Силата на сянката

Глава 11Какво е скрито

Останала по долна риза, Егвийн въздъхна дълбоко и постави каменния пръстен до една разтворена книга на масичката до леглото си. Прошарен с жилки в кафяво, червено и синьо, той бе малко голям, за да се носи на пръст, и някак неправилно оформен, плосък и усукан, така че крайчецът на пръста й можеше да обиколи по ръба, описвайки пълен кръг и обикаляйки долната и горната му страна, докато се върне там, откъдето бе тръгнал. Всъщност имаше само една страна, колкото и невъзможно да изглеждаше това. Не остави пръстена, защото можеше да се провали без него, защото искаше да се провали. Рано или късно трябваше да се опита без пръстена, иначе никога нямаше да направи нещо повече, освен да рита с крака, въобразявайки се, че плува. Защо пък да не е сега? Това беше причината. Нищо друго.

Дебелата, подвързана в кожа книга се казваше „Пътуване до Тарабон“. Бе написана от Евриан Ромавни от Кандор — преди петдесет и три години според датата, посочена от автора на първия ред, но за толкова къс срок едва ли нещо в Танчико се бе променило съществено. Освен това беше първият том с полезни рисунки, който бе намерила. Повечето книги съдържаха само портрети на крале или пищни изображения на битки, изрисувани от хора, които въобще не бяха ги виждали.

Мрак изпълваше двата прозореца, но светилниците излъчваха предостатъчно светлина. Една висока свещ от пчелен восък гореше на позлатен свещник върху нощната масичка. Беше си я запалила сама — тази нощ не бе подходяща да се викат слуги. Повечето слуги се грижеха за ранените или оплакваха загиналите си близки, или сами се грижеха за раните си. Твърде много хора чакаха за Изцеряване, с изключение на онези, които бяха издъхнали, без да го дочакат.

Елейн и Нинив седяха, тръпнещи в очакване на придърпаните до високите извити пилони на балдахина столове и се стараеха да прикрият безпокойството си. Елейн успяваше да си придаде някак тържествено спокойствие, разваляно само от време на време, когато се намръщеше или захапеше неволно долната си устна. Нинив излъчваше бодра самоувереност, както когато се канеше да те натика в болничното легло, но Егвийн добре познаваше присвитите й очи — те й подсказваха, че Нинив се страхува.

Авиенда седеше, кръстосала крака на пода до вратата, кафяво-сивкавите й одежди ярко се открояваха върху синьото на килима. Този път айилката носеше ножа с дългото острие отстрани на колана си, пълен колчан от другата страна и четири къси копия, положени на коленете й. Кръглият й кожен щит лежеше върху извития рогов лък в кожения калъф с ремъци, с които можеше да го прикрепя през рамо. След случилото се миналата нощ Егвийн не можеше да я вини, че ходи с оръжие. На самата нея й се искаше непрекъснато да държи готова за мятане мълния.

„Светлина, но какво направи Ранд? Да го изгори дано, той ме изплаши не по-малко от Чезнещите. Ако не и повече. Не е честно той да може да прави такова нещо, а аз дори да не мога да различа потоците.“

Тя се качи на леглото, сложи книгата на коленете си и заразглежда навъсено една гравюра с картата на Танчико. Всъщност на нея бяха отбелязани твърде малко полезни неща. Дузина укрепления, обкръжаващи залива и пазещи града на неговите три полуостровчета, Верана на изток, Мазета в средата и Калпене, най-близо към морето. Безполезно. Няколко големи квадрата, някакви открити пространства, които трябваше да са паркове, и много паметници на владетели, отдавна превърнали се в прах. Все безполезни. Няколко двореца и неща, които изглеждаха странни. Големият кръг, например, върху Калпене. На картата той представляваше най-обикновен пръстен, но Учителят Ромавни го бе описал като огромно място за сборове, достатъчно да побере хиляди души, за да наблюдават конни надбягвания или фойерверки, организирани от Илюминаторите. Имаше също така един Кралски кръг, на Мазета, по-голям и от Големия кръг, и Кръга на панархесата, на Верана, малко по-малък. Съборната палата на Илюминаторите също беше означена. Всички те бяха безполезни. Текстът определено не съдържаше нищо полезно.

— Ти сигурна ли си, че искаш да опиташ без пръстена? — попита тихо Нинив.

— Сигурна съм — отвърна Егвийн с цялото спокойствие, на което беше способна. Стомахът й се бе сгърчил така лошо, както когато видя първия тролок снощи — стискаше една нещастна жена за косата и преряза гърлото й като на заек. И жената бе изпищяла като заек. Убиването на тролока не беше й помогнало — жената бе мъртва, също като тролока. Само дето Пронизителният й писък не искаше да заглъхне. — Ако не подейства, винаги мога отново да опитам с пръстена. — Тя се пресегна и отбеляза с нокът свещта. — Събудете ме, когато изгори дотук. Светлина, как съжалявам, че нямаме часовник.

Елейн се разсмя, лекичко и от сърце: прозвуча почти ненасилено.

— Часовник в спалня? Майка ми има дузини часовници, но никога не съм държала часовник в спалня.

— Е, баща ми има само един часовник — промърмори Егвийн — единственият в цялото село и сега съжалявам, че не е тук. Мислиш ли, че ще изгори толкова за един час? Не искам да спя повече от това. Трябва да ме събудите веднага щом пламъкът стигне дотук. Веднага!

— Ще те събудим — отвърна й Елейн успокоително. — Обещавам ти.

— Каменният пръстен — каза неочаквано Авиенда. — Щом не го използваш, Егвийн, не би ли могъл някой — някоя от нас — да го използва, за да отиде с теб?

— Не — промърмори Егвийн. „Светлина, как би ми се искало всички да дойдете с мен.“ — Благодаря ти, че го предложи все пак.

— Само ти ли можеш да го използваш, Егвийн? — попита айилката.

