Силата на сянката

Глава 9Решения

Минаха три дни в горещина и влага, които сякаш изцеждаха силата дори на тайренците. Градът забави ритъма си до летаргичен ход, Камъкът — до лазене. Слугите вършеха работата си, изпаднали в дрямка. Икономката си скубеше тънките плитки от отчаяние, но дори и тя не можеше да намери сили, за да размахва юмруци или да дърпа уши с яките си пръсти. Бранителите на камъка стърчаха отпуснати на поста си като полуразтопени свещи, а командирите им проявяваха повече интерес към охладеното вино, отколкото към обиколките на постовете. Върховните лордове си пазеха предимно покоите, като спяха през най-горещите часове на деня, а някои дори напуснаха Камъка, търсейки относителната прохлада на именията си далече на изток, по склоновете на Гръбнака на света. Странно, но само чужденците, за които тази жега беше най-непоносима, теглеха с мъка живота си, по-усилно от всякога. За тях непоносимият зной не тежеше толкова, колкото бавно отминаващите часове.

Мат бързо установи, че е бил прав за младите лордове, станали свидетели на опита на картите да го убият. Те не само че го отбягваха, но пуснаха мълва за него сред приятелите си, при това в повечето случаи — преувеличена. Никой в Камъка с поне два сребърника в джобовете си не беше склонен да му каже нещо повече освен едно припряно извинение, докато отстъпваше заднишком. Слуховете плъзнаха извън кръга на лордчетата. Не една от прислужничките, на които доскоро им беше приятно да ги прегръща, вече му отказваха, а две притеснено му признаха, че са чули, че било опасно да се остава насаме с него. Перин изглеждаше цял погълнат от собствените си грижи, а Том като че ли се изпаряваше с едно щракване на пръстите. Мат нямаше никаква представа с какво се занимава веселчунът, но много рядко успяваше да го намери, както денем, така и нощем. Вместо това Моарейн, единствената личност, която Мат би предпочел да не му обръща внимание, като че ли непрекъснато изникваше, накъдето и да се обърнеше той, и очите й винаги срещаха неговите в последния момент и го гледаха така, сякаш тя знаеше много добре какво си мисли и какво му се ще, и че знае как да го накара да направи точно това, което иска тя. В едно отношение обаче всичко това не беше важно — той все още успяваше да си намери оправдания да отложи напускането си за следващия ден. От негова гледна точка, той не беше обещал на Егвийн, че ще остане. Но въпреки това оставаше.

Веднъж слезе със светилник в така нареченото „Велико хранилище“ и отвори прогнилата врата в дъното на тесния коридор. След няколко минути надничане в сенчестите недра на хранилището — то беше пълно със запрашени платнища, небрежно нахвърляни сандъци и бурета, върху които безразборно бяха струпани купища статуетки, резбовани от дърво фигури и всевъзможни странни неща от кристал, стъкло и метал — само след няколко минути дивене той набързо се измъкна и измърмори: „Аз ли съм най-големият глупак в целия проклет свят?“

Нищо обаче не го спираше да прескача до града — там нямаше никаква възможност да се натъкне на Моарейн: нито в пристанищните кръчми на Блатото, крайбрежния квартал, нито в хановете на Халма, където се намираха складовете — оскъдно осветени, претъпкани, мръсни дупки, където можеше да се намери евтино вино, лоша бира, побоища от време на време и игри на зарове. Залозите бяха дребни в сравнение с онова, на което беше навикнал, но не заради това той винаги се връщаше в Камъка само след няколко часа. Стараеше се да не мисли какво непрекъснато го привлича назад, по-близо до Ранд.

Перин понякога мяркаше Мат из крайбрежните кръчми да пие твърде много евтино вино, да мята зарове така, сякаш изобщо не го е грижа дали ще спечели, или ще загуби; веднъж, когато се счепка с някакъв космат моряк, опитал се да го притисне затова, че печелел прекалено често, в ръката му блесна нож. Не беше присъщо на Мат да е толкова раздразнен, но Перин го отбягваше, вместо да се опита да разбере какво го тревожи. Самият Перин не ходеше там заради виното и заровете, а мъжете, които мислеха само за бой, веднага се отказваха, щом погледнеха мишците му… както и очите. Черпеше обаче с вкиснала бира моряци в кожени гащи и дребни търговци със сребърни верижки по гърдите, както и всеки човек, който му се стореше дошъл от по-далечна страна. Това, което търсеше, бяха слуховете, мълва за нещо, което би могло да притегли Файле да напусне Тийр. По-далече от него.

Сигурен беше, че ако й намери някое приключение, нещо, което поне малко да намирисва на възможност името й да влезе в сказанията, тя ще тръгне. Тя се правеше, че разбира защо му се налага да остане, но от време на време намекваше, че й се ще да напусне и че се надява той да тръгне с нея. И той беше сигурен, че подходящата стръв ще я придърпа.

