Силата на сянката

Глава 42Липсващото листо

Перин стоеше край фургоните на Туатан под ярката слънчева светлина. Сам. И от хълбока му не стърчеше стрела, нито имаше болка. Между фургоните, под окачени на триноги котлета за готвене, имаше готови за палене дърва, а по опънатите телове висеше пране; нямаше обаче нито хора, нито коне. Не бе облечен нито в палто, нито с риза, а в дълга кожена ковашка жилетка, под която мишците му оставаха голи. Възможно бе да е най-обикновен сън, но той съзнаваше, че е сън. И долавяше в него вълчия сън — неговата реалност и стабилност, — долавяше го във високата трева около ботушите си и във остреца, подухващ от запад. Пъстрите фургони на Калайджиите обаче не изглеждаха реални. В тях се усещаше някаква липса на материалност — сякаш бяха готови всеки момент да потръпнат като лятна омара и да изчезнат. Калайджиите никога не се задържаха дълго на едно място. Никоя земя не ги задържаше.

Зачуден доколко ли земята задържа него самия, той отпусна ръка на секирата си… и погледна смаян надолу. От клупа на колана му висеше тежкият ковашки чук, а не секирата. Той се намръщи; преди време щеше да избере това решение, дори си мислеше, че го е избрал, но не и сега. Секирата. Беше избрал секирата. Главата на чука изведнъж се превърна в острие с форма на полумесец, после отново блесна и се оформи в тъп цилиндър студена стомана, затрептя между едното и другото. Най-сетне се спря на формата на секирата му и той бавно въздъхна. Това досега не беше му се случвало. Тук той можеше с лекота да променя нещата, поне тези, които бяха свързани с него самия. „Искам секирата — каза си той твърдо. — Секирата.“

Огледа се и успя да види само някаква фермерска къща на юг и стадо сърни, скубещи ечемичена нива, оградена от груб каменен зид. Усещане за присъствието на вълци липсваше и той не призова Скокливец. Вълкът можеше да се появи или не, можеше и да не го чуе, но Коляча като едното нищо можеше да е някъде наоколо. Изведнъж от другата страна на колана му се появи натъпканият със стрели колчан и той вече държеше здрав дълъг лък, а в другата си ръка — стрела с широко острие. Дълъг кожен предпазител покри лявата му ръка.

— Едва ли ще се събудя скоро — промърмори той. Каквато и да беше тази гадост, дето Файле му я изсипа в устата, веднага го беше унесла. Помнеше го съвсем ясно. — Накара ме да го изгълтам като някакво бебе — изръмжа той. „Жени!“

Направи една от онези дълги крачки, като в предишния сън — земята около него затрептя — и стъпи сред фермерския двор. Под краката му се разбягаха две-три пилета, които сякаш вече бяха подивели. Зиданата с камъни кошара за овцете беше празна, а двете плевни със сламени покриви бяха залостени. Въпреки пердетата, останали по прозорците, от къщата лъхаше на запустяло. Ако това беше вярно отражение на истинския свят — а вълчият сън обикновено беше такова, макар и по особен начин — то обитателите й я бяха изоставили преди няколко дни. Файле се оказа права — предупреждението му се беше разпръснало отвъд местата, които сам бе посетил.

— Файле — промърмори той смаяно. Дъщеря на лорд. Не, не просто на лорд. Три пъти лорд, пълководец, и при това — чичо на кралица. — Светлина, но тогава излизаше, че тя е братовчедка на кралица! — А се беше влюбила в прост ковач. Жените наистина бяха удивително странни.

В стремежа си да разбере докъде е стигнала мълвата, той заобиколи на зигзаг почти до Девенов просек, взимайки по повече от една миля на крачка, като понякога минаваше повторно или пресичаше собствения си път. Забеляза още ферми, от които лъхаше същата запустялост; по-малко от една на пет показваха признаци на живот, с разтворени врати, простряно пране, кукли, въженца и издяланн от дърво шарени кончета, въргалящи се пред праговете. Стомахът му се сви при гледката с играчките. Дори да не бяха повярвали на предупрежденията му, подпалените ферми наоколо бяха предостатъчно, за да им подскажат същото — срутени купчини овъглени греди и щръкнали като мъртвешки пръсти осаждени комини.

Той се наведе да вдигне една кукличка с усмихнато лъскаво личице и рокличка с бродирани цветенца — някоя жена сигурно се беше радвала, видяла дъщеричката си да бродира всичко това със собствените си ръце — и примигна. Същата кукла седеше килната на една страна на каменното стъпало, откъдето я беше вдигнал. Когато се пресегна към нея, тази в ръката му се стопи и изчезна.

По небето прелетяха черни стрели и прекъснаха почудата му. Гарвани — двайсет, трийсет наведнъж, полетели към Западния лес. Към Мъгливите планини, където за първи път бе видял Коляча. Той продължи да ги наблюдава хладнокръвно, докато не се превърнаха в черни точици и не изчезнаха. После пое след тях.