— Всяка от нас би могла — отвърна вместо нея Нинив. — Дори и ти, Авиенда. Не е нужно една жена да прелива, достатъчно е само да заспи и пръстенът да докосва кожата й. Един мъж също би могъл, доколкото знам. Но ние не познаваме Тел-айеран-риод така добре, както Егвийн, нито правилата му.

Авиенда кимна.

— Разбирам. Една жена може да направи грешки там, където не знае пътищата, а нейните грешки могат да убият други, също както и нея самата.

— Точно така — каза Нинив. — Светът на сънищата е опасно място. Това поне знаем.

— Но Егвийн ще внимава — добави Елейн. Говореше уж на Авиенда, но думите явно бяха предназначени за ушите на Егвийн. — Тя обеща. Ще се оглежда — внимателно! — и нищо повече.

Егвийн се съсредоточи върху картата. Внимателно. Ако се бе съгласила да позволи на Елейн и Нинив да използват каменния пръстен, сега те можеха да знаят достатъчно, за да дойдат с нея. Въпреки това не съжалението я караше да отбягва погледите им. Не искаше да забележат страха в очите й.

Тел-айеран-риод. Невидимият свят. Светът на сънищата. Не сънищата на обикновените хора, макар понякога и те да докосваха за кратко Тел-айеран-риод, а сънища, които изглеждаха истински като живота. Защото бяха такива. В Невидимия свят това, което се случваше, беше истинско, по един странен начин. Нищо, което се случваше там, не влияеше на онова тук — врата, отворена в Света на сънищата, щеше да си остане затворена в реалния свят; дърво, отсечено там, щеше да си стои в истинския свят тук — но въпреки това една жена можеше да бъде убита там, или усмирена. Думата „странно“ го описваше съвсем смътно. В Невидимия свят целият свят лежеше разтворен, а може би и други светове също така; всяко място беше достижимо. Или най-малкото, неговото отражение в Света на сънищата бе достижимо. Вътъкът на Шарката там можеше да бъде разчетен — минало, настояще и бъдеще — но само от човек, който знае как да го чете. От Съновница. Не беше имало Съновница в Бялата кула след Корианин Недеал, отпреди близо петстотин години.

„Четиристотин седемдесет и три години, ако трябва да сме точни“ — помисли си Егвийн. Или вече бяха станали четиристотин седемдесет и четири? Кога беше умряла Корианин? Ако Егвийн бе имала възможност да завърши обучението си като новачка в Кулата, за да се изучи за Посветена, може би щеше да знае. Толкова много неща щеше да знае.

В кесийката на Егвийн имаше списък на тер-ангреали, повечето от които съвсем малки, колкото да ги пъхнеш в джоб, откраднати от Черната Аджа, когато бяха напуснали Кулата. И трите имаха по един препис. Срещу тринадесет от откраднатите тер-ангреали пишеше „предназначение неизвестно“ и „за последен път проучени от Корианин Недеал“. Но ако Корианин Седай наистина не бе открила тяхното точно предназначение, то Егвийн беше сигурна за най-същественото. Те осигуряваха достъп до Тел-айеран-риод — не толкова лесно като каменния пръстен, и може би не без преливане, но го правеха.

Два от тях бяха иззели от Джоя и Амико: един железен диск, само два пръста в диаметър, изписан от двете страни с плътна спирала, и една плочка, не по-дълга от дланта й, явно от чист кехлибар и въпреки това — толкова здрава, че можеше да среже стомана, със спяща жена, кой знае как гравирана от едната й страна. Амико свободно беше говорила за тях, също както и Джоя, след един разпит в присъствието на Моарейн, от което Мраколюбката беше пребледняла и се държеше съвсем кротко. Преливаш поток от Духа в един от двата тер-ангреала и той те отвежда в съня ти, а след това в Тел-айеран-риод. Елейн беше изпробвала за кратко и двата й бяха подействали, макар че единственото, което бе видяла, бе вътрешността на Камъка, както и Кралският дворец на Мургейз в Кемлин.

Егвийн не беше много съгласна с това, колкото и кратко да бе посещението, но не от ревност. Не успя да спори достатъчно убедително, защото се боеше, че Елейн и Нинив ще доловят онова, което я безпокои, по гласа й.

Два възвърнати означаваше, че други единадесет са все още в ръцете на Черната Аджа. Точно това се бе опитала да подчертае Егвийн. Единадесет тер-ангреала, които можеха да отведат една жена в Тел-айеран-риод, все в ръцете на Черната Аджа. Когато Елейн извършваше кратките си пътувания в Невидимия свят, можеше да се натъкне на очакващите я там жени от Черната Аджа, да се сблъска с тях преди да е разбрала, че са там. При тази мисъл стомахът й се сгърчи. Сега можеха да чакат нея. Едва ли; едва ли нарочно — та как можеха да знаят, че тя идва? — но можеха да се окажат там, когато се прехвърлеше. Срещу една можеше да се изправи, освен ако не бъдеше изненадана, а не смяташе да го позволи. Но ако наистина я изненадаха? Две или три наведнъж? Лиандрин и Рианна, Чезмал Емри и Джеане Кайде, и всички останали — наведнъж?

Загледа намръщено картата. Ужасната изминала нощ беше пришпорила всичко. Щом тварите на Сянката можеха да нападнат Камъка, щом една от Отстъпниците можеше изведнъж да се появи сред тях, тя не можеше да се поддаде на страха. Трябваше да разберат какво да правят. Трябваше да се доберат до нещо повече от неясната версия на Амико. До нещо, каквото и да е. Само да можеше да разбере къде ли се намира окованият в клетка Мазрим Таим по пътя към Тар Валон или да можеше някак си да се промъкне в сънищата на Амирлин и да поговорят. Може би тези неща бяха възможни за една Съновница. Дори и да бяха, тя все още не знаеше как. Танчико — с него май трябваше да се залови.

— Трябва да тръгна сама, Авиенда. Трябва. — Смяташе, че гласът й е спокоен и уверен, но Елейн успокояващо я потупа по рамото.