Повечето слухове обаче тя щеше да разпознае като късен изкривен отглас на остарели вече събития, също като него. За войната, бушуваща по брега на Аритския океан, се разправяше, че била дело на народ, за който никой досега не бил чувал, наречен Соучин, или нещо подобно — той чуваше най-различни разновидности на името от различните разказвачи — някакъв странен народ, който можел да се окаже потомствен на войските на Артур Ястребовото крило, завърнали се след хиляда години. Някакъв странник, тарабонец с кръгла червена мека шапка и мустак, дебел като биволски рога, тържествено го увери, че лично Ястребовото крило предвождал тези хора, с легендарния меч „Справедливост“ в ръката си. Имаше слухове, че дори е намерен приказният Рог на Валийр, предназначен да призове мъртви герои от гроба, за да се сражават в Последната битка. В цял Геалдан се вихреха бунтове; Иллиан страдаше от пристъпи на масово безумие; в Кайриен гладът забавяше братоубийствата; някъде из Граничните земи започнали да нарастват Тролокските набези. Перин не можеше да отпрати Файле в нито едно от тези места, за да я разкара от Тийр.

Вестите за смутове в Салдеа звучаха по-обещаващо — родният й дом може би щеше да се окаже привлекателен за нея, а и той беше чул, че Мазрим Таим, Лъжедракона, бил в ръцете на Айез Седай и безопасен — но що за смутове бяха това, никой не знаеше. Да съчинява нямаше смисъл — тя със сигурност щеше сама да поразпита, преди да се втурне натам. Освен това вълненията в Салдеа можеше да се окажат също толкова лоша работа, колкото другите неща, за които чуваше.

Не можеше и да й каже къде прекарва времето си, тъй като тя неизбежно щеше да го попита защо го прави. Знаеше, че той не е Мат, за да му прави удоволствие да се мотае по пивниците. Да лъже хич не го биваше, затова предпочиташе да мълчи търпеливо пред нея, а тя го гледаше дълго и упорито, килнала глава на една страна. Единственото, което можеше да стори, бе да удвои усилията си да намери някоя мълва, която да я отвлече по-надалече от него. Трябваше да я отпрати някак си далече от себе си, за да не я види загинала. Трябваше.

Егвийн и Нинив прекарваха часове наред в разпити на Джоя и Амико, но без никакъв резултат. Разказите на двете пленнички си оставаха непоклатими. Въпреки протестите на Нинив Егвийн дори опита да разкаже на всяка от тях версията на другата, за да разбере дали няма да се разплете някоя лъжа. Амико ги зяпна и заскимтя, че никога не била чувала за такъв план. Но можел и да е истина. Защо не. Потеше се от усилие да ги удовлетвори. Джоя хладнокръвно ги посъветва да отидат в Танчико, ако искат.

— Както чувам, напоследък този град е станал неприятно място — добави тя невъзмутимо и гарвановите й очи лъснаха. — Кралят едва удържа самия град, а доколкото разбирам, панархесата не може вече да пази гражданския ред. Силни ръце и бързи ножове властват сега в Танчико. Но какво пък, идете, щом ви харесва.

А от Тар Валон — ни вест, ни кост. Нищо, което да ги извести, че Амирлин се е заела с възможната заплаха Мазрим Таим да бъде освободен. Беше изминало предостатъчно време, за да пристигне съобщение по някоя бърза речна лодка или с вестоносец, подменящ конете, откакто Моарейн бе изпратила гълъби — стига наистина да ги беше изпратила. Егвийн и Нинив спореха за това; Нинив беше съгласна, че Айез Седай не може да лъже, но се мъчеше да намери някакво извъртане в твърденията на Моарейн. Моарейн, изглежда, не се притесняваше от липсата на отклик от страна на Амирлин, въпреки че и това беше трудно да се разбере поради кристалното й спокойствие.

Егвийн обаче се притесняваше, и още как, дали Танчико няма да се окаже фалшива следа или някакъв капан. В библиотеката на Камъка се намираха книги за Тарабон и Танчико, но макар да ги чете, докато не я заболяха очите, тя не намери никаква податка за нещо, което да е опасно за Ранд. Жегата и тревогата съвсем не облекчаваха настроението й и понякога тя ставаше раздразнителна като Нинив.

Някои неща вървяха добре, разбира се. Мат все още се намираше в Камъка — очевидно наистина порастваше и започваше да разбира по малко значението на думата „отговорност“. Тя съжаляваше, че не можа да му помогне, но не мислеше, че която и да било жена в Кулата би могла да направи нещо повече. Разбираше жаждата му да узнае, защото тя също я изпитваше, макар към друг вид познание — тя искаше знанията, които можеше да получи единствено в Кулата, нещата, които можеше да разбере и които никой досега не бе знаел как се правят, забравените през вековете неща, които може би щеше да преоткрие.