Всяка от дългите бягащи крачки го отнасяше на пет мили напред, земята потръпваше като развълнувана повърхност на езеро, освен в промеждутъците между всяка крачка. Навътре, сред дебелите дървеса на Западния лес, израсли върху скалиста земя, през покритите с трънак Пясъчни хълмове, сред увенчаните с облаци планински ридове, където долини и скатове бяха обрасли с клен и бор, и чак до самата долина, където за първи път бе зърнал човека, когото Скокливец бе нарекъл „Коляча“, до планинския склон, на който бе пристигнал от Тийр.

Порталът си стоеше на мястото затворен и листото на Авендесора привидно не се отличаваше сред многохилядната сложна плетеница от врязани в камъка листа и лози. Редки дървета, натежали от мъдрост и обрулени от ветровете, бяха осеяли оскъдната почва между излъскания като стъкло камък на мястото на опожарената древна Манедерен. Слънцето блещукаше по повърхността на течащата долу Манедерендрелле. Лек полъх на вятъра донесе до ноздрите му миризмата на сърни, зайци и лисици. Доколкото можеше да види, нищо долу не се движеше.

Тъкмо се накани да си тръгне, и се спря. Листото на Авендесора. Едно листо! Лоиал бе заключил Портала, поставяйки и двете листа от тази, външната страна. Обърна се и настръхна. Порталът се бе разтворил — две еднакви маси оживяла зеленина шумоляха на вятъра, разкривайки сиво-сребриста повърхност; отражението му проблесна в нея. „Как? — удиви се той. — Та нали Лоиал заключи това проклето нещо.“

Без да разбере как е преодолял разстоянието, той изведнъж се озова пред самия Портал. Сред обилната плетеница от вътрешната страна на двете крила липсваше тривърхият лист. Странно му бе да си представи, че тъкмо в този момент, в нормалния свят някой — или нещо — преминава точно през мястото, където стои той. Докосна сивкавата повърхност и изпъшка. Спокойно можеше да се вземе за огледало; ала ръката му се плъзна през нея като през меко стъкло.

С крайчеца на окото си забеляза, че листото на Авендесора изведнъж се появи на мястото си отвътре, и отскочи назад тъкмо навреме, преди Порталът да се затръшне. Някой — или нещо — беше излязло навън, или бе влязло вътре. Навън. Сигурно беше навън. Не му се искаше да приеме, че още тролоци и Чезнещи идат в Две реки. Крилата на Портала се слепиха и отново се превърнаха в неразделни части от гравирана каменна стена.

Внезапно усети, че някой го наблюдава, и отскочи — на мястото, където допреди миг се намираха гърдите му, профуча полувидимата резка на тъмна стрела — отскочи с един от онези разкрачи, при които околният свят се разтреперваше, стъпи на един от далечните каменисти склонове и скочи отново, извън долината на Манедерен, сред кленова гора, и отново. Докато тичаше, мислеше яростно, представяйки си долината и мигновено профучалата стрела. Когато го застигна, беше долетяла точно от ей онази посока и точно под онзи ъгъл, тъй че трябваше да е дошла от…

Последният отскок го доведе на един склон над Манедерен, присвит между снишени, изкривени от силните ветрове пинии, с лък, готов за стрелба. Стрелата бе изстреляна точно под него. Коляча трябваше да е там някъде, долу. Трябваше да е долу…

Без да се замисля, Перин отскочи много надалече и в скока му върхарите долу се сляха в сиво-кафяво-зелено петно.

— За малко — изръмжа той. За малко щеше да повтори грешката си във Водния лес, въобразявайки си отново, че врагът ще направи ход, удобен за него, че ще го очаква там, където на него му се иска.

Този път се затича с всички сили — взе разстоянието до края на Пясъчните хълмове само на три зашеметяващи крачки. Надяваше се, че не са го забелязали. След това направи широк обиколен кръг и се върна по-високо на същия склон. Горе, където въздухът бе оредял и леден, а единствената растителност бяха плътно прилепени към каменистите ридове редки храсти. Горе, където човек можеше добре да се прикрие и да следи другия, който би решил да се прокрадне до мястото, към което бе изстрелял стрелата.

И ето че врагът му беше там, на стотина крачки по-надолу — тъмнокос и в тъмни дрехи, висок мъж, присвит до една голяма гранитна канара, стиснал лъка си, оглеждащ нетърпеливо склона под себе си. Едва сега Перин успя да го види добре — стотината крачки бяха малко разстояние за очите му. Кройката на палтото с висока яка беше от Граничните земи и на лице толкова приличаше на Лан, че можеше да се вземе за брат на Стражника. Само че Лан нямаше братя — изобщо никакви близки роднини, доколкото беше известно на Перин — а и да имаше някакви, то те едва ли щяха да са тук. Но така или иначе, беше човек от Граничните земи. Може би шиенарец, въпреки че косата му беше дълга, а не обръсната на кичур, и стегната назад с кожена връв, също като на Лан. Не можеше да е малкиерец — Лан беше единственият жив потомък на Малкиер.

