Стоте

Глава 21 Кларк

Напрежението в болничната палатка беше толкова силно, че Кларк можеше да усети как притиска гърдите ѝ, докато диша.

Въртеше се мълчаливо около Талия и напразно се мъчеше да се пребори с инфекцията, която вече бе обхванала бъбреците на приятелката ѝ и изглеждаше решена в най-скоро време да превземе и черния ѝ дроб. Егоизмът на Октавия я караше да кипи от гняв. Как можеше да седи там, да гледа как Талия се събужда и пак изпада в безсъзнание и да не върне лекарството?

После обаче погледна към ъгъла, където Октавия лежеше свита на леглото си. Кръглите ѝ бузи и гъстите мигли ѝ придаваха болезнено млад вид и гневът на Кларк бе заменен от съмнение и вина. Може би не Октавия го беше сторила. Но ако не беше тя, тогава кой?

Очите ѝ се сведоха към гривната, обхванала китката ѝ. Ако Талия само успееше да издържи, докато пристигне следващата вълна от колонисти, щеше да се спаси. Но никой не знаеше кога ще стане това. Каквото и да се случеше на Земята, Съветът щеше да изчака, докато получи окончателни данни за нивата на радиация.

За Съвета смъртта на Талия щеше бъде също толкова незначителна, колкото и тази на Лили — Кларк го знаеше. Сираците и престъпниците бяха без значение.

Докато наблюдаваше неравномерното дишане на Талия, Кларк изпита прилив на нажежена до бяло ярост. Отказваше просто да седи и да чака приятелката ѝ да умре. Нима хората не бяха лекували болести хилядолетия наред, преди да открият пеницилина? В гората трябваше да има нещо, което да излекува инфекцията. Опита се да си спомни малкото, което бе учила за растенията по биология на Земята. Кой знае дали тези растения изобщо съществуваха днес — след Катаклизма сякаш всичко беше поело по странен път на развитие. Но трябваше поне да опита.

— Ще се върна — прошепна тя на спящата си приятелка.

Без да каже нито дума на аркадийското момче, което стоеше на пост отвън, тя излезе забързано от палатката и се отправи към дърветата, без да си направи труда да вземе нещо от палатката с припаси — не искаше да привлече нежелано внимание. Измина не повече от десетина метра, когато познат глас погъделичка тъпанчетата ѝ.

— Къде отиваш? — попита Уелс и пое редом с нея.

— Ще потърся лечебни растения.

Беше прекалено уморена, за да го лъже, а и бездруго нямаше значение: той винаги успяваше да прозре лъжите ѝ. Увереността в собствените му морални принципи, която го заслепяваше за очевидните истини, някак си не му пречеше да прочете тайните в очите ѝ.

— Ще дойда с теб.

— Мога и сама, благодаря — отказа Кларк и ускори крачка, сякаш така можеше да спре момчето, което беше пропътувало Слънчевата система, за да бъде с нея. — Остани тук, в случай че им потрябва някой, който да поведе разярена тълпа на лов за вещици.

— Права си. Снощи нещата малко излязоха от контрол — съгласи се той намръщено. — Не исках нищо да се случи на Октавия, а само да помогна. Знам, че аптечката ти трябва за Талия.

— Само си искал да помогнеш. И преди съм го чувала — завъртя се Кларк и застана очи в очи с Уелс. Точно сега нямаше нито време, нито енергия да се занимава с нуждата му от изкупление. — Познай какво, Уелс. И този път затвориха един човек.

Уелс се закова на място, а Кларк обърна глава на другата страна, неспособна да понесе болката в очите му. Отказваше обаче да му позволи да ѝ внуши чувство за вина. Не можеше да му каже нищо, което да наподоби поне малко болката, която ѝ бе причинил той.

Впери поглед право пред себе си, докато минаваше между дърветата. Почти очакваше да чуе след себе си тропот от стъпки, но този път я последва само тишина.

Когато стигна до потока, яростта, която беше донесла със себе си в гората, бе изместена от отчаяние. Ученият в нея се почувства унизен от собствената си наивност. Каква глупост — да си мисли, че някак си ще успее да разпознае растение от курс, който беше посещавала преди шест години, камо ли че билката дори ще изглежда по същия начин след толкова време. Отказваше обаче да се върне назад — отчасти я възпираше собствената ѝ упорита гордост и желанието да избягва Уелс възможно най-дълго време.

Беше прекалено студено, за да прегази през водата, затова се изкачи по хълма и мина по билото към другата страна. Никога досега не се беше отдалечавала толкова от лагера. Тук всичко изглеждаше по-различно — въздухът дори миришеше по друг начин, отколкото по-близо до поляната. Кларк затвори очи с надеждата, че това ще ѝ помогне да разпознае странната, завихрена спирала от аромати, които нямаше думи да опише. Все едно се мъчеше да призове спомен, който изобщо не беше неин.

Тук земята беше по-равна, отколкото на други места в гората. Пред нея разстоянието между дърветата се разшири още повече, а самите стволове се разделиха в прави редици от двете ѝ страни, сякаш можеха да усетят присъствието на Кларк и се отдръпваха, за да я пуснат да мине.