Авиенда бе започнала да гостува на Егвийн, явно по свой личен избор. Отначало беше предпазлива, но какво пък, все пак тя беше айилка и наистина смяташе, че Егвийн е пълноправна Айез Седай. Въпреки това компанията й беше приятна, макар Егвийн да долавяше понякога в очите й неизречени въпроси. Макар Авиенда да се държеше резервирано, скоро стана съвсем ясно, че притежава остър ум и че чувството й за хумор е сродно с това на Егвийн — понякога и двете започваха да се кикотят като момиченца. Нравите на айилка-та обаче бяха твърде различни от това, с което Егвийн бе свикнала, например неудобството, с което Авиенда седеше на стол, и пълния й потрес, когато веднъж завари Егвийн да се къпе в посребрена вана. Изненадата не бе от това, че я е заварила гола — всъщност когато забеляза, че Егвийн се чувства неудобно, тя смъкна собствените си дрехи и седна на пода да си побъбрят — а от това, че видя Егвийн да седи във вода до гърдите. Очите й се изцъклиха от това, че толкова много вода се цапа. От друга страна, Авиенда така и не можа да разбере защо двете с Елейн не са постъпили по-драстично с Берелайн, щом искат да им се махне от пътя. За един воин беше почти забранено да убие жена, която не се е венчала за копието, но след като нито Елейн, нито Берелайн бяха Деви на копието, то, от гледна точка на Авиенда, беше съвсем в реда на нещата Елейн да предизвика Първата на Майен на дуел с ножове, или ако не — то с юмруци и крака. С ножове все пак било най-добре. Берелайн изглеждала от сорта жени, които можело да ги набиеш няколко пъти и те пак нямало да се откажат от своето. Най-добре било просто да я предизвика и да я убие. Или пък Егвийн можела да го направи вместо нея, като нейна приятелка и почти сестра.

Въпреки тези различия все пак беше приятно да има с кого да си поговориш и да се посмееш. Елейн беше заета през повечето време, разбира се, както и Нинив, която също като Егвийн остро усещаше как бързо тече времето. Тя пилееше цялото си свободно време в разходки под лунна светлина по бойниците с Лан и в приготвяне със собствените си ръце на ястия, които Стражникът обичаше, да не говорим за лютите й ругатни и клетви, които понякога принуждаваха готвачките да хвърчат на бегом от кухнята — Нинив не разбираше много-много от готвене. Ако не беше Авиенда, Егвийн нямаше представа какво щеше да прави в знойните часове между поредните разпити на Мраколюбките.

По негласно споразумение Елейн никога не присъстваше на тези разпити — още един чифт слушащи уши нямаше да променят положението кой знае колко. Наместо това всеки път, когато на Ранд му оставаше малко свободно време, щерката-наследница се оказваше уж случайно наблизо, за да си поговорят или просто да походи с него, хванала го под мишница, макар това да се случваше в промеждутъка от една среща с върховните лордове до поредната стая, в която го чакаха други, или преди мълниеносна проверка в квартирите на Бранителите. Беше станала много добра в намирането на скътани ъгълчета, където двамата можеха да поспрат насаме. Разбира се, него непрекъснато го следваше група айилци, но тя скоро започна да се тревожи за това, какво ще си помислят те, не повече, отколкото какво би си помислила майка й. Дори влезе в нещо като заговор с Девите на копието — те, изглежда, знаеха всяко скрито кътче в Камъка и я уведомяваха всеки път, когато Ранд се окажеше сам. Изглежда, тази игра им се струваше много забавна.

Изненадата за нея бе в това, че той започна да я разпитва за държавното управление и слушаше внимателно какво му говори. Виж, това много й се искаше да го види майка й. Мургейз неведнъж се беше изсмивала почти отчаяно и й бе казвала, че е крайно време да се научи да се съсредоточава. И да знае кои дейности да се покровителстват и как, а кои не, и защо, и че суховатите решения не са по-малко важни, отколкото грижата за болен човек. Че може и да е забавно да насочваш някой упорит лорд или търговец да направи нещо, което доскоро не е искал, карайки го да си въобрази, че сам е взел това решение, може да е трогателно да нахраниш гладните, но ако гладните трябва да се нахранят, трябва да се види колко писари, кочияши и фургони са нужни за това. Че други могат да го уредят вместо теб, но тогава никога няма да знаеш, преди да е станало твърде късно, дали са сбъркали и в какво. Разказваше това на Ранд и той я слушаше и много често приемаше съветите й. Тя си мислеше, че е способна да го обикне дори само заради това. Берелайн не излизаше от покоите си, Ранд се усмихваше още в мига, в който я видеше, светът просто беше прекрасен. Стига да можеше и времето да спре.

