Стоте

Глава 6 Уелс

Уелс потръпна в хладния късен следобед. През няколкото часа, изтекли от аварийното им кацане, въздухът беше изстинал. Момчето се премести по-близо до големия огън, без да обръща внимание на злобните погледи на аркадийските младежи от двете си страни. Всяка нощ по време на Затворничеството си бе сънувал как ще пристигне на Земята заедно с Кларк. Но вместо да ѝ държи ръката и заедно да се взират удивени в планетата, бе прекарал деня в ровене из изгорели припаси и опити да забрави изражението, което премина по лицето на Кларк, когато го зърна. Не беше очаквал да плесне с длани и да го прегърне, но нищо на този свят не можеше да го подготви за чистото презрение в погледа ѝ.

— Мислиш ли, че баща ти вече е гушнал букета? — попита едно момче от „Уолдън“, което беше няколко години по-младо от Уелс, и останалите наоколо се изхилиха.

Уелс усети стягане в гърдите, но се насили да остане спокоен. Можеше да надвие един или двама от тези малки нахалници без особени усилия. По време на обучението си за офицер беше безспорният шампион по канадска борба. Той обаче беше само един, а те — деветдесет и пет… деветдесет и шест, ако броеше и Кларк, която несъмнено беше най-зле разположена към Уелс от всички, които в този момент се намираха на планетата Земя.

Докато се качваха в транспортния кораб, се ужаси, когато не видя Глас там. Цял „Феникс“ се шокира, когато затвориха Глас непосредствено след Кларк, макар че колкото и да притискаше баща си, Уелс така и не разбра какво е направила. Искаше му се да разбере защо не са я избрали за мисията. Макар да се опитваше да убеди сам себе си, че може да са я помилвали, много по-вероятно бе все още да е затворена и да отброява дните до осемнайсетия си рожден ден, който наближаваше толкова бързо. Стомахът му се сви само при мисълта за това.

— Питам се дали Канцлер-младши не си въобразява, че ще получи първите порции от всичката храна? — подметна едно момче от „Аркадия“. Джобовете му бяха пълни с пакети провизии, които беше събрало по време на трескавото щуране след катастрофата. Доколкото виждаше Уелс, ги бяха изпратили на Земята с храна, която нямаше да стигне и за месец и щеше да свърши още по-бързо, ако хората продължаха да прибират в джобовете си всичко, което намерят. Но това беше невъзможно — трябваше да има още провизии в някакъв контейнер. Щяха да го намерят, щом приключеха с претърсването на отломките.

— А дали очаква да му оправяме леглото? — подсмихна се дребничко момиче с белег на челото.

Без да им обръща внимание, Уелс вдигна поглед към безкрайната ивица тъмносиньо небе. Наистина беше удивително. Макар че беше виждал снимки, не си бе представял, че цветът ще е толкова ярък. Струваше му се странно, че едно синьо одеяло — нищо повече от азотни кристали и пречупена светлина — го отделя от морето от звезди и единствения свят, който някога беше познавал. Почувства болка в гърдите заради тримата младежи, които не бяха оцелели достатъчно дълго, за да зърнат тези гледки. Телата им лежаха от другата страна на транспортния кораб.

— Легло ли? — изпръхтя едно момче. — Ако може да ми кажеш къде да намерим легло на това място…

— Е, тогава къде, по дяволите, се предполага, че ще спим? — попита момичето с белега и огледа поляната, сякаш очакваше като с магия да се появят спални помещения.

Уелс прочисти гърлото си.

— В провизиите ни има палатки. Трябва само да приключим с преглеждането на контейнерите и да съберем всичко необходимо. А дотогава е редно да изпратим няколко души да потърсят вода, за да знаем къде да издигнем лагер.

Момичето хвърли демонстративен поглед първо от едната си страна, а после и от другата.

— Изглежда обещаващо — подметна и предизвика нови подсмихвания.

Уелс се опита да се насили да запази спокойствие.

— Работата е там, че ако сме близо до поток или езеро, ще е по-лесно да…

— А, добре — намеси се един тих глас. — Идвам тъкмо навреме за лекцията.

Уелс погледна на една страна и видя, че към тях се приближава момче на име Греъм. С изключение на Уелс и Кларк, той беше единственият пътник от „Феникс“, но сякаш познаваше повечето уолдънци и аркадийци по име, а всички те се отнасяха с него с учудващо уважение. Уелс не искаше дори да си представя какво ще трябва да направи, за да го спечели.

— На никого не чета лекция. Просто се опитвам да опазя всички ни живи.

Греъм вдигна вежда.

— Интересно, като се има предвид, че баща ти постоянно осъжда приятелите ни на смърт. Но не се тревожи, знам, че си на наша страна. — Ухили му се. — Нали така?

Уелс го погледна предпазливо и кимна отсечено.

