е сериозен — Кларк трябваше да осъзнае каква късметлийка е. Нямаше да намери по-добро и по-умно момче на целия „Феникс“. Макар че честта да бъде най-доброто и най-умното момче в цялата Колония принадлежеше на Люк. Люк, който вече не беше част от живота ѝ.

Единственото, което ѝ помагаше да запази разсъдъка си, беше съществото, което растеше в нея. Глас слагаше ръка на корема си и говореше шепнешком на бебето. Постоянно повтаряше на сина си — по някаква причина бе сигурна, че е момче, — че го обича.

Някой ненадейно почука на вратата и Глас побърза да стане — искаше да се втурне в спалнята си и да се заключи. Тримата пазачи обаче вече се бяха втурнали вътре.

— Глас Соренсън — изръмжа единият и очите му се стрелнаха към корема ѝ. Издутината беше очевидна. — Арестувана сте за нарушаване на Доктрината Гея.

— Моля ви, нека обясня — прошепна Глас и изохка, когато я заля паника. Струваше ѝ се, че се дави. Стаята се въртеше и беше трудно да прецени кои от думите излизат от устата ѝ и кои трескаво се стрелкат през мозъка ѝ.

Само след секунда един от пазачите вече я беше сграбчил за ръцете и изви китките зад гърба ѝ, а друг ги окова с белезници.

— Не — изхлипа Глас. — Моля ви. Стана случайно.

Притисна крака към пода, но нямаше полза. Пазачите я повлякоха грубо през стаята.

А после я облада някакъв див, безумен инстинкт и Глас се замята срещу пазача, който я държеше, зарита го отчаяно по глезените и заби лакът в гърлото му. Той стисна рамото ѝ още по-силно и я повлече през вратата, по коридора и по стълбите.

Дълбоко от гърдите ѝ се изтръгна ридание, когато осъзна, че никога вече няма да види Люк. Тази мисъл се стовари отгоре ѝ със силата на чук. Краката ѝ изведнъж се подкосиха. Пазачът, който я държеше, залитна назад, докато тя се свличаше на пода, и се помъчи да я задържи права.

„Мога да успея“ — помисли си Глас, възползвайки се от кратката му загуба на равновесие, за да се люшне диво напред. За една мимолетна, щастлива секунда усети как тръпката на надеждата си пробива път през паниката. Това беше нейният шанс. Щеше да избяга.

После обаче пазачът я сграбчи изотзад и тя загуби равновесие. Рамото ѝ се блъсна в площадката и ненадейно усети, че пропада по високото, тясно, слабо осветено стълбище.

Всичко потъмня.

Когато отвори очи, цялото тяло я болеше — коленете, раменете, коремът…

Коремът. Глас се помъчи да размърда ръцете си, за да го опипа, но те бяха вързани. Не, оковани с белезници, осъзна тя с нарастващ ужас. Разбира се — нали беше престъпница.

— О, миличка, ето че се събуди — поздрави я благ глас.

Всичко пред очите ѝ беше размазано, но едва-едва успя да различи силуета на една фигура, която се приближаваше към леглото ѝ. Беше медицинска сестра.

— Моля ви — изграчи Глас. — Той добре ли е? Може ли да го подържа?

Жената не отговори веднага и още преди да проговори, Глас разбра какво ще каже. Вече го усещаше — чувстваше тази ужасно болезнена празнота вътре в себе си.

— Съжалявам — отрони тихо сестрата. Глас едва виждаше устата ѝ и това създаваше впечатлението, че гласът ѝ идва от някакво съвсем друго място. — Не успяхме да го спасим.

Глас се извърна настрана и остави студения метал на белезниците да притисне гневно кожата ѝ. Болката не я интересуваше. Всяко чувство беше по-добро от това, тази болка в сърцето, която никога нямаше да отшуми.

Двете фигури най-после се появиха изпод пешеходния мост. Глас въздъхна високо и вдигна ръка към прозореца. Откога стоеше със затаен дъх?

— Добре ли си? — попита я някой и за миг Глас си помисли с ужас, че отново е в болничната стая със сестрата. Само че пазачът — приятелката на Люк, Бека, беше тази, която я гледаше разтревожено.

Осъзна, че лицето ѝ е мокро. Беше плакала. Не можеше дори да се смути — толкова облекчена беше, че Люк се е върнал жив и здрав.

— Благодаря — успя да изрече, взе кърпичката, която Бека ѝ предлагаше, и избърса сълзите си. Отвън Люк се издърпваше нагоре, хванат за въжето, като поставяше едната си облечена в ръкавица ръка над другата, докато се връщаше към въздушния шлюз.

Около нея най-различни зрители заръкопляскаха и започнаха да се поздравяват, но Глас остана до прозореца. Очите ѝ бяха приковани в мястото, където за последно бе видяла Люк. Мислите, които беше донесла със себе си по пешеходния мост, изглеждаха далечни, като отдавна забравен сън. Не можеше да прекъсне връзката между себе си и Люк, не повече, отколкото ѝ беше по силите да пререже жицата, която го придържаше към кораба. Без Люк животът щеше да е празен и студен като самия Космос.

— Ей, здрасти — долетя гласът му зад нея и Глас се обърна и се хвърли в прегръдките му. Термалното му горнище беше просмукано с пот, къдриците му — влажни и мръсни, но на Глас не ѝ пукаше.

— Притесних се за теб — промълви тя с приглушен от ризата му глас.

Той се засмя и я прегърна още по-силно, целуна я по темето.

— Каква приятна изненада!

Глас погледна към него, без да се притеснява, че очите ѝ са подпухнали, а носът ѝ тече.

— Всичко е наред — увери я Люк и размени развеселен поглед с Али, преди отново да се обърне към Глас: — Това е само част от работата.

Сърцето ѝ все още биеше прекалено бързо, за да проговори, затова тя кимна и погледна с извинителна усмивка към Бека, Али и другите.

— Хайде — подкани я Люк, пое ръката ѝ и я поведе по пешеходния мост.

Когато влязоха в „Уолдън“, дишането на Глас най-после се нормализира.

— Не мога да повярвам какво направи — промълви тя едва чуто. — Не изпитваш ли ужас?

— Да, страшно е, но също така е и опияняващо. Там, навън, е толкова… огромно. Знам, че звучи глупаво.

Замълча, но Глас поклати глава. И двамата знаеха какво представляват затворените пространства, как човек можеше да се почувства уловен в капан в тях, дори капанът да е огромен колкото кораба.

— Просто се радвам, че всичко мина добре — промълви тя.

— Да, наистина мина добре. Е, през по-голямата част.

Пръстите на Люк отпуснаха хватката си около нейните и гласът му леко се напрегна.

— С убежището ставаше нещо странно. Някаква клапа навярно се е охлабила, защото освобождаваше кислород извън кораба.

— Но вие я поправихте, нали?

— Разбира се. Това сме обучени да правим — потвърди той и стисна ръката ѝ.

Неочаквано Глас спря да върви, обърна се към Люк, надигна се на пръсти и го целуна, точно тук, насред претъпкания коридор. Вече не я интересуваше кой ще ги види. Докато го целуваше с почти отчаяна нужда, си помисли, че каквото и да се случи, никога повече нямаше да позволи нещо да ги раздели.