Само три кратки дни, които изтичаха като вода между пръстите. Джоя и Амико щяха да бъдат отпратени на север и причината за оставането им в Тийр щеше да отпадне; щеше да настъпи моментът тя, заедно с Нинив и Егвийн, също да тръгнат. Тя щеше да тръгне, щом дойдеше моментът — никога не бе мислила, че няма да го направи. Съзнанието за това й вдъхваше гордост, че се държи като жена, а не като момиченце; съзнанието за това я караше да й се доще да заплаче.

А Ранд? Той приемаше върховни лордове в покоите си и издаваше заповеди. Стряскаше ги, като се появяваше на техни тайни сбирки — Том му разкриваше къде са — само за да подчертае някой по-важен момент от последните си разпореждания. Те се усмихваха, кланяха се, потяха се и се чудеха какво ли знае. Трябваше да се намери някакво приложение на енергията им преди някой от тях да реши, че щом Ранд не може да бъде манипулиран, трябва да бъде убит. Каквото и да измисляше, за да ги отклони, нямаше да започне война. Ако се наложеше сам да се изправи срещу Самаил, така да е; но война нямаше да започне.

Съставянето на план за действие запълваше повечето му време, ако не се смяташе дебненето и гоненето на върховните лордове. Късче по късче го измъкваше от книгите, които библиотекарите бяха донесли в покоите му, както и от разговорите си с Елейн. Съветът й по отношение на върховните лордове определено се бе оказал полезен — той забелязваше как те трескаво променят преценката си за него, когато им показваше знания за неща, които те самите почти не разбираха. Тя го спря, когато поиска да им каже, че ги е научил от нея.

— Един мъдър владетел приема съвети — каза му тя с усмивка, — но никога не трябва да дава да се разбере, че ги е приел. Накарай ги да мислят, че знаеш повече, отколкото знаеш. На тях това няма да навреди, а на теб ще ти помогне. — Но изглеждаше доволна, че все пак му е хрумнало.

Той не беше съвсем сигурен дали все пак не отлага взимането на някакво решение донякъде заради нея. Три дни планиране, усилия да отгадае какво все още му липсва. Нещо липсваше. Не можеше да направи нищо срещу Отстъпниците — трябваше да ги принуди те да започнат. Три дни, а на четвъртия тя щеше да си замине — за Тар Валон, както той се надяваше — но започнеше ли веднъж да действа, боеше се, че дори кратките мигове, в които оставаха насаме, щяха да свършат. Три дни на откраднати целувки, през което време можеше да забрави, че е нещо друго освен мъж, прегърнал жена. Знаеше, че това е глупава причина, макар и вярна. Изпитваше облекчение от това, че тя като че ли не иска нищо друго освен близостта му, но само в тези мигове можеше да забрави за всякакво взимане на решения, да забрави за съдбата, очакваща Преродения Дракон. Неведнъж бе обмислял дали да не я помоли да остане, но нямаше да е честно да окуражи очакванията й, след като сам той не знаеше какво повече иска от нея освен присъствието й. Стига тя изобщо да имаше някакви очаквания, разбира се. Много по-добре беше да мисли за тях двамата просто като за млади мъж и жена, които ходят заедно в някоя празнична вечер. Така нещата ставаха някак по-лесни; понякога забравяше, че тя е щерката-наследница, а той — прост овчар. Но му се искаше да не си тръгва. Три дни. Трябваше да реши. Трябваше да се задейства. И то в посока, която никой не очаква.

Вечерта на третия ден слънцето бавно се плъзна към хоризонта. Полудръпнатите завеси на спалнята на Ранд убиваха донякъде червеникаво-жълтия блясък. Каландор проблясваше върху пищната си стойка като най-чист кристал.

Ранд изгледа Мейлан и Сюнамон и им подхвърли големия свитък пергаменти. Договор, изрядно изписан, на който му липсваха само подписите и печатите. Свитъкът удари Мейлан в гърдите и той го хвана инстинктивно; поклони се, сякаш удостоен с висока чест, но пестеливата му усмивка разкри стиснатите му зъби.

Сюнамон запристъпва от крак на крак, триейки потните си длани.

— Всичко е както заповядахте, милорд Дракон — изломоти той притеснено. — Зърно срещу кораби…

— И две хиляди тайренски войници — прекъсна го Ранд. — Които да се погрижат за правилното разпределяне на зърното и да защитят тайренските интереси. — Гласът му беше леден, но стомахът му сякаш кипеше; изгаряше от желание да заблъска с юмруци тези двама тъпаци. — Две хиляди души. Под командата на лорд Ториан!

— Върховният лорд Ториан има личен интерес от отношенията с Майен, милорд Дракон — отвърна Мейлан.

— Той има интерес само да принуди една жена да му обърне внимание, при положение че тя не иска дори и да го погледне! — изрева Ранд. — Зърно за кораби, казах! Никакви войници. И разбира се, никакъв проклет Ториан! Вие изобщо говорихте ли с Берелайн?