Всъщност Егвийн не знаеше защо така задълбочено оглежда картата. Вече я бе запомнила, всяко нещо по нея, съотнесено към всичко останало. Каквото съществуваше в този свят, го имаше и в Света на сънищата, но понякога, разбира се, имаше и друго. Нямаше определена цел. Тя прелисти книгата до единствената гравюра, показваща вътрешността на сграда, обозначена на картата като „Дворецът на панархесата“. Нямаше да е от голяма полза да се озове в някоя зала без никаква представа къде точно се намира. Едва ли нещо от тази книга изобщо щеше да й е от полза. Изхвърли тази мисъл от ума си. Трябваше да вярва, че има някаква възможност.

Гравюрата показваше просторно помещение с висок таван. Едно въже, завързано на високи до кръста пилони, трябваше да пречи на посетителите да се приближават до нещата, изложени на поставки и в откритите бюфети покрай стените. Повечето от предметите на рисунката бяха неразличими, с изключение на един, на отсрещната страна на стаята. Художникът се беше постарал да изобрази масивния скелет, изправен там. Имаше четири яки кости за крака, но иначе не приличаше на нито едно животно от тези, които Егвийн бе виждала. Преди всичко, ръстът му, изглежда, беше около два разтега, почти два пъти колкото нейния. Заобленият череп, разположен ниско над раменете, като на бик, изглеждаше достатъчно голям, за да пролази в него дете, и се виждаха четири очни кухини. Скелетът отличаваше тази стая от всяка друга — не можеше да се сбърка с нищо. От каквото и да беше. Дори Евриан Ромавни да бе знаел, на тези страници не бе споменал нищо за него.

— Впрочем какво е панархеса? — попита тя и затвори книгата. Беше проучвала тази картина десетки пъти. — Всички тези писатели, изглежда, смятат, че човек вече го знае.

— Панархесата на Танчико е равна по власт на краля — започна Елейн. — Тя отговаря за събирането на данъци, мита и налози; а той — за правилното им приложение. Тя контролира Гражданската стража и съдилищата, с изключение на Върховния съд, който е на краля. Армията е негова, разбира се, с изключение на легиона на панархесата. Тя…

— Всъщност не държа толкова да го знам — въздъхна Егвийн. Беше попитала само колкото да каже нещо, да забави още няколко мига това, което предстоеше да направи. Свещта вече гореше и тя губеше ценни минути. Знаеше как да излезе от съня когато поиска, но времето течеше различно в Света на сънищата и беше лесно да му изгубиш дирите. — Веднага, щом стигне до чертата — повтори тя и Елейн и Нинив я увериха в това с тихо мърморене.

Тя се отпусна върху пухените възглавници и се загледа в тавана, изрисуван със синьо небе, облаци и кръжащи лястовици. Но не ги виждаше.

Напоследък повечето й сънища бяха лоши. Ранд присъстваше в тях, разбира се. Ранд, извисяващ се като планина, крачещ през градове, рушащ здания под нозете си, хора пищяха и бягаха като мравки от пътя му. Ранд, окован във вериги, и този път той пищеше. Ранд, издигащ стена, той от едната страна и тя — от другата. Тя, Елейн и други хора, които не можеше да различи. „Трябва да се направи — говореше той и трупаше камъни. — Вече няма да ви позволя да ме спрете.“ Но кошмарите не бяха свързани само с него. Беше сънувала айилци, воюващи помежду си, избиващи се едни-други, дори захвърлили оръжията си и тичащи като полудели. Мат, борещ се със сеанчанка, която го овързваше с невидима каишка. Вълк — сигурна беше обаче, че това е Перин — биещ се с мъж, чието лице непрекъснато се променяше. Галад, увиващ се в бяло, сякаш намятащ собствения си саван, и Гавин, чиито очи бяха пълни с болка и омраза. Това бяха ярките сънища, онези, за които бе сигурна, че значат нещо. Отвратителни бяха и тя не можеше да разбере какво означава дори един от тях. Как изобщо можеше да си въобрази, че ще намери някакви значения или изводи в Тел-айеран-риод? Но друг избор нямаше. Никакъв друг избор освен незнанието, а това тя не можеше да приеме.

Въпреки безпокойството й заспиването не беше трудно — беше достатъчно изтощена. Трябваше само да затвори очи и да задиша дълбоко и равномерно. Събра мислите си и ги насочи към залата в Двореца на панархесата и огромния скелет. Дълбоки, равномерни вдишвания. Спомни си допира на каменния пръстен, действието му, пристъпването в Тел-айеран-риод. Дълбоки… равномерни… вдишвания.

Егвийн ахна и отстъпи крачка назад, с ръка на гърлото. От толкова близо скелетът изглеждаше дори по-голям, отколкото си го представяше. Костите му се белееха, гладки и сухи. Тя стоеше точно пред него, зад въжето. Бяло въже, дебело колкото китката й и очевидно изплетено от копринени нишки. Не се съмняваше, че се намира в Тел-айеран-риод. Подробностите изглеждаха по-ясно очертани дори от реалността, дори за неща, едва зърнати с крайчеца на окото. Това, че можеше дори да забележи разликата между този и обикновените сънища, й подсказваше, че е в него. Освен това всичко наоколо изглеждаше… правилно.

Тя се разтвори за сайдар. Едно убождане на пръста в Света на сънищата щеше да остане при събуждането; нямаше да последва събуждане при един удар със Силата, дори с меч или тояга. Не смяташе да остава уязвима дори за миг.