Но откъдето и да бе дошъл, Перин не изпита никакво колебание да изпъне лъка и да насочи широкото острие на стрелата към гърба на Коляча. Мъжът се бе опитал да го убие от засада. Изстрелът надолу по склона щеше да е труден.

Може би се забави прекалено или непознатият просто бе усетил хладния му поглед в гърба си, но изведнъж Коляча се стопи като мъгла някъде на изток.

Перин изруга и се втурна подире му. Три крачки до Пясъчните хълмове, още една — и в Западния лес. Коляча бе изчезнал сред дъбовете и ясените.

Перин се закова на място и се ослуша. Тишина. Дори катеричките и птиците се бяха смълчали. Той вдиша дълбоко. Съвсем наскоро наблизо беше преминало малко стадо сърни. Но се долавяше също и някаква друга миризма — човешка, но някак си твърде хладна, за да е човешка, твърде безчувствена. Миризма, която загъделичка ума му като нещо смътно познато. Коляча бе някъде наблизо. Въздухът лежеше също така замрял като леса. Никакъв полъх на вятър, който да му подскаже откъде го е лъхнала тази миризма.

— Много хитро, Златооки, че бяхте залостили така Портала.

Перин се напрегна и ушите му щръкнаха. Не можеше да се разбере откъде бе дошъл този глас сред гъстата растителност. Дори и едно листо не беше се размърдало.

— Ако знаеше колко твари на Сянката изгинаха, докато се мъчеха да преминат през този Портал, сигурно щеше да се възгордееш. Тук бе истински пир за Мачин Шин, Златооки. Хитро, но не чак толкова. Сам видя — портата вече е отворена.

Ето там, отдясно. Перин се плъзна сред дърветата също толкова безшумно, както по времето, когато бе ловувал тук.

— В началото бяха едва неколкостотин, Златооки. Напълно достатъчни, за да извадят ония глупави Бели плащове от равновесие и да се погрижат изменникът да загине. — Гласът на Коляча стана гневен. — Сянката да ме погълне дано, ако този човек няма повече късмет, отколкото Бялата кула. — Неочаквано се изкикоти. — Но ти, Златооки. Твоята поява бе изненада. Някои искат главата ти забучена на кол. Е, сега скъпите ти Две реки ще бъдат пометени от край до край. Какво ще кажеш за това, Златооки?

Перин замръзна, прилепен до чворестия дънер на един огромен дъб. Защо му говореше толкова този човек? Защо изобщо говореше? „Опитва се да ме примами към себе си.“

Опря гръб в дебелия ствол на дъба и огледа гората. Никакво движение. Коляча наистина искаше той да се приближи до него. Несъмнено да го вкара в засада. А той самият искаше да го намери и да разкъса гръкляна му. Но много лесно можеше сам да загине и тогава никой нямаше да разбере, че Порталът е отворен и че тролоците преминават през него със стотици, може би с хиляди. Нямаше да заиграе играта на Коляча.

С мрачна усмивка той пристъпи извън вълчия сън, заповядвайки си да се събуди и…

…и Файле бе обвила ръцете си около врата му и хапеше брадата му с малките си бели зъбки, а цигулките на Калайджиите свиреха някаква дива, страстна музика край огнищата. „Прахът на Ила. Не мога да се събудя!“ Тревогата му, че това отново е сън, заглъхна. Засмян, той вдигна Файле на ръце и я понесе към сенките, където ги чакаше меката трева.

Събуждането се оказа мъчително. Тъпа болка бе изпълнила бедрото му. От малките прозорчета струеше дневна светлина. Ярка светлина. Утро. Опита се да си изправи гърба, изохка и се срути.

Файле скочи от едно трикрако столче; тъмните й очи бяха подути, като че ли не беше спала.

— Лежи спокойно — каза тя. — Достатъчно се мяташе насън. Не съм те пазила да не се изтъркулиш и това нещо да се забие цялото в теб, само за да видя как го правиш буден. — Ивон ги гледаше, облегнат на рамката на вратата като тъмен меч.

— Помогни ми да стана — изпъшка Перин. От говоренето го болеше, също както и от дишането, но трябваше да говори. — Трябва да отида в планините. При Портала.

Намръщена, тя опря дланта си на челото му.

— Нямаш треска — промърмори Файле. После по-твърдо заяви: — Сега ще отидеш в Емондово поле, където някоя Айез Седай ще те Изцери. Няма да те пусна да се убиеш, яздейки из планините със стрела в тялото. Чу ли ме? Само една думичка още да чуя за планини и за Портали, и ще накарам Ила да ти приготви още някой прах, така че пак да заспиш и да те занесат на носилка. Макар че и сега не съм сигурна дали да не го направя.