Кларк понечи да откъсне листо с форма на звезда от едно дърво и замръзна, когато отблясък на светлина привлече погледа ѝ. Нещо, сгушено между две огромни дървета, отразяваше светлината на залязващото слънце.

Тя направи още една крачка напред. Сърцето ѝ препускаше лудо.

Беше прозорец.

Кларк бавно се отправи към него. Чувстваше се така, сякаш се движеше през някой от собствените си сънища. От двете страни на прозореца имаше дървета, които навярно бяха израснали от развалините на сградата, каквато и да е била тя. Стъклото обаче не беше прозрачно. Когато се приближи, Кларк видя, че прозорецът всъщност е направен от отделни цветни парчета, подредени така, че да създадат образ, макар че пукнатините бяха прекалено много, за да се разбере какво е представлявал.

Тя посегна и внимателно прокара пръст по стъклото. Потръпна, когато студът се процеди в пръста ѝ. Сякаш докосваше труп. За миг ѝ се прииска Уелс да беше с нея. Колкото и да му беше сърдита, никога не би го лишила от възможността да види една от руините, за които бе мечтал през целия си живот.

Обърна се и заобиколи едно от големите дървета. Имаше и друг прозорец, но този беше разбит — на земята бяха разпилени блестящи късчета стъкло. Кларк пристъпи напред и приклекна, за да надникне вътре. Назъбеният отвор беше почти достатъчен, за да пропълзи през него. Слънцето едва започваше да залязва и оранжевите лъчи сякаш светеха право в отвора и разкриваха нещо, което приличаше на дървен под. Всеки инстинкт в мозъка на Кларк ѝ крещеше да стои настрана, но тя не можеше да се възпре.

Кларк пъхна ръка през отвора на прозореца, като внимаваше кожата ѝ да не докосва стъклото, и я прокара по дървото. Нищо не се случи. Стисна пръсти в юмрук и удари по ствола. Във въздуха се надигна облак прах и тя се закашля. Подът ѝ се стори солиден. Кларк спря и се замисли. Сградата беше оцеляла толкова време. Подът сигурно беше достатъчно здрав да я издържи.

Внимателно пъхна единия си крак в отвора. После другия. Затаи дъх, но нищо не се случи.

Когато вдигна глава и се огледа наоколо, дъхът ѝ изсвистя между зъбите.

Стените се извисяваха от всички страни и се събираха в обща точка много метри над главата ѝ, по-високо дори от покрива над соларните ниви. Не беше толкова тъмно, колкото очакваше. На отсрещната страна имаше прозорци, които Кларк не можеше да различи. Тези бяха от прозрачно стъкло, но не бяха счупени. През тях нахлуваха слънчеви лъчи и осветяваха милиони прашинки, които танцуваха във въздуха.

Кларк бавно се надигна. Пред нея имаше парапет, разположен успоредно на пода, на височина до кръста. Тя направи няколко несигурни крачки към него и ахна. Сепна се повторно, когато звукът отекна високо над главата ѝ.

Стоеше на балкон, който гледаше към огромно открито пространство. То беше потънало в почти пълен мрак, вероятно защото по-голямата част от сградата се намираше под земята. Все пак Кларк можеше да различи смътните очертания на сенки. Не посмя да се приближи още до ръба, за да види по-добре, но когато очите ѝ свикнаха с мрака, други форми се очертаха по-ясно.

Трупове.

Отначало си помисли, че си е въобразила, че съзнанието ѝ използва сенките, за да си прави шеги с нея. Затвори очи и си заповяда да не бъде такава глупачка. Но когато се обърна, сенките бяха същите.

През една от пейките бяха преметнати два скелета, а в краката им лежеше трети, по-малък. Макар че не можеше да бъде сигурна дали някой е разместил костите, доколкото виждаше, тези хора бяха умрели, сгушени един до друг. Дали са се опитвали да се стоплят, докато небето е потъмнявало и е започвала ядрената зима? Колко хора ли са били останали на Земята по това време?

Кларк направи още една малка крачка напред, но този път дървото изскърца тревожно. Тя застина и започна да се промъква предпазливо назад. Тишината обаче беше разцепена от шумно пращене, подът ненадейно се разлюля и пропадна под краката ѝ.

Кларк диво размаха ръце и се вкопчи в ръба на балкона, докато парапетът и подът летяха във въздуха. Краката ѝ увиснаха над огромно открито пространство, а парчетата от парапета и пода се приземиха с трясък върху камъка далеч под нея.

Тя изкрещя — пронизителен звук без думи, който се надигна към тавана, после утихна и се присъедини към призраците на всички други крясъци, които все още витаеха в прахта. Пръстите ѝ започнаха да се хлъзгат.

— Помощ!

Напрегна всяка капка от силата си, помъчи се да се набере нагоре. Ръцете ѝ се разтрепериха от усилието, но хватката ѝ отслабваше. Отново понечи да изкрещи, но в дробовете ѝ не беше останал въздух и думата замря на устните ѝ, преди Кларк да осъзнае, че е била името на Уелс.