Стоте

Глава 29 Белами

Белами не можеше да заспи. Съзнанието му представляваше неразбория от чувства, които се бореха за вниманието му и го възпрепятстваха да разбере къде свършва едното и къде започва другото.

Загледан нагоре към звездите, той се опита да си представи какво ли се случва на кораба. Беше му странно да си мисли, че животът продължава както обикновено на стотици километри разстояние — че уолдънците и аркадийците се съсипват от работа, докато фениксците си правят комплименти за тоалетите на палубата за наблюдение и дори не поглеждат към звездите. Това беше единственото от Колонията, което щеше да му липсва — гледката. Преди да ги изстрелят надолу, беше чул, че ще минава комета, която щеше да предостави истинско зрелище на обитателите на кораба.

Той присви очи и се загледа в мрака, опитвайки се да преброи от колко дни са на Земята. Ако не грешеше, кометата трябваше да мине тази нощ. На „Феникс“ щеше да има лъскаво наблюдателно парти, а на „Уолдън“ и „Аркадия“ — далеч не толкова официални събирания. Белами седна на земята и огледа небето. От поляната не можеше да види нищо — дърветата закриваха прекалено голяма част от него, — но от хребета щеше да има по-добра видимост.

Октавия спеше спокойно до него. Лъскавата ѝ коса се беше разпиляла около нея, а червената панделка беше завързана на китката ѝ.

— Веднага се връщам — прошепна той и тичешком прекоси поляната.

Дебелият балдахин от листа закриваше почти изцяло светлината на звездите, но след всичките си ловни експедиции Белами познаваше добре тази част от гората и знаеше къде се намират всеки склон, завой и невидим пън. Когато най-накрая стигна до хребета, спря и си пое дъх. Хладният нощен въздух беше прочистил главата му, а паренето в прасците му разсея приятно вниманието му.

Обсипаното със звезди небе изглеждаше така, както всяка друга нощ, откакто кацнаха на Земята. И все пак имаше нещо различно: звездите пулсираха със заряд, сякаш очакваха да се случи нещо голямо. Изведнъж то наистина се случи. Кометата избухна в небето — златиста ивица на фона на блестящото сребро — и озари всичко наоколо, дори земята.

Кожата му запращя от електричество, сякаш някои от искрите се бяха просмукали в собственото му тяло и възпламеняваха клетките му с нещо повече от енергия — с надежда. Утре двамата с Октавия завинаги щяха да напуснат лагера. Утре завинаги щяха да се освободят от Колонията и никой нямаше да им казва какво да правят или какви да бъдат.

Затвори очи и си представи как ще се чувства тогава. Свобода от всички и от всичко, дори от миналото му. Може би дори от спомените, които го бяха преследвали през целия му живот.

Белами хукна по пешеходния мост, без да обръща внимание на роптаенето на съседите си и празните заплахи на пазачите, за които знаеше, че са прекалено мързеливи, че да хукнат да гонят едно забележително пъргаво деветгодишно момче само за да го смъмрят. Когато се приближи до апартамента си обаче, въодушевлението му изчезна. От онази ужасна нощ, когато завари майка си да се опитва да нарани Октавия, се притесняваше всеки път щом се връщаше.

Отключи вратата и влетя вътре.

— Мамо? — провикна се той и внимателно затвори вратата зад гърба си, преди да каже нещо друго. — Октавия?

Изчака, но му отговори само тишината.

— Мамо? — попита отново той.

Мина през главната стая и очите му се разшириха, когато видя преобърнатите мебели. Майка му навярно пак беше изпаднала в едно от лошите си настроения. Промъкна се предпазливо към кухнята и стомахът му се сгърчи, сякаш се опитваше да се измъкне през пъпа.

Някой простена и Белами се втурна вътре, за да намери майка си на пода насред локва лепкава кръв. До нея лежеше нож.

Белами простена и се втурна към нея, разтърси трескаво рамото ѝ.

— Мамо! — изкрещя той. — Събуди се. Мамо!

Но тя имаше сили само да помръдне миглите си и да издаде последен немощен стон. Белами скочи на крака и ахна, осъзнал, че коленете на панталоните му са пропити с кръв. Трябваше да намери някого. Трябваше да доведе помощ.

Втурна се обратно в главната стая и тъкмо когато щеше да хукне да повика някой от пазачите, някакъв шум го накара да се закове на място. Очите му се спряха върху гардероба, който бе леко открехнат, и в пролуката между вратата и стената се промъкна тънка сянка. Той направи няколко крачки към нея и от гардероба се подаде малко, обляно в сълзи лице.

— Добре ли си? — прошепна той на сестра си и посегна да улови ръката ѝ. — Ела.

Тя обаче се дръпна обратно в мрака разтреперана. Страхът на Белами за майка му се стопи, докато се взираше в дребничкото момиченце, на което тя беше вдъхнала ужас от мисълта да излезе на светло.

— Ела, Октавия — изрече мило той и сестра му бавно, колебливо подаде отново глава навън.

Най-накрая малката изтопурка от гардероба и огледа стаята с разширени очи.

— Ела — прикани я Белами и вдигна от пода на гардероба червената лента, която ѝ беше подарил. Завърза я на тъмните ѝ къдрици, като се стараеше да наподоби панделка. — Много си хубава.

Хвана я за ръката и сърцето му се изпълни с любов, когато пръстчетата ѝ се обвиха около неговите. Заведе я в спалнята на майка им, вдигна я на леглото и се сви до нея, като се молеше да не чуе повече звуци от кухнята.

Двамата седяха на леглото и чакаха тихо, докато стенанията на майка им най-после спряха и остана само тишина.

— Всичко е наред, О — каза Белами и притисна сестричката си до гърдите си. — Всичко е наред. Никога вече няма да се налага да се криеш.

Когато опашката на кометата започна да избледнява в мрака, Белами забърза надолу по хълма — искаше да се върне обратно, преди Октавия да се събуди и да разбере, че го няма. Когато стигна до завоя и потърси с поглед познатата група палатки обаче, единственото, което видя, бяха пламъци.

Целият лагер гореше.

Белами се закова на място и изохка, когато дробовете му поеха първата глътка изпълнен с дим въздух. За миг единственото, което можеше да види, бяха огньове и сенки, но после започнаха да изплуват форми. Във всички посоки тичаха фигури — някои се изсипваха на талази от горящите палатки, а други бързаха към дърветата.

Докато тичаше към одеялата им, докато очите му се мъчеха да пробият мрака и да открият спящия силует на сестра му, го беше обладала само една мисъл. Ужасеният възел в стомаха му му подсказа това, което вече знаеше. Октавия я нямаше.

Той извика името ѝ, като се озърташе във всички посоки и се молеше тя да му отговори от края на поляната, от някое безопасно място.

— Октавия! — изкрещя отново той и се огледа диво наоколо, като присвиваше очи, за да вижда през дима. „Не се паникьосвай“ — заповяда си, но нямаше полза. Пламъците разкъсваха мрака, а Октавия никъде я нямаше.

Белами се беше върнал от мястото, където съзерцаваше рая, за да се озове в бездните на ада.