Силата на сянката

Глава 7Игра с огъня

На другата заран, когато слънцето едва се показа на хоризонта, Егвийн се представи пред дверите на покоите на Ранд, следвана от влачещата нозе Елейн. Щерката-наследница носеше рокля с дълги ръкави от бледосиня коприна, срязана по тайренската мода и след малко обсъждане — придърпана надолу. Огърлица от сапфири с цвета на дълбоко утринно небе и друг наниз, сплетен в златистите й къдрици, изтъкваха синьото на очите й. Въпреки влажната жега Егвийн бе наметнала на раменете си тъмночервен шарф без украса. Авиенда им беше услужила с шарфа, както и със сапфирите. Изненадващо, но айилката по някакъв начин си бе скътала за из път приличен набор от изискани тоалети.

Макар и да знаеше, че са тук, Егвийн се сепна, когато айилските стражи се плъзнаха пред тях с изненадваща бързина. Елейн ахна, но бързо се съвзе и ги изгледа с царствената осанка, която така добре успяваше да си придаде. Това, изглежда, изобщо не подейства на тези потъмнели от слънцето мъже. Шестимата бяха от Шай’ен М’таал, Каменните кучета, и изглеждаха някак отпуснати за айилци, което не им пречеше да гледат едновременно във всички посоки и да са готови да се изправят срещу всеки враг.

Егвийн изправи снага, подражавайки на Елейн — наистина съжаляваше, че не може да го постигне толкова убедително, колкото щерката-наследница — и заяви:

— Аз… ние… искаме да видим как са раните на лорд Дракона.

Което си беше чиста глупост, ако стражите разбираха нещо от Церителството, но вероятността за това беше малка — малцина разбираха от него, а айилците вероятно най-малко от всички. Не беше се канила изобщо да им дава обяснение защо са дошли — достатъчно беше, че ги мислят за Айез Седай — но когато айилците буквално изникнаха от черния мраморен под, това изведнъж й се стори нелоша идея. Не че предприеха нещо, за да спрат нея и Елейн, разбира се. Но тези мъже бяха толкова високи, с такива каменни лица и носеха късите си копия и рогови лъкове така, сякаш използването им за тях беше нещо естествено като дишането, и също толкова леко. При тези техни светли очи, които ги гледаха така напрегнато, не беше никак трудно в главата й да изплуват всевъзможните приказки за забулени в черно айилци, лишени от милост или жалост, както и за Айилската война и мъже като тези, унищожили всяка армия, изпратена срещу тях, и които се върнали в Пустошта едва след като се сражавали срещу съюзените държави в продължение на три денонощия пред самия Тар Валон. Едва се сдържа да не прегърне сайдар.

Гаул, вождът на Каменните кучета, кимна и погледна отвисоко Елейн и нея с лек намек за почтителност. Беше хубав мъж, макар и малко грубоват, малко по-възрастен от Нинив, с очи, зелени и чисти като излъскани смарагди, и много дълги мигли, които сякаш очертаваха очите му в черно.

— Сигурно го притесняват. Тази заран е в много лошо настроение. — Гаул се ухили, показвайки за миг белите си зъби в знак на разбиране колко изнервен може да е човек, когато е ранен. — Вече изгони една група от върховните лордове, а един от тях сам изхвърли през вратата. Как му беше името?

— Ториан — отвърна друг от мъжете, още по-висок. Беше сложил стрела на тетивата и държеше късия извит лък почти небрежно. Сивите му очи се спряха за миг на двете жени, след което продължиха да обхождат колоните.

— Да, Ториан — съгласи се Гаул. — Помислих си, че ще се пързаля чак до онези там… — посочи с копието си пръстена от вдървено изправените Бранители, — но се закова едва на три крачки. Загубих на бас един хубав тайренски гоблен, целият на ястреби със златни нишки, от Мангин. — По-високият мъж отвърна с къса, доволна усмивка.

Егвийн примигна, представяйки си как Ранд буквално търкаля жив върховен лорд по пода. Той никога не беше проявявал жестокост; тъкмо напротив. Колко ли се е променил? Тя беше твърде заета с Джоя и Амико, той също бе твърде зает с Моарейн и Лан, и с върховните лордове, за да си разменят нещо повече от няколко думи мимоходом, тук-там по дума-две за родния край и как ли е минал тазгодишният Бел Тин, и какъв ли ще бъде Слънцедневът. И всичко това съвсем набързо. Колко ли се е променил?

— Трябва да го видим — каза Елейн.

Гаул се поклони.

— Разбира се, Айез Седай.

Егвийн пристъпи в покоите на Ранд с немалко трепет, а лицето на Елейн направо крещеше за усилията, които й струваха тези няколко стъпки.