— Разбира се.

— И така — продължи Греъм. Приятелският му тон се биеше с враждебния блясък в очите му, — какво е било нарушението ти?

— Този въпрос не е особено учтив, не смяташ ли? — Уелс се опита да изпише на устните си нещо, което се надяваше да мине за загадъчна усмивка.

— Съжалявам — извини се Греъм и лицето му доби престорено изражение на подигравателен ужас. — Трябва да ми простиш. Нали разбираш, когато човек е прекарал последните осемстотин четирийсет и седем дни от живота си затворен на дъното на кораба, понякога забравя какво се смята за учтив разговор на „Феникс“.

— Осемстотин четирийсет и седем дни? — повтори Уелс. — Май спокойно можем да допуснем, че не са те затворили, задето си объркал количеството крадени билки от склада.

— Не — потвърди Греъм и направи крачка към него. — Не заради това.

Тълпата утихна и Уелс видя как неколцина се размърдват неловко, а други се навеждат жадно напред.

— Затвориха ме за убийство.

Погледите им се срещнаха. Уелс се постара да запази изражението си безстрастно — отказваше да даде на Греъм удовлетворението да види изписания на лицето му шок.

— Така ли? — попита небрежно той. — И кого си убил?

Греъм се усмихна студено.

— Ако беше прекарал поне малко време с нас, останалите, щеше да знаеш, че този въпрос не се смята за много учтив.

Последва миг напрегната тишина, преди Греъм ненадейно да смени темата.

— Но аз и бездруго знам какво си сторил. Когато приберат сина на канцлера, новините се разчуват бързо. Предположих, че няма да признаеш. Но сега, когато си бъбрим тъй приятно, може би ще можеш да ни кажеш какво точно правим тук долу. Може би ще си способен да ни обясниш защо продължават да екзекутират толкова много от приятелите ни след повторните им процеси. — Греъм продължаваше да се усмихва, но гласът му беше станал тих и опасен. — И защо сега? Какво е накарало баща ти да реши да ни изпрати долу съвсем ненадейно?

Баща му. През този ден, който прекара погълнат от новото странно преживяване, че се намира на Земята, Уелс почти беше успял да се самоубеди, че сцената на палубата за излитане — пронизителният звук на изстрела, кръвта, която разцъфна като тъмно цвете на гърдите на баща му — е била само ужасен сън.

— Той, естествено, няма да ни каже — подсмихна се презрително Греъм. — Нали, войнико? — добави с подигравателен поклон.

Аркадийците и уолдънците, които гледаха Греъм, се извърнаха нетърпеливо към Уелс. Кожата му настръхна от напрегнатите им погледи. Разбира се, той знаеше какво става. Знаеше защо екзекутираха толкова много деца на осемнайсетия им рожден ден за престъпления, за които в миналото можеше да им дадат амнистия. Защо бяха организирали и задвижили толкова набързо тази мисия, без да разполагат с време да съставят подобаващ план.

Знаеше го по-добре от всички, защото вината беше негова.

— Кога ще се приберем у дома? — попита момче, което не изглеждаше на повече от дванайсет. Уелс изпита ненадеен прилив на жалост към съкрушената майка, която все още се намираше някъде на кораба и нямаше представа, че са запратили сина ѝ през Космоса на планета, която човешката раса бе изоставила, защото я беше преценила за обречена.

— Ние сме си у дома — отговори Уелс, като вложи в гласа си цялата искреност, която успя да събере.

Ако го повтореше достатъчно често, може би и той щеше да го повярва.

Миналата година за малко да пропусне концерта. Открай време беше любимата му проява, единствената вечер, през която изваждаха музикалните реликви от безкислородните камери за съхранение. Докато гледаше как изпълнителите, които прекарваха по-голямата част от времето си, като репетираха със симулатори, изтръгват от реликвите ноти и акорди, изпитваше чувството, че присъства на възраждане. Единствените оцелели инструменти във Вселената, издялани и споени от ръце на отдавна умрели хора, творяха същите извисяващи се мелодии, които някога бяха звучали в концертните зали на загинали цивилизации. Веднъж годишно Райската зала се изпълваше с музика, която бе надживяла времето на хората на Земята.

Но когато Уелс влезе в залата — голямо овално помещение, обградено от извит панорамен прозорец, — скръбта, която се носеше през тялото му през последната седмица, се втвърди в стомаха му. Обикновено гледката му се струваше невероятно красива, но тази нощ блестящите звезди, заобиколили обвитата от облаци Земя, му напомняха на свещи на бдение над мъртвец. Майка му обичаше музиката.