Наместо само с долна риза, сега беше облечена в нещо като айилските дрехи на Авиенда, но в червен копринен брокат; дори меките й чизми с ширити до коляното бяха от плътна червена кожа, подходяща за ръкавици, със златни кантове и гайтани. Дрехите в Тел-айеран-риод бяха такива, каквито ти се иска да бъдат. Очевидно част от ума й желаеше тя да е готова за бързо придвижване, докато на друга част й се искаше да е облечена като за бал. Нямаше как да стане. Червеното преля в оттенъци на сиво и кафяво; палтото, гащите и ботушите се превърнаха в точно копие на дрехите на една Дева. Всъщност не по-хубави, не достатъчно хубави за град. Внезапно тя се оказа в рокля, каквато винаги носеше Файле — тъмна, с тесни разцепени поли, дълги ръкави и висок, стегнат корсаж. „Колко глупаво, че се тревожа точно за това. Никой няма да ме види, освен в сънищата си, а много малко обикновени сънища водят дотук. И гола да бях, щеше да е все едно.“

За миг се оказа гола. Лицето й се изчерви от притеснение. Нямаше кой да я види тук, така съблечена като за баня, преди да върне припряно черната рокля върху себе си, но трябваше да съобрази как влияят страничните мисли на нещата тук, особено когато си прегърнала и Силата. Елейн и Нинив си мислеха, че знае много. Беше научила едва няколко от правилата на Невидимия свят и знаеше, че има още стотици, хиляди сигурно, за които беше абсолютна невежа. Трябваше някак си да ги научи, ако искаше да стане първата съновница на Кулата след Корианин.

Заразглежда отблизо огромния череп. Беше селско дете и знаеше как изглеждат костите на едно животно. В края на краищата не можеше да има четири очни дупки. Двете сигурно бяха за нещо като бивни, от двете страни на мястото на ноздрите. Нещо като огромен глиган може би, макар изобщо да не приличаше на свински череп, каквито беше виждала неведнъж. Лъхаше обаче на древност. Всичко тук сигурно беше много, много старо.

Тук, със Силата в себе си, тя беше в състояние да долавя такива неща. Съпътстваха я, разбира се, обичайните усещания, само че многократно усилени. Можеше да различи малките пукнатини по позлатените гипсови издутини, покриващи тавана на петдесет стъпки над нея, както и гладката полировка на белия каменен под. Съвсем тънки пукнатини, невидими с просто око, прошарваха и каменната настилка.

Залата беше огромна, може би двеста крачки дълга и наполовината широка, с редици от тънки бели колони, и въжето преминаваше навсякъде освен там, където имаше входове с двойни арки. Други въжета обкръжаваха лакирани дървени поставки и бюфети, съдържащи други експонати. Фино изваяни резби пронизваха стените чак до тавана, пропускайки светлина. Очевидно в съня си бе попаднала в Танчико посред бял ден.

„Велико изложение на творби от Векове отдавна минали, от Приказния век и Векове преди, открити за всички, дори за простия народ, три дни месечно и по празници“, беше писал Евриан Ромавни. Бе описал с бляскави слова безценните експонати от куендияр, шест на брой, в стъклен сандък, положен в центъра на залата, неотменно пазени от шестима от личната гвардия на панархесата, когато биваха допускани посетители, и беше отделил цели две страници за костите на приказни животни, „невиждани никога от човешко око“. Егвийн можеше да види някои от тях. От едната страна на помещението имаше скелет на нещо, което малко й заприлича на мечка, ако можеше да съществува мечка с два предни зъба, големи колкото ръката й до лакътя, а от другата страна бяха изложени костите на някакъв тънък четириног звяр с толкова дълъг врат, че черепът му почти опираше в тавана. Имаше и други, разположени покрай стените на залата, едно от друго по-фантастични. Всички бяха достатъчно древни, за да изглежда Тийрският камък пред тях като току-що построен. Тя се мушна под въжената преграда и бавно закрачи през залата.

Похабена от времето каменна статуетка на жена, която сякаш беше без дрехи, но увита в коса, падаща до глезените, външно не се отличаваше особено от другите предмети, делящи място с нея в стъкления сандък, всеки от които не по-висок от една човешка длан. Но сякаш излъчваше някаква ясно доловима топлина. Беше ангреал, Егвийн бе сигурна в това; зачуди се как Кулата не е успяла да го вземе от панархесата. Фино свързани метална яка и две гривни от сивкавочерен метал, поставени отделно, я накараха да потръпне; усети тъмнина и болка, свързани с тях — стара, стара болка, и остра. Някаква сребриста вещ в друг бюфет, като тривърха звезда в кръг, беше направена от непознато за нея вещество; изглеждаше по-меко от метал, надраскано и издълбано, но при това по-древно и от древните кости. От десет крачки разстояние усети излъчваната от него горделива суетност.

Един от предметите й се стори познат, макар и да не можеше да разбере защо. Натикана в ъгъла на един от бюфетите, сякаш онзи, който я бе поставил там, не е бил сигурен дали си струва да бъде излагана на показ, лежеше горната половина на счупена фигура, издялана от блестящ бял камък — фигура на жена, държаща в едната си вдигната ръка кристална сфера, с лице, изпълнено със спокойствие, достойнство и властна мъдрост. Цяла сигурно би била висока една стъпка. Но защо й се струваше така позната? Жената сякаш зовеше Егвийн да се приближи и да я вдигне.

Едва след като пръстите й се затвориха върху счупената статуетка, Егвийн осъзна, че се е прехвърлила през въжето. „Глупаво, дори не знам какво е това“ — помисли си тя. Но вече беше много късно.

Щом ръката й обгърна фигурата, Силата забушува в нея, преля в полусчупената фигура, после обратно към нея, към фигурата и пак обратно, навътре-навън. Кристалната сфера замига на смъртно-бели пресекулки и с всяко примигване в мозъка й се набиваха игли. С болезнен стон Егвийн отпусна шепата си и стисна с две ръце главата си.

Щом фигурата се удари в пода, игличките изчезнаха, оставяйки след себе си само блед спомен за болката и слабостта, размекнала коленете й. Тя стисна очи, за да не гледа как залата се люлее и се надига. Фигурата трябваше да е тер-ангреал, но защо я беше поразила така, когато само я докосна? Може би защото беше счупена. Може би счупена не можеше да направи онова, за което бе предназначена. Не искаше дори да си помисли за какво ли е направена — изпробването на един тер-ангреал беше опасно занимание. Най-малкото, сега изглеждаше счупена и вече безопасна. Поне тук. „Но защо сякаш ме зове към себе си?“

Гаденето отшумя и тя отвори очи. Фигурата си стоеше на лавицата, толкова цяла, както когато я видя за първи път. Странни неща ставаха в Тел-айеран-риод, но това сега беше по-странно, отколкото й се искаше да види. А и не за това беше дошла тук. Първо трябваше да намери някакъв изход извън Двореца на панархесата. Тя прескочи въжето и се забърза да излезе от залата.