— Тролоците, Файле! Порталът отново е отворен! Трябва да ги спра!

— В това състояние не можеш да направиш нищо. Трябва да отидеш в Емондово поле.

— Но…

— И не ми противоречи, Перин Айбара. И дума да не съм чула повече.

Той стисна зъби. Най-лошото беше, че тя бе права. Щом не можеше дори да се изправи сам в леглото, как щеше да се задържи на седлото чак до Манедерен?

— Емондово поле — отрони той отпаднало, но тя продължи да сумти и да мърмори нещо за „свинска тиква“. Какво искаше тя? „Проклет да съм, ако не се държа добронамерено, да я изгори дано, с този неин инат.“

— Значи ще има още тролоци — замислено каза Ивон. Не попита Перин как го е разбрал. После поклати глава, сякаш изхвърлил тролоците от ума си. — Ще съобщя на другите, че си се събудил. — Той се измъкна навън и затвори вратата.

— Аз ли съм единственият, който вижда опасността? — промърмори Перин.

— Това, което аз виждам, е стрела в тялото ти — заяви твърдо Файле.

От това припомняне болката го жегна още по-силно; едва потисна стона си. А тя кимна доволно. Доволно!

Дощя му се тутакси да се изправи и да тръгне; колкото по-скоро го Изцеряха, толкова по-скоро щеше да се погрижи Порталът отново да бъде затворен, този път окончателно. Файле настоя да го нахрани за закуска — каша с намачкани сварени зеленчуци, подходяща за някои беззъб младенец, която тя му подаваше лъжичка по лъжичка, като спираше от време на време, за да му изтрие брадата. Не пожела да го остави да се нахрани сам и всеки път, когато той се опитваше да възрази да му подава поне по-бързо, тя затъкваше думите му обратно с пълна лъжица в устата. Не му позволи дори да си измие лицето сам. Когато се залови да му реше косата и оправя брадата, той вече бе потънал в мълчание, дълбоко обиден.

— Знаеш ли колко си хубав, когато се цупиш — каза тя. И го щипна за носа!

Ила, този път пременена в зелена блуза и синя пола, се качи във фургона с палтото и ризата му, почистени и закърпени. За огромно негово раздразнение му се наложи да остави двете жени да му ги навлекат. Трябваше да ги остави да му помогнат да седне, за да ги облекат, като палтото остана неразкопчано и ризата незатъкната в панталоните, заради счупеното парче от стрелата.

— Благодаря ти, Ила — каза той. — Много фино са закърпени.

— Така е — съгласи се Ила. — Ръката на Файле се оказа много веща в кърпенето.

Файле се изчерви, а той се ухили, спомняйки си с каква ярост му беше заявила, че никога няма да му кърпи дрехите. Но блясъкът в очите й го накара да се въздържи от коментар. Понякога мълчанието се оказваше по-мъдро и от най-уместната дума.

— Благодаря ти, Файле — изрече той басово и тя се изчерви още повече.

След като го изправиха на крака, успя без особено усилие да се добере до вратата, но се наложи да остави двете жени да го придържат, докато слезе по дървените стъпала. Добре поне че конете бяха оседлани и всички момци от Две реки се бяха събрали, с преметнати на гърбовете лъкове. С чисти лица и дрехи, и съвсем малко превръзки по откритите части на телата на неколцина.

Нощта, прекарана сред Туатан, очевидно се бе отразила добре и на духа им, дори на онези, които не можеха да извървят пеш и стотина крачки. Бледа сянка бе останала от довчерашното изтощение, четящо се в очите им. Уил, естествено, беше прегърнал с ръце през кръста по едно хубаво туатанско момиче с големи очи, а Бан Луин, с превръзка около челото, от която тъмната му коса бе щръкнала нагоре като храсталак, държеше друго за ръце и се усмихваше свенливо. Повечето от останалите държаха глинени купи с гъста зеленчукова каша и лапаха лакомо.

— Много е вкусно, Перин — каза Данил и подаде опразнената си паница на една от туатанките. Тя махна с ръка, сякаш да попита длъгнестия като колец момък дали иска още, и той поклати глава, но заяви: — Човек не може да му се насити, нали?

— Ядох аз — отвърна Перин кисело. Каша от мачкани зеленчуци. Как ли пък не!

— Калайджийските момичета снощи танцуваха — уведоми го Тел, братовчедът на Данил, ококорил очи. — Всички неомъжени жени, а и някои от омъжените! Трябваше да го видиш, Перин. Много изпусна.

— Виждал съм как танцуват Калайджийките, Тел.

Явно гласът му издаде какво бе изпитал, когато ги беше гледал, защото Файле отрони сухо:

— Тиганцата си гледал, нали? Някой ден, ако слушаш, може да ти изиграя са-сарата и да ти покажа какво означава танц. — Ила ахна, като чу името на танца, а Файле се изчерви.