Те примигнаха, сякаш не бяха разбрали въпроса му. Това вече беше прекалено. Той замахна към сайдин. Пергаментите в ръцете на Мейлан лумнаха в пламъци. С рев, Мейлан запокити горящия вързоп в празната камина и припряно заизтупва искрите и саждите от червеното си копринено палто. Сюнамон зяпна в горящите листове, които пукаха и почерняваха, и долната му челюст увисна.

— Ще отидете при Берелайн — каза им Ранд, сам учуден от спокойния си тон. — До утре по обед да сте й предложили договора, който искам, иначе до утре по залез слънце ще ви обеся и двамата. Ако се наложи да беся върховни лордове всеки ден, двама по двама, ще го направя. До един ще ви пратя на бесилката, ако не ми се подчинявате. А сега се махайте от очите ми.

Кроткият тон, изглежда, им подейства повече от виковете. Дори Мейлан изглеждаше притеснен, докато отстъпваха, кланяйки се на всяка стъпка и мърморейки уверения във вечна вярност и вечно покорство. От тях му прилошаваше.

— Марш навън! — изрева той и те изоставиха всякакво достойнство и се заблъскаха на прага кой да излезе пръв. Един от айилските стражи надникна през вратата да се увери, че Ранд е добре, и я затръшна.

Ранд се разтрепера. Отвращаваха го почти толкова, колкото се отвращаваше от себе си. Да заплашва с бесилка хора затова, че не правят това, което им е казал. И още по-лошо — да го мисли сериозно. Помнеше времена, в които си беше изтървавал нервите, или когато почти ги беше изтървавал, но бе успявал да им сдържа юздите.

Застана над Каландор. Мечът искреше на светлината, струяща между завесите. Изглеждаше като от най-фино стъкло, съвсем прозрачно, но острието бе като стоманено, остро като бръснач. Малко му беше останало да посегне към него и да се справи с Мейлан и Сюнамон. Дали за да го използва като меч, или по истинското му предназначение — не знаеше. И двете възможности го ужасяваха. „Все още не съм луд. Само съм ядосан. О, Светлина, колко съм ядосан!“

Утре. Утре Мраколюбките щяха да бъдат качени на кораб. Елейн щеше да замине. Заедно с Егвийн и Нинив, разбира се. Обратно за Тар Валон, дано Светлината да чуе молитвите му; с Черна Аджа или не, Бялата кула трябваше все пак да е най-безопасното място в тези времена. Утре. Край на извиненията за протакането на това, което трябваше да направи. След утре — край.

Той се вгледа в чаплите, жигосани на дланите му. Беше ги разглеждал толкова често, че по памет можеше да нарисува до съвършенство всяка чертичка. Пророчествата ги предричаха.

Но ако чаплите го „прогласяха истински“, за какво тогава бяха нужни Дракони? Впрочем, какво означаваше „Дракон“? Единственият Дракон, за който бе чувал, беше Луз Терин Теламон. Луз Терин Родоубиеца — Дракона. Дракона беше Родоубиеца. Само че сега беше той самият. Но не беше възможно да се „бележи“ със самия себе си. Може би фигурата на знамето беше Дракон — дори Айез Седай, изглежда, не знаеха що за същество е това.

— Променил си се, откак те видях за последен път. По-силен си. По-як.

Той рязко се извърна и зяпна срещу младата жена, застанала на вратата. Кожата й беше бяла, а косата и очите — тъмни. Висока, цялата в бяло и сребро, тя изгледа с вдигната вежда полуразтопените буци злато и сребро на камината. Беше ги оставил там да му напомнят какво би могло да се случи, ако действа, без да мисли, ако изгуби контрол. Голяма полза, няма що.

— Селийн — ахна той. — Откъде дойде? Как се озова тук? Мислех, че все още си в Кайриен или… — Изгледа я от глава до пети. Премълча, че се е боял да не е загинала или да не се е озовала някъде като умираща от глад бежанка.

Плетен от сребърни нишки колан сияеше около тънкия й кръст; сребърни гребени, украсени със звезди и лунни сърпове, блестяха в косата й, падаща по раменете като нощни водопади. Най-красивата жена, която бе виждал. Елейн и Егвийн изглеждаха само хубавички в сравнение с нея. По някаква причина обаче сега тя не му въздейства както друг път — сигурно заради дългите месеци, откакто я бе видял за последен път в Кайриен, който все още не бе пострадал от гражданската война.

— Аз съм там, където пожелая. — Тя го погледна намръщено. — Белязан си, но няма значение. Беше мой, и сега си мой. Всяка друга не е нищо повече от грижовна гледачка, чието време е изтекло. Сега вече ще си поискам открито онова, което ми принадлежи.

Той я зяпна. Белязан? За дланите му ли говореше? И какво искаше да каже с това, че бил неин?