В двореца нямаше никакъв признак на живот. Поне на човешки живот. Пъстри риби плуваха в големи шадравани, които шуртяха весело сред дворове, обкръжени от алеи с нежни колонади и тераси, обрамчени с каменни арки като сложна дантелена плетеница. По водата се носеха пищни листа на лилии с бели цветове, големи колкото плата за празничен обяд. Място като това съществуваше и в реалния свят. С изключение на хората. По коридорите стояха златни светилници с необгорели фитили, но тя долавяше миризмата на уханното масло в тях. Нозете й не вдигаха и прашинка от ярките пътеки по пода, които тук със сигурност не бяха изтупвали.

И все пак мерна друго лице — видя мъж в позлатена, изкусно изработена ризница и висок златен шлем.

— Аелдра? — подвикна й той с усмивка. — Аелдра, ела, погледни ме. Назначиха ме за лорд-капитан на легиона на панархесата. Аелдра? — Той закрачи в друга посока и изведнъж се скри от погледа й, продължавайки да вика Аелдра. Не беше Сънебродник. Нито дори човек, прибягнал до помощта на тер-ангреал като нейния пръстен или като железния диск на Амико. Просто човек, чийто сън е докоснал място, за чието съществуване не е подозирал, както и за опасностите, които дебнеха тук. Хората, които неочаквано умираха в съня си, често насън се бяха озовавали в Тел-айеран-риод и всъщност загиваха там. Но той, изглежда, бе излязъл оттук здрав и читав и се беше върнал в обикновения сън.

Свещта до леглото й, там, в Тийр, гореше. Времето й в Тел-айеран-риод свършваше.

Тя ускори крачка и се озова до високи резбовани врати, водещи към широки бели стъпала и огромен празен площад. Танчико се простираше във всички посоки, по стръмни хълмове. Бели сгради след други бели сгради, блестящи под слънцето, стотици тънки кули и не по-малко куполи, някои от които — позлатени. Кръгът на панархесата, висока кръгла стена от бял камък, се възправяше пред очите й на по-малко от половин миля разстояние и по-ниско от двореца. Дворецът на панархесата се намираше на билото на най-високия хълм. Тя беше достатъчно високо, за да може да види водния блясък на запад, заливите, които я отделяха от другите хълмисти пръсти, върху които се простираше останалата част на града. Танчико беше по-голям от Тийр, може би по-голям и от Кемлин.

Толкова много за претърсване, а тя дори не знаеше какво да търси. Нещо, което обозначава присъствието на Черната Аджа, или нещо, което означава някаква опасност за Ранд, ако изобщо такива неща съществуваха тук. Ако беше истинска Съновница, обучена да използва дарбата си, сигурно щеше да знае какво да търси и как да тълкува видяното. Но не беше останал никой, който да я научи. Предполагаше се, че айилските Мъдри могат да тълкуват сънищата. Авиенда обаче проявяваше такава неохота да говори за Мъдрите, че Егвийн не си направи труда да разпита някоя друга айилка. Сигурно някоя Мъдра щеше да може да я научи. Стига да намереше такава.

Тя направи една крачка към площада и изведнъж се озова някъде другаде.

Огромни каменни ридове се издигаха около нея сред зной, който изсмукваше влагата от дъха й. Слънцето като че ли я изпичаше през роклята, а въздушният полъх в лицето й сякаш идваше от някоя пещ. Криви, осакатени от сушата дръвчета прошарваха пейзаж, почти лишен от всякаква друга растителност освен оскъдни туфи жилава трева и някакви бодливи растения, които тя не познаваше. Разпозна обаче лъва, макар никога да не бе виждала такъв звяр на живо. Лежеше в една цепнатина между скалите няма и на двадесет крачки от нея и помахваше лениво черния край на опашката си. Не гледаше към нея, а към нещо друго, на стотина разкрача встрани. Големият глиган, покрит с груба четина, ровеше и сумтеше в коренищата на трънлив храст и не забелязваше айилката, промъкваща се към него с копие, готово да се забие в хълбока му. Беше загърнала главата си с шуфа, но лицето си беше оставила открито.

„Пустошта — помисли си невярващо Егвийн. — Скочила съм в Айилската пустош! Кога най-после ще се науча какво да си помислям тук?“

Айилката замръзна. Сега гледаше Егвийн, а не глигана. Ако това изобщо беше глиган — беше някак различен.

Егвийн беше сигурна, че жената не е Мъдра. Не беше облечена и като Дева. Според това, което й бяха разказвали, когато една Дева на копието пожелае да стане Мъдра, трябва „да се откаже от копието“. Тази трябваше да е най-обикновена айилка, попаднала в съня си в Тел-айеран-риод, като непознатия в двореца. Той също щеше да я види, ако се беше извърнал. Егвийн затвори очи и се съсредоточи над ясен образ на Танчико, този на огромния скелет в залата.

Когато отново ги отвори, се взираше в масивните кости. Този път забеляза, че са свързани с тел. Твърде умно, така, че теловете почти да не се забелязват. Прекършената на две статуетка с кристалната сфера все така си беше на лавицата. Тя не се приближи до нея повече, нито към черния нашийник и гривните, от които се излъчваше толкова много болка и страдание. Ангреалът, каменната жена, беше изкушение. „Какво ще направиш с нея? Светлина, ти си тук, за да гледаш, да търсиш! Нищо повече от това. Свърши си работата!“

Този път бързо намери пътя навън към площада. Тук времето течеше различно и Елейн и Нинив можеха да я събудят всеки момент, а тя все още дори не беше започнала. Едва ли имаше повече мигове за губене. Оттук нататък трябваше много да внимава какво мисли. Никакво мислене повече за Мъдрите. Дори само предупреждението накара всичко около нея да се разлюлее. „Мисли за това, което правиш“ — каза си тя решително.