Перин прехапа устни. Ако тази нейна са-сара можеше да накара мъжкото сърце да се разтупти по-силно от прелъстителния танц на Калайджийките — тиганца се казвал, така ли? — той определено нямаше да има нищо против Файле да му го изиграе. Благоразумно се постара да не я поглежда.

Появи се и Рен, в същото яркозелено палто, но този път с панталони, по-червени от най-червеното, което Перин бе виждал в живота си. От това съчетание го заболя главата.

— Два пъти си гостувал на огнищата ни, Перин, а ето че за втори път си тръгваш без пиршество за сбогом. Скоро трябва да се върнеш, за да поправим този пропуск.

Перин се дръпна от Файле и Ила — ако не друго, поне да стои можеше сам — и постави ръка на рамото на жилавия мъж.

— Елате с нас, Рен. Никой в Емондово поле няма да ви посегне. Там ще е по-безопасно, отколкото тук с тролоците.

Рен се поколеба за миг, но тръсна глава и отвърна:

— Не разбирам как изобщо успяваш да ме накараш да се замисля над подобни неща. — Извърна се и извика силно: — Хора, Перин ни покани да отидем с него в селото му, където тролоците няма да ни заплашват. Кой желае да отидем? — От всички посоки към него се взряха смаяни лица. Някои от жените придърпаха дечицата към себе си, а самите дечица се скриха боязливо в полите им, сякаш изплашени от самата представа. — Виждаш ли, Перин? — каза Рен. — За нас сигурността се крие в движението, не в селата. Уверявам те, две нощи не прекарваме на едно място и ще пътуваме цял ден преди отново да спрем за отдих.

— Това може да се окаже недостатъчно, Рен.

Махди сви рамене.

— Твоята тревога ме стопля, но ще оцелеем, ако Светлината го желае.

— Пътят на листото не е само да не вършиш насилие — добави кротко Ила, — но и да приемаш онова, което иде. Листото се отронва от дървото, когато му дойде времето, без да се оплаква. Волята на Светлината ни пази толкова, колкото ни е отредено.

На Перин му се дощя да заспори с тях, но зад цялата тази топлина и кротост в думите им се таеше каменна твърдост. Той си помисли, че би могъл по-скоро да накара Байн и Чиад да навлекат рокли и да се откажат от копията си — или Гаул дори! — отколкото да накара тези хора да отстъпят и един пръст.

Рен разтърси ръката на Перин, след което Калайджийките започнаха да прегръщат момците на Две реки, както и Ивон, а Калайджиите им стискаха ръцете за изпроводяк; всички бяха засмени и им пожелаваха лек път, и изразяваха надеждите си пак да дойдат. Почти всички. Ейрам стоеше мълчалив встрани, навъсен, пъхнал ръце в джобовете на палтото си. Последния път, когато го видя, Перин бе доловил в него някаква кисела жилка на раздразнителност, нещо необичайно за Калайджия.

Мъжете обаче не се задоволяваха да стиснат ръката на Файле, а я и прегръщаха на всичко отгоре. Перин успяваше да запази изражението си спокойно, когато някой от по-младите прекалено се ентусиазираше, само стискаше леко зъби; дори успяваше да се усмихва. Никоя жена много по-млада от Ила не понечи да го прегърне. Файле неизвестно как успяваше да го варди като насъскан мастиф, докато в същото време се оставяше някой нахален, длъгнест и крещящо облечен Калайджия да я притисне плътно до себе си. На жените без сиви кичури в косите им беше достатъчно да видят лицето й и веднага си избираха някой друг за прегръдка. Междувременно Уил като че ли полагаше усилия да изцелува всички жени из табора. Също така и Бан. Дори Ивон, впрочем, си достави това удоволствие. Изобщо, голямо целуване и прегръщане падна. Файле заслужаваше някой от тези типове да й счупи ребрата.

Най-сетне Калайджиите отстъпиха, с изключение на Рен и Ила, отваряйки пространство пред хората от Две реки. Жилавият сивокос мъж се поклони официално, с ръце опрени на гърдите.

— Дойдохте в мир. Идете си в мир. Винаги ще сте добре дошли край огньовете ни. Пътят на листото е мир.

— Мир да е над вас вовеки — отвърна Перин — и над целия ви народ. — „Светлина, дано да е така!“ — Ще намеря песента, или друг ще намери песента, но песента ще се запее, тази година, или в някоя, която ще дойде. — Чудно му беше дали изобщо някога е имало песен, или туатанците бяха започнали своето безкрайно пътуване в търсене на нещо друго. Илиас му беше казал, че те самите не знаели каква е тази песен, само че щели да я познаят, когато я намерят. „Сигурност дано поне намерят. Поне това.“ — Както е било, тъй и ще бъде отново, свят безкрай.

