Стоте

Глава 32 Уелс

Уелс гледаше как Кларк се отдалечава сред дърветата и се чувстваше така, сякаш го беше ударила в гръдния кош и бе изтръгнала къс от сърцето му. Едва дочуваше ликуващия рев на пламъците, докато поглъщаха запасите, палатките… и всеки, извадил лошия късмет да остане вътре. Около него няколко души бяха паднали на земята и се мъчеха да си поемат въздух или трепереха от ужас. Повечето обаче стояха рамо до рамо с лице към горящия ад, неподвижни и безмълвни.

— Добре ли са всички? — попита дрезгаво Уелс. — Кой липсва?

Вцепенението, предизвикано от думите на Кларк, догаряше, заменено от трескава енергия. Той пристъпи напред, към края на прикритието на дърветата, и заслони очи с ръка, докато се опитваше да различи нещо през стената от пламъци. Когато никой не отговори, Уелс си пое въздух и изкрещя:

— Всички ли са живи?

Отговори му вълна от неопределени кимания.

— Трябва ли да влезем по-навътре? — попита едно дребничко момиче от „Уолдън“ с треперещ глас и направи още една крачка към вътрешността на гората.

— Огънят сякаш не се прехвърля към дърветата отговори дрезгаво момче от „Аркадия“, застанало до няколко очукани кани за вода и почернели контейнери, които беше изнесло от лагера.

Момчето беше право. Пръстенът гола земя, който обграждаше поляната, беше достатъчно широк и пламъците, обхванали палатките, трепкаха до най-ниските клонки — близо, но на една ръка разстояние.

Уелс се обърна и заоглежда тъмнината за следа от Кларк. Тя обаче беше изчезнала в сенките. Уелс можеше почти да усети как скръбта ѝ пулсира в мрака. Всяка клетка в тялото му крещеше да я намери, но знаеше, че е безнадеждно.

Кларк беше права. Уелс наистина унищожаваше всичко, до което се докоснеше.

— Изглеждаш уморен — отбеляза канцлерът и изгледа изпитателно Уелс от другата страна на масата за хранене.

Уелс вдигна поглед от чинията, в която се взираше, и кимна отсечено.

— Добре съм.

Истината беше, че не беше спал от дни насам. Разяреният поглед, който му бе отправила Кларк, бе запечатан в мозъка му и всеки път щом затвореше очи, можеше да види ужаса на лицето ѝ, докато пазачите я отвеждаха. Изтерзаният ѝ вик запълваше тишината между ударите на сърцето му.

След процеса Уелс беше умолявал баща си да свали обвиненията. Кълнеше се, че Кларк няма нищо общо с изследванията и че вината, която изпитваше, едва не я е убила. Канцлерът обаче заяви направо, че въпросът не зависи от него.

Уелс се размърда неспокойно на стола си. Едва издържаше да е на един и същ кораб с баща си, камо ли да седи срещу него на вечеря, но трябваше да запази някакво подобие на приличие. Ако оставеше яростта си да избухне, баща му просто щеше да го обвини, че е безразсъден, че е прекалено незрял, за да проумее закона.

— Знам, че ми се сърдиш — продължи канцлерът и отпи глътка вода. — Но не мога да отменя резултата от гласуването. Точно това е целта на Съвета — за да не допуснем един човек да стане прекалено могъщ. — Погледна към чипа, който просветваше на часовника му, после обратно към Уелс. — Доктрината Гея и без това е достатъчно сурова. Трябва да опазим малкото свобода, която ни е останала.

— Значи твърдиш, че дори ако Кларк е невинна, си струва да я оставим да умре, за да опазим демокрацията?

Канцлерът прикова Уелс с поглед, който само преди няколко дни щеше да го накара да се смали в стола си.

— Вярвам, че в случая думата „невинна“ е относителна. Няма съмнение, че е знаела за експериментите.

— Роудс ги е заставил да проведат тези експерименти. Той е този, който трябва да бъде наказан!

— Достатъчно! — Гласът на канцлера беше толкова студен, че почти угаси яростта на Уелс. — Не желая да слушам тази ерес в собствения си дом.

Уелс понечи да изстреля гневен отговор, но звънецът го прекъсна. Баща му го накара да млъкне с един последен поглед, преди да отвори вратата и да пропусне вътре не друг, а вицеканцлера.

Уелс едва успя да сдържи гнева си, когато Роудс го поздрави с отсечено кимване. Както обикновено, изражението на вицеканцлера беше самодоволно. Той последва Джаха в кабинета му. Затвориха решително вратата след себе си и Уелс стана от масата. Знаеше, че трябва да отиде в стаята си и да затвори вратата, както винаги когато баща му провеждаше срещи в дома им.

Преди няколко дни може би щеше да го стори. Преди няколко дни не би посмял да подслуша частен разговор. Сега обаче не му пукаше. Промъкна се предпазливо към вратата и се притисна към стената.

— Транспортните кораби са готови — започна Роудс. — Няма причина да чакаме.

— Има много причини да чакаме. — В гласа на бащата на Уелс се долавяше нотка на раздразнение, сякаш бяха водили този спор много пъти. — Все още не сме сигурни дали радиационното ниво е безопасно.

Уелс рязко си пое въздух, а после застина от страх дъхът му да не наруши тишината от външната страна на вратата на кабинета.

— Точно затова изпразваме центъра за наказания. Защо да не използваме осъдените за нещо полезно?

— Дори затворените деца заслужават шанс за живот, Роудс. Точно затова на осемнайсетия им рожден ден им даваме нов процес.

Вицеканцлерът се подсмихна.

— Знаете, че няма да помилват нито едно от тях. Не можем да си позволим да хабим ресурсите. И бездруго времето ни изтича.

„Какво иска да каже, как така времето ни изтича?“ — зачуди се Уелс, но преди да има време да помисли, баща му отговори:

— Тези доклади са силно преувеличени. Имаме кислород най-малко за няколко години.

— И тогава какво? Ще заповядате на цялата Колония да се качи на транспортните кораби и просто ще се надявате на благоприятен изход?

— Ще изпратим затворените непълнолетни от центъра за наказание, точно както предложихте. Но не още. Не и докато това не се окаже последният ни изход. Освен ако пробивът в сектор В 14 не се разрасне, разполагаме с малко време. Първите затворници ще заминат след година.

— Щом смятате, че така е най-добре.

Уелс чу, че вицеканцлерът става от стола си. След миг се втурна мълчаливо към стаята си и рухна на леглото. Загледа се в тавана, опитвайки се да проумее какво е чул. Колонията поемаше последния си дъх. Оставаха им само няколко години в Космоса.

Всичко си дойде на мястото. Разбра защо обявяваха всички за виновни: корабът не разполагаше с достатъчно ресурси, за да поддържа популацията си. Тази мисъл беше ужасяваща, но от периферията на мозъка му си пробиваше път напред още една страховита истина. Рожденият ден на Кларк беше след шест месеца. Уелс знаеше, че никога няма да убеди баща си да я помилва. Ако я изпратеха на Земята, това би ѝ дало втори шанс, но мисията нямаше да започне, преди да е изминала една година. Кларк щеше да умре, освен ако Уелс не направеше нещо.

Единствената му възможност беше да ускори мисията, да направи така, че да изпратят първата група незабавно.

В главата му започна да се оформя ужасен план и гърдите му се свиха от страх, когато осъзна какво ще трябва да стори. Но знаеше, че няма друг начин. За да спаси момичето, което обичаше, трябваше да изложи на риск цялата човешка раса.