Не бяха останали никакви свидетелства за снощния ужас освен липсата на огледала; по-светли петна бележеха местата по стените, откъдето те бяха свалени. Не че стаята беше особено спретната — книги се валяха навсякъде, върху всичко, някои отворени, сякаш оставени по средата на страницата, а и леглото все още беше неоправено. Пурпурните завеси на всички прозорци, гледащи на запад към реката, основна пътна артерия на тайренците, бяха дръпнати, а Каландор мяташе искри като излъскан кристал върху огромна позлатена стойка, надминаваща със своята пищност всяка представа за крещяща безвкусица. Егвийн реши, че стойката е най-отвратителният предмет, който е виждала — докато не мерна сребърните вълци, разкъсващи златен елен на перваза на камината. Лек полъх на вятър откъм реката държеше стаята изненадващо прохладна в сравнение с останалата част на Камъка.

Ранд, по риза с дълги ръкави, се бе проснал в едно кресло, с един крак метнат на облегалката, и държеше подвързана в кожа книга. При шума на стъпките им той затвори книгата и я хвърли сред купчината други върху изтъкания на ивици килим, след което скочи, готов сякаш да се бие. Намръщеното му лице се отпусна, когато забеляза кои са.

За първи път, откакто бяха пристигнали в Камъка, Егвийн се взря да види у него някакви признаци на промяна и ги забеляза.

Колко ли месеци бяха минали, откакто го беше видяла за последен път? Достатъчно, за да стане лицето му по-кораво и някогашната му откритост да се стопи. Походката му също бе станала по-различна, малко като на Лан, малко като на айилците. При неговия ръст и червеникавата коса, и очите, които изглеждаха ту синкави, ту сиви, щом ги докоснеше светлината, приличаше твърде много на айилец, твърде много, за да не я обезпокои тази прилика. Но дали се беше променил и отвътре?

— Мислех, че сте… някъде другаде — измърмори той и ги погледна объркано. Това си беше същият Ранд, когото познаваше, дори с червенината, избиваща на бузите му всеки път, когато погледнеше било нея, било Елейн. — Някои… хора ми искат неща, които не мога да им дам. Неща, които няма да им дам. — С поразяваща внезапност на лицето му се изписа подозрителност и тонът му стана по-твърд. — А вие какво искате? Моарейн ли ви изпрати? Да не би да трябва да ме убеждавате да направя това, което иска тя?

— Не се дръж като гъсок — сряза го Егвийн, преди да се усети. — Не ти искам да започваш война.

Елейн добави умолително.

— Дойдохме да… да ти помогнем, ако можем. — Това беше една от причините, при това най-простата, която бяха уточнили по време на закуска.

— Значи знаете за нейните планове да… — започна той дрезгаво, след което изведнъж смени темата: — Да ми помогнете ли? Как? Това и Моарейн го казва.

Егвийн строго скръсти ръце под гърдите си и придърпа плътно шала на раменете си, също както правеше Нинив, обръщайки се към селския съвет, когато решаваше да се наложи на всяка цена. Твърде късно беше да започва с нещо друго — единственото, което й оставаше, бе да продължи оттам, откъдето е започнала.

— Казах ти да не се държиш като глупак, Ранд ал-Тор. Може днес тайренците да ти целуват токовете на ботушите, но не съм забравила когато Нинив те напердаши здравата, задето позволи Мат да те убеди да откраднете онази кана с ябълковата ракия. — Елейн старателно запази лицето си сериозно. Твърде старателно — за Егвийн беше ясно, че й се иска да се разсмее на глас.

Ранд не забеляза, разбира се. Мъжете никога не забелязваха. Ухили се на Егвийн и едва не се разсмя сам.

— Тъкмо бяхме навършили тринайсет. Тя ни намери заспали зад конюшнята на баща ти и главите толкова ни боляха, че дори не усетихме тоягата й. — Доколкото Егвийн си спомняше, изобщо не беше така. — Не като когато захвърли онази купа по главата й. Помниш ли? Тя ти даде чай от кучешки бурен, защото се беше оклюмала от една седмица, и ти я удари с най-хубавата й купа. Леле, как рева! Кога беше? Май две години от…

— Не сме дошли тук, за да си говорим за едно време — каза Егвийн и отметна раздразнено шарфа. Беше от тънка вълна, но въпреки това доста топъл. Ранд наистина имаше навик да помни най-неприятните неща.

Той се ухили, сякаш досещайки се какво си е помислила, и продължи по-весело:

— Дошли сте тук да ми помогнете, казваш. С какво? Съмнявам се дали знаете как да се накара един върховен лорд да държи на думата си, когато не гледам над рамото му. Или как да спра нежелани сънища? Сигурно мога да използвам помощта ви с… — Очите му пробягаха към Елейн и отново към нея и той отново рязко смени темата. — Какво ще кажете за Древния език? Това учите ли го в Бялата кула? — Без да изчака отговор, той се зарови в томовете, пръснати по килима. Имаше и други по столовете и сред разбърканите постелки на леглото. — Имам тук едно копие на… къде беше… на…

— Ранд. — Егвийн повиши глас. — Ранд, не мога да чета Древния език. — Стрелна с очи Елейн да я предупреди да не признава, че разбира от това. Не бяха дошли при Ранд, за да му превеждат Пророчествата за Дракона. Щерката-наследница кимна в съгласие и сапфирите в косата й проблеснаха. — Имаме да учим други неща.