— Свят безкрай — отзоваха се в тържествен шепот туатанците. — Свят и време безкрай.

След което се подхвана последно прегръщане и ръкостискане, докато Ивон и Файле помагаха на Перин да се качи на седлото на Стъпко. Уил успя да събере още няколко целувки. И Бан. Дори Бан! Другите по-тежко ранени също бяха вдигнати на седлата и Калайджиите започнаха да им махат като на добри съседи, поели на далечен път.

Рен пристъпи да стисне ръката на Перин.

— Няма ли все пак да премислите? — попита Перин. — Помня как веднъж ми каза, че по света е плъзнало зло. Сега е още по-лошо, Рен, и то тук.

— Мир да е над теб, Перин — отвърна Рен с усмивка.

— И над теб — отвърна му Перин тъжно.

Айилците се появиха чак когато групата се отдалечи на повече от миля от туатанския табор. Байн и Чиад погледнаха Файле, след което се затичаха напред, на обичайната си позиция. Перин не беше сигурен какво си бяха мислили, че може да й се е случило сред Калайджиите.

Гаул закрачи с лекота до Стъпко. Групата не се движеше много бързо, тъй като близо половината мъже трябваше да вървят пеша. Както обикновено, той изгледа преценяващо Ивон, след което се обърна към Перин.

— Оправи ли се раната ти?

Раната го болеше ужасно; при всяка стъпка на коня стрелата се размърдваше.

— Нищо ми няма — отвърна той, стараейки се да не стиска зъби. — Тази нощ може и да потанцуваме в Емондово поле. А ти? Добре ли прекара тази нощ, поиграхте ли си на „Целувката на Девите“? — Гаул се препъна и за малко да падне по лице. — Какво има?

— Ти коя чу да предлага тази игра? — попита тихо айилецът, взирайки се напред.

— Чиад. Защо?

— Чиад — промърмори Гаул. — Тази жена е Гошиен. Гошиен! Трябва да я заведа в Горещи извори и да я направя гай-шайн. — Думите му прозвучаха гневно, но и някак непривично за него. — Чиад.

— Ще ми кажеш ли все пак какво има?

— Един мърдраал е по-малко лукав от една жена — отвърна мрачно Гаул, — и дори тролоците се борят с повече чест. — После добави, малко свирепо: — И у една коза има повече разум. — След което се забърза и настигна на бегом двете Деви. Доколкото Перин можеше да види, не заговори с тях, само закрачи редом с двете.

— Ти разбра ли нещо? — обърна се Перин към Ивон. Стражникът поклати глава.

Файле изсумтя.

— Ако е решил да им създава неприятности, ще го овесят за петите от някой клон да изстине малко.

— Ти разбра ли нещо? — попита я Перин. Тя продължи да крачи до него, без да вдига глава да го погледне, нито му отговори, което той взе за знак, че не е. — Май ще трябва да се върна пак в стана на Рен. Много време мина, откакто гледах тиганцата. Беше… интересно.

Тя промърмори нещо под нос, но той го чу:

— И ти май плачеш да те овесят за петите!

Той я погледна с усмивка.

— Всъщност няма защо. Ти нали ми обеща да ми танцуваш са-сара. — Лицето й стана алено. — Прилича ли поне малко на тиганцата? Щото ако не прилича, няма смисъл.

— Тъпак недодялан! — сопна се тя и го изгледа гневно. — Мъже са си хвърляли сърцата и богатствата в краката на жени, които са им танцували са-сара. Ако майка ми подозираше, че я знам… — Стисна зъби, сякаш бе казала твърде много, пурпурен свян я покри от косата над челото чак до деколтето на роклята й.

— Тогава няма нужда да я танцуваш — промълви той. — Моето сърце и богатство, доколкото ги имам, бездруго вече лежат в краката ти.

Файле обърка крачка, а после се засмя и опря брадичка в обутия му в ботуш прасец.

— Много си ми умен — промърмори тя. — Ще ти я изтанцувам аз един ден и ще ти кипне кръвчицата в жилите.

— Вече си го постигнала — каза той и тя отново се засмя. Пъхна ръка под стремето му, прегърна му крака и продължи да крачи.

След известно време дори представата за танцуващата Файле — можеше да си го въобрази като танца на Калайджийките, само че много по-така… — не можа да надмогне болката в хълбока му. Всяка крачка на Стъпко беше истинска мъка за него. Той изправи гръб. Така като че ли агонията понамаля, макар и с малко. Освен това не искаше да помрачи бодрия дух, който срещата с Туатан бе вдъхнала у останалите. Другите младежи също седяха с изправени гърбове, дори онези, които предния ден се бяха оклюмали отчаяно. А Бан, Данил и останалите спешени крачеха с вдигнати глави. Нямаше да си позволи да бъде първият, който да клюмне.