— Селийн — каза й той кротко. — Прекарахме заедно хубави дни — и тежки дни. Никога не ще забравя смелостта ти и твоята помощ — но между нас никога не е имало нещо повече от приятелство. Заедно пътувахме, но това свърши. Сега ще останеш тук, в Камъка, в най-добрите покои, а когато се върне мирът в Кайриен, ще се погрижа да ти върнат именията, стига да мога.

— Ти наистина си белязан. — Тя се усмихна иронично. — Именията ми в Кайриен ли? Може и да съм имала някога имения в онези земи. Земята така много се е променила, че нищо не е останало такова, каквото беше. Селийн е само името, което използвам понякога, Луз Терин. Името, което сама си избрах, е Ланфеар.

Ранд се изсмя сухо.

— Лоша шега, Селийн. По-скоро бих се пошегувал с Тъмния, отколкото с някой Отстъпник. А моето име е Ранд.

— Ние се наричаме „Избраниците“ — отвърна му тя спокойно. — Избраните да властват вечно над света. Ние наистина ще живеем вечно. Ти също можеш.

Той се навъси и я изгледа с тревога. Тя май наистина си мислеше, че… Тегобите по пътя до Тийр сигурно я бяха разстроили. Но не приличаше на луда. Беше спокойна, хладна и уверена. Без да се замисля, той се усети, че посяга към сайдин. Пресегна се и… и се удари в стена, която не можеше нито да види, нито да усети, само дето го засланяше от Извора.

— Не е възможно да си… — Тя се усмихна. — Светлина — ахна смаяно той. — Ти наистина си една от тях!

Ранд бавно заотстъпва. Ако се добереше до Каландор, щеше поне да разполага с оръжие. Може би нямаше да подейства като ангреал, но поне за меч щеше да мине. Можеше ли да използва меч срещу една жена? Срещу Селийн? Не. Но срещу Ланфеар? Срещу една от Отстъпниците?

Гърбът му се удари здраво в нещо и той се огледа да види какво е. Зад него нямаше нищо. Бе се опрял в стена от нищо. Каландор проблясваше на по-малко от три крачки от него — от другата страна. Той удари безсилно с юмрук преградата. Беше несъкрушима като скала.

— Не мога да ти се доверя напълно, Луз Терин. Все още не. — Тя пристъпи по-близо и той реши просто да я сграбчи. Беше много по-едър и силен — но както беше откъснат от сайдин, тя можеше да го замотае със Силата като котенце, оплело се в кълчища. — Със сигурност не и с това — добави тя и кимна кисело към Каландор. — Има само два по-мощни, които би могъл да използва един мъж. Един от тях поне, както знам, все още съществува. Не, Луз Терин. С това все още не мога да ти се доверя.

— Престани да ме наричаш така — изръмжа той. — Името ми е Ранд. Ранд ал-Тор.

— Ти си Луз Терин Теламон. О, външно нищо не е същото, но сега знам кой се крие зад тези очи, дори да бях те намерила още в люлката. — Тя изведнъж се разсмя. — Колко по-лесно щеше да е всичко, ако те бях намерила тогава. Ако бях свободна да… — Смехът заглъхна и тя го погледна с гняв. — Искаш ли да видиш истинския ми вид? И него не си спомняш, нали?

Той понечи да каже „не“, но езикът му се вкочани. Веднъж бе видял двама от Отстъпниците наедно, Агинор и Балтамел, първите двама, измъкнали се след три хиляди години изпод печата на затвора на Тъмния. Единият беше по-съсухрен от всичко, което можеше да е живо на този свят; другият криеше лицето си под маска, всяка частица от плътта си криеше, като че ли не можеше да понесе да я види или да я види някой друг.

Въздухът около Ланфеар се олюля и тя се промени. Беше… по-стара от него, да, но по-стара не беше точната дума. По-зряла. Узряла. Дори по-красива, ако това изобщо бе възможно. Пищен цвят, в пълната си прелест, сравнен с току-що напъпил. Въпреки че знаеше коя е, видът й накара устата му да пресъхне, стисна гърлото му.

Тъмните й очи огледаха лицето му, изпълнени с увереност и все пак — с питаща нотка, сякаш се чудеха какво ли вижда той. Каквото и да установи, то сякаш я задоволи. Тя се усмихна.

— Дълбоко заровена бях. В сън без сънища, където времето не тече. Въртенето на Колелото ме подмина. Сега ме виждаш каквато съм и си в ръцете ми. — Прокара нокът по челюстта му така силно, че той трепна. — Времето за игрички и хитрини свърши, Луз Терин. Отдавна свърши.

Стомахът му се обърна.

— Е, да ме убиеш ли искаш? Светлината да те изгори, аз…

— Да те убия? — изсъска тя невярващо. — Да те убия! Да те имам съм си наумила. Завинаги. Ти беше мой преди онази бледокоса глезла да те отвлече. Още преди да те е видяла. Ти ме обичаше!