Той се изправи и въздъхна.

— Защо ли се надявах. — За миг изглеждаше, че се кани да каже още нещо, но само заби поглед в ботушите си. Егвийн се зачуди как успява да се справя с тайренците при цялата им арогантност, след като така губи самообладание в присъствието на тях двете.

— Дойдохме, за да ти помогнем с преливането — каза му тя. — Със Силата. — Твърденията на Моарейн може би бяха верни — една жена не би могла да научи един мъж как се прелива повече, отколкото как се ражда дете. Егвийн обаче не беше сигурна. Веднъж й се беше сторило, че долавя нещо, сплетено от сайдин. По-точно сякаш нещо бе задържало собствените й потоци здраво като камъните, заприщили вода в яз. Но тя бе научила твърде много извън Кулата, както и вътре; сигурно в знанията й трябваше да има нещо, на което можеше да научи и него, някакво напътствие, което да му предложи.

— Стига да можем — добави Елейн.

По лицето му отново премина сянка на подозрителност. Тази негова рязка смяна на настроенията беше изнервяща.

— Струва ми се, че е по-възможно да се науча да чета Древния език, отколкото вие да… Сигурни ли сте, че това не е работа на Моарейн? Тя ли ви изпрати тук? Смята да ме убеди по някакъв обиколен начин, нали? Някакъв усукан айезседайски заговор, за който няма и да се досетя, преди да съм се омотал в него? — Той кисело изсумтя, вдигна една тъмнозелена дреха от пода зад един от столовете и припряно я навлече. — Съгласих се да приема тази сутрин още няколко от върховните лордове. Ако не ги държа под око, все гледат да се измъкнат от това, което искам. Ще се научат, рано или късно. Сега аз управлявам Тийр. Аз, Преродения Дракон. Ще ги науча аз. Ще трябва да ме извините.

На Егвийн й се дощя да го плесне. Той управлявал Тийр? Е, може и така да е, но тя го помнеше като момче, с агънце, пъхнато под палтото му, горд като петел, че е прогонил вълка, който се е опитал да го отмъкне. Той беше овчар, не крал, и макар сега да си имаше прозвище, от което да му се вирне носът, това, което правеше, не беше добре за него.

Тъкмо се канеше да му каже всичко това, но Елейн я изпревари и заговори гневно:

— Никой не ни е изпращал. Никой. Дойдохме, защото… защото сме загрижени за теб. Може и да не подейства, но би могъл да опиташ. Щом аз… щом ние сме си дали труда да опитаме, ти също би могъл да опиташ. Толкова ли е маловажно за теб, че не можеш и един час да ни отделиш? Заради собствения ти живот?

Той зяпна щерката-наследница така напрегнато, че за момент Егвийн си помисли дали не е забравил, че и тя е тук. После Ранд потръпна и отклони погледа си. Хвърли поглед към Егвийн, помръдна крак и притеснено заби очи в пода.

— Ще се опитам — промърмори Ранд. — Полза никаква, но… Какво искате да направя?

Егвийн си пое дъх. Не беше мислила, че ще е лесно да го убедят. От време на време — и при това твърде често — той се инатеше като магаре.

— Погледни ме — каза тя, обгръщайки сайдар. Остави Силата да я изпълни изцяло, както никога досега, по-пълно от всякога, приемайки всяка капчица, която можеше да удържи; все едно че светлина заля всяка нейна частица, сякаш самата Светлина изпълни всяка нейна пора. Живот сякаш лумна в нея като сноп фойерверки. Никога досега не бе поемала толкова. Потресена осъзна, че не трепери; със сигурност нямаше да може да понесе тази великолепна сладост. Прииска й се да се гмурне в нея, да затанцува и да запее, просто да легне по гръб и да се остави да потече през нея, над нея. Насили се да заговори: — Какво виждаш? Какво усещаш? Погледни ме, Ранд!

Той бавно надигна глава, все още навъсен.

— Виждам теб. Какво очакваш да видя? Да не докосваш Извора? Егвийн, Моарейн е преливала пред мен безброй пъти и никога не съм виждал нищо. Освен това, което прави. Не действа така. Поне дотолкова и аз знам.

— Аз съм по-силна от Моарейн — отвърна му тя твърдо. — Тя би се гърчила на пода или би изпаднала в несвяст, ако се опита да задържи толкова, колкото аз задържам в момента. — Вярно беше, въпреки че никога досега не беше сравнявала така открито дарбата си с тази на Айез Седай.