Уил засвири с уста „На връщане от Тарвинската клисура“ и още трима-четирима я подхванаха. След малко Бан я запя с ясен и дълбок глас.

Още младежи се включиха на втория куплет, докато не запяха всички, дори Ивон. И Файле. Без Перин, разбира се; често му бяха казвали, че когато запее, гласът му бил като на настъпена жаба. Някои дори влязоха в крак с ритъма на песента.

Перин поклати глава. Само преди ден бяха готови да се разбягат и изпокрият. А сега пееха за битка — толкова древна, че не бе оставила никакъв спомен в Две реки освен тази песен. Навярно се превръщаха във войници. Трябваше да станат, освен ако не успееше да затвори онзи Портал.

Фермите започнаха да се появяват по-начесто и по-близо една до друга, и скоро те продължиха по утъпкан черен път между нивя, оградени с живи плетове и груби каменни зидове. Изоставени ферми. Тук никой не беше се впил в земята си.

Стигнаха до Стария път, който водеше на север от Бяла река. Манедерендрелле, през Девенов просек и после през Емондово поле. Най-после започнаха да виждат стада овце по пасищата — големи, сякаш стадата на дузина стопани бяха събрани на едно място, с по десетина пастири с всяко, половината от тях — големи мъже, докато по-рано щеше да е само по един момък. Въоръжени с лъкове пастири наблюдаваха зорко преминаването им, а неговите възмъжали момци пееха с цяло гърло, без да ги интересува какво се получава.

При първия поглед към Емондово поле Перин се смая. Песента заглъхна и замря.

Дърветата, живите плетове и стоборите близо до селото просто ги нямаше — бяха разчистени. Някога най-западните къщи на Емондово поле се гушеха сред дърветата на края на Западния лес. Дъбовете и буковете между къщите си стояха, но сега границата на леса изглеждаше на петстотин крачки от селото — колкото на един изстрел с лък — и се носеше екът от брадвите на мъже, които изтласкваха леса още по на запад. Ред след ред високи до кръста колове, забити под ъгъл в земята, обкръжаваха селото малко извън крайните къщи и образуваха ограда с изострени върхове, прекъсната единствено от врязващия се в селото път. На интервали зад дебелите колове стояха мъже, някои навлекли стари части от броня или кожени елеци, обшити с ръждясали стоманени пулове, а други — с проядени от ръжда старинни стоманени шлемове. Оръжията им бяха копия за лов на глигани или алебарди, измъкнати от тавани, дори търнокопи, нахлузени на дълги дръжки. Други мъже, както и момчета, се бяха покатерили по сламените покриви и държаха лъкове: като видяха Перин и спътниците му, те се заизправяха и завикаха на хората долу.

Край пътя, зад коловете, стърчеше някакво съоръжение от дърво и дебели усукани въжета, до него имаше купчина големи колкото човешка глава камъни.

— Катапулт — каза Стражникът. — С този са шест. Вашите дърводелци разбраха какво трябва да направят веднага щом двамата с Томас им показахме. Загражденията ще удържат щурма и на тролоци, и на Бели плащове. — Все едно че обсъждаше възможността отново да завали.

— Казах ти, че вашето село се приготвя да се отбранява само. — Свирепият тон на Файле беше изпълнен с гордост. — Корави хора са за толкова мека земя. Почти като Салдейците. Моарейн все твърдеше, че тук древната кръв на Манедерен все още била силна.

Перин само поклати глава.

Утъпканите черни улици на селото гъмжаха от хора почти като в голям град, празнините между къщите бяха изпълнени с коли и фургони, а на праговете на широко разтворените врати и по прозорците се виждаха още хора. Множеството се раздвои пред Ивон и айилците и оживен шепот ги придружи по улицата:

— Това е Перин Златоокия.

— Перин Златоокия.

— Перин Златоокия.

Искаше му се да престанат. Тези хора го познаваха — поне част от тях. Какво си въобразяваха, че правят? Ето ти я Нейса Айелин с конската физиономия, която здравата го беше натупала онзи път, когато Мат го бе натопил, че уж той й бил откраднал една от баничките й с боровинки. Там пък — розовобузата, с големи очи Цилия Коул — първото момиче, което бе целунал през живота си, все така приятно закръгленка, и Пел Айдир, с лулата си и оплешивялото теме — човекът, който бе учил Перин как да лови пъстърва с ръце, и самата Дейз Конгар, висока и не по-малко широка жена, пред която дори Алзбет Люхан изглеждаше мекушава, с мъжа си Уит, чворесто старче, както винаги засенчено от жена си. И всички те го бяха зяпнали и шепнеха нещо на новодошлите в селото хора, които можеха да не го познават. Когато и Кен Буйе вдигна някакво момченце на рамото си, посочи към Перин и започна да говори въодушевено на момчето, Перин простена. Всички тук се бяха побъркали.