Закрачи през пустия град бързо, чак подтичваше. Виещи се улички с каменна настилка я водеха нагоре-надолу с неочаквани завои, все празни, ако не се брояха зеленогърбите гълъби и бледосивите чайки, вдигащи се с шумен плясък на крилете, когато се приближеше до тях. Но защо птици, а не хора? Мухи бръмчаха наоколо и можеше да види хлебарки и оси из сенчестите ъгли. Глутница дългокраки псета, все с различни цветове на козината, притичаха някъде далеч пред нея и се скриха в пресечката. Защо кучета?

Тя упорито притегли мислите си обратно към целта, заради която бе дошла тук. Какво можеше да бъде знак за Черната Аджа? Или за тази опасност за Ранд, ако тя изобщо съществуваше? Повечето бели здания бяха варосани, варта се ронеше и пукаше, под нея се виждаха бледокафяви тухли или старо дърво. Само кулите и по-големите постройки — дворци — бяха изградени от камък, също бял. Но дори и по камъка се забелязваха малки пукнатини, резки, твърде тънки, за да ги хване окото, но със Силата в себе си тя можеше да ги долови, като тънка паяжина, прояждаща куполи и кули. Може би това означаваше нещо. Може би означаваше, че Танчико е град, за който обитателите му не се грижат добре. Също толкова вероятно бе да означава и всичко друго.

Някакъв пищящ човек изведнъж се спусна от небето пред нея и тя подскочи. Остана й време само колкото да забележи торбестите му бели гащи и дебелите мустаци, покрити с прозрачен воал, преди той да изчезне само на крачка над настилката. Ако я беше нападнал тук, в Тел-айеран-риод, щяха да го намерят мъртъв в леглото му.

„Този вероятно имаше толкова общо с някакъв знак, колкото и хлебарките“ — каза си тя.

Може би нещо вътре в сградите? Вероятността беше нищожна, надеждата — безумна, но тя бе достатъчно отчаяна, за да опита всичко. Почти всичко. Времето. Колко ли време й оставаше? Затича се от вход на вход, занаднича в дюкяни, ханове и къщи.

Маси и пейки стояха в гостилниците и очакваха клиенти, наредени спретнато като бледо сияещите калаени халби и чинии по лавиците. Дюкяните бяха така чисти, сякаш дюкянджиите току-що ги бяха отворили, но макар по тезгяхите на шивашките работилнички да лежаха топове плат и в ножарските дюкяни — ножове и ножици, по таванските куки на един месарски магазин не висяха бутове и рафтовете бяха голи. Прокараше ли пръст някъде, не напипваше прах; всичко беше толкова чисто, че щеше да задоволи и майка й.

В по-тесните улички имаше къщи — малки варосани сгради с плоски покриви и без прозорци към улицата, сякаш чакаха семействата да влязат и да насядат по пейките пред студените камини, около тесните маси с резбовани крака и стопанката с гордост да поднесе тепсията с най-доброто си ястие.

Обзета от смътно предчувствие, тя се върна покрай дузина входове и отново надникна в нещо, което приличаше на обикновен дом в истинския свят. Беше почти като предишния път. Почти. Купата с червени шарки, поставена на масата, сега се оказа тънка синя ваза; една пейка, на която преди малко имаше сбруя и шило — преди малко беше близо до камината — сега се оказа до вратата и на нея беше оставена кошница с плетиво и бродирана детска рокличка.

„Защо се е променило? — зачуди се тя. — Но, от друга страна, защо пък трябва да си стои едно и също? Светлина, нищо не знам.“

От другата страна на улицата имаше конюшня, под олющената вар на стените се показваха тухлени петна. Тя се затича към нея и отвори една от големите врати. Слама покриваше пръстения под, както във всички конюшни, които беше виждала, но коне нямаше. Защо? Нещо прошумоля в сламата и тя осъзна, че в края на краищата конюшнята не е празна. Плъхове. Десетки плъхове, които я гледаха без страх и душеха въздуха. Нито един не побягна, нито дори се отдръпна боязливо — държаха се така, сякаш имаха повече права тук, отколкото тя. Въпреки волята си тя отстъпи назад. „Гълъби, чайки и кучета, мухи и плъхове. Може би някоя Мъдра ще знае защо.“

И внезапно отново се озова в Пустошта.

С писък падна по гръб, защото някакво глиганоподобно същество се понесе право срещу нея. Беше като теле. Не беше свиня, забеляза тя, щом звярът я прескочи чевръсто; зурлата му беше прекалено остра и пълна с остри зъби, и на всеки крак имаше по четири пръста. Помисли го без паника, но потръпна, докато звярът изчезваше между скалите. Беше достатъчно голям, за да я премаже, да й скърши костите най-малкото; зъбите му можеха да я разкъсат като вълчи. Щеше да се събуди с рани. Ако изобщо се събудеше.

Песъчливият камък под гърба й беше като нажежена плоча на печка. Тя пролази и се изправи, ядосана на себе си. Ако не успееше да задържи ума си върху това, което правеше, нямаше да постигне нищо. Сега трябваше да е в Танчико, трябваше да се съсредоточи върху това. Не биваше да мисли за нищо друго.

И изведнъж трепна — една айилка я наблюдаваше с острите си сини очи от десет крачки разстояние. Беше на годините на Авиенда, не по-възрастна от нея самата, но кичурите коса, показващи се под шуфата, бяха толкова светли, че изглеждаше почти побеляла. Копието в ръцете й беше готово за хвърляне и от това разстояние едва ли щеше да пропусне целта си.