А Силата сякаш плачеше да бъде употребена. Силата, пулсираща в нея по-силно от сърцето й. С толкова много можеше да направи неща, за които Моарейн не можеше и да сънува. Раната на хълбока на Ранд, която Моарейн така и не можеше да Изцери напълно. Тя не познаваше Изцеряването — беше значително по-сложно от всичко, което бе правила досега — но беше наблюдавала Церителството на Нинив и може би с това огромно езеро на Силата, което я изпълваше, щеше да успее да види как тази рана може да се Изцери. Не да го извърши, но да види поне.

Тя предпазливо завихри тънки като косъмчета струи на Въздух и Вода, и Дух, Силите, използвани в Церителството, и опипа мястото около старата му рана. Едно докосване — и се отдръпна ужасена, потръпна и изтегли сплита си; стомахът й се сгърчи така, сякаш всичката храна, която бе погълнала в живота си, напираше да излезе. Стори й се, че целият мрак на света се е съсредоточил в хълбока на Ранд, цялото зло на света, в гноясалия оток, прикрит на повърхността с нежната тъкан на белега. Такова нещо щеше да попие потоците на Церителството като капки вода по сух пясък. Как бе възможно да понася тази болка? Защо не плачеше?

От първата мисъл, която я споходи, до действието измина само кратък миг. Потресена, но побързала да го прикрие, тя продължи, без да спира.

— Ти си също толкова силен, колкото нас. Знам го: би трябвало да си. Почувствай го, Ранд. Какво чувстваш? — „Светлина, какво ли би могло да Изцери това? Дали изобщо може?“

— Нищо не чувствам — промърмори той. — Само ми настръхна кожата. И нищо чудно. Не че не ти вярвам, Егвийн, но не мога да не съм нервен, когато някоя жена прелива близо до мен. Съжалявам.

Тя дори не си направи труда да му обясни разликата между преливането и простото докосване на Верния извор. Имаше толкова неща, които той не знаеше, дори в сравнение с нейните оскъдни знания. Той беше като слепец, опитващ се да задейства тъкачния стан с едно докосване, без никаква представа за цветовете и за нишките, нито дори за това как изглежда самият стан.

С усилие тя освободи сайдар, и наистина си беше усилие. Част от нея искаше да се разреве от загубата.

— Сега не докосвам Извора, Ранд. — Тя пристъпи по-близо и се взря в него. — Сега изприщва ли ти се кожата?

— Не. Но само защото ми го каза. — Плешките му внезапно потръпнаха. — Видя ли? Пак си помислих за това, и ето че пак ме побиха тръпки.

Егвийн се усмихна победоносно. Не й се налагаше да поглежда към Елейн, за да се увери в това, което вече бе усетила и за което се бяха разбрали още заранта.

— Можеш да усещаш когато една жена прегръща сайдар, Ранд. Елейн току-що го направи. — Той погледна накриво щерката-наследница. — Няма никакво значение какво виждаш или не виждаш. Ти го усещаш. Това поне разбрахме. Да видим сега какво друго можем да разберем. Ранд, обгърни Извора. Обгърни сайдин. — Думите излязоха хрипливи от гърлото й. И за това се бяха споразумели с Елейн. В края на краищата той си беше Ранд, а не някакво чудовище, и се бяха споразумели, но въпреки това да накараш един мъж да… Чудо беше, че изобщо успя да изрече тези думи. — Виждаш ли нещо? — попита тя Елейн. — Нещо да усещаш?

Ранд междувременно продължаваше да мята погледи от едната към другата, като от време на време забиваше очи в пода и се изчервяваше. Защо толкова му липсваше самообладание? Щерката-наследница поклати глава.

— Мен ако питаш, той може най-спокойно да си стои и да не прави нищо. Сигурна ли си, че прави нещо?

— Той може да е опърничав, но не е глупав. Всеки случай не е непрекъснато глупав.

— Добре де, опърничав, глупав или каквото и да е там, но аз не усещам нищо.

Егвийн го изгледа намръщено.

— Ти каза, че ще направиш това, за което те помолим, Ранд. Нали? Ако ти си усетил нещо, би трябвало и аз да усетя, но аз не… — Изведнъж тя спря и изписка сподавено. Нещо я ощипа отзад. Ранд стисна устни — явно се мъчеше да не се изхили. — Е това — извика му тя — никак не беше мило.

Той се помъчи да запази невинна физиономия, но усмивката му се изплъзна сама.

— Ти каза, че искаш да почувстваш нещо, и просто си помислих… — Внезапният му рев накара Егвийн да подскочи. Стиснал лявото си бедро, той заподскача и заохка. — Кръв и пепел, Егвийн! Нямаше нужда да… — И замърмори неразбрано някакви неща — Егвийн бе доволна, че не може да ги чуе.

Тя използва възможността, за да размаха шарфа си за малко въздух, и се усмихна на Елейн. Сиянието около щерката-наследница се стопи. Двете едва не се изкикотиха.