— А ти обичаше властта! — За миг се почувства зашеметен. Думите му прозвучаха вярно — знаеше, че са истина — но откъде му бяха хрумнали?

Селийн — Ланфеар — изглеждаше не по-малко слисана от него, но бързо се съвзе.

— Научил си много — постигнал си много неща, на които не бих повярвала, че си способен без помощ — но все още опипваш пътя си през лабиринт в тъмното, а невежеството ти може да те убие. Някои от другите твърде много се боят от теб, за да могат да чакат. Самаил, Рахвин, Могедиен. Може би и други, но тези сигурно. Те ще дойдат за теб. Няма да се опитат да обърнат сърцето ти. Ще дойдат за теб крадешком, да те унищожат, докато спиш. Защото се боят. Но има и такива, които могат да те научат. Да ти покажат онова, което знаеше някога. Тогава никой няма да се осмели да ти се противопостави.

— Да ме научат? Искаш да позволя някой от Отстъпниците да ме учи? — Някой от Отстъпниците. Мъж Отстъпник. Мъж, който е бил Айез Седай в Приказния век, който знае начините да се прелива, знае как да се избягват клопките, знае… Това му бе предлагано и преди. — Не! Дори да ми се предложеше, бих отказал, а и защо ще ми предлагат? Срещу тях съм… и срещу теб! Мразя всичко, което сте направили, всичко, зад което сте! — „Глупак! — помисли си той. — Хванала ме е в капан, а аз бълвам предизвикателства като някой идиот от приказка, който така и не подозира, че онзи, който го е пленил, може да се ядоса.“ Но не можа да се насили да си върне думите обратно. Напук заора напред, влошавайки нещата още повече. — Ще те унищожа, ако мога. Теб, както и Тъмния, та до последния Отстъпник!

Опасен блясък просветна в очите й, но бързо изгасна.

— Знаеш ли защо някои се страхуват от теб? Представа имаш ли? Защото се боят, че Великият властелин на Мрака ще ти отреди място над тях.

Смехът на Ранд изненада и самия него.

— Великият властелин на Мрака ли? Значи и ти не можеш да произнесеш истинското му име? Знам, че със сигурност не се боиш да привлечеш вниманието му. Или се боиш?

— Би било сквернословие — отвърна тя простодушие — Но те са прави да се боят, Самаил и останалите. Великият властелин наистина те иска. Иска да те издигне над всички други. Той ми го каза.

— Това са глупости! Тъмния все още е окован в Шайол Гул, иначе сега щеше да се сражава в Тармон Гай-дон. А ако знаеше, че съществувам, щеше да ме иска мъртъв. Смятам да се бия с него.

— О, знае той. Великият властелин знае повече, отколкото можеш да си представиш. И наистина е възможно да се говори с него. Иди в Шайол Гул, в Ямата на Ориста, и там ще можеш… да го чуеш. Можеш да… се окъпеш в близостта му. — Друга светлина огря лицето й. Екстаз. Тя вдиша през полуразтворените си устни и за миг сякаш се взря в нещо далечно и омайващо. — С думи не можеш дори да понечиш да го опишеш. Трябва да го опиташ, за да го разбереш! Трябва да го опиташ! — Гледаше го в лицето с тъмни, широко отворени, настояващи очи. — Коленичи пред Великия властелин и той ще те постави над всички останали. Ще те остави да царстваш на воля, стига да коленичиш пред него. Да го признаеш. Нищо повече. Той ми каза това. Ашмодеан ще те научи да владееш Силата, без тя да те убие, ще те научи какво можеш да правиш с нея. Позволи ми да ти помогна. Можем да унищожим останалите. На Великия властелин му е все едно. Можем всички да ги унищожим, дори Ашмодеан, след като те научи на всичко, което трябва да знаеш. Двамата с теб можем да властваме над света под егидата на Великия властелин, във вечността. — Гласът й спадна до шепот, нетърпелив и боязлив едновременно. — Тъкмо преди края бяха сътворени два велики ша-ангреала: един, който можеш да използваш ти, другия — за мен. Много по-могъщи от този меч. Силата им е невъобразима. С тях можем да предизвикаме дори… Великия властелин. Дори Създателя!

— Ти си полудяла — отвърна той хрипливо. — Бащата на лъжите казва, че ще ме остави на свобода? Аз съм роден, за да се сразя с него. Затова съм тук, за да изпълня Пророчествата. Ще се сражавам с него, и с всички вас, до часа на Последната битка! До последния си дъх!

— Не е нужно. Пророчеството не е нищо повече от знак за това, за което се надяват хората. Изпълването на Пророчествата само ще те обвърже по пътека, водеща към Тармон Гай-дон и към твоята гибел. Могедиен или Самаил могат да унищожат тялото ти. Великият властелин на Мрака може да унищожи душата ти. Край окончателен и безвъзвратен. Няма повече да се родиш, колкото и да се върти Колелото на времето!