Отрупаният народ тръгна след Перин и останалите в многолюдно шествие, понесе се възбудено мърморене. Из краката на хората щъкаха пилета и кокошки. Мученето на говеда и свинското квичене от кочините се мъчеха да надмогнат човешката шумотевица. Сред Моравата се бяха стълпили овце и крави — пасяха в компанията на ята гъски — сиви и бели.

А сред самата Морава се издигаше висок пилон и на върха на пилона лениво се развяваше бяло знаме, обрамчено с червен ръб, на чийто фон бе извезана червена вълча глава. Той погледна Файле, но тя само поклати глава, не по-малко изненадана от него.

— Символ.

Перин не бе усетил приближаването на Верин, макар да засече приглушения шепот за „Айез Седай“, понесъл се около нея. Ивон не изглеждаше изненадан. Хората я зяпнаха с изпълнени с благоговение очи.

— Хората имат нужда от символи — продължи Верин. — Когато Аланна разказа на неколцина колко се боят тролоците от вълците, изглежда, всички решиха, че идеята е страхотна. А ти, Перин? — Не долови ли хладина в гласа й? Тъмните й очи се вдигнаха към него като птичи. Като птица, наблюдаваща червей?

— Чудно какво ли ще си помисли кралица Мургейз за това — каза Файле. — Това е част от Андор. Кралиците не обичат много във владенията им да се развяват разни странни знамена.

— Това не е нищо друго освен някакви линии на картата — каза й Перин. Хубаво беше да стои на едно място; пулсирането от върха на стрелата сякаш малко се беше успокоило. — Аз самият дори не знаех, че сме част от Андор, преди да стигна до Кемлин. Съмнявам се дали повечето хора тук го знаят.

— Владетелите са склонни да се осланят на картите, Перин. — Сухотата в гласа на Файле беше явна. — Когато бях дете, някои части на Салдеа не бяха виждали събирач на данъци от пет поколения. Но щом баща ми получи възможност за малко да отклони вниманието си от Погибелта, Тенобия бързо се погрижи да разберат коя е кралицата им.

— Това тук е Две реки — отвърна й той ухилено. — А не Салдеа. — Много пък свирепи бяха тия в Салдея, виж ги ти… Но щом се обърна към Верин, широката му усмивка се стопи и той се навъси. — Мислех, че… криете… кои сте. — Сам не можеше да реши кое бе по-смущаващо: Айез Седай тук тайно или Айез Седай явно.

Ръката на Айез Седай се дръпна леко от скършената стрела, стърчаща от хълбока му. Нещо го ощипа около раната.

— О, това не е хубаво — промърмори тя. — Забила се е до реброто и инфекцията е сериозна, въпреки мехлема. Струва ми се, че трябва да се намеси Аланна. — Тя примигна и отдръпна ръката си. Ощипването също изчезна. — Какво? Да се крием? О, при цялата тази бъркотия едва ли можехме да се скрием. Предполагам, че можехме… да си отидем. Ти не би искал това, нали? — И отново онзи рязък, замислен, птичи поглед.

Той се поколеба и най-сетне отрони:

— Всъщност не.

— О, приятно ми е да го чуя — отвърна тя с усмивка.

— Защо изобщо дойдохте тук, Верин?

Тя сякаш не го чу. Или не пожела.

— Сега трябва да се погрижим за раната ти. А и другите момци също трябва да получат нужните им грижи. Двете с Аланна ще се погрижим за най-тежките случаи, но…

Мъжете с него бяха не по-малко слисани от него самия от това, което завариха тук. Бан гледаше знамето и чешеше смаян брадата си, още неколцина просто го зяпаха изумени. Повечето обаче бяха извърнали погледи към Верин и я гледаха притеснено, с широко отворени очи. Явно бяха чули шепотите за „Айез Седай“. Перин усети, че погледите им не го пощадиха съвсем, докато си говореше с една Айез Седай, като с най-обикновена селска жена.

Верин на свой ред също ги изгледа замислено, след което изведнъж се пресегна назад, като че ли без въобще да се оглежда, и придърпа към себе си някакво десет-дванадесетгодишно момиче. Момичето, чиято дълга тъмна коса бе привързана с панделки, се вдърви от страх.

— Нали познаваш Дейз Конгар, момиче? — каза Верин. — Много добре, сега ще я намериш и ще й кажеш, че тук има ранени мъже, които се нуждаят от билките на Премъдрата. И й кажи да побърза. Кажи й, че няма да търпя фасоните й. Чу ли ме добре? Хайде сега — марш.

Перин не познаваше момичето, но беше очевидно, че то знае коя е Дейз, защото трепна, след като чу заръката. Но Верин беше Айез Седай. След миг преценка — Дейз Конгар срещу една Айез Седай — момичето се шмугна в тълпата.

— А за теб ще се погрижи Аланна — каза Верин и отново вдигна очи към него.

На Перин тутакси му се дощя думите й да не бяха прозвучали толкова двусмислено.