За айилците се разправяше, че били повече от груби към онези, които нахълтват в Пустошта без тяхно позволение. Егвийн знаеше, че може да увие и жената, и копието й с Въздух, но дали потоците щяха да се задържат достатъчно дълго, преди да започне да се пренася? И нямаше ли само да ядосат жената и да я накарат да хвърли копието си в първия миг, в който се появи възможност, още преди Егвийн наистина да е изчезнала? Едва ли щеше да е от голяма полза да се прехвърли обратно в Танчико, пронизана от айилско копие. Ако завържеше потоците, това щеше да остави жената захваната в клопката на Тел-айеран-риод, докато не бъдат развързани, напълно безпомощна — и ако онзи лъв или подобното на глиган същество се върнеха…

Не. Трябваше просто да накара жената да сниши копието, само толкова, колкото да има време да затвори очи и да се пренесе обратно в Танчико. Обратно към онова, което се очакваше да направи. Нямаше повече време за тези полети на въображението. Не беше съвсем сигурна дали някой, влязъл насън в Тел-айеран-риод, би могъл да й навреди така, както можеха другите неща, но не смяташе да рискува да го разбере с върха на айилското копие.

Смяната на дрехите беше лесна — още щом си го помисли, Егвийн вече бе облечена в същите кафяво-сивкави цветове като жената.

— Не ти мисля лошо — проговори тя, външно спокойна.

Жената обаче не сниши оръжието си, а се намръщи и каза:

— Нямаш право да носиш кадин-сор, момиче. — И Егвийн се оказа застанала гола до кожа, слънцето я печеше отгоре, а земята обгаряше стъпалата й.

За миг тя зяпна невярващо и запристъпва от крак на крак. Не беше си и помисляла, че е възможно да промени нещата по някой друг. Толкова възможности, толкова правила, които не познаваше. Припряно си представи, че е обута в здрави обувки и в тъмната рокля със срязаните поли, и в същото време накара дрехите на айилката да изчезнат. За да го направи, й се наложи да притегли сайдар и беше готова да сграбчи копието, ако жената се опиташе да го метне.

Този път беше ред на айилката да се смае. Копието й падна на земята до нея, а Егвийн сграбчи мига, затвори очи и се пренесе обратно в Танчико, при скелета и по-далече от огромния глиган. Или каквото там беше. Този път едва го погледна повторно. Беше й омръзнало от неща, които приличат на глигани, а не са. „Как го направи това? Не! Цялото това чудене как и защо само ме държи встрани от пътя. Вече ще се държа здраво за него.“

Но въпреки това се поколеба. Малко преди да си затвори очите й се стори, че видя друга жена, зад айилката, която наблюдаваше и двете. Златокоса жена, държаща сребърен лък. „Сега вече позволяваш на въображението си да те подведе. Слушаш прекалено много приказките на Том Мерилин.“ Биргит отдавна беше умряла; не беше възможно да се появи отново преди Рогът на Валийр да я призове от гроба. Мъртви жени, дори да са героини от легенда, разбира се, не можеха да сънуват, че са попаднали в Тел-айеран-риод.

Но тази пауза беше мигновена. Тя заряза безплодните си съждения и отново се затича през площада. Колко ли време й оставаше? Цял град за претърсване, а времето си течеше и тя все още нямаше представа за нищо. Поне да знаеше какво да търси! Или къде. Бягът като че ли не я уморяваше тук, в Света на сънищата, но дори и да тичаше с все сила, нямаше да може да обиколи целия град преди Елейн и Нинив да я събудят. Не й се искаше да се налага отново да се връща.

Изведнъж сред ятото гълъби, кацнали насред площада, се появи жена. Дрехата й беше бледозелена, тънка и прилепнала по тялото й така, че би задоволила и вкуса на Берелайн, тъмната й коса се спускаше на дузини малки плитчици, а лицето й беше покрито до очите с прозрачен воал, като на мъжа, който се бе спуснал от небето. Гълъбите се понесоха нагоре и с тях — и жената, която се зарея над най-близките покриви с тях и внезапно се стопи и изчезна.

Егвийн се усмихна. Самата тя непрекъснато сънуваше, че лети, но в края на краищата това просто си беше сън. Подскочи във въздуха и се понесе към покривите. Нелепо. Да лети? Хората не летят! После разпери ръце и силом си придаде самоувереност. Просто го правеше, и толкова. Това беше сън и тя летеше. Вятърът вееше в лицето й, прииска й се да се разсмее.

Плъзна се над Кръга на панархесата. От върха на кръглата стена до широкото поле с утъпкана земя в центъра се спускаха редици каменни скамейки. Представи си как безброй хора, сбрани на едно място, гледат представление с илюминации, уредено от самата Гилдия на Илюминаторите. У дома фойерверките бяха рядко събитие. Можеше да си спомни едва няколкото случая, в които селяните от Емондово поле бяха имали такова зрелище — зрелище, от което възрастните се възбуждаха не по-малко от децата.

Зарея се над покривите като сокол — над дворци и имения, над бедни домове и дюкяни, над складове и конюшни. Плъзна се покрай куполи, увенчани със златни шпилове и бронзови ветропоказатели, покрай кули, обрамчени с изваяни като дантели каменни балкони. Коли и фургони осейваха дворовете пред конюшните и чакаха. Кораби бяха запълнили големия залив и водните пръсти, свързващи пристанищата и разделящи вдадените в залива полуостровчета, по които се простираше градът. Всичко изглеждаше окаяно и чакащо оправяне, от колите до корабите, но нищо не подсказваше, че тук има Черна Аджа. Доколкото разбираше.

Помисли си дали да не се опита да си представи Лиандрин — добре познаваше кукленското й лице и многобройните й руси плитки, самодоволните й кафяви очи и подхилващите се устнички — да си я изрисува в ума с надеждата, че може да бъде отнесена там, където се намира Черната Аджа. Но ако това подействаше, можеше да намери Лиандрин също в Тел-айеран-риод, а сигурно и други с нея. Не беше подготвена за това.

Изведнъж й хрумна, че ако някои от Черната Аджа се намират в Танчико, в Танчико на Тел-айеран-риод, тя просто сама им се поднася. Едно око, извърнато към небето, веднага би забелязало летяща жена. Гладкият й полет се разколеба и тя се спусна под равнището на покривите и се понесе по улиците по-бавно отпреди, но все пак по-бързо от препускащ кон. Може и да летеше към тях, но не можеше да се принуди да спре и да ги чака.