— Не!

Погледът й се задържа върху него сякаш цяла вечност. Той почти усещаше как го претегля — като на везни.

— Бих могла да те взема със себе си — промълви тя най-сетне. — Да те обърна на страната на Великия властелин, колкото и да не искаш да повярваш. Има начини.

Замълча, сякаш да види дали думите й са му подействали. Пот потече по гърба му, но той не сведе глава. Трябваше да направи някакво усилие, все едно дали му бе останала възможност. Втори опит да досегне сайдин безславно издрънча в невидимата преграда. Остави очите си да блуждаят, все едно че премисляше. Каландор беше зад него, толкова далече, сякаш трябваше да се пресегне през Аритския океан. Ножът му лежеше на масичката до леглото, до полудовършената лисица, която дялкаше от дърво. Безформените буци метал, които сякаш му се надсмиваха от перваза на камината, облечен в дрипи мъж, прокрадващ се през вратата с нож в ръка, книгите, лежащи разхвърляни навсякъде. Напрегнат, той се извърна отново към Ланфеар.

— Винаги си бил опърничав — промърмори тя. — Този път няма да те взема. Искам да дойдеш при мен по своя воля. И това ще стане. Какво има? Защо си се намръщил?

„Мъж, прокрадващ се през вратата с нож“… Очите му се плъзнаха към мъжа, почти без да виждат. В следващия миг той инстинктивно избута Ланфеар встрани и се пресегна към Верния извор; щитът, който го спираше, изчезна, щом го докосна, и мечът му се появи в ръцете му като червено-златист пламък. Мъжът се втурна към него, стиснал ножа за убийствен удар. Дори сега бе трудно да задържи очите си върху непознатия, но Ранд се извъртя плавно, „Вятърът, духащ над стената“ помете ръката, стиснала ножа, и завърши, забивайки се в сърцето на нападателя. За миг Ранд се взря в две безчувствени очи — лишени от живот, въпреки че сърцето още пулсираше — и издърпа острието на огнения меч.

— Сив. — Ранд си пое сякаш първия дъх от часове насам. Тялото в нозете му се бе сгърчило в безформена маса и сега вече не бе трудно да съсредоточи погледа си върху него. Винаги ставаше така с убийците на Сянката: забележиш ли ги, обикновено се оказваше твърде късно. — Това е безсмислено. Ти самата можеше лесно да ме убиеш. Защо трябваше да ме отвличаш, за да се промъкне някакъв Сив?

Ланфеар го гледаше загрижено.

— Аз Бездушни не използвам. Казах ти, че има… различия между Избраниците. Изглежда, съм закъсняла с един ден в преценките си, но все още има време да дойдеш с мен. Да се научиш. Да живеещ. Този меч… — Изрече го с презрение. — И една десета не знаеш от това, което можеш. Ела с мен и се научи. Или искаш да ме убиеш, точно сега? Та аз те загубих, за да те защитя.

Гласът й, стойката й подсказваха, че очаква да я удари или че най-малкото е готова да му противостои, но не това го спря, нито че преди това го бе освободила от оковите му. Тя бе една от Отстъпниците; толкова дълго бе служила на злото, че всяка Черна Аджа пред нея щеше да е невинна като новородено бебе. И все пак — беше жена. По девет начина се нарече глупак, но не можеше да го направи. Може би ако се бе опитала да го убие. Може би. Но единственото, която направи тя, бе да стои ето така, пред него, да го гледа и да чака. Несъмнено готова да извърши неща със Силата, за които той дори не подозираше, че са възможни, ако се опиташе да я задържи. Той бе успял да задържи Елейн и Егвийн, но онова бе едно от нещата, които правеше, без да се замисли, начинът бе заровен някъде в главата му. Можеше само да си спомни, че го беше направил, но не и как. Поне държеше здраво сайдин; така тя нямаше да го изненада повече. Усукващата стомаха му поквара беше без значение; сайдин значеше живот, и може би в повече от един смисъл.

Втора мисъл кипна в главата му като врящ извор. Айилците. Дори за Сивия трябваше да е невъзможно да се промъкне през врати, пазени зорко от дузина айилци.

— Какво си направила с тях? — Гласът му изскърца, докато той отстъпваше към вратата, без да я изпуска от очи. Ако приложеше Силата, може би щеше да намери нещо, което да я озапти. — Какво си направила с айилците отвън?

— Нищо — отвърна тя хладно. — Не излизай навън. Може да се окаже само изпит, за да се разбере колко си уязвим, но дори едно изпитание може да те убие, ако се окажеш глупав.

Той рязко разтвори лявото крило на вратата и се озова пред безумна сцена.