Както обикновено, беше претъпкано. Почти всички обитатели на „Феникс“ кръжаха въодушевени наоколо. Много от жените нямаха търпение да си покажат новите рокли — скъп и може би влудяващ подвиг, зависещ от това какви текстилни остатъци е открил човек на пункта на Обмяната. Уелс направи няколко крачки напред и сред тълпата се разнесе вълна от шепот и многозначителни погледи.

Той се помъчи да се съсредоточи върху предната част на помещението — там музикантите се събираха под дървото, на което бе наречена Райската зала. Легендата гласеше, че фиданката е оцеляла чудодейно след изгарянето на Северна Америка и била пренесена на „Феникс“ точно преди Изхода. Сега се издигаше до самия покрив на залата и тънките ѝ клонки се простираха на повече от десет метра във всяка посока и създаваха балдахин от листа, който отчасти забулваше изпълнителите с воал от обагрени в зелено сенки.

— Това синът на канцлера ли е? — попита някаква жена зад него.

Във вече зачервените му бузи нахлу нова вълна топлина. Така и не бе успял да развие имунитет към подобната на комета следа от сепвания и любопитни погледи, която влачеше след себе си, но тази нощ му се струваше непоносима.

Обърна се и се запъти към вратата, но застина, когато една ръка сграбчи неговата. Извърна се и зърна Кларк, която го гледаше изпитателно.

— Къде смяташ да избягаш?

Уелс се усмихна мрачно.

— Оказа се, че не съм в настроение за музика.

Кларк го погледна за миг, а после плъзна ръката си в неговата.

— Остани. Като услуга към мен.

Поведе го към две празни места на най-задния ред.

— Трябва да ми кажеш какво слушаме.

Уелс въздъхна и седна до нея.

— Вече ти казах, че свирят Бах — каза той и хвърли изпълнен с копнеж поглед към вратата.

— Знаеш за какво говоря — преплете Кларк пръсти с неговите. — Това движение, онова движение. — Ухили се. — А освен това винаги ръкопляскам в неподходящото време.

Уелс я стисна за ръката.

Нямаше нужда от никакъв увод или обявление. От мига, в който избликнаха първите ноти, тълпата утихна, лъкът на цигуларя разряза бъбренето ѝ, което се носеше над струните. После се присъедини виолончелистът, последван от кларинетиста. Тази вечер нямаше барабани, но това нямаше значение. Уелс можеше на практика да чуе ударите на двеста сърца, които туптяха в такт с музиката.

— Винаги съм си представял, че един залез ще звучи точно така — прошепна Уелс.

Думите се изплъзнаха от устата му, преди да има време да помисли, и той се подготви да види как Кларк завърта очи или поне го поглежда объркано.

Но мелодията беше омагьосала и нея.

— Много бих искала да видя залез — прошепна тя и облегна глава на рамото му.

Уил разсеяно прокара ръка по копринената ѝ коса.

— Много бих искал да видя залез заедно с теб.

Приведе се и я целуна по челото.

— Какво ще правиш след седемдесет и пет години? — прошепна той.

— Ще си почиствам зъбните протези — усмихна се Кларк. — Защо?

— Защото имам идея за първата ни среща на Земята.

Светлината гаснеше, а огънят трепкаше по лицата на хората, събрани около Уелс.

— Знам, че всичко това изглежда странно и заплашително и да, нечестно, но има причина да сме тук — обърна се той към тълпата. — Ако ние оцелеем, значи и всички други ще оцелеят.

Към него се обърнаха почти сто глави и за миг му се стори, че думите му може би са пробили пластовете на втвърдена войнственост и невежество. Тогава обаче един нов глас разби мълчанието:

— Внимавай, Джаха.

Уелс се обърна и видя високо момче в опръскана с кръв униформа на пазач. Момчето, което си бе пробило път на транспортния кораб, същото, което беше взело бащата на Уелс за заложник.

— Земята все още се възстановява. Не знаем колко гадости ще може да издържи.

Около огъня премина нова вълна от кикот и пръхтене и Уелс изпита внезапен силен гняв. Заради този младеж баща му — човекът, натоварен със закрилата на цялата човешка раса — беше прострелян, а то имаше наглостта да стои там и да обвинява Уелс в гадости?

— Моля? — попита Уелс, вирна брадичка и измери момчето с най-ледения си офицерски поглед.

— Стига с тия дивотии, става ли? Просто кажи какво наистина имаш предвид. Ако правим точно това, което кажеш, няма да ни издадеш на баща си, така ли?

Уелс присви очи.

— Благодарение на теб баща ми най-вероятно е в болницата.

„Получава най-добрите медицински грижи и бързо ще се оправи“ — добави наум той. Надяваше се, че е така.

— Ако изобщо е жив — прекъсна го Греъм и се разсмя. За миг на Уелс му се стори, че другото момче потръпва.

Уелс направи крачка напред, но тогава сред тълпата се разнесе друг вик, който го накара да се закове на място:

— Значи не си шпионин?