„Глупачка! — смъмри се тя гневно. — Глупачка! Вече може да са разбрали, че съм тук. Вече може да са ми устроили капан.“ Помисли си дали да не излезе от съня и да се върне в леглото си в Тийр, но не беше намерила нищо. Ако изобщо имаше нещо за намиране.

В улицата пред нея изведнъж изникна висока жена, стройна, в широка кафява пола и свободно падаща бяла блуза, с кафяв шал около раменете и забрадка, покриваща отчасти бялата коса, падаща до кръста й. Въпреки простоватите си дрехи носеше твърде много нанизи и гривни от злато и слонова кост. Опряла юмруци на хълбоците си, тя се взираше право в Егвийн и се мръщеше.

„Друга глупава жена, която сънува, че е там, където не й е мястото, и не вярва на това, което виждат очите й“ — помисли си Егвийн. Знаеше наизуст описанието на всяка жена, която е заминала с Лиандрин, а тази тук определено не приличаше на нито една от тях. Но жената не изчезна; стоеше си на мястото, докато Егвийн плавно се приближаваше към нея. „Защо не изчезва? Защо?… О, Светлина! Но тя наистина…“ Посегна рязко към потоците, за да сплете мълния, да овърже жената с Въздух, и занапипва припряно.

— Стъпи най-сетне на земята, момиче — сопна се жената. — Достатъчно грижи ми създаде, докато те намеря отново, та сега да ми прехвърчаш като птиченце.

Егвийн изведнъж спря да лети. Стъпалата й се удариха грубо в настилката и тя се олюля. Беше гласът на айилката, но жената сега беше по-стара. Не толкова, колкото Егвийн си бе помислила отначало — всъщност изглеждаше много по-млада, отколкото предполагаха белите й коси — но този глас и тези остри сини очи… беше сигурна, че жената е същата.

— Вие сте… различна — промълви тя.

— Каквато си поискаш можеш да бъдеш. Тук. — Жената бе смутена, но не чак толкова. — Понякога обичам да си спомням… Това не е важно. Ти си от Бялата кула, нали? Отдавна не са имали Сънебродница. От много отдавна. Аз съм Амис, от септата Девет долини на Таардад Айил.

— О, ти си Мъдра? И разбираш от сънищата, знаеш за Тел-айеран-риод! Ти можеш да… Аз съм Егвийн. Егвийн ал-Вийр. — Тя вдиша дълбоко. Амис не приличаше на жена, която можеш да излъжеш. — Аз съм Айез Седай. От Зелената Аджа.

Изражението на Амис не се промени особено. Леко присвиване на очите може би, малко скептицизъм. Егвийн не изглеждаше достатъчно възрастна за пълноправна Айез Седай. Но това, което каза, беше само:

— Смятах да те оставя гола-голеничка, докато не помолиш за подходящи дрехи. Да си наденеш ей така кадин-сор, като някоя… Изненада ме, как само се измъкна и обърна копието ми срещу мен. Но още не си обучена, нали тъй, колкото и да си силна. Иначе нямаше да скочиш точно на пътя на плячката ми, където хич не би пожелала да бъдеш. А и това твое хвърчене насам-натам? Ти затова ли си ми дошла в Тел-айеран-риод — в Тел-айеран-риод! — само за да зяпаш из града, където и да е това чудо?

— Това е Танчико — отвърна плахо Егвийн. „Тя не знае.“ Но тогава как я беше последвала и намерила? Явно беше, че тя знае много повече за Света на сънищата от Егвийн. — Ти можеш да ми помогнеш. Опитвам се да намеря едни жени от Черната Аджа, Мраколюбки. Мисля, че са тук, и трябва да ги намеря, ако наистина са тук.

— Значи това наистина го има — почти прошепна Амис. — Аджа на Сенкобези в Бялата кула. — Жената поклати глава. — Ти си като момиче, току-що венчало се за копието, което си въобразява, че ей сега ще пребори мъжете и ще заповдига планини. За нея то ще означава няколко цицини повече и един полезен урок по смирение. За теб тук то може да означава гибел. — Амис огледа белите здания и направи гримаса. — Танчико, казваш? В… Тарабон? Градът умира, самоизяжда се. Мрак цари тук, и зло. Повече зло от това, на което са способни мъжете. Или жените. — Тя изгледа укорно Егвийн. — Не можеш да го видиш, нито да го усетиш, нали? А си ми тръгнала да гониш Сенкобези в Тел-айеран-риод.

— Зло? — каза бързо Егвийн. — Това може да са те. Сигурна ли си? Ако ти кажа как изглеждат, можеш ли да ме увериш, че са те? Мога да ти ги опиша. Мога да ти ги опиша до последното косъмче на косите им.

— Дете — промърмори Амис. — Дете, което иска сребърна гривна от баща си, когато още нищо не знае за цената й, нито как се прави. Много има да учиш. Много повече от това, на което мога да започна да те уча сега. Ела в Триделната земя. Ще пръсна сред клановете мълва, че една Айез Седай на име Егвийн ал-Вийр ще бъде доведена при мен в твърдината Студени скали. Името си само кажи и си покажи пръстена с Великата змия, и ще можеш спокойно да минеш. Сега не съм там, но ще се върна от Руйдийн преди да си пристигнала.

— Моля те, трябва да ми помогнеш. Нужно ми е да разбера дали те са тук. Трябва да го узная.

— Но аз не мога да ти кажа. Не ги познавам, нито това място, това Танчико. Трябва да дойдеш при мен. Това, което правиш, е опасно, много по-опасно, отколкото можеш да си представиш. Ти трябва да… къде отиваш? Остани!

Нещо сякаш се пресегна към Егвийн, сграбчи я и я затегли към мрака.

Гласът на Амис я догони, кух и заглъхващ.

— Трябва да дойдеш при мен и да се учиш. Трябва…