Егвийн, отново сериозна, се обърна към Ранд.

— Бих очаквала такова нещо от Мат. Мислех, че поне ти си пораснал. Дойдохме тук да ти помогнем, ако можем. Опитай се да ни съдействаш. Направи нещо със Силата, но нещо, което не е детинско. Може би ще успеем да го усетим.

Изгърбен, той ги погледна сърдито.

— Направи нещо — промърмори Ранд. — Нямате право да… ще окуцея заради… значи да направя нещо?

Изведнъж тя се понесе във въздуха. Елейн също. Двете се зяпнаха една-друга с широко отворени очи. Носеха се на една крачка над килима. Нищо не ги държеше, никакви потоци, които Егвийн можеше да усети. Нищо. Тя стисна устни. Той нямаше право да върши такова нещо. Изобщо нямаше право и беше крайно време да го разбере. Същият щит на Духа, който беше отрязал Джоя от Извора, щеше да спре и него — Айез Седай го използваха спрямо редките мъже, за които разбираха, че могат да преливат.

Тя се разтвори за сайдар… стомахът й увисна празен. Сайдар беше там — можеше да усети топлината и светлика му — но между нея и Верния извор стоеше нещо, по-скоро нищо, някакво отсъствие, което я отделяше от Извора като каменна стена. Почувства се куха отвътре, после я изпълни паника. Един мъж преливаше и тя се бе озовала вътре в това. Беше Ранд, разбира се, но полюшвайки се така из въздуха, като кошница, тя бе абсолютно безпомощна. Единственото, за което можеше да си помисли, бе за мъж, който прелива, и за покварата на сайдин. Опита се да му извика, но от гърлото й излезе само приглушен грак.

— Искате да направя нещо? — изръмжа Ранд. Две малки масички тромаво подгънаха крака, дървото изпращя и те започнаха да залитат по пода във вдървена пародия на танц, а позлатата по тях започна да се лющи. — Това харесва ли ви? — Огън лумна в камината, изпълвайки огнището от едната до другата страна, и запламтя върху камъните, по които нямаше дори пепел. — Или това? — Еленът и вълците над камината започнаха да омекват и да се смъкват. Тънки ручейчета злато и сребро потекоха надолу в блестящи нишки, извиващи се като змийчета, заплитайки се в тънък лист метален варак; тънката проблясваща тъкан увисна във въздуха и набъбна, горният й край все още свързан с бавно топящата се метална статуетка върху каменния перваз. — Да направя нещо — каза Ранд. — Да направя нещо! Имате ли си някаква представа какво значи да докосваш сайдин, да го държиш! Имате ли? Усещам как лудостта ме очаква. Как се изсипва в мен!

Внезапно клатушкащите се масички лумнаха в пламък като факли, без да прекъсват танца си; книги се завъртяха из въздуха, пръснаха се страници; дюшекът на леглото се сцепи и от него се разхвърчаха пера като сняг. Перата, падащи по пламналите маси, изпълниха стаята с кисела миризма на сажди.

За миг Ранд се загледа обезумял в пламтящите маси. След това нещото, което държеше Егвийн и Елейн, изчезна заедно с щита; петите им тупнаха на килима в същия миг, в който пламъците се стопиха, сякаш засмукани в дървото, което доскоро поглъщаха. Пламъкът в огнището примигна и също угасна, а книгите изпопадаха на пода в още по-голямо безредие отпреди. Дългата ивица златно-сребърна сплав също падна, откъснала се от нишките полуразголен метал, вече не течен, нито дори горещ. Само три едри буци, две сребърни и една златна, останаха на перваза, изстинали и неузнаваеми.

Егвийн се блъсна в Елейн и двете паднаха. Егвийн усети, че Елейн прави абсолютно същото, каквото и тя самата — че посяга колкото може по-бързо да обгърне сайдар. След няколко мига тя вече бе приготвила щит, готова да го хвърли около Ранд, ако му хрумне отново да прелее, но той стоеше зашеметен и се взираше в обгорените маси и перушината, все още носеща се из въздуха.

Вече не изглеждаше опасен, но стаята определено беше в пълен безпорядък. Егвийн заплете тънки ручейчета Въздух, за да сбере реещата се из въздуха перушина, както и изпопадалата върху килима. Помисли за миг и събра и перцата от дрехата му. Останалото щеше да оправи икономката — или той да се погрижи сам.

Щом перцата полетяха край него и кацнаха върху дрипавите останки от дюшека, Ранд се сепна. Миризмата на изгорели пера и дърво си остана, но в стаята поне стана малко по-подредено, а проникващият през разтворените прозорци речен полъх вече намаляваше вонята.

— Икономката може и да откаже да ми даде друг — изсмя се той задавено. — Един дюшек на ден сигурно е повече, отколкото… — Отбягна да погледне Елейн. — Съжалявам. Не исках да… Понякога пощурява. Понякога, когато посегна към него, не улавям нищо, а друг път прави неща, които не… съжалявам. Може би ще е по-добре да си идете. Май вече го казах. — Той отново се изчерви и се изкашля. — Сега не докосвам Извора, но май ще е по-добре да си идете.