— Шпионин ли? — Уелс едва не се разсмя на обвинението.

— Да — съгласи се лъжепазачът. — Шпионираш ни точно като тези гривни, нали така?

Уелс погледна към момчето с униформата, която не му беше по мярка. Дали някой му беше казал за предназначението на гривните, или само го беше разбрало?

— Ако Съветът искаше да ви шпионира — рече той, без да отговаря на въпроса за транспондерите, — не смяташ ли, че щеше да избере някой, който да не се набива толкова на очи?

Момчето в окървавената униформа се подсмихна.

— Някой друг път можем да обсъдим плюсовете и минусите на администрацията на баща ти. Засега ни кажи само едно: щом не си шпионин, какво, по дяволите, правиш тук? Няма начин който и да било от нас да повярва, че наистина си бил затворен.

— Съжалявам — отговори Уелс с тон, който подсказваше всичко друго освен разкаяние. — Ти си този, който се появи в открадната униформа на пазач и взе баща ми за заложник, за да се качиш на този кораб. Мисля, че ти си този, който ни дължи обяснение.

Очите на момчето се присвиха.

— Направих това, което трябваше, за да защитя сестра си.

— Сестра ти? — повтори Уелс. На „Уолдън“ хората нарушаваха законите за популацията по-често, отколкото на „Феникс“, но Уелс не бе чувал някой да има брат или сестра, не и от Катаклизма насам.

— Точно така. — Момчето скръсти ръце пред гърдите си и погледна Уелс предизвикателно в очите. — Сега ще те попитам още веднъж: какво наистина правиш тук?

Уелс отново пристъпи напред. Не дължеше обяснение на никого, най-малко на този престъпник, който навярно лъжеше, че има сестра, както и кой знае за какво още друго. После обаче някакво движение привлече погледа му. Кларк се приближаваше към огъня от другата страна на поляната, където допреди малко се беше грижила за ранените пътници.

Уелс се извърна обратно към високото момче и въздъхна. Гневът му се оттече.

— Тук съм по същата причина като теб. — Погледът му се стрелна към Кларк, която все още не можеше да ги чуе. — Направих така, че да ме затворят, за да защитя един важен за мен човек.

Тълпата утихна. Уелс ѝ обърна гръб и тръгна. Не го интересуваше дали го гледат, просто се запъти към Кларк.

За миг мозъкът му блокира, когато я зърна. С потъмняването на небето светлината на поляната се бе променила и сякаш караше златистите точици в очите ѝ да сияят. Тук, на Земята, беше по-красива, отколкото някога я беше виждал.

Погледите им се срещнаха и по гърба му пролази тръпка. Преди по-малко от година можеше да каже какво си мисли тя само като я погледнеше. Сега обаче изражението ѝ бе непроницаемо.

— Какво правиш тук, Уелс? — попита Кларк с вял, уморен глас.

„Тя е в шок“ — каза си Уелс и застави ума си да приеме това неадекватно обяснение.

— Дойдох заради теб — отвърна тихо той.

На лицето ѝ се появи изражение, което проби бариерите — смесица от скръб, разочарование и жалост, която сякаш премина от очите на Кларк право в гърдите на Уелс.

— Иска ми се да не беше — въздъхна тя и мина покрай него. Отдалечи се, без дори да го погледне повече.

Думите ѝ го оставиха без дъх и за миг единственото, за което можеше да мисли, беше да не забравя как да диша. Сетне чу хор от възклицания откъм лагерния огън зад гърба си и се обърна, изпълнен с любопитство пряко волята си. Всички сочеха нагоре към небето, което се превръщаше в симфония от цветове.

Първо в синьото се появиха оранжеви ивици, като обой, който се присъединява към флейта и превръща солово изпълнение в дует. Тази хармония се преля в кресчендо от цветове, когато жълтото, а после и розовото добавиха своя глас към хора. Небето потъмня и многобройните цветове изпъкнаха още по-ясно. Думата „залез“ не беше достатъчна, за да изрази значението на красотата над тях, и за милионен път от пристигането им насам Уелс установи, че думите, с които ги бяха учили да описват Земята, бледнеят в сравнение с действителността.

Дори Кларк, която от сблъсъка досега не се бе спряла нито за миг, застина на място и вдигна глава, за да види по-добре чудото, което се случваше над тях. Нямаше нужда Уелс да гледа лицето ѝ, за да знае, че очите ѝ са разширени от благоговение, а устните — леко разтворени в ахване, докато наблюдава нещо, за което само беше мечтала. Нещо, за което и двамата само бяха мечтали, поправи се той. Извърна се настрана, неспособен да понесе гледката. Болката се втвърди и се превърна в плътно и остро оръжие в гърдите му. Това беше първият залез, който хората виждаха от три века насам, а той го наблюдаваше сам.