— Още не сме свършили — отвърна нежно Егвийн. С повече нежност, отколкото изпитваше: искаше й се да му издърпа ушите. Да му хрумне да я вдигне така, заедно с Елейн, и да ги заслони от… но той беше на ръба. На ръба на какво, не знаеше, а и не държеше да го разбере, поне не сега, не и тук. След толкова много възклицания за тяхната мощ — всички твърдяха, че двете с Елейн ще станат едни от най-могъщите Айез Седай, ако не и най-могъщите от хиляда години насам, че и повече — тя беше стигнала до извода, че са силни колкото него. Най-малкото — почти. Но току-що я бяха извадили от това заблуждение по най-грубия начин. Може би Нинив щеше да се приближи до него по сила, стига да се ядосаше достатъчно, но Егвийн знаеше, че и тя не би могла да направи това, което той току-що бе направил, да раздели потоците си в толкова посоки, да извърши толкова неща едновременно. Да задействаш два потока едновременно беше два пъти по-трудно, отколкото един с мощ колкото двата, а да задействаш три — повече от два пъти по-трудно, отколкото два. Той трябваше да е заплел поне дузина потоци. Дори не изглеждаше уморен, въпреки че поемането на Силата отнемаше енергия. Много се боеше, че може да започне да се държи с нея и Елейн като с котенца. Котенца, които можеше да реши да удави, ако полудееше.

Но нямаше, нито пък можеше да си иде просто така. Щеше да е все едно че се е отказала, че се е предала, а тя не беше от този сорт хора. Решила бе да постигне това, заради което беше дошла, и нямаше да му позволи да я изгони преди да го е постигнала.

Сините очи на Елейн бяха пълни с решителност и в момента, в който тя замълча, приятелката й добави с още по-твърд тон.

— И няма да си отидем преди да сме приключили. Ти каза, че ще опиташ. Трябва да опиташ.

— Наистина го казах, нали? — промърмори той. — Можете поне да седнете.

Без да гледа обгорените маси и металната лента, сгърчена върху килима, той ги поведе накуцвайки към столовете с високи облегалки до прозорците. Трябваше да преместят книгите, наслагани по възглавничките от червена коприна, за да седнат; на стола на Егвийн лежеше дванадесети том на „Съкровищата на Тийрския камък“, една прашна, подвързана с кожа книга, озаглавена „Пътувания из Айилската пустош с различни наблюдения за дивите й обитатели“, и дебел том, наречен „Отношения с територията на Майен, от 500 до 750 г. от Новата ера“. Елейн трябваше да премести по-голям куп, но Ранд бързо ги подхвана заедно със отрупаните на неговия стол и ги тупна на пода. Егвийн старателно постави своите до тях.

— Сега какво искате от мен? — Той приседна на ръба на стола си и сложи ръце на коленете си. — Обещавам ви този път да не правя нищо освен това, за което ме помолите.

Егвийн прехапа език, за да не му каже, че това обещание идва малко късно. Сигурно беше проявила малко непредпазливост в това, за което го бе помолила, но това не беше извинение. Все пак това можеха да го обсъдят и друг път. Усети, че си мисли за него отново като за Ранд, но той изглеждаше така, сякаш е изпръскал с кал най-хубавата й рокля и се притеснява дали ще му повярва, че не го е направил нарочно. Въпреки това тя не изпусна сайдар, Елейн също. Не беше нужно повече да проявяват глупост.

— Този път — каза тя — искаме само да поговорим. Ти как прегръщаш Извора? Просто ни го опиши. Стъпка по стъпка, бавно.

— То е по-скоро борба, а не прегръщане. — Той изръмжа. — Стъпка по стъпка? Добре, първо си представям пламък, а след това хвърлям всичко в него. Омраза, страх, напрежение. Всичко. Когато всички чувства бъдат погълнати от пламъка, остава пустош, празнота — вътре в главата ми. И аз се оказвам сред нея, но също така ставам част от онова, в което съм се съсредоточил.

— Това ми звучи познато — каза Егвийн. — Чувала съм баща ти да говори за една хитрина за съсредоточаване, която използва, за да побеждава в състезанията по стрелба с лък. Това, което той нарича „Пламъкът и Празнотата“.

Ранд кимна; тъжно, като че ли. Тя си помисли, че родният дом сигурно му липсва, както и баща му.

— Трам ме научи на това най-напред. И Лан също го използва с меча. Селийн — една жена, която срещнах — го нарече „Цялост“. Изглежда, твърде много хора знаят за него, въпреки че го наричат по различен начин. Но аз сам открих за себе си, че когато съм в празнотата, мога да усетя сайдин — като някаква светлина в крайчеца на окото ми, сред празното. Няма нищо друго освен мен и празнотата. Нищо друго освен мен и тази светлина. Чувствата, дори мисълта, остават отвън. Отначало го поемах малко по малко, но сега то бликва наведнъж. В повечето случаи поне. Повечето пъти.

— Празнота — промълви Елейн с трепет. — Без чувства. Не ми прилича много на това, което правим ние.

— Напротив, прилича — настоя припряно Егвийн. — Ранд, ние просто го правим малко по-различно, това е всичко. Аз си представям, че съм цвете, розова пъпка, представям си го, докато наистина не се превърна в розова пъпка. Това донякъде е като твоята празнота. Листчетата на розовата пъпка се разтварят за светлината на сайдар и аз го оставям да ме изпълни, цялата тази светлина, топлина и чудо. Отдавам му се и отдавайки се, го контролирам. Всъщност това беше най-трудното за научаване — как да овладееш сайдар, покорявайки му се, но сега ми се струва толкова естествено, че дори не мисля, докато го правя. Това е ключът, Ранд. Сигурна съм. Трябва да се научиш да се отдаваш…

— Няма нищо общо с това, което правя аз — възрази той. — Да го оставя да ме изпълни ли? Аз трябва да посегна и да задържа сайдин. Понякога, когато го правя, се оказва, че няма нищо, нищо, което мога да докосна, но ако не посегна за него, мога да си стоя така цяла вечност и нищо да не се случи. Да, изпълва ме, щом го прихвана, но да му се покоря? — Той прокара пръсти през косата си. — Егвийн, ако му се покоря — макар и за миг, — сайдин ще ме погълне. То е като река от разтопен метал, огнен океан, цялата светлина на слънцето, сбрана в едно петънце. Трябва да се боря, за да го накарам да направи това, което искам, да се боря, за да не бъда погълнат.

Той въздъхна.

— Но знам какво имаш предвид за живота, който те изпълва, макар и с покварата, която ми обръща стомаха. Цветовете стават по-резки, миризмите — по-ясни. Всичко става някак си по-истинско. Не ми се иска да го пусна, щом веднъж съм го уловил, въпреки че то се мъчи да ме погълне. Но останалото… Приеми фактите, Егвийн. За това нещо Кулата е права. Приеми го като истина, защото е така.

Тя поклати глава.

— Ще го приема едва след като се убедя напълно. — Не прозвуча никак сигурна, че го иска, съвсем не толкова сигурна, колкото преди малко. Това, което той им описа, звучеше като някакво изкривено полуотражение на онова, което правеше тя, и подобията само изтъкваха различията. Но все пак подобия имаше. И тя не мислеше да се предава. — Можеш ли да различаваш потоците? Въздух, Вода, Дух, Земя, Огън?

— Понякога — отвърна той замислено. — Обикновено — не. Просто взимам онова, което ми трябва, за да направя това, което искам. Някак си го напипвам в повечето случаи. Много е странно. Понякога се налага да направя нещо и го правя, но едва след това разбирам какво точно съм направил и как. Все едно че съм си спомнил нещо, което отдавна съм забравил. Но мога да си спомня как да го направя отново. В повечето случаи.

— Значи все пак си спомняш — настоя тя. — Как тогава подпали тези масички? — Искаше й се да го попита как ги беше накарал да затанцуват — струваше й се, че е доловила начина, с помощта на Въздух и Вода — но предпочете да започне с нещо по-просто: запалването на свещ и изгасянето й бяха неща, които можеше да направи и една новачка.

Лицето на Ранд се изкриви болезнено.

— Не знам. — Гласът му прозвуча объркано. — Когато ми потрябва огън, за светилник или за камина, просто го правя, но не знам как. Всъщност не ми се налага да мисля, за да правя неща с Огън.

Това звучеше почти основателно. Казваха, че от Петте сили Огън и Земя били най-силните при мъжете от Приказния век, докато Въздух и Вода — при жените; Духът бил поделян поравно. На Егвийн почти не й се налагаше да мисли, за да използва Въздух или Вода, особено щом се научеше да прави нещо. Но и тази мисъл не ги водеше доникъде.

— А знаеш ли как ги угаси? — попита Елейн. — Стори ми се, че се замисли преди да изгаснат.

— Виж, това го помня, защото не го бях правил досега. Взех топлината от масите и я пръснах по камъка на камината; толкова топлина една камина дори не би усетила.

Елейн ахна и размаха несъзнателно лявата си ръка, а Егвийн трепна. Спомняше си когато тази ръка цялата се бе покрила с мехури, защото щерката-наследница беше направила точно това, което им описа Ранд, и то само със светилника в стаята си. Шериам я беше заплашила, че ще остави мехурите й сами да зараснат — не го направи, но я заплаши. Едно от предупрежденията, които получаваха новачките, бе никога да не привличат топлина. Един пламък можеше да бъде потушен с помощта на Въздух или Вода, но да използваш Огън, за да потушиш топлина, означаваше бедствие. Не било въпрос на сила, беше им обяснила Шериам: от поетата веднъж топлина не можеш да се отървеш, дори и да си най-силната Айез Седай, стъпвала в Бялата кула. Всъщност по този начин някои жени се били самоизгаряли. Жени, лумнали в пламъци. Егвийн вдиша хрипливо.

— Какво има? — попита Ранд.

— Мисля, че току-що ми доказа разликата. — Тя въздъхна.

— Значи ли това, че искате да се откажете?

— Не! — Тя се постара да смекчи гласа си. Не му беше точно сърдита. Не беше сигурна и на кого точно е сърдита. — Може учителките ми да са били прави, но трябва да има начин. Само че засега не мога да го измисля.

— Поне се опитахте — отвърна той простичко. — И за това ви благодаря. Не си ти виновна, че не става.

— Трябва да има начин — промърмори Егвийн, а Елейн измънка:

— Ще го намерим. Ще го намерим.

— Разбира се — каза той с насилена бодрост. — Но не днес. — Той се поколеба. — Е, ще си тръгвате вече, нали? — От една страна, като че ли съжаляваше, но от друга се радваше. — Тази сутрин наистина трябва да кажа на върховните лордове някои неща за данъците. Те, изглежда, си въобразяват, че могат да вземат от селянина в лоша година точно толкова данък, колкото и в добра, без да го докарат до просешка тояга. А пък и вие трябва да отидете да разпитате онези Мраколюбки. — Той се намръщи.

Егвийн беше сигурна, че Ранд би предпочел да ги задържи колкото се може по-надалече от Черната Аджа. Дори остана малко изненадана, че не се опита да ги убеди да се върнат в Кулата. Може би си даваше сметка, че ако се опита, ще му се развикат.

— Наистина — каза тя твърдо. — Но не веднага. Ранд… — Беше дошъл моментът да му каже втората причина за идването им тук, но се оказа по-трудно, отколкото очакваше. Това щеше да го нарани; тъжните му тревожни очи й казваха, че ще го нарани. Но трябваше да се свърши. Тя придърпа шарфа около себе си. — Ранд, аз не мога да се омъжа за теб.

— Знам — каза той.

Тя примигна. Той не го прие така трудно, както беше очаквала. Каза си наум, че това е добре.

— Не искам да те наранявам — наистина не искам, — но не искам да се омъжа за теб.

— Разбирам, Егвийн. Знам какво съм. Никоя жена не би могла…

— Ти си една тъпа, празноглава кратуна! — сопна се тя. — Това няма нищо общо с преливането ти. Аз просто не те обичам. Най-малкото не по такъв начин, че да искам да се омъжа за теб.

Ранд зяпна.

— Не ме… обичаш? — Гласът му прозвуча толкова изумено, колкото беше изражението му. И наранено.

— Моля те, опитай се да го разбереш — каза тя малко по-меко. — Хората се променят, Ранд. Чувствата се променят. Когато хората са разделени, понякога свикват да са разделени. Обичам те, както бих обичала брат, може би и повече, но не така, че да се омъжа за теб. Можеш ли да го разбереш?

Той се усмихна с печал.

— Аз наистина съм глупак. Не вярвах, че и ти можеш да се промениш. Егвийн, аз също не искам да се оженя за теб. Не исках да се променя, не се опитвах, но така стана. Ако знаеш само колко много означава това за мен. Да не ми се налага да се преструвам. Да не се боя, че мога да те нараня. Не исках да го направя, Егвийн. Никога не съм искал да те наранявам.

Тя почти се усмихна. Беше си наложил такава храбра физиономия, че изглеждаше почти убедителен.

— Радвам се, че го приемаш толкова добре — промълви тя тихичко. — Аз също не исках да те нараня. А сега наистина трябва да си тръгвам. — Стана, наведе се лекичко и го целуна по бузата. — Ще си намериш някоя друга.

— Разбира се — излъга той, без и окото да му мигне.

— Ще си намериш.

Измъкна се навън доволна и се забърза през колоните, отпусна сайдар и отметна шарфа от раменете си. Беше непоносимо горещо.

Беше готов Елейн да го вземе в ръчички като изгубено паленце, стига да го подхванеше така, както бяха го обсъждали двете. Смяташе, че Елейн ще се оправи с него добре, и сега, и по-късно. През цялото време, което им оставаше. Но трябваше да се направи нещо за контрола над него. Беше готова да приеме, че онова, на което я бяха учили, е вярно — че никоя жена не може да го научи — но не можеше да се предаде. Нещо трябваше да се направи, трябваше да се намери начин. Ужасната рана и лудостта бяха проблеми за по-късно, с тях сигурно щяха да се справят. Все някак. Всички твърдяха, че мъжете в Две реки са опърничави — но не можеха да се сравнят с жените